Р
Е Ш Е Н И Е
гр. Свиленград, 29.06.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РС
Свиленград, граждански
състав, в
публично заседание на девети юни две хиляди двадесет и първа година, в състав:
Районен съдия: Радина Хаджикирева
при
участието на секретаря Цвета Данаилова, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 817 по описа за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Предявени са обективно
съединени установителни искове от „Теленор България“ ЕАД срещу А.М.Н. с правно
основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, чл.
345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД и чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на ответницата, че дължи на ищеца следните суми:
1) 80,32 лв. – дължима
сума за предоставени електронни съобщителни услуги съгласно договор за мобилни
услуги № *********/29.05.2018 г. за периода 05.09.2018 г. – 04.12.2018 г.;
2) 56,81 лв. –
незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство Alcatel U5 Blue съгласно
договор за лизинг от 29.05.2018 г.;
3) 152,50 лв. –
договорна неустойка за предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги №
*********/29.05.2018 г., ведно
със законната лихва върху сумите от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 21.09.2020 г., до окончателното изплащане на вземането, за които суми
е издадена Заповед № 260054 от 12.10.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 548/2020 г. по описа на РС Свиленград.
Ищецът твърди, че с
ответника А.М.Н. сключил договор за мобилни услуги № *********/29.05.2018 г.,
съгласно който на клиента бил предоставен телефонен номер ********** срещу
заплащане на месечна абонаментна такса в размер на 14,99 лв. Поддържа, че
ответникът не изпълнил задълженията си по този договор за периода 05.09.2018 г.
– 04.12.2018 г. на обща стойност 80,32 лв. Посочено е още, че на 29.05.2018 г.
ищецът предоставил на абоната съгласно договор за лизинг мобилно устройство
Alcatel U5 Blue. От своя страна, ответникът поел задължение за ползването на
устройството да заплаща лизингови вноски за период от 23 месеца в размер 2,99
лв. всяка. Поради неизпълнение на задължението на абоната да заплати в срок
дължимите месечни плащания, на основание чл. 12 от ОУ към договора за лизинг
били обявени за предсрочно изискуеми лизинговите вноски, дължими до изтичане
срока на договора. Общият размер на задълженията по договора за лизинг възлизал
на 56,81 лв. Твърди се, че договорът за мобилни услуги бил прекратен предсрочно
по вина на потребителя поради изпадането му в забава. В случай на предсрочно
прекратяване на договора по вина или инициатива на потребителя, последният
дължал неустойка в размер на сумата от всички стандартни месечни абонаменти за
периода от прекратяване до изтичане на уговорения срок, като така определената неустойка
не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни абонаменти без
ДДС. В тази хипотеза потребителят дължал и част от стойността на отстъпките за
предоставени на потребителя устройства, съответстваща на оставащия срок до края
на договора за мобилни услуги, в случай че такива устройства са били
предоставени на лизинг или срещу заплащане в брой. Предвид изложеното,
претендира неустойка за прекратяването на договора в размер на 152,50 лв.,
включваща три стандартни месечни абонамента на стойност 37,47 лв., и разликата
между стандартната цена на мобилното устройство без отстъпка и преференциалната
цена, за която е сключен договорът за лизинг, на стойност 115,03 лв. Тъй като
длъжникът не заплатил дължимите суми, ищецът подал заявление за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за претендираните суми. Въз основа на
заявлението било образувано ч. гр. д. № 548/2020 г. по описа на РС Свиленград и
била издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за горепосочените суми. С
оглед обстоятелството, че заповедта за изпълнение била връчена при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК, предявил установителни искове за вземанията си. По тези
съображения моли да бъдат уважени предявените искове.
В срока по чл. 131, ал.
1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
назначения от съда особен представител на ответника – адв. Д., с който
изразява становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва, че между
страните били сключени договор за мобилни услуги № *********/29.05.2018 г. и
договор за лизинг от 29.05.2018 г. Поддържа, че ищецът не представял
доказателства дали процесният договор за мобилни услуги бил прекратен. Не
ставало ясно и на коя дата бил прекратен договорът. Последното имало значение и
при изчисляване размера на претендираната неустойка. Изразява становище, че
клаузата, предвиждаща заплащане на неустойка в размер на всички абонаментни
такси до края на срока на договора, била нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Отделно от това, намира, че и втората уговорена неустойка като разлика
между стандартната и преференциалната цена също била нищожна поради
противоречие с добрите нрави и справедливостта. С предвиждането в договора за
едно и също неизпълнение на две различни и едновременно дължими санкции се
надхвърляла безспорно обезпечителната и обезщетителната санкция на неустойката,
като същата се явявала необосновано висока по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. В
съдебно заседание особеният представител е заявил, че не оспорва приложените
към исковата молба фактури.
Съдът, като съобрази
доводите на страните и събраните доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, намира за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч. гр. д.
№ 548/2020 г. по описа на РС Свиленград се установява, че в полза на ищеца е
издадена Заповед № 260054/12.10.2020 г. за изпълнение на парично вземане по чл.
410 ГПК против ответника за следните суми: 80,32 лв. – неплатени месечни
абонаментни такси и потребени услуги съгласно Договор за мобилни услуги №
*********/29.05.2018 г. за периода 05.09.2018 г. – 04.12.2018 г., 152,50 лв. –
договорна неустойка за предсрочно прекратяване на Договор за мобилни услуги №
*********/29.05.2018 г., 56,81 лв.– незаплатени лизингови вноски за мобилно
устройство Alcatel U5 Blue съгласно договор за лизинг от 29.05.2018 г., ведно
със законната лихва от 21.09.2020 г., 25 лв. – платена държавна такса и 360 лв.
за адвокатско възнаграждение. Заповедта е връчена на длъжника при условията на
чл. 47, ал. 5 ГПК, поради което в изпълнение на указанията на съда на основание
чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК ищецът е предявил иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК за
установяване на вземането си в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК.
От събраните по делото
доказателства се изяснява, че между страните на 29.05.2018 г. е сключен договор
№ *********, по силата на който ищецът се е задължил да предоставя на ответника
мобилни услуги за телефонен номер ********** съобразно условията на стандартен
месечен абонамент в размер на 14,99 лв. Също така от наличните доказателства се
установява, че между страните е сключен договор за лизинг от 29.05.2018 г.,
съгласно който ищецът, в качеството му на лизингодател, е предоставил на
ответника, в качеството му на лизингополучател, за временно и възмездно
ползване мобилно устройство ALCATEL U5 BLUE срещу заплащане от
страна лизингополучателя на обща лизингова цена в размер на 92,77 лв. Договорът
за лизинг е със срок от 23 месеца, като е приложен погасителен план, съгласно
който лизингополучателят всеки месец се е задължил да заплаща лизингова вноска
в размер на 2,99 лв. Според чл. 4 от договора с подписването му
лизингополучателят е потвърдил, че лизингодателят му е предал устройството във
вид, годен за употреба. В договор за мобилни услуги № *********/29.05.2018 г. е
записано е, че стандартната цена на устройството (в брой, без абонамент) е
289,90 лв., а отстъпката е на стойност 194,14 лв. В приложения договор за
мобилни услуги е посочено още, че в случай на прекратяване на договора преди
изтичане на стока му по вина или инициатива на потребителя, последният дължи
неустойка в размер на всички стандартни месечни абонаменти за периода от
прекратяване до изтичане на уговорения срок, като максималният размер на
неустойката не може да надвишава трикратния размер на стандартните месечни
абонаменти. В тази хипотеза в случаите, в които на потребителя било
предоставено устройство за ползване на услуги, той дължал и такава част от
разликата между стандартната цена на устройството (в брой, без абонамент)
съгласно ценовата листа, действаща към момента на сключване на договора и
заплатената от него при предоставянето му, каквато съответства на оставащия
срок на договора.
За ползвания от абоната А.М.Н.
мобилен номер ********** ищецът е издал три броя фактури на обща стойност 81,70
лв., както следва:
- фактура № **********/05.10.2018
г., с падеж на плащане 20.10.2018 г., за отчетен период от 05.09.2018 г. до 04.10.2018
г., за сумата от 50,70 лв., ведно с описание на вида на ползваните далекосъобщителни
услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови вноски в размер на
2,99 лв.;
- фактура №
**********/05.11.2018 г., с падеж на плащане 20.11.2018 г., за отчетен период
от 05.10.2018 г. до 04.11.2018 г., за сумата от 15,89 лв., ведно с описание на
вида на ползваните далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са
дължими и лизингови вноски в размер на 2,99 лв.;
- фактура № **********/05.12.2018
г., с падеж на плащане 20.12.2018 г., за отчетен период от 05.11.2018 г. до
04.12.2018 г., за сумата от 15,11 лв., ведно с описание на вида на ползваните
далекосъобщителни услуги и тяхната цена. За този период са дължими и лизингови
вноски в размер на 2,99 лв.
Представена е последна
покана за доброволно плащане от 07.01.2019 г. адресирана до ответника, в която
е посочено, че при неплащане на дължимите суми в десетдневен срок договорът за
мобилни услуги ще бъде прекратен. Записано е, че поканата е от името на
Валентин Тонев, Директор на потребителски финанси, но не е подписана от него.
Приложено е и удостоверение, в което е посочено, че предупредително писмо с
номер EAN13 ********** на клиент А.Н. било предадено за доставка на „Тип
– Топ куриер“ АД на 08.01.2019 г. Обявеният начин за доставка бил до пощенска
кутия. Предупредителното писмо било доставено на адрес: гр. Свиленград, ул.
„Вихрен“ № 10, на 15.01.2019 г.
При така установената
фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
По установителния иск с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД:
За основателността на
предявения иск е от значение установяването в обективната действителност на
следните материалноправни предпоставки: валидно правоотношение по договор за
предоставяне на далекосъобщителни услуги, както и че ищецът е предоставил тези
услуги на ответника през исковия период.
Предвид всичко изложено,
съдът намира, че в разглеждания случай между страните са съществували
облигационни правоотношения, по силата на които ищецът се е задължил да
предоставя на ответника мобилни услуги срещу заплащането на уговорената цена. С
оглед естеството на договора и представените писмени доказателства, съдът
приема, че ищцовото дружество е изпълнило задължението си да предостави мобилни
услуги на ответника съгласно абонаментния план. Поради това и като съобрази, че
към изброените по-горе фактури, неоспорени от ответната страна, са приложени
детайлни справки за потреблението от ползваните от ответника телефонни номера,
съдът приема, че искът за признаване за установено дължимостта на сумата от
80,32 лв., представляваща цената на ползваните далекосъобщителни услуги, е
доказан по основание и размер. Въпреки че действителният дълг е в по-голям
размер, с оглед действащия в гражданския процес принцип на диспозитивното
начало съдът не би могъл да присъди сумата в размер на 81,70 лв. Не се доказа
от ответника, при разпределена за него доказателствена тежест с доклада по
делото, да е изпълнил процесното задължение. Затова заявената искова претенция
за признаване за установена дължимостта на процесната сума в размер на 80,32
лв., представляваща стойността на незаплатени далекосъобщителни услуги, за която
е издадена Заповед № 260054/12.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение
по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 548/2020 г. на РС Свиленград, се явява
основателна. Като законна последица от уважаване на предявения иск следва да се
присъди и законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда – 21.09.2020 г., до окончателното изплащане на вземането.
По установителния иск с
правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ,
вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД:
За успешното провеждане
на този иск ищецът следва да установи наличието на действително правоотношение
по договор за лизинг, по силата на което лизингодателят се е задължил да
предостави на лизингополучателя лизингованата вещ за временно ползване срещу уговореното
лизингово възнаграждение и лизингодателят да е предоставил държането на
мобилното устройство в състояние, годно за обичайното или уговореното
потребление.
В разглеждания случай от
доказателствата се установява, че страните са обвързани от договор за лизинг,
като ищецът е изпълнил задължението си да предостави на ответника за временно
ползване лизингованата вещ. Също така се изяснява, че от м. септември 2018 г.
ответникът не е заплащал дължимите лизингови вноски. С оглед всичко изложено и
доколкото се установява, че ищецът е предоставил за ползване на ответника
мобилното устройство във вид, годен за употреба, и е изтекъл срокът на
лизинговия договор, то съдът намира, че ответникът е следвало да заплати
остатъка от лизинговите вноски в общ размер на 56,81 лв. Поради това следва да
бъде признато за установено, че ответникът дължи на ищеца горепосочената сума,
ведно със законната лихва върху нея от датата на подаване на заявлението по чл.
410 ГПК – 21.09.2020 г., до окончателното изплащане на вземането.
По
установителния иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК,
вр. чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
По
своята правна същност неустойката съставлява акцесорно съглашение с предмет
задължението на неизправната страна по правната сделка да престира определена
(глобално или в процент) или определяема парична сума като обезщетение за
вредите от неизпълнението на породено главно задължение, без да е необходимо
същите да бъдат доказвани. За да бъде уважена тази претенция, ищецът следва да
докаже, че е налице уговорка за заплащане на неустойка в договора за
далекосъобщителни услуги, както и че договорът е бил прекратен по вина на
ответника. В тази връзка съдът намира, че не е доказано осъществяването на
последната предпоставка, от което следва, че не е възникнало в полза на ищеца
правото да начислява претендираната неустойка. За да достигне до този извод,
съдът съобрази, че от събраните доказателства не се установява кога са били
прекратени договорните правоотношения с ответника и по какъв начин страната,
която е упражнила правото си да прекрати договора, е уведомила другата. Тук
следва да се отбележи, че надлежното упражняване на потестативното право на
разваляне е елемент от правопораждащия фактически състав на вземането за
неустойка, тъй като същата е уговорена именно за този етап от развитието на
облигационното правоотношение. Доколкото в случая не е уговорено друго, следва
да се приеме, че надлежното упражняване на правото на разваляне се подчинява на
общите правила на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и писмените договори подлежат на
прекратяване с изявление в същата форма. Този извод не се опровергава от
клаузата на чл. 19б от ОУ на ищеца, която предвижда възможност за едностранно
прекратяване на договора от оператора при неизпълнение от страна на длъжника,
но не урежда хипотеза на автоматично прекратяване на договора без насрещната
страна да бъде уведомена за това. От това следва, че когато развалянето се
извършва извънсъдебно, прекратителното действие настъпва от момента на
получаване на предупреждение от длъжника и след изтичане на срока, а ако такъв
не е следвало да бъде даден, от момента на достигане на уведомлението до
длъжника (така Решение № 76 от 13.07.2017 г. по т. д. № 1037/2016 г. на ВКС, I т.
о.). Това се потвърждава и от предприетите от самия ищец действия, доколкото е
направил опит да отправи изявление до ответника за прекратяване на договора. Но
съдът намира, че то не би могло да предизвика промяна в правната сфера на
ответника, тъй като на първо място не подписано и не са налице доказателства,
че лицето Валентин Тонев е упълномощен от законния представител на дружеството
да подписва изявления за прекратяване на договори. Отделно от това, не е
доказано по категоричен начин, че представената от ищеца покана за доброволно
плащане от 07.01.2019 г. съвпада с предупредително писмо с номер EAN13
**********, за което е издадено удостоверение от „Тип – Топ Куриер“ АД, че е
доставено до пощенската кутия на ответника на 15.01.2019 г. Дори и да се
приеме, че действително тази покана е доставена до пощенската кутия на абоната,
от това не следва, че изявлението за разваляне на договора е достигнало до
знанието му, защото липсва известие за доставяне, че пратката е приета от
ответника или негов представител. Поради всичко изложено, съдът счита, че не е
доказано операторът да е връчил на абоната писмено предизвестие, с което да му
предостави подходящ срок за изпълнение, а дори и да се приеме, че исковата
молба служи като изявление за разваляне на договора, то това разваляне е
станало едва с получаване на препис от същата от особения представител на ответника
и след като е бил изтекъл срокът на договора на 29.05.2020 г. В тази връзка
съдът намира за необходимо да изясни, че връчването на длъжника на издадената
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК при условията на чл. 47, ал. 5 ГПК не може
да замести отправеното от кредитора уведомление за разваляне на договора, тъй
като тя представлява акт на съда, а не волеизявление на изправната страна по
договора. С оглед всичко изложено, съдът намира, че ищецът не е установил, че е
уведомил ответника за прекратяването на договорното правоотношение преди датата
на подаване на исковата молба, поради което липсва основание за възникване на
неустоечното вземане.
По
изложените по-горе съображения, че ищецът не е упражнил надлежно правото си да
прекрати договора за мобилни услуги преди да изтече срокът му, съдът намира, че
не е осъществен фактическият състав, пораждащ заплащането на начислената
неустойка, тъй като безспорно в случая става въпрос за неустойка, дължима при
разваляне на договора поради виновно неизпълнение от страна на длъжника (в тази
насока са и разясненията, съдържащи се в ТР № 7 от 13.11.2014 г. по тълк. д. №
7/2013 г. на ВКС, ОСГТК).
За
пълнота на изложението и тъй като съдът следи служебно за нищожност на договора
поради наличието на неравноправни клаузи, следва да се посочи, че неустоечната
клауза, предвиждаща, че обезщетението не може да надвишава трикратния размер на
стандартните месечни абонаменти, разгледана самостоятелно, не е неравноправна
на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, защото не задължава потребителя да
заплати необосновано висока неустойка. Сама по себе си и клаузата, уреждаща, че
при прекратяване на договора потребителят дължи разликата между цената на
предоставеното устройството без абонамент съгласно действащата към момента на
сключване на договора ценова листа и заплатената от потребителя цена в брой или
общата лизингова цена (съответстваща на оставащия срок на договора), също не е
неравноправна, ако ценовата листа на търговеца е съобразена с пазарната цена за
съответното устройство. Въпреки това, съдът намира, че кумулативното им
прилагане води до начисляване на значителни по размер суми, които не
съответстват на претърпените от търговеца вреди, поради което в крайна сметка
се стига до заплащане на необосновано висока неустойка по смисъла на чл. 143,
ал. 2, т. 5 ЗЗП. В тази връзка следва да се изтъкне, че с предвиждането за едно
и също неизпълнение на две различни и едновременно дължими санкции безспорно се
надхвърля обезпечителната и обезщетителна функция на неустойката и се
накърняват добрите нрави и справедливостта.
Отделно
от това, по отношение втория вид неустойка следва да се има предвид, че въпреки
че в договора е посочена стандартната цена на устройството, съдът не би могъл
да прецени дали твърдяната отстъпка от нея действително съставлява вреда за
ищеца. Съдът достигна до този извод, тъй като тази стандартна цена се определя
едностранно от оператора, без потребителят да има възможност да влияе върху
нея, поради което, за да се изясни дали изобщо той е пропуснал да реализира
по-голяма печалба от това устройство, е необходимо да се отчете и дали тя е
съобразена с пазарната. Ето защо, следва да се установи по безспорен начин, че
за ищеца е съществувала реална възможност с оглед действащите през този период
пазарни условия да получи посочената от него цена за процесната вещ, за да може
да се направи заключение, че в правната му сфера е настъпила вреда вследствие
на сключения с ответника договор. Поради това и доколкото се касае за
потребител, който няма специални знания в тази насока, съдът задължително в
тази хипотеза следва да изследва дали действително съответната стока е
предоставена на преференциална цена. В противен случай би се стигнало до
неоснователно обогатяване на кредитора, което би създало значително неравновесие
между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Поради липсата на
ангажирани доказателства от страна на ищеца за тези обстоятелства и с оглед кумулативното
предвиждане на две неустойки за неизпълнение на едно и също задължение, съдът
намира, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно съглашение и
съобразно разпоредбите на чл. 146, ал. 1, вр. ал. 5 ЗЗП в тази си част
договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на тази клауза е
пречка за възникване на задължение за неустойка в този размер.
Предвид
всичко изложено, съдът счита, че установителният иск за дължимостта на неустойката
в общ размер на 152,50 лв. по договора за мобилни услуги от 29.05.2018 г.
следва да бъде отхвърлен.
Съобразно
т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС, ОСГТК, разноските, сторени в заповедното
производство, следва да се присъдят с решението по исковото производство, като
съдът се произнася с осъдителен диспозитив. В хода на заповедното производство ищецът
е направил разноски в размер на 25 лв. за държавна такса и 360 лв. за
адвокатско възнаграждение. В исковото производство е заплатил държавна такса в
размер на 125 лв., 360 лв. за адвокатско възнаграждение и 200 лв. за
възнаграждение за особен представител. По повод направеното от особения представител на
ответника възражение за прекомерност на заплатените адвокатски възнаграждения,
съдът намира, че претендираните в заповедното и исковото производство
адвокатски хонорари са определени в съответствие с разпоредбите на чл. 7, ал.
2, т. 1 и ал. 7 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения на Висшия адвокатски съвет, като към тях е прибавен
дължимият ДДС. В този смисъл е практиката на ВКС, обективирана в Определение №
136 от 26.02.2018 г. по ч. т. д. № 174/2018 г., II т. о. С оглед всичко
изложено и предвид уважената част от исковете, в полза на ищеца следва да се
присъдят сторените в заповедното производство разноски в размер на 182,28 лв.,
както и тези, направени в хода на настоящото производство, които възлизат на
324,32 лв.
Така
мотивиран, РС Свиленград
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО по
исковете с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79,
ал. 1 ЗЗД и чл. 345, ал. 1 ТЗ, вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД по отношение на А.М.Н.,
ЕГН: **********, с постоянен и настоящ адрес: ***, че дължи на „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Парк София, сграда 6, следните суми: 80,32 лв. – дължима сума за предоставени
електронни съобщителни услуги съгласно договор за мобилни услуги №
*********/29.05.2018 г. за периода 05.09.2018 г. – 04.12.2018 г., и 56,81 лв. –
незаплатени лизингови вноски за мобилно устройство Alcatel U5 Blue съгласно договор
за лизинг от 29.05.2018 г., ведно със законната лихва върху главниците от
датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 21.09.2020 г., до окончателното
изплащане на вземанията, за които суми е издадена Заповед № 260054 от
12.10.2020 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. №
548/2020 г. по описа на РС Свиленград.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Теленор
България“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес
Парк София, сграда 6, срещу А.М.Н., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ
адрес: ***, иск с правно основание чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.
чл. 92, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено по отношение на А.М.Н., че дължи
на „Теленор България“ ЕАД сумата от 152,50 лв. – договорна неустойка за
предсрочно прекратяване на договор за мобилни услуги № *********/29.05.2018 г.,
за която сума е издадена Заповед № 260054 от 12.10.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 548/2020 г. по описа на РС Свиленград.
ОСЪЖДА А.М.Н., ЕГН: **********,
с постоянен и настоящ адрес: ***, да заплати на „Теленор България” ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление:***, Бизнес Парк София, сграда 6,
сумата от 182,28 лв. – разноски в заповедното производство, и сумата от 324,32
лв. – разноски в исковото производство.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба
пред ОС Хасково в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Районен
съдия: