№ ....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-А въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет
и първи октомври две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
с участието на секретаря Емилия Вукадинова, като
разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 6096 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 36850/11.02.2019г., постановено по гр. д. № 81275/2017г.,
Софийски районен съд (СРС) е признал за
установено по предявените от „Т.С.” ЕАД срещу К.Б.Р. установителни искове с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 153 ЗЕ
и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че К.Б.Р., дължи сумата от 2087,28лв.,
представляваща цена на доставена топлинна енергия за имот, находящ се в гр.
София, общ. Изгрев, бул. „Драган Цанков“ № ******, с аб. № 039916, за периода
от 01.05.2014г. до 30.04.2015г., както и сумата от 22,32лв., представляваща
цена на услуга дялово разпределение за периода от м.05.2014г. до м.04.2016г.,
ведно със законните лихви върху главниците от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК - 23.05.2017г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска за цена на доставена топлинна енергия за разликата над уважения размер от
2087,28лв. до пълния предявен размер от 3381,21лв., или за размера от
1293,93лв. и за периода от 01.05.2013г. до 30.04.2014г. по обща фактура с №
**********/31.07.2014г.; иска за обезщетение за забава в размер на законната
лихва върху задължението за неплатена топлинна енергия за периода от
15.09.2014г. до 11.05.2017г. за целия му размер от 700,12лв., иска за заплащане
на такса за дялово разпределение за разликата над уважения размер от 22,32лв.
до пълния предявен размер от 28,44лв., както и иска за обезщетение за забава в
размер на законната лихва върху задължението за услуга за дялово разпределение
за периода от 15.09.2014г. до 11.05.2017г. за сумата от 7,06лв., за които суми
е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр.
д. № 32561/2017г. по описа на СРС.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца „Т.С.“ ЕАД срещу постановеното решение в частта, с която са отхвърлени предявените
искове. Сочи се, че задълженията по общата фактура за отоплителен сезон
2013-2014г. са с падеж 15.09.2014г., поради което давността за тях не е
изтекла. Твърди се, че общата фактура е публикувана на интернет страница на
дружеството в съответствие с действащите общите условия, за което е съставен
констативен протокол и районният съд е допуснал процесуално нарушение като не е
указал на жалбоподателя, че следва да представи доказателства за това
обстоятелство. Съобразно изложеното се моли решението да бъде отменено и
да се присъдят разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от въззиваемата страна, с който се оспорва същата. Моли се за
потвърждаване на решението и присъждане на разноски.
В частта, с която са
уважени исковете, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във
въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещните
страни, приема следното:
Предявени
са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав приема, че
обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението
на СРС е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща
към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във
въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че ответникът е
потребител на топлинна енергия за исковия период, поради което дължи заплащане
на доставената в имота топлинна енергия. Кредитирал е заключенията на приетите
по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна експертизи относно обема на
доставената в имота топлинна енергия и начина на нейното остойностяване. Приел
е за основателно релевираното от ответника възражение за погасяване на част от
вземането по давност, поради което е уважил исковата претенция частично.
Спорният между страните въпрос по същество във въззивното производство е
свързан с това дали вземанията за стойността на доставената топлинна енергия и
услугата дялово разпределение, които се отнасят за периода от м.05.2013г. до
м.04.2014г., са погасени по давност.
Според задължителните за съдилищата разяснения, дадени с ТР № 3/2011г. по тълк.
дело № 3/2011г., ОСГТК на ВКС, понятието „периодични плащания“ по смисъла на
чл. 111, б. „в“ ЗЗД се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за
предаване на пари или други заместими вещи, имащи един правопораждащ факт,
чийто падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а
размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е
необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. В този смисъл и по
аргумент от чл. 155 и чл. 156 ЗЕ, вземанията на топлофикационното дружество, в
т. ч. и за стойността на услугата дялово разпределение, съдържат всички
гореизброени признаци, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.
111, б. „в“ ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. За
периода 01.05.2013г.-14.03.2014г. между страните са действали Общите условия в
сила от 13.02.2008г. Съгласно чл. 21, ал. 1 от същите, купувачът е длъжен да
заплаща месечните дължими суми за топлинна енергия в срок до 30 дни след
изтичане на периода, за който се отнасят. За периода след 14.03.2014г. до
30.04.2015г. между страните са действали Общите условия в сила от 14.03.2014г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от същите, клиентите са длъжни да заплащат месечните
дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок от датата на публикуването им
на интернет страницата на продавача.
С оглед изложеното и на основание разпоредбата на чл.
70 ЗЗД, следва че срокът за заплащане на задължението е уговорен в полза на
длъжника, което означава че преди изтичането на срока задължението е платимо,
но не е изискуемо. По аргумент на противното от чл. 114 ЗЗД, давност за
вземания, които не са станали изискуеми, не тече. С оглед на това и правилото
на чл. 116 б. „б” ЗЗД вр. чл. 422, ал. 1 ГПК с подаването на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 23.05.2017г., давността е
прекъсната. Тоест, погасени по давност са всички вземания на въззивника, чийто
падеж е настъпил преди 23.05.2014г., доколкото вземанията за топлинна енергия
представляват периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“ ЗЗД и се
погасяват с тригодишна давност - ТР №
1/2012г. по тълк. дело № 1/2011г., ОСГТК на ВКС.
При така изложените обстоятелства, неоснователни са
възраженията на въззивника, че съдът не е съобразил разпоредбите от Общите
условия и чл. 155, ал. 1, т. 2 ЗЕ, че след края на отоплителния сезон се
изготвяли изравнителни сметки на базата на реален отчет, поради което сумата е
дължима след това, доколкото изравнителната сметка касаела целия процесен
период. Реалният отчет и изравнителната сметка касае ликвидиране на отношенията
между страните за определен отоплителен сезон. Те нямат отношение към
дължимостта на сумите, формирани въз основа на месечна прогнозна консумация,
както и към настъпването на тяхната изискуемост, респ. изпадането на
потребителите на топлинна енергия в забава. Противното би означавало, че преди
края на съответния отоплителен сезон, въззивникът не би следвало да претендира
вземанията си, доколкото те няма да са станали изискуеми, а както беше изяснено
срокът за плащане, съобразно общите условия е уговорен в полза на потребителя
на топлинна енергия. В тази насока следва да се отбележи, че възражението на
въззивника е в противоречие с изготвените от самия него общи условия.
Следователно падежът на месечните задължения за заплащане стойността на
доставената топлинна енергия не се променя с издаване на общата фактура по
изравнителната сметка, а остава същият - 30 дни след изтичане на периода, за
който се отнасят, респективно 30 дни от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. Тоест, вземанията на ищеца, чийто падеж е настъпил
преди 23.05.2014г., са погасени по давност и не могат да бъдат събрани със
средствата на държавната принуда, както правилно е приел районния съд.
Доколкото искът за заплащане на мораторна лихва по чл.
86, ал. 1 ЗЗД е акцесорен, неговата основателност е обусловена от
основателността на главния иск. След като главните искове за периода м.05.2013г.-м.04.2014г.
са неоснователни, то такива са и
акцесорните искове за лихва върху тези суми.
Оплакванията на въззивника, свързани с отхвърлените
акцесорни искове за мораторна лихва за периода от 15.09.2014г. до 11.05.2017г.
върху признатите задължения за топлинна енергия за периода от м.05.2014г. до
м.04.2015г., съдът намира за
неоснователни. Както бе разяснено по-горе, за този период са действали Общите
условия в сила от 14.03.2014г. В чл. 33, ал. 1 е посочено, че, клиентите са
длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 30-дневен срок
от датата на публикуването им на интернет страницата на продавача. С проекта си
за доклад, обективиран в определение от 13.07.2018г., районният съд правилно и
в съответствие с чл. 146, ал. 2 ГПК е указал на ищеца, че не сочи доказателства
за изпадане на ответника в забава. Ищецът не е предприел действия за
установяване на този факт нито пред районния съд, нито до приключване на
съдебното дирене пред настоящата въззивна инстанция. С оглед неизпълнението на процесуалното си
задължение по чл. 154, ал. 1 ГПК да установи този правнорелевантен факт, ищецът
следва да понесе процесуалната тежест, изразяваща се в отхвърляне на
предявената претенция, поради нейната недоказаност.
Изводите на първата и въззивната инстанции съвпадат,
поради което и обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора право на разноски, на основание чл. 273 вр. чл. 78, ал. 3 ГПК, има въззиваемата страна. Последната
е била представлявана от адвокат и е представила доказателства за платено
възнаграждение в размер на 220лв., поради което следва да й бъде присъдена
сумата от 220лв. разноски за въззивното производство.
Предвид цената на исковата претенция и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
По изложените
съображения, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решене № 36850/11.02.2019г., постановено по гр. д. № 81275/2017г.,
Софийски районен съд, ГО, 145-ти състав, в
обжалваната част.
РЕШЕНИЕТО в частта, с която са уважени
исковете, като необжалвано, е влязло в сила.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 вр. чл. 273 ГПК „Т.С.” ЕАД, ЕИК: ******, със седалище и адрес на управление:***, да заплати на К.Б.Р., ЕГН: *********, с
адрес: ***, сумата от 220 /двеста и
двадесет/ лева, представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието
на трето лице – помагач на страната на въззивника „Т.С.“ ЕАД – „Т.С.“ ЕООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:
1. 2.