№....................
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, II-Г въззивен състав, в публичното
съдебно заседание на двадесет и шести юни две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СОНЯ НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН СТОЙЧЕВ
СВЕТЛОЗАР
ДИМИТРОВ
с участието на
секретаря Алина Тодорова, като разгледа докладваното от мл. съдия Димитров в. гр. д. № 8858 по описа на съда за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 54189/28.02.2019г., постановено
по гр. д. № 19974/2018г., Софийски районен съд е признал за установено по предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правна квалификация чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че ответникът И.Х.П. дължи на ищеца „Т.С.“ ЕАД
следните суми: 1547,53лв. – стойност на доставена топлинна енергия за периода
01.10.2014г.-30.04.2017г. за имот, находящ се в гр. София, ж.к. „*******,
партер, ап. 1, ведно със законната лихва; 69,83лв. – законна лихва за забава
върху главницата, считано от датата на всяко просрочие до 27.11.2017г.;
61,75лв. – такса за извършена услуга дялово разпределение на топлинна енергия,
и 11,86лв. – мораторна лихва върху таксата за дялово разпределение, като е отхвърлил предявените искове за присъждане
на стойността на доставената топлинна енергия за разликата над уважения размер
от 1547,53лв. до пълния предявен от 1679,60лв. и за периода
01.05.2014г.-30.09.2014г., както и иска за лихва за забава върху главниците за
посочения период за разликата над сумата от 69,83лв. до пълния предявен размер
от 75,79лв.
В срока по чл. 259, ал. 1 ГПК е депозирана въззивна жалба от ищеца срещу първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени предявените
искове. Поддържа се, че вземанията, предмет на въззивната жалба, са
обективирани във фактура от 31.07.2015г. и изискуемостта им настъпвала едва на
16.09.2015г., от който момент започвала да тече и погасителната давност. И
доколкото заявлението по чл. 410 ГПК било подадено на 07.12.2017г., то същите
не били погасени по давност. Позовава се на общите условия към договора за
доставка на топлинна енергия. Съобразно изкложеното се моли за отмяна на
решението в обжалваната част и присъждане на сторените разноски.
Ответната страна не е депозирала отговор на въззивната жалба. В
проведеното открито съдебно заседание процесуалният му представител заявява, че
оспорва въззивната жалба и моли за потвърждаване на решението в обжалваната
част.
Третото лице – помагач не е изразило становище.
Софийски градски съд, като прецени събраните
по делото доказателства и обсъди доводите на страните, намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав намира,
че обжалваното решение е валидно и допустимо, като не е допуснато и нарушение
на императивни материалноправни норми.
За да постанови обжалваното
решение, районният съд е приел, че ответникът е потребител на топлинна енергия
за исковия период, поради което дължи заплащане на доставената в имота топлинна
енергия и цената на предоставената услуга дялово разпределение. Кредитирал е
заключенията на приетите по делото съдебно-техническа и съдебно-счетоводна
експертизи относно обема на доставената в имота топлинна енергия и начина на
нейното остойностяване. Приел е за основателно релевираното от ответника
възражение за погасяване на част от вземанията по давност, поради което е
уважил исковите претенции частично.
На етапа на въззивното производство
не се спори, че страните са се намирали в облигационно правоотношение, по
силата на което ищецът е доставял, а ответникът потребявал топлинна енергия. С
оглед наведените оплаквания във въззивната жалба, по отношение на които е
ограничен въззивният съд, единственото спорно обстоятелство се свежда до това
дали вземанията за периода м.05.2014г.-м.09.2014г. за погасени по давност.
Задълженията за заплащане цената на
топлина енергия представляват „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б.
„в“ ЗЗД (ТР № 3/2011г. по тълк. дело № 3/2011г., ОСГТК на ВКС), тъй като се
характеризират с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари,
имащи един правопораждащ факт, чийто падеж настъпва през предварително
определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени
или определяеми, поради което се погасяват с тригодишна давност. Съгласно
разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо. За периода 01.05.2014г.-30.09.2014г. между
страните са действали Общите условия, приети с решение на ДКЕВР от 03.02.2014г.
Съгласно чл. 33, ал. 1 от тях, клиентите са длъжни да заплащат месечните вноски
в 30-дневен срок от датата на публикуването им на интернет страницата на
дружеството. С публикуването клиентът се уведомява за задължението и неговия
размер и то има характер на покана. По силата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, когато е
уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече
от деня, в който задължението е възникнало. Следователно за процесните вземания
за главница за топлинна енергия давността започва да тече от деня, в който
съответното задължение е възникнало, тоест от деня, следващ изтичането на
съответния месец, например за месец май 2014г. – от 01.06.2014г., за месец юни
2014г. – от 01.07.2014г. и т.н. Издаването на изравнителната сметка не променя
срока, в който месечните прогнозни задължения стават дължими, а следователно и
момента, от който започва да тече погасителната давност за тях.
По изложените съображения,
прогнозните месечни вноски за периода м.05.2014г.–м.09.2014г. се явяват
погасени по давност, доколкото заявлението за издаване на заповедта за
изпълнение по чл. 410 ГПК, откогато съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК се счита
предявен искът и откогато съгласно чл. 116, б. „в“ ЗЗД се счита прекъсната
давността, е подадено на 07.12.2017г., тоест след изтичане на тригодишния
давностен срок за вземанията. Това обстоятелство не може да бъде променено от
последващото издаване на обща фактура на 31.07.2015г., тъй като по делото не е
доказано възникването на ново вземане след издаването на изравнителната сметка
за отоплителен сезон м.05.2014г.-м.04.2015г., тоест в резултат от изравняването
да е възникнало задължение за доплащане, чиято изискуемост би настъпила в
по-късен момент съгласно чл. 33, ал. 2 от Общите условия, а именно в 30-дневен
срок от датата на публикуване на фактурата на интернет страницата на
дружеството. Напротив, съгласно представените по делото справки и съобщения и
заключенито на приетата съдебно – счетоводна експертиза, след края на отоплителния
сезон за този период е имало сума за получаване от клиента в размер на 321,49лв.
Доколкото вземанията за лихва са
акцесорни, то съгласно чл. 119 ЗЗД с погасяването на главните вземания са се
погасили и произтичащите от тях допълнителни вземания.
По изложените съображения,
първоинстанционното решение се явява правилно в обжалваната част и като такова
следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, право на
присъждане на сторените разноски има въззваемата страна, която обаче не е
заявила искане за това и не е ангажирала доказателства за извършването на
такива.
Предвид цената на исковите претенции и на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, решението на въззивния съд е окончателно.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 54189/28.02.2019г.,
постановено по гр. д. № 19974/2018г. по описа на СРС, I ГО,
40-ти състав, В ОБЖАЛВАНАТА ЧАСТ.
РЕШЕНИЕТО е постановено при
участието на трето лице – помагач на страната на „Т.С.“ ЕАД – „Б.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не
подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.