Определение по в. ч. гр. дело №414/2020 на Окръжен съд - Плевен

                           О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№…………….

 

                            град П., 30.07.2020година

 

            П.СКИ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, І граждански състав, в ЗАКРИТО заседание на ТРИДЕСЕТИ ЮЛИ, през ДВЕ ХИЛЯДИ И ДВАДЕСЕТА година, в състав:

 

                                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:   СТЕФАН ДАНЧЕВ 

                                                            ЧЛЕНОВЕ:   ТАТЯНА БЕТОВА

                                                                                СВЕТЛА Д.

 

и с участие на секретаря…………………………………………..в присъствие на прокурора………………………………………………….……..като разгледа докладваното от съдията…………ТАТЯНА БЕТОВА……….ч.гр.д. № 414 по описа на съда за 2020 година, и за да се произнесе, съобрази:

 

          Производството пред П.ския окръжен съд е образувано по повод частната жалба, подадена от В.М.Д. от гр.П., чрез пълномощникът ѝ адв.Ж.Н., против определение на П.ски районен съд № 1512/14.05.2020г. по гр.д. № 1516/2020г. по описа на съда, с което е било прекратено производството по делото частично поради това, че съдът не е компетентен да разгледа предявения иск за предоставяне на родителските права по отношение на детето Т. Д. и определяне режим на лични отношения с родител, както и да разгледа предявения иск за определяне на ежемесечна издръжка за детето Т. Д., като в тази част исковата молба е върната на ищцата.

 В частната жалба се сочат доводи за незаконосъобразност на определението - жалбоподателят счита, че делото неправилно е било прекратено, а съдът е следвало да разгледа исканията на ищцата едновременно с иска за развод.Излага се становището, че с оглед най-добрия интерес на детето, българският съд е по-подходящ за разглеждане на посочените искове поради българското гражданство на родителите на детето. Твърди се, че пребиваването на ищцата и детето ѝ Т. в Г. е временно и е продиктувано от икономическа необходимост, поради което не може да се приеме за „обичайно пребиваване на детето“.Родителите, единият от които понастоящем е в П.ския затвор, нямат намерение да се устройват да живеят в Г..Поради това ищцата счита, че тя и детето ѝ нямат особена връзка с Г. и никога не са твърдели, че съществува интеграция на детето в немската социална и семейна среда. Ищцата счита, че компетентността на българския съд по отношение на иска за издръжка произтича от обичайното местопребиваване на ответника, от силата на закона на съда, от липсата на избор на съд, различен от българския и от обстоятелството, че спорещите страни са български граждани. Жалбоподателката възразява срещу констатацията на съда, че друга държава-членка не би признала решението на българския съд. Счита, че разделянето на делото и гледането му в две различни държави би създало значителни затруднения и усложнения за детето.Поради всичко това, моли да бъде отменено обжалваното определение и делото – върнато на П.ски РС за произнасяне по предявените искове за родителски права и издръжка на детето Т. И. Д..

Ответникът по жалбата не е взел становище по основателността ѝ.   

 Въззивният съд, като обсъди изложените в частната жалба оплаквания, взе предвид доказателствата по гр.д.№ 1516/2020г. на П.ски РС, съобрази изискванията на закона, намира за установено следното: Гражданско дело № 1516/2020г по описа на П.ски районен съд е образувано на 17.03.2020г по искова молба на В.М.Д. против И.Т.Д., с която е  предявен иск на основание чл.49 от СК.В исковата молба се твърди, че ищцата и малолетното дете на страните Т. И. Д., живеят в Г.. Твърди се, че живеят под наем и са адресно регистрирани в гр.Н., където детето е записано и посещава училище. Искането е след допускане на развода   упражняването на родителските права да се предостави на ищцата и да се определи местоживеенето на детето при нея, а ответникът да бъде осъден да му заплаща издръжка.

С разпореждане от 29.04.2020год. исковата молба е била оставена без движение, като съдът е дал възможност на ищцата да заяви поддържа ли иска си за развод, като и е указал, че не е компетентен да се произнесе по последиците от развода – въпросите относно определяне на родителски права, с произтичащите от това последици, вкл. издръжката на детето.След заявлението на ищцата, чрез пълномощникът и адв. Ж.Н., че поддържа исковата молба в нейната цялост, съдът се е произнесъл с обжалваното определение № 1512/14.05.2020г., с което е прекратил производството по делото частично – досежно исковете за предоставяне на родителските права по отношение на детето Т. Д., определяне режим на лични отношения с родител, както и за издръжката за детето, поради това, че не е компетентен да ги разгледа. Съдът се е мотивирал със следното :  Компетентността на съдилищата по въпросите, свързани с родителската отговорност се определя от Регламент (ЕО) №2201/2003г. на Съвета на Европейския съюз относно подсъдността, признаването и изпълнението на съдебни решения по брачни дела и делата, свързани с родителската отговорност, от 27.11.2003г. /Регламент (ЕО) №2201/2003г./, доколкото се касае за отношения с международноправен елемент на държави-членки. Регламентът в случая има пряко приложение и дерогира прилагането на българското законодателство.

Районният съд е приел, че не се касае за епизодично и еднократно пътуване на детето извън пределите на страната, а за създаване на лингвистични познания, семейна и социална интеграция в Г., а също че с оглед характера на производството не е от значение постоянния и настоящ адрес, а обичайното му местопребиваване. Посочил е, че обичайно местопребиваване по смисъла на закона е мястото, където детето обичайно живее или се е намирало най-малко 3 месеца преди подаване на исковата молба. Съгласно чл.8.1. от Регламент (ЕО) № 2201/2003г., съдилищата на държава-членка са компетентни по делата, свързани с родителската отговорност за детето, ако детето има обичайно местопребиваване в тази държава-членка по времето, когато съдът е сезиран. Позовал се е на т.12 от Преамбюла на Регламент(ЕО) № 2201/2003г., съгл. който основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност, са оформени в светлината на най-добрия интерес на детето и особено на критерия на близостта и компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата-членка на обичайното пребиваване на детето, освен в някои случаи на промяна на пребиваването на детето по силата на споразумения между носителите на родителската отговорност. Съдът е приел, че такова споразумение между страните не съществува и че на основание чл.17 от Регламент (ЕО) № 2201/2003г. следва служебно да се прогласи, че съда не е компетентен, а компетентността принадлежи на друг съд във Ф. р. Г..

          По отношение на иска за определяне на издръжката на детето, е приел, че претенцията следва да бъде разгледана при приложението на Регламент (ЕО) № 4/2009г. на Съвета относно компетентността, приложимото право, признаването и изпълнението на съдебни решения и сътрудничеството по въпроси, свързани със задължения за издръжка от 18 декември 2008г. Съгласно разпоредбите на чл.3 от този Регламент, е налице алтернативна компетентност, като настоящият случай не попада под нито една от хипотезите, при които българският съд би бил компетентен да разгледа иска за издръжка на дете с обичайно местопребиваване на територията на Ф. р. Г. – обичайно местопребиваване на ответника, на взискателя, при иск за гражданско състояние, когато искът за издръжка допълва този иск и при компетентност на съда по иск за родителска отговорност, когато искането за издръжка допълва този иск. Съобразил е, че не е компетентен да разгледа иска за родителската отговорност, поради което тази алтернатива не е приложима изцяло и че не може да изследва и дадената в чл. 4 възможност за избор на съд от страните, т.к. този член, съгласно ал.3 не се прилага при спор за издръжка на ненавършило 18 годишна възраст дете. На основание чл.10 от Регламент (ЕО) 4/2009г., е приел и служебно е прогласил, че не е компетентен да разгледа и този иск.В мотивите е посочено и това, че разглеждането на исковете за родителска отговорност и издръжка, при положение, че съгласно Регламенти (ЕО) № 2201/2003г. и  (ЕО) 4/2009г., българският съд не се явява компетентен да разгледа предявените права, би довело до постановяване на решение, което не би било признато от съдилищата на друга държава-членка и ищцата не би могла да се ползва от правата, които съдебното решение би ѝ предоставило. Поради това е приел, че предявяването на исковете пред съд, който не е компетентен да разгледа спора се явява и лишено от правен интерес.

           Въззивният съд намира тези изводи за правилни и  законосъобразни. Спорът попада в предметния обхват на Регламент /ЕО/ № 2201/2003г. и компетентния да го разгледа съд, следва да се определи по правилата на този регламент. Сезираният П.ски РС е приел, че е компетентен да се произнесе по иска за развод съгласно чл.3, пар.1, б. «Б» Регламент /ЕО/ 2201/2003г., но не е компетентен да се произнесе по споровете за родителската отговорност, тъй като детето на страните по делото има обичайно местопребиваване в Г. и съгласно чл.8 Регламент /ЕО/ 2201/2003г. делата по такива спорове са подведомствени на съда в тази държава. В депозираната частна жалба, ищцата заявява, че компетентността на българския съд по делото произтича от чл.12, §1, б “а“ и б „б“ от Регламента, тъй като се касае за пророгация на компетентност. В чл.8, параграф 1 от Регламента е установена обща компетентност на съдилищата на държавата-членка, в която детето има местопребиваване по времето, когато съдът е сезиран, но съгласно параграф 2 от същата разпоредба, тя се прилага при спазване условията на чл.9, чл.10 и чл.12 от Регламента. В случай, че при извършената по реда на чл.17 от същия регламент служебна проверка за компетентност, съдът констатира, че не е компетентен по смисъла на чл.8, параграф 1, следва да се извърши проверка дали не е компетентен по силата на някоя от посочените три разпоредби – на чл.9, на чл.10 или на чл.12 от Регламента. В случая се твърди, че е налице хипотеза на чл.12, параграф 1. Тази разпоредба предвижда, че е налице изключението от правилото на чл.8, параграф 1, в случаите когато са налице кумулативно дадените предпоставки на б «а» и б.»б» от разпоредбата, а именно, за да възникне компетентността на съда да разгледа спора е необходимо поне единият от съпрузите да притежава родителска отговорност за детето и  компетентността на съда, пред който е бил предявен искът да е била изрично или по недвусмислен начин приета от носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда и е във висш интерес на детето.

Въззивният съд приема, че не са налице предпоставките за прилагане на цитираната правна норма. Действително компетентността по чл.8, параграф 2 не е изключителна, защото допуска страните мълчаливо да учредят компетентност на друг съд. Не е установено обаче, изрично или по недвусмислен начин,  носителите на родителската отговорност към момента на сезирането на съда, да са приели, че спора за родителската отговорност следва да бъде разрешен от българския съд. Ако това може да се твърди за ищцата, то не е доказано съгласието на ответника, който въпреки дадената му от въззивния съд възможност, не е взел становище по спорните въпроси относно компетентността на сезирания съд. Дори да се приеме, че и тази предпоставка е налице, доколкото ответникът не е получавал препис от исковата молба и не е имал възможност да изрази съгласието си спора да бъде разгледан изцяло от П.ски РС, то не е налице последната  предпоставка на чл.12, параграф 1 от Регламента - пророгацията на компетентност да е във висш интерес на детето. 

 Безспорно е, че детето Т. Иванов Д. е български гражданин, но той се е установил и живее с майка си в гр.Н., където тя работи, а той ходи на училище. За да прецени дали е във висш интерес на детето разглеждането на въпросите за родителската отговорност да се извърши от сезирания съд в РБългария, настоящата инстанция взе предвид приетото в преамбюла на Регламент 2201/2003г. на Съвета, съображение 12, че основанията за определяне на компетентността по делата за родителската отговорност, са оформени в светлината на най-висшия интерес на детето и особено на критерия на близостта. Това означава, че компетентността на първо място трябва да се отнася към държавата-членка по обичайното местопребиваване на детето, освен в някои случаи на промяна на пребиваването на детето по силата на споразумения между носителите на родителската отговорност.

Понятието "висш интерес на детето" следва да се тълкува в светлината на целите, преследвани с Регламента. В съображение 19 се посочва, че изслушването на детето играе важна роля в прилагането на настоящия регламент, въпреки че този инструмент не цели да измени приложимите национални процесуални норми. Тъй като по твърдение на ищцата, тя и детето живеят в Г., там е социалната и семейна среда на детето, то българският съд няма връзка с него и трудно би изпълнил задължението си да прецени най-добрия му интерес.Детето е голямо и  следва да бъда изслушано от съда, както и да се изготви социален доклад, преди вземането на важни решения за неговите интереси.  По силата на чл.8 от Регламента компетентността по делата, свързани с родителска отговорност, се предоставя, на първо място, на съдилищата на държавата членка по обичайното пребиваване на детето към момента на сезиране на съда, които предвид географската им близост, са в най-подходяща позиция да преценят мерките, които да се постановят в интерес на детето. Ето защо съдът приема, че във висш интерес на детето, с оглед критерия за близост, е германски съд да се произнесе по иска за определяне на родителски права, както и за свързания с него иск за издръжка на детето, по отношение на който препраща към мотивите на районния съд.

Поради изложеното, определението за прекратяване на производството по гр.д. № 1516/20г. следва да се потвърди.

 Водим от горното, съдът

 

О  П  Р  Е  Д  Е  Л  И :

 

ПОТВЪРЖДАВА определение № 1512/14.05.2020г. на П.ски районен съд, с което производството по гр.д. № 1516/20г. по описа на съда е прекратено, в частта с която е поискано предоставяне на родителските права по отношение на детето Т. Д., определяне режим на лични отношения с другия родител, както и за издръжката за детето, поради това, че не е компетентен да ги разгледа .

Определението подлежи на обжалване пред ВКС на РБ, с частна касационна жалба, в едноседмичен срок от връчването му.

 

 

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                         ЧЛЕНОВЕ: