№ 1587
гр. София, 19.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на осми март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20221100511399 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение №9521/25.08.2022 г., постановено по гр. дело №54899/2021
г. по описа на Софийския районен съд, 170 състав, са отхвърлени изцяло
предявените от ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу „С.А.Г. Г.“ ЕООД
по реда на чл. 422 ГПК обективно кумулативно съединени установителни
искове с правно основание по чл. 59,ал.1, вр. чл. 86 ЗЗД за признаване за
установено по отношение на ответника, че дължи сумата от 218,95 лв.,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от м.
ноември 2018 г. до м. април 2020 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 24.06.2021 г.
до окончателното погасяване на вземането; сумата от 38,63 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 31.12.2018 г. до 17.06.2021 г., както и сумата от 33,20 лв.,
представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от м. май
2018 г. до м. февруари 2020 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 24.06.2021 г.
до окончателното погасяване на вземането и сумата от 6,40 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 01.07.2018 г. до 17.06.2021 г. , за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №
36788/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 170 състав.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ищеца
1
„Топлофикация София“ ЕАД с оплаквания за неправилност и необоснованост
на решението. Въззивникът поддържа, че по делото е доказано, че ответникът
е собственик на процесния имот и макар, че между тях не е подписан писмен
договор, последният се е обогатил за сметка на ищцовото дружество. Заявява
се, че посочените като наематели фирми също не са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за „Топлофикация София“ ЕАД и поради тази
причина исковете са насочени срещу ответника – собственик. Предвид
изложеното се иска отмяна на първоинстанционното решение и
постановяване на друго, с което предявеният иск по чл. 59 ЗЗД да бъде
уважен в цялост. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
ответника „С.А.Г. Г.“ ЕООД, с който същата се оспорва като неоснователна и
се моли да бъде оставена без уважение. Поддържа се, че по делото било
доказано, че ответното дружество не е ползвало процесния имот през исковия
период, поради което и не се дължат претендираните суми. Заявява се, че
предвид неоснователността на иска за главница, неоснователен се явява и
акцесорния иск за обезщетение за забава. Предвид изложеното се иска
потвърждаване на обжалваното решение в цялост. Претендират се съдебно-
деловодни разноски.
Съдът, като прецени становищата на страните и обсъди
представените по делото доказателства, приема за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Същото е и
правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към
мотивите, изложени от СРС. Фактическите и правни констатации на
настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен
акт констатации /чл.272 ГПК/. При правилно разпределена доказателствена
тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията
си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е
обсъдил събраните по делото доказателства, изложил е подробни мотиви,
като е основал решението си върху приетите от него за установени
обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон. Във
връзка с изложените във въззивната жалба доводи настоящата въззивна
2
инстанция намира, че към изложените правни и фактически констатации на
първоинстанционния съд следва да се добави и следното:
Предявен е положителен установителен иск по чл. 422 ГПК, вр. чл. 59,
вр. чл. 86 ЗЗД за признаване за установено по отношение на „С.А.Г. Г.“
ЕООД, че дължи на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД сумата от 218,95 лв.,
представляваща главница за доставена топлинна енергия за периода от м.
ноември 2018 г. до м. април 2020 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 24.06.2021 г.
до окончателното погасяване на вземането; сумата от 38,63 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 31.12.2018 г. до 17.06.2021 г., както и сумата от 33,20 лв.,
представляваща цена на услуга дялово разпределение за периода от м. май
2018 г. до м. февруари 2020 г., ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявление за издаване на заповед за изпълнение – 24.06.2021 г.
до окончателното погасяване на вземането и сумата от 6,40 лв.,
представляваща обезщетение за забава върху главницата за топлинна енергия
за периода от 01.07.2018 г. до 17.06.2021 г. , за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч. гр. дело №
36788/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 170 състав.
В тежест на ищеца по иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 59,
ал. 1 ЗЗД е да докаже, че е доставил топлинна енергия в твърдените
количества и на посочената стойност, с която ответникът се е обогатил,
спестявайки дължимата за същата цена. При установяване на тези
обстоятелства от ищеца, в тежест на ответника е да докаже, че е погасил
задължението си към ищеца.
Съгласно чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ, продажбата на топлинна енергия за
стопански нужди се извършва на основата на писмени договори при общи
условия, сключени между топлопреносното предприятие и клиенти на
топлинна енергия за небитови нужди. Дефиницията по §1, т. 33а (изм. ДВ, бр.
66/26.07.2013 г.) от ДР на ЗЕ предвижда, че "небитов клиент" е клиент, който
купува електрическа или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или
пара за отопление, климатизация, горещо водоснабдяване и технологични
нужди или природен газ за небитови нужди. От така цитираните разпоредби
следва изводът, че за да са налице отношения на покупко-продажба на
топлоенергия за небитови нужди е необходимо да се сключи писмен договор,
който да обвързва страните и да регламентира правата и задълженията им по
правоотношението за продажба на топлинна енергия. В настоящия случай
обаче ищцовата претенция се основава на твърденията за липса на сключен
писмен договор между страните и наличието на неоснователно обогатяване.
Не е спорно по делото, че между страните не е сключван договор за доставка
на ТЕ за небитови нужди до горепосочения имот по чл. 149, ал. 1, т. 3 ЗЕ.
Следователно следва да се приеме, че страните не са били обвързани от
облигационно правоотношение за покупко-продажба на топлинна енергия по
смисъла на Закона за енергетиката и приложим към настоящия спор са
разпоредбите на института за неоснователното обогатяване.
3
Между страните е обявено за безспорно обстоятелството, че именно
ответното дружество е собственик на процесния имот. Пред
първоинстанционния съд своевременно е въведено възражението, че през
процесния период имотът е бил отдаден под наем на трети за спора лица и
ответникът не се е ползвал от доставената в имота топлинна енергия. В
подкрепа на това твърдение са допуснати и събрание писмени доказателства,
а именно два броя договори за наем, съответно от 01.12.2014 г. и 01.11.2018
г., от които е видно, че процесният имот е бил предоставен за временно
възмездно ползване на трети за спора лица.
Въз основа на така изложеното следва да се приеме, че през процесния
период не ответното дружество, а трето за делото лице се е възползвало,
респективно се е обогатило от доставената до имота топлинна енергия и
услуга дялово разпределение за сметка на ищцовото дружество. При тези
данни, настоящият съдебен състав намира, че предявеният иск е недоказан –
не се установява ответното дружество да се е обогатило за сметка на ищеца
чрез спестяване на разходите за топлинна енергия, поради което и
предявените срещу него искове са неоснователни и като такива следва да
бъдат отхвърлени.
Поради неоснователност на претенцията за главница, неоснователна се
явява и акцесорната претенция по чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение за
забава.
Предвид изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, обжалваното решение следва да бъде потвърдено, а
подадената въззивна жалба следва да се остави без уважение.
По разноските:
Предвид изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК право на
разноски има въззиваемия „С.А.Г. Г.“ ЕООД. Същият претендира адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв. въз основа на договор за правна защита и
съдействие от 28.02.2024 г., срещу който размер своевременно с молба от
01.03.2024 г. е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал. 5 ГПК.
На съда е служебно известна практиката на Съда на европейския съюз по дело
C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на Върховния касационен
съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне
служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда /Определение
№ 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за 2022 г. на
ВКС/. Предвид така изложеното и като съобрази, че в настоящия случай пред
въззивния съд не са допуснати и събрани нови доказателства и е проведено
само едно открито съдебно заседание, на което не е присъствал процесуален
представител на въззиваемия, както и ниският материален интерес по делото,
който е в размер на 297,18 лв. намира, че претендираното адвокатско
възнаграждение в размер на 400 лв. е прекомерно и следва да се намали до
справедливия размер от 200 лв.
4
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №9521/25.08.2022 г., постановено по гр.
дело №54899/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 170 състав в цялост.
ОСЪЖДА на основание чл. 78,ал.3,вр.ал. 5 ГПК „Топлофикация
София“ ЕАД, ЕИК ******* със седалище и адрес на управление: гр. София, р-
н Красно село, ул. „******* да заплати на „С.А.Г. Г.“ ЕООД, ЕИК *******,
със седалище и адрес на управление: гр. София, общ. „Красно село“, ул.
„******* сумата от 200 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по
аргумент от чл. 280, ал.3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5