№ 1469
гр. ***, 15.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ***, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на трети декември през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Христо Ст. Томов
при участието на секретаря РУМЯНА ИЛК. КОНОВА
като разгледа докладваното от Христо Ст. Томов Гражданско дело №
20214430104747 по описа за 2021 година
Постъпила е искова молба от С. Р. С. от гр. *** против
„***“ АД гр. Ш.. В молбата се твърди, че на *** год. ищецът е
сключил договор за потребителски кредит № *** със „***” АД. Твърди се, че
в договора е посочено, че сумата по отпуснатия кредит е в размер на *** лв.
Твърди се, че в чл. 17 от договора е посочено, че заемателят се задължава на
основание чл. 23 от ЗЗД в срок до 3 дни от получаване на заемната сума по
договора да осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
поемане на солидарно задължение в полза на заемодателя за връщане на
всички дължими погасителни вноски, разходи и неустойки или неотменяема
банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо изявление на банката
да заплати на „***“ АД всички задължения на заемателя по договора за
кредит в срок от един работен ден, считано от датата, на която банката е
получила писмено искане от страна на „***“ АД за заплащане на тези
задължения. Твърди се, че е описано, че срока на валидност на банковата
гаранция е най-малко 30 дни след падежа на последната вноска. Твърди се, че
в чл. 18 от договора е уговорено, че третото лице /поръчител, солидарен
длъжник/ следва да посети някои от търговските обекти на заемодателя в
страната и да сключи с последния изричен договор за встъпване в дълг
/договор за поръчителство/, с който да се задължи солидарно да отговаря,
1
заедно със заемателя за връщането на всички дължими суми по договора, като
със сключването на посочения договор, задължението на заемателя, съгласно
същия, член се смята за изпълнено. Твърди се, че в чл. 19 от договора е
посочено, че третото лице /поръчител/ подлежи на предварителна проверка от
страна на заемодателя с оглед на неговата възможност да поеме посочения
солидарен дълг. Твърди се, че страните се договарят, че третото лице-
поръчител следва да отговаря кумулативно на минимум следните условия:
навършена възраст- ***; минимален осигурителен брутен доход-
*** лв.; валидно трудово или служебно правоотношение при последен
работодател минимум ***; липса на записи в ЦКР относно
просрочил, под наблюдение, загуба и т. н.; да не е поръчител по
съществуващ кредит, в която и да е банкова или небанкова институция; Да не
е настоящ кредитополучател в „***“ АД; служебна бележка за доход от
работодателя за *** назад. Твърди се, че в чл. 20 от договора е било
уговорено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на
заемателя, посочено в чл. 17, 18 и 19 от договора ще причини на заемодателя
вреди, които неустойката посочена в тази разпоредба следва да обезщети.
Твърди се, че в случай, че заемателят не изпълни задължението си посочено в
чл. 17 от договора същият дължи на заемодателя неустойка в размер на ***
лв., която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита и е
отразена в погасителния план, неразделна част от договора. Твърди се, че в
чл. 22 от договора е посочено, че страните декларират съгласие, в случай, че
посочената в чл. 20 от същия неустойка, стане дължима, от страна на
заемателя, последният да я заплати на равни части, договорени между
страните и платими с всяка погасителна вноска по кредита. Твърди се, че на
ищеца е била начислена неустойка в общ размер на *** лв., тъй като същият
не е представил в срок обезпечения- поръчител или банкова гаранция,
посочени в процесния договор. Твърди се, че в погасителния план, част от
процесния договор, е посочено, че общо дължимата сума по кредита е 1 604,
60 лв., общо дължимата сума, а когато не е осигурена гаранция е *** лв.,
срокът на кредита е дванадесет месеца, фиксираният годишен лихвен процент
е ***, а годишният процент на разходите /ГПР/ е в размер на ***. Твърди се,
че ищецът С. Р. С. е погасил изцяло сумата по сключения договор, а именно в
общ размер на *** лв. Твърди се, че процесният договор е нищожен
/недействителен/ на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит
2
/ЗПК/, вр. чл. 26 ал. 1 от ЗЗД, тъй като противоречи на законоустановените
императивни правила. Твърди се, че процесния договор е нищожен на
основание чл. 10 ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената
от закона форма. Твърди се, че настоящият случай касае сключването на
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, тъй като от
отправяне на предложението до сключването на договора са използвани
изключително средства за комуникация от разстояние. Твърди се, че за
действителността на договора следва да е спазена процедурата, уредена в
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/ - чл. 8 и
сл., и Закона за електронния документ и електронните удостоверителни
услуги /ЗЕДЕУУ/. Твърди се, че в настоящия случай тази процедура не е
спазена, тъй като доставчикът „***” АД не е изпълнил императивно
вмененото му задължение да предостави на ищеца С. Р. С. в качеството му на
потребител изискуемата преддоговорна информация, не е получил валидно
съгласие на потребителя за сключването и изпълнението на договора, както и
за условията, при които последният може да се откаже от него. Твърди се, че
всички разменени между доставчика и потребителя електронни съобщения не
отговарят на императивните изисквания на ЗЕДЕУУ. Твърди се, че те по
своята същност представляват електронни документи, които обаче се явяват
неподписани такива, тъй като не е спазена предвидената процедура за
удостоверяване на техния действителен автор /например чрез квалифициран
електронен подпис/, респективно същите нямат т. нар. „формална
доказателствена сила“ по смисъла на чл. 180 от ГПК. Твърди се, че ответното
дружество е приело за сключен процесния договор с ищеца С. Р. С. в
нарушение на предвидените императивни правила, без последният да е
изразил валидно своето съгласие. Твърди се, че е нарушено изискването
процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер
шрифт- не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по
договора. Твърди се, че процесния договор за потребителски кредит е
нищожен на основание чл. 11 ал. 1 т. 10, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е
налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният
процент на разходите /ГПР/ по кредита. Твърди се, че в нарушение на
императивните правила, в договора за потребителски кредит ГПР е посочен
единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни,
3
които са послужили за неговото изчисляване. Твърди се, че липсата на ясно
разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР от *** е в пряко противоречие с императивните изисквания на
чл. 19 ал. 1, вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 и 4 от ЗПК. Твърди се, че в договора
единствено е посочен фиксиран лихвен процент по заема от ***, без обаче да
става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Твърди се, че
описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число
възнаградителна лихва и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР
от посочения. Твърди се, че съгласно Решение от *** год. по дело *** год. на Съда на
Европейския съюз /СЕС/ „На непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да
се приравни ситуацията, в която в договора се съдържа само математическа
формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни. В подобна ситуация не може да се счете, че
потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към
момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни,
които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му“. Твърди
се, че в договора за потребителски кредит е налице грешно посочен размер на ГПР, а
действителният такъв /в размер на *** за конкретния договор/ е над
максимално установения праг на ГПР, предвиден в императивната разпоредба на чл.
19 ал. 4 от ЗПК. Твърди се, че в чл. 17 от договора е посочено, че
заемателят се задължава на основание чл. 23 от ЗЗД в срок до 3 /три/ дни от
получаване на заемната сума по договора, да осигури действието на трето
физическо лице, изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза
на заемодателя за връщане на всички дължими погасителни вноски, разходи и
неустойки или неотменяема банкова гаранция, съдържаща безусловно и
неотменимо изявление на банката да заплати на „***“ АД всички задължения
на заемателя по договора за кредит в срок от един работен ден, считано от
датата, на която банката е получила писмено искане от страна на „***“ АД за
заплащане на тези задължения. Твърди се, че в чл. 20 от договора е
уговорено, че страните се съгласяват, че неизпълнението на задължението на
заемателя, посочено в чл. 17, 18 и 19 от договора ще причини на заемодателя
вреди, които неустойката посочена в тази разпоредба следва да обезщети.
Посочено е, че в случай, че заемателят не изпълни задължението си посочено
в чл. 17 от договора същият дължи на заемодателя неустойка в размер на ***
4
лв., която се начислява пропорционално към всяка вноска по кредита и е
отразена в погасителния план, неразделна част от договора. Твърди се, че от
една страна е налице изначална невъзможност потребителят да осигури в
толкова кратък срок поръчител, съгласно всички изисквания, посочени в
договора, поради което е налице нищожност на договора по смисъла на чл.
26 ал. 2 предложение първо от ЗЗД. Твърди се, че настоящия случай касае
еднотипни договори за паричен заем, върху чието съдържание потребителят
не може да влияе. Твърди се, че в глава четвърта от ЗПК е уредено
задължение на кредитора преди сключване на договор за кредит да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка да
откаже сключването на такъв. Твърди се, че в съображение 26 от преамбюла
на Директива *** на Европейския парламент и на Съвета относно договорите
за потребителски кредити изрично се сочи: „В условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор е цел избягване на такова поведение и следва да
приложат необходимите средства за санкциониране на кредиторите в
случаите, в които те процедират по този начин“. Твърди се, че клаузата, с
която в процесния договор за паричен заем е уговорено, че заемателят дължи
неустойка, в случай че не предостави в срок до 3 /дни/ дни от получаване на
заемната сума по договора обезпечение - поръчител или банкова гаранция, се
намира в пряко противоречие е преследваната от Директивата цел,
транспонирана в ЗПК. Твърди се, че замисълът на изискването за
проверка на кредитоспособността на потребителя, както и изрично е посочено
в чл. 16 от ЗПК, е тя да бъде извършена преди сключването на договора,
съответно към този момент да бъде направена преценката дали да бъде
отпуснат кредитът, както и при какви условия /вкл. и дали ще е необходимо
обезпечение/. Твърди се, че въпреки това на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение едва след като кредитът е отпуснат, като ако не стори
това дългът му нараства, т.е. опасността от свръхзадлъжнялост се увеличава.
Твърди се, че неустойка за неизпълнение на задължение, което не е свързано
пряко е претърпени вреди (няма данни за ответника да са настъпили вреди от
непредоставянето на обезпечение) е типичен пример за неустойка, която
накърнява добрите нрави, тъй като излиза извън присъщите й обезпечителна,
5
обезщетителна и санкционна функции и цели единствено постигането на
неоснователно обогатяване /в този смисъл е и т. 3 от Тълкувателно решение
№ *** год. по т. дело № *** год. на Върховния касационен съд/.
Твърди се, че е налице заобикаляне на закона по смисъла на чл. 26 ал. 1 пр. 2
от ЗЗД. Твърди се, че разпоредбата на чл. 33 ал. 1 от ЗПК предвижда, че при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената
в срок сума за времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението
на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което обаче не
произтичат вреди. Подобна неустойка всъщност обезпечава вредите от това,
че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно
тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната- лихва по чл. 33 ал. 1 от ЗПК.
Считам, че подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е
недопустимо. Твърди се, че непредоставянето на обещани обезпечения
(когато същите са били реално очаквани от кредитора), съобразно
разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, дава основание да се иска незабавно цялото
задължение. Твърди се, че в случая кредиторът променя последиците от липса
на обезпечение и вместо да санкционира с предсрочна изискуемост, той
начислява неустойка, чието плащане разсрочва заедно с периодичните
вноски. Твърди се, че от горното е изводимо, че нито една от страните не е
имала реално намерение да бъде предоставено обезпечение или да се ползват
правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредоставено обезпечение.
Твърди се, че ако кредиторът е имал за цел да получи обезпечение същият е
могъл да отложи даването на кредит, каквато е обичайната практика при
предоставяне на обезпечени кредити. Твърди се, че дори да се приеме, че
страните са допускали възможността исканите обезпечения да се предоставят
и „неустойката“ да не се дължи, то смятам, че това плащане не се явява
неустойка по смисъла на закона, а възнаграждение, дължимо под условие.
Това е така, тъй като последиците от неизпълнението на „задължението“ да се
предостави обезпечение, не са типичните последици от договорно
неизпълнение, които законът предвижда, а напротив договорът продължава
да се изпълнява по първоначално заложен погасителен план, но при по-висока
цена, прикрита като неустойка. Твърди се, че тази клауза е изцяло
неравноправна и нищожна на основание чл. 143 ал. 2 т. 5 от Закона за защита
на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата задължава потребителя при
6
неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока
неустойка. Твърди се, че тази клауза не е индивидуално уговорена, съгласно
чл.146 от ЗЗП. Твърди се, че в пряко нарушение на императивното правило на
чл. 19 ал. 1, вр. чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК „***” АД не е включило в
ГПР разходите за заплащане на „неустойка“ в общ размер на 913. 84 лева,
която по своята същност представлява печалба за кредитора, надбавка към
главницата, която се плаща периодично, поради което трябва да е част от
годишния лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. Твърди се, че при условие, че ГПР
беше законосъобразно описан, действителният такъв щеше да възлиза на ***
/а не както е посочен в договора- ***/. Твърди се, че е налице нарушение на
разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на договора като
цяло, тъй като търговецът е заблудил потребителя за действителния размер на
ГПР, приложим в отношенията между страните. Твърди се, че според
императивната разпоредба на чл. 19 ал. 4 от ЗПК ГПР не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове или във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не
могат да надхвърлят 50% от взетата сума. Твърди се, че на основание чл. 19
ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, са
нищожни. Твърди се, че с тези действия „***” АД е заобиколило
изискванията на ЗПК за точно посочване на финансовата тежест на кредита за
длъжника, като съгласно чл. 21 ал. 1 от ЗПК, всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на закона, е нищожна. Твърди се, че всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето на потребителски договори
национални нормативни актове /ЗПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ са приети в
Република България, въз основа на присъединяването ни към Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Твърди се, че приложимото национално
законодателство следва да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите на действащата Директива *** на
Европейския Парламент и Съвета от *** год. относно договорите за
потребителски кредити. Твърди се, че във връзка с горното смятам, че
неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на ГПР
злепоставя и самата цел на Директива *** да има единен съпоставим
7
прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин потребителят не може да
сравни продуктите адекватно. Твърди се, че целта на уредбата на ГПР е чрез
императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин изчисляването и
посочването на ГПР на кредита и това да служи за съпоставка на кредитните
продукти и да ориентира икономическия избор на потребителя. Твърди се, че
обстоятелството дали е правилно изчислен и посочен ГПР се установява на
база изискванията на единната формула, залегнала в самата Директива *** /и
транспонирана в ЗПК/, поради което същата има и нормативно значение.
Твърди се, че гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка“/ безспорно попадат в изискванията на Директивата - те са
предвидими общи разходи, които обуславят сключването на договора при
тези условия и са предварително заложени. Твърди се, че по тези
съображения тези клаузи изискват размера им да се включи в общия размер
на разходите и от там в ГПР. Твърди се, че неправилното изчисляване и
посочване е самостоятелно основание за недействителност на договора. Твърди се, че в
подкрепа на това е и обстоятелството, че посочването на ГПР е изведено като
съществено условие на договора. Твърди се, че това следва и от
сравнителноправния прочит на уредбите на държавите от ЕС,
имплементираща Директива ***/, както и практиката на СЕС, където това
изискване последователно и ясно е формулирано и затвърждавано. Твърди се, че
от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР
следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11
ал. 1 т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Твърди се, че посочването в
договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията
между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла
на чл. 68д ал. 1 и ал. 2 т. 1 от ЗЗП, както и по смисъла на правото на ЕС. Твърди
се, че в този смисъл е и решение от *** год. по дело *** на СЕС „Търговска
практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви като
„заблуждаваща“ по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива *** на
Европейския парламент и на Съвета от *** година относно нелоялни
търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар и за изменение на Директива *** на Съвета, Директиви ***, *** и ***
на Европейския парламент и на Съвета и Регламент (ЕО) № 2006/ 2004 на
8
Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялните търговски
практики“), доколкото тя подтиква или е възможно да подтикне средния
потребител да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Твърди се, че договорът за потребителски кредит е нищожен на основание чл.
11 ал. 1 т. 9 вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл. 26 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата за
възнаградителна лихва /ГЛП/ е нищожна поради противоречие с добрите
нрави. Твърди се, че определения от кредитодателя размер на
възнаградителната лихва (в който се включва и начислената „неустойка“) за
изключително висок и противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишава
трикратния размер на законната лихва за необезпечени заеми, респ.
двукратния размер на законната лихва за обезпечени заеми. Твърди се, че
недействителността на уговорката относно договорната лихва води до
нищожност и на целия договор /per argumentum чл. 11, ал. 1, т. 9 вр. чл. 22 от
ЗПК/. Твърди се, че Договорът за потребителски кредит е нищожен и на
основание чл. 11 ал. 1 т. 20 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е посочен съществен
елемент от неговото съдържание, а именно наличието или липсата на право
на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може да бъде
упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29 ал. 4 и 6 от ЗПК, както и за размера на лихвения
процент на ден. Твърди се, че е налице разлика между посочената в
процесния договор за потребителски кредит сума, подлежаща на връщане, и
тази, която доверителят ми реално е върнал на ответното дружество. Твърди
се, че клаузите в процесния договор не са формулирани по ясен и
недвусмислен начин, съгласно изискванията на чл. 147 ал. 1 от ЗЗП и
разглеждани както самостоятелно, така и в съвкупност с останалите уговорки,
не позволяват на потребителя да прецени икономическите последици от
сключване на договора- чл. 143 ал. 2 т. 19 от ЗЗП. Твърди се, че е налице
унищожаемост на процесния договор на основание чл. 33 ал. 1 от ЗЗД е оглед
сключването му поради крайна нужда и явно неизгодни условия. Твърди се,
че ищецът С. Р. С. е бил принуден да сключи договора за потребителски
кредит, предвид обстоятелството, че се е намирал в крайна нужда. Твърди се,
че към този момент той не е разполагал е достатъчно финансови средства да
задоволи своите и на неговото семейство основни потребности - заплащане на
разходи за комунални услуги, храна и други разходи от неотложен характер,
9
поради което именно тези обстоятелства са оказали влияние върху
формирането на вътрешната му воля да сключи договора. Твърди се, че при
условие, че тези факти не са били налице ищецът не би сключил процесния
договор или поне със сигурност не би го сключил при тези условия. Твърди
се, че са налице явно неизгодни условия по процесния договор с оглед
драстичното несъответствие и несъразмерност в стойността на насрещните
престации. Твърди се, че ищецът е получил сумата в размер на *** лв., като
впоследствие е върнал сумата от ***. 44 лв., респективно ответното
дружество реално е получило възнаграждение за предоставения заем в размер
на 1 218.44 лв. или печалба за предоставената услуга в размер на
близо 50 %. Твърди се, че това обстоятелство явно не съответства на
пазарните и икономически условия в страната към момента на предоставяне
на заема- *** год. Твърди се, че ако се приеме от съда договора за
валиден и действителен то са нищожни на основание чл. 26 ал. 1
предложение първо от ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26 ал. 1
предложение второ от ЗЗД поради нарушаване на добрите нрави, респективно
на основание чл.146 от ЗЗП поради неравноправност, отделните клаузи от
процесния договор. Твърди се, че ответното дружество е отпуснало на ищеца
заем в размер на *** лв. като впоследствие ищецът е погасил и превел
единствено на ответното дружество изцяло сумата в общ размер на ***. 44
лв. Твърди се, че съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК „Когато договорът
за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща
само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по
кредита.“ Твърди се, че за ищеца е налице правен интерес от предявяване на
настоящия установителен иск срещу ответното дружество на основание чл.
23, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. чл.55 ал. 1 предложение първо от ЗЗД за сумата от 1
218. 44 лв. В заключение ищецът моли съда да осъди ответното дружество да
му заплати сумата от ***., представляваща частичен иск от сумата в размер
на 1 218, 44 лв., представляваща недължимо платени суми по договор за
потребителски кредит № ***/ *** год., ведно със законната лихва, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.
Претендира и присъждане на направените деловодни разноски.
С определение от *** год. е допуснато изменение на предявения иск
като размерът на същия е увеличен от ***. на *** лв.
10
Ответникът ангажира становище, че исковата молба е неоснователна.
Съдът, като прецени събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното:
Основната претенция на ищеца намира своето правно основание в
разпоредбата на чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД. Касае се за вземане за връщане на
суми, дадени при начална липса на основание /по- конкретно дадени по
нищожен договор/. По делото е безспорно, че на *** год. е бил сключен
договор за потребителски кредит № *** между „***“ АД като заемодател и С.
Р. С. като заемател. Видно е, че съгласно договора на ищеца е бил
предоставен заем от *** лв., който е следвало да се върне на общо 12 месечни
погасителни вноски. Видно е, че лихвеният процент е фиксиран за срока на
договора и е в размер на ***. Видно е, че общият размер на всички плащания
по заема е бил *** лв. В договора е посочено, че годишният процент на
разходите е в размер на ***. Според чл. 17 от договора заемателят се
задължава в 3- дневен срок от получаване на сумата по договора да
предостави на заемодателя едно от следните обезпечения, а именно:
поръчител- физическо лице, което следва да отговаря на определени условия,
или банкова гаранция. В чл. 20 от договора е посочено, че в случай на
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, респ. други
задължения, посочени в чл. 17, 18 и 19 заемателят дължи неустойка в размер
на *** лв., като същата се начислява пропорционално към всяка вноска по
кредита и е отразена в погасителния план. Видно е, че при посочване на
размера на неустойката е допусната техническа грешка, като сумата *** лв. не
представлява само неустойка, а сборът от главница, лихва и неустойка, т. е.
общо дължимата сума по кредита. От заключението на назначената в хода на
съдебното дирене съдебно- счетоводна експертиза се установява, че
годишният процент на разходите (ГПР), при използване на установената
формула по чл. 19 ал. 2 от ЗПК и съобразяване в случая на размер на главница
и договорна лихва, се изчислява на ***, макар и в договора да е посочен в
размер на ***. Вещото лице е посочило, че ГПР би възлязъл на над ***, ако
при изчисляването му се включи и реално платената от ищеца неустойка в
размер на *** лв. Установява се още от експертното заключение, че ищецът е
заплатил в полза на ответното дружество сума в размер на *** лв., като с нея
са били осчетоводени като платени главница в размер на *** лв., договорна
11
лихва в размер на *** лв., наказателна лихва в размер на ***., неустойка в
размер на *** лв., такси по тарифа в размер на *** лв. и разноски за
удостоверение в размер на *** лв.
В исковата молба ищецът е навел многобройни доводи за нищожност,
респ. унищожаемост на процесния договор за потребителски кредит.
Твърдението за нищожност на договора на основание чл. 22 от ЗПК поради
неспазване на предвидената от закона форма по чл. 10 ал. 1 от ЗПК е
неоснователно. Съгласно разпоредбата на чл. 10 ал. 1 от ЗПК
договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен
или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на
договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт- не по-
малък от 12, в два екземпляра- по един за всяка от страните по договора.
Процесният договор за кредит е сключен от разстояние, като средство за
комуникация е интернет и/или телефон. Ищецът е кандидатствал за кредит по
начин, определен в Общите условия, и след кандидатстването за кредит е
получил идентификационен номер. Сключването на договора е инициирано
от ищеца със създаването на личен акаунт като след попълване на заявката
ищецът е получил персонален номер. С активирането му ищецът е потвърдил
заявката си. След одобряване на заявката на ищеца е изпратен договор,
погасителен план и стандартен европейски формуляр, както и Общи условия.
С писмото същия е получил линк за потвърждение в случай на съгласие,
което ищецът е и предоставил. След запознаване с условията ищецът е
активирал линка с въвеждане на паролата, с което договорът се счита за
сключен. Тъй като договорът е сключен от разстояние, съгласно ЗПФУР не се
изисква полагане на подпис на страните по него. Договорът и приложенията
към него са написани на ясен и четим шрифт, който очевидно е не по-малък
от размер 12. Неоснователно се явява и възражението на ищеца, че в
процесното съглашение липсва регламентиране на правото му на отказ от
договора. Установява се от процесния договор, че в чл. 13 е закрепено
правото на заемателя да се откаже от сключения договор в 14- дневен срок,
като уведоми писмено заемодателя, задължавайки се да върне единствено
получената заемна сума и лихва за периода от датата на получаването й до
датата на връщането. Тази възможност за отказ от договора е отбелязана и в
основанията за прекратяване на съглашението в чл. 33 ал. 3. В приложените
общи условия в чл. 12 също е предвидено, че заемополучателят има право без
12
да дължи обезщетение или неустойка и без да посочва причина да се откаже
от сключения договор като уведоми за това кредитодателя в 14- дневен срок
от сключване на договора. Следващото възражение за нищожност е на
основание чл. 22 от ЗПК, във вр. с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК и се
изразява в това, че ГПР бил посочен единствено като процент без изрично да
са описани и основните данни, послужили за неговото изчисляване.
Разпоредбата на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК регламентира, че при сключване на
договора следва да се уговори годишният процент на разходите по кредита,
включващ по арг. от чл. 19 ал. 1 от ЗПК общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Въпреки, че в клаузите на
съглашението между страните не е посочено какви компоненти
кредитодателят е включил при формиране размера на годишния процент на
разходите при сключване на договора, последните са изводими от
разпоредбите на закона. В случая съдът счита, че може да се установи
съдържанието на включените разходи посредством тълкуване на клаузите на
договора за потребителски кредит съотнесени към разпоредбата на чл. 19 ал.
1 от ЗПК и тази на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно която общ разход по
кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които
саизвестни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на
прилагането на търговски клаузи и условия. Установи се от заключението по
съдебно- счетоводната експертиза, че при изчисляване на ГПР по формулата,
залегнала в Приложение 1 към чл. 19 ал. 2, ГПР се изчислява на *** и не
надхвърля максимално допустимия размер по чл. 19 ал. 4 от ЗПК. Съдът
счита, че уговорената неустойка по чл. 20 от договора представлява
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, а обезщетението по
дефиниция не попада в общите разходи и от там не може да се вземе предвид
13
при изчисляване на ГПР. Основателен е обаче доводът на ищеца, че така
въведената клауза за неустойка е нищожна и като такава не е породила своите
правни последици. Процесната неустойка от договора за потребителски
кредит е предвидена за неизпълнение на задължение за осигуряване на
обезпечение на заема чрез поръчител или банкова гаранция, като е въведен
изключително кратък срок за представяне на тези обезпечения- 3- дневен от
получаване на заемната сума, както и са въведени редица сложни условия, на
които да отговаря поръчителя, в голямата си част несъобразени с конкретния
размер на предоставения заем. При съобразяване на тези характеристики
следва, че неустойката очевидно не съответства на въведените й функции да
служи за обезпечение, обезщетение и санкция в случай на неизпълнение на
договорните задължения. На първо място горното следва от това, че на
заемателя е отпуснат кредит в размер на *** лв., а уговорената и начислена
неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение е
в размер на *** лв., т. е. в размер надвишаващ половината от главницата по
заема. Освен това неустойката се начислява еднократно и за
неизпълнение на непарично задължение /компенсаторна неустойка/, т. е.
неустойката не е уговорена за забава за неизпълнение на вноските по кредита
и за периода на неизпълнението, поради което е изключено да се приеме, че
размерът й се получава твърде висок в сравнение с дължимата сума и с
реалните вреди и това се дължи на периода на неизпълнение от страна на
ответника. На практика неустойка би се дължала и при редовно, точно и в
срок изпълнение на задължението за внасяне на договорените вноски.
Основното задължение на длъжника по договора за потребителски кредит е
да върне предоставените му в заем парични средства, да заплати уговореното
възнаграждение за ползването им и съответно реалните разходи по
събирането на задължението, но с процесната неустойка възстановяване на
тези вреди не се гарантира, поради което с неустойката не се осъществява
обезщетителната й функция. Липсва и обезпечителният елемент, тъй като
изначално не е ясно какви вреди на кредитора би покрила тази неустойка. В
интерес на кредитора е да подсигури длъжник, който да бъде надежден и от
когото да очаква точно изпълнение на договорните задължения, като
проверката за кредитоспособността на потребителя следва да предхожда
вземането на решението за отпускане на кредита, за което на кредитора са
предоставени редица правомощия да изисква и събира информация /чл. 16 и
14
сл. от ЗПК/ и едва след анализа й да прецени дали да предостави заемната
сума. С така въведеното задължение за представяне на обезпечение следва, че
кредиторът не е извършил предварителна проверка за възможностите за
изпълнение от потенциалния си клиент, а вместо това прехвърля изцяло в
тежест на последния последиците от неизпълнението на това свое
задължение. Не може да се приеме, че изпълнява и санкционната функция,
тъй като задължението на кредитополучателя отнасящо се до осигуряване на
поръчители не е определено като предварително условие за сключване на
договора, а регламентираните изисквания към поръчителите съдът преценява
като утежнени и затрудняващи получаването на информация за тях, чието
реално изпълнение е невъзможно в предвидения 3- дневен срок от усвояване
на сумата на договора за кредит, като по този начин се нарушава и принципът
за добросъвестност и равнопоставеност на страните. Това цели да създаде
предпоставки за начисляване на неустойката, като във всяка от периодичните
вноски е включена част от нея, т. е. води до оскъпяване на кредита.
Неустойката не е обоснована от вредите за кредитора при
неизпълнение на задължението за връщане на дълга, от размера на
насрещната престация, от която кредиторът би бил лишен при неизпълнение,
а произтича от неприсъщо за договора за кредит задължение на длъжника,
което не е свързано с изпълнение на основното задължение на длъжника по
договора, а възниква впоследствие от липса на обезпечение чрез
поръчителство. Претендираната неустойка противоречи и на чл. 143 ал. 2 т. 5
от ЗЗП, който предвижда забрана за уговаряне на клауза, задължаваща
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано високо обезщетение или неустойка. По тези съображения съдът
приема, че посочената клауза на чл. 20 от процесния договор за кредит, на
която ответникът основава претенцията си за неустойка, се явява нищожна и
като такава не поражда права и задължения за страните по заемното
правоотношение. Различно е положението с клаузата за възнаградителна
лихва. Установи се от процесния договор, че размерът на възнаградителната
лихва е бил определен на ***, а годишният процент на разходите е бил ***,
съгласно заключението на вещото лице. Следва да се отбележи, че към датата
на сключване на договора е действала разпоредбата на чл. 19 ал. 4 от Закона
за потребителския кредит, която предвижда, че годишният процент на
разходите, включващ и лихвите съгласно ал. 1, не може да бъде по- висок от
15
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
валута, определена с постановление на Министерския съвет. Уговорените в
договора лихва и годишен процент на разходите не надвишават петкратния
размер на законната лихва, поради което в тази му част процесният договор
не е нищожен и е породил своето действие.
Неоснователно се явява и възражението на ищеца за унищожаемост на
процесния договор на основание чл. 33 ал. 1 от ЗЗД, доколкото от събраните
по делото доказателства не се установи волеизявлението на заемополучателя
да е извършено под влияние на крайна нужда, нито се установиха
регламентирани явно неизгодни условия за същия по процесния договор.
С оглед гореизложеното съдът приема, че с изключение на клаузата за
неустойка процесният договор за потребителски кредит е
действителен. Оттам платена без основание се явява единствено
внесената от ищеца сума за неустойка. С оглед на това исковата претенция се
явява основателна и доказана до размер на сумата от *** лв., за която следва
да бъде уважена, а в останалата част до пълния претендиран размер от *** лв.
следва да се отхвърли.
При този изход на делото и на основание чл. 78 ал. 1 и 3 от ГПК
ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на ищеца деловодни
разноски по компенсация в размер на *** лв. В тази разноски не е включено
адвокатско възнаграждение на пълномощника на ответника, доколкото по
делото липсват данни същото да е било изплатено до приключването на
съдебното дирене /срв. т. 1 от тълкувателно решение от 06. 11. 2013
год. по тълк. дело № 6/ 2012 год., ОСГТК/.
На основание чл. 38 ал. 2 от ЗА ответното дружество следва да бъде
осъдено да заплати на процесуалния представител на ищеца адвокатско
възнаграждение в размер на *** лв. съобразно уважената част от иска.
По така изложените съображения ***ският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
16
Ш., пл. „***“ № ***, представлявано от Х.М.Т., да заплати на С. Р. С. от гр.
***, ЕГН **********, сумата от *** лв., представляваща недължимо платени
суми по договор за потребителски кредит № ***/ *** год., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба
/*** год./ до окончателното изплащане на сумата, като за
разликата до *** лв. ОТХВЪРЛЯ иска като неоснователен.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
Ш., пл. „***“ № ***, представлявано от Х.М.Т., да заплати на С. Р. С. от гр.
***, ЕГН **********, сумата от *** лв., представляваща деловодни
разноски по компенсация.
ОСЪЖДА „***“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
Ш., пл. „***“ № ***, представлявано от Х.М.Т., да заплати на адв. Г. Г. Ч. от
*** адвокатска колегия адвокатско възнаграждение по чл. 38 ал. 2 от ЗА в
размер на *** лв.
Решението подлежи на обжалване пред ***ския окръжен съд в 14-
дневен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – ***: _______________________
17