Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 117 5.06.2020г. Град Бургас
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
Бургаският окръжен
съд, II гражданско и въззивно отделение, пети въззивен състав
На двадесет и осми октомври,
през две хиляди и деветнадесета година
В публичното
заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ : 1. ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с.ВАНЯ
ВАНЕВА
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1045 по описа за 2019 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
С решение №946 от 23.04.2019г. по гр.д.№6562/18г. на РС- Бургас, са отхвърлени исковете на ,,ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр.София ж.к.,,Мотописта, бул.,,България“№49, бл.53Е, вх.В, за установяване по отношение на В.И.Т., ЕГН **********, с адрес ***,,***, че същият дължи на ищеца сумата от 650,22лв. - предсрочно изискуема главница, дължима по договор за потребителски кредит №**********/30.01.2015г., както и сумата от 125,22 лв. - неустойка за обезщетение на вреди от прекратяването на договора, ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК- 09.05.2018г. до окончателното ѝ плащане, за които суми ищецът се е снабдил със заповед №1638 от 10.05.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена по ч.гр.д.№3338/2018г. по описа на БРС. Отхвърлено е и искането на ищеца за осъждане на ответника за заплащане на направените съдебно-деловодни разноски в исковото и заповедното производство.
Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№22949/29.05.19г. по описа на РС-Бургас, подадена от юрисконсулт Радина Илиева като пълномощник на ,,ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“. С нея въззивникът е обжалвал решението изцяло, като излага доводи за неговата неправилност.
На първо място, неправилен бил изводът на съда относно ненадлежното обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Навежда доводи, позовавайки се на ТР №4 от 18.06.2014г. на ВКС по тълк.дело №4/2013г. на ОСГТК. Сочи, че разпоредбата на чл.60, ал.2 от ЗКИ се явявала неприложима по отношение на ищцовото дружество (небанкова институция). Небанковите институции не фигурирали сред изчерпателно посочените в чл.417, т.2 от ГПК субекти. Правната рамка на сключените от тях договори за кредит обхващала нормите за заема в ЗЗД и тези в ЗПК, като извън тази рамка оставали разпоредбите на чл.430- чл.432 от ТЗ. Излага подробни съображения в тази насока, цитирайки съдебна практика (Определение №748/12.11.2013г. на ВКС по ч.т.д.№3559/2013г., ІІ-ро т.о.; Определение №41/11.01.2016г. на ВКС по гр.д.№4606/2016г. на ВКС по гр.д. №4606/2015г.). Отбелязва се още, че казусите относно настъпването на предсрочната изискуемост при договори с небанкови финансови институции, се решавали противоречиво от съдилищата.
Жалбоподателят твърди, че в чл.12, т.3 от ОУ към процесния договор се посочвала процедурата по обявяване на предсрочната изискуемост. Счита, че тъй като ответникът не бил открит на посочения в договора адрес, следвало да се приложи хипотезата, визирана в разпоредбата на чл.235, ал.3 от ГПК. Намира, че връчването на книжата на назначения особен представител представлявало надлежно уведомяване на длъжника за настъпила предсрочна изискуемост.
Навеждат се доводи във въззивната жалба, че с решение №7/19.05.2017г., постановено по гр.д.№60053/2016г. на ВКС, ІІ-ро г.о. касационната инстанция е приела, че когато предсрочната изискуемост на цялото задължение не е обявено надлежно преди заявлението по чл.417, т.2 от ГПК, не би могло да се отрече съществуване на вземане за неизплатената част на задължението, съставляваща сбора от непогасените вноски с настъпил падеж до момента на приключване на устните състезания във въззивната инстанция по арг. от чл.235, ал.3 от ГПК. В процесния случай, падежът на последната погасителна вноска бил на 21.04.2017г., като целият погасителен план изтекъл.
Заявява се, при условията на евентуалност, в случай, че настоящият състав намери за ненадлежно обявена предсрочната изискуемост на процесния договор, да бъде присъден сбора от непогасените вноски с настъпил падеж, до момента на приключване на устните състезания. В подкрепа на изложеното е цитирана съдебна практика.
Излагат се възражения във връзка с извода на първоинстанционния съд за нищожност на Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги като заобикалящо закона. Твърди, че допълнителният пакет бил изрично договорен от страните, като на длъжника се предоставяла възможност съгласно чл.7.1 от ОУ да се откаже от него, което последният не сторил. В тази връзка, намира клаузите, определящи задължението за плащане на закупения пакет от допълнителни услуги за действителни и непротиворечащи на добрите нрави. Развива подробни съображения, твърдейки, че възнаграждението по процесните допълнителни услуги се дължало от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия кредит. Посочва, че в обхвата на общите разходи по кредита, които следвало да се отчетат при формирането на ГПР, попадали и разходи за допълнителни услуги, но само в случаите, когато получаването на такива се явявало задължително условие за сключването на договора за кредит. Позовава се на разпоредбата на чл.9 от ЗЗД относно принципа на свободно договаряне между страните. Подчертава, че лихвите при кредити, предоставени от небанкови институции били по- високи с оглед риска, който поемат за отпускане на финансов ресурс на кредитополучатели, които не могат да получат такъв от банките.
Моли решението да бъде отменено в цялост, като вместо това се постанови ново, с което исковите претенции против ответника да се уважат изцяло. Претендира разноски за въззивната инстанция.
Въззиваемият е представил отговор в законния срок, подаден от адв.Р.Ш., в качеството на особен представител, назначен на основание чл.47, ал.6 ГПК. В него са изложени подробни съображения за неоснователност на конкретните оплаквания във въззивната жалба. Относно доводите, касаещи обявяването на предсрочната изискуемост се сочи, че въззивникът не е изпълнил задължението си да обяви предсрочната изискуемост на кредита преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, поради което договорът не бил прекратен. Получаването на исковата молба от особения представител не означавало надлежно уведомяване на длъжника. Установителните искове в случая били обосновани с неизпълнение задълженията на кредитополучателя за повече от тридесет дни, вследствие на което, по силата на т.12.3 от ОУ настъпвало автоматично прекратяване на договора. Твърди, че от приложеното извлечение по сметка към договора за потребителски кредит, изготвено на 03.09.2018г., било видно, че ответникът (въззиваем) извършил плащане на 10 вноски по кредита и частично плащане на единадесетата с падеж 21.03.2016г. Тъй като други плащания по кредита не постъпили, било налице просрочие за повече от тридесет календарни дни- обективно основание за настъпване на предсрочна изискуемост. Предсрочната изискуемост на договора представлявала едностранно изменение, поради което е нужно изявлението на кредитора за настъпването ѝ действително да достигне до длъжника преди депозирането на заявлението по чл.410 ГПК за издаването на заповед за изпълнение на цялото вземане. В случая изявлението не било достигнало до длъжника. Не можело да се приеме дори фингирано връчване по смисъла на чл.13.3 от ОУ. Затова договорът не бил прекратен на соченото основание, поради което вземанията по него не били изискуеми, липсвало и основание за начисляване на неустойката при прекратяването му. Относно оплакванията за изтекъл погасителен план се сочи, че сумата от 650 лева не представлява дължима главница по договора, защото било видно, че месечните вноски включват както главница, така и договорна лихва, както и сумата за допълнителни услуги. Намира, че договорът за потребителски кредит не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК, а именно: да е изготвен на разбираем език и да съдържа условията за издължаване на кредита от потребителя, включително, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на тяхното разпределение. В конкретния случай, потребителят бил лишен от нужната информация, за да може да престира надлежно, поради което процесният договор следвало да бъде обявен за недействителен. На следващо място са изложени доводи касаещи задълженията за допълнителните услуги. Според въззиваемия извеждането на този пакет в самостоятелен, отделен от договора писмен акт, не променяло тяхното естество, а съставлявало единствено заобикаляне на закона (чл.10а, ал.2 от ЗПК), водещо до нищожност на споразумението на основание чл.26, ал.1, предл.2 от ЗЗД. Заявява, че клауза, поставяща изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля, била неравноправна и следователно нищожна (чл.143, т.3 и чл.146, ал.1 от ЗЗП). Счита, че претендираната сума от 218,82 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги се явявала недължима. Моли решението да бъде потвърдено като правилно и обосновано. Направено е искане за определяне дължимия адвокатски хонорар за особен представител.
Страните не са
представили доказателства и нямат доказателствени искания.
На основание чл.267 от ГПК, съдът извърши проверка относно допустимостта на жалбата:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес да го обжалва. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и е допустима, поради което следва да бъде разгледана по същество.
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.2 ГПК, вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.92 от ЗЗД, вр. чл.9 от ЗПК- за установяване съществуването на вземания на ищеца по договор за потребителски кредит срещу В.И.Т. *** в размер на 775,44 лв., от които 650,22 лв. номинал, а 125,22 лв.- неустойка, както и иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, вр. с чл.415, ал.3, предл.2 ГПК, вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД- за обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва от датата на подаване на заявлението, за които вземания по реда на чл.410 ГПК е издадена заповед №1638/10.05.2018г. по ч.гр.д.№3338/2018г. по описа на РС-Бургас. Както в заявлението по чл.410 ГПК, така и в заповедта, сумата, която в исковата молба се сочи като номинал, се сочи като главница.
Ответникът е уведомен за заповедта на основание чл.47, ал.5 от ГПК, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК заповедният съд е дал указания на ищеца да предяви установителен иск за вземанията си в едномесечен срок от връчването на разпореждането. Видно от досието за заповедното производство, разпореждането е връчено на заявителя на 7.08.2018г. Исковата молба по чл.422 ГПК е постъпила в съда на 10.09.2018г., т.е. в едномесечния срок /при действието на разпоредбата на чл.61, ал.2 ГПК, отм. от 1.09.2018г/, като доказателствата за това са своевременно депозирани и по заповедното производство.
Следователно, за ищецът, който е предявил исковете в законния срок, е налице правен интерес да установи вземанията, за които е издадена заповед за изпълнение, т.е. исковете са допустими.
„ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД твърди, че има качеството на кредитор по отношение на ответника,
произтичащо по договор за потребителски кредит №**********/30.01.2015г.,
сключен между страните по делото.
Параметрите на
договора били следните: сума на кредита- 500 лв.; срок на кредита- 24 месеца;
размер на вноската по кредита- 30,91 лв.; падеж на вноската- 21 първи ден от
месеца; ГПР- 49,90 % ; ГЛП- 41,17 % ; лихвен процент на ден: 0,11%; общо
задължение по кредита- 741,84 лв. Договорът бил сключен при общи условия, с
които ответникът се съгласил.
Параметрите на
договора по избран и закупен пакет от допълнителни услуги възнаграждението било
375,12 лв., а размерът на вноската по закупения пакет услуги- 15,63 лв.
Общото задължение
по кредита и пакета допълнителни услуги било 1111,96 лв., общия размер на вноската- 46,54 лв., а
датата на погасяване: 21- число на месеца.
Твърди се, че
според отразеното в договор, при подписването на ДПК на клиента били предадени
общите условия към договора, с които длъжникът се запознал внимателно преди
подписването на договора и се съгласил да ги спазва. На клиента била
предоставена безвъзмездно, на хартиен носител, в разбираема форма, на български
език, информация във формата на Стандартен европейски формуляр, чрез който се дават
разяснения на клиента, необходими за преценката доколко предлагания ДПК
съответствал на неговите възможности и финансово състояние. Още с попълването
му длъжникът бил запознат с параметрите на предлагания от страна на дружеството
договор. Дадени му били разяснения и относно закупения пакет от допълнителни
услуги. При желание клиентът подписвал Споразумение за предоставяне на
допълнителен пакет услуги.
Твърди се, че
ищецът е изпълнил точно задълженията си по договора като е превел на 30.01.2015г.
сумата на ответника, по посочената от него банкова сметка. *** за срок от 24
месеца, с месечна вноска по погасителен план- 46,54 лв. и падежна дата на
двадесет и първо число на месеца.
На 16.10.2015г.
ответникът подал молба за отлагане на две месечни вноски. На 19.11.2015г. между
страните бил сключен анекс №1 за отлагане на вноски /10 и 11/, поради което
ответникът се задължил да погасява кредита по нов погасителен план. Броят на
погасителните вноски бил променен от 24 на 26.
Ответникът не
изпълнявал задълженията си и направил само 10 пълни и една непълна вноска, като
последната била на 31.10.2016г.
Ищецът се
позовава на предвиденото в т.12.3 от ОУ към ДПК автоматична предсрочна
изискуемост поради просрочие на една месечна вноска с повече от 30 календарни
дни, без да е необходимо да се изплаща на клиента уведомление, покана,
предизвестие или друг акт, за да обоснове извода си, че на 3.05.2016г.
договорът бил прекратен автоматично от страна на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Твърди,
че не е необходимо обявяването на предсрочната изискуемост на длъжника.
Съгласно уговореното в т.12.4 от ОУ, при прекратяването на ДПК била начислена
неустойка в размер на 125,22 лв.
Моли да бъдат
установени вземанията му спрямо ответника за следните суми: 775,44 лв.,
представляващи неплатено задължение по ДПК, от които
- 650,22 лв.-
номинал;
- 125,22 лв.-
неустойка;
- законната лихва
върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението до окончателното
изплащане на вземането.
Претендира се присъждане
и на направените по делото разноски. Ангажирани са доказателства.
Ответникът,
представляван от назначения по реда на чл.47, ал.6 от ГПК особен представител-
адв.Радка Шангова, е представил своевременно отговор на исковата молба, с който
исковете са оспорени по основание и размер. На първо място се сочи, че ответникът
не е уведомен по надлежния ред за настъпилата предсрочна изискуемост на
кредита, като липсвали доказателства изявлението за предсрочната изискуемост да
е достигнало до длъжника преди подаването на заявлението. Поради това не можело
да се приеме, че договорът е прекратен. При това положение вземанията по него
не са изискуеми, липсва и основание за начисляване на уговорената неустойка при
прекратяването му. Развити са подробни съображения. На следващо място са изложени
са доводи за нищожност на клаузите по споразумението за предоставяне на
допълнителни услуги, като се сочи, че с тях се цели заобикаляне на закона в
разрез със чл.10а, ал.1 ЗПК, което водело до нищожност на споразумението по чл.26,
ал.1, пр.2 от ЗЗД. Клаузата за дължимо възнаграждение по споразумението за
пакета от допълнителни услуги била неравноправна и следователно нищожна на
основание чл.143, т.3 и чл.146, ал.1 от ЗЗП Затова намира, че претендираната
сума от 218,82 лв., представляваща възнаграждение за закупен пакет от
допълнителни услуги не се дължи. Сочи още, че претендираната като номинал сума
не представлява главница, тъй като вноските по погасителния план по договора
включвал както главница, така и договорна лихва, а така също и възнаграждение
за допълнителни услуги. Намира, че според договора непогасената главница е в
размер на 336,49 лв. Изложени са и доводи, че договорът за потребителски кредит
не отговаря на изискванията на чл.11, ал.1 т.11 ЗПК. Били налице и разминавания
в приложените документи, като първата погасителна вноска не била на
21.03.2015г., а на 2.02.2015г. , а всяка следваща вноска била платена с повече
от 40 дни напред от изискуемата дата. Потребителят бил лишен от нужната
информация, за да престира надлежно и интересите му били накърнени. Договорът
следвало да бъде обявен за недействителен, поради което акцесорните искове за
договорна лихва, обезщетение за забава, както и за законна лихва, считано от
подаването на заявлението. Моли за отхвърляне на исковете и присъждане на
разноски.
Преди първото по
делото заседание ищцовото дружество е представило молба, с която е оспорило
възраженията на ответника като неоснователни и недоказани. Изложени са доводи,
че дружеството е небанкова финансова институция, поради което намира, че
стопанската му дейност не е подчинена на ЗКИ и чл.60, ал.2 от ЗКИ не е приложим
за него. Съответно намира за неприложимо и разрешението, дадено с т.18 от ТР
№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. Изтъква се, че в т.12.3 от ОУ на процесния договор е
уговорена предсрочна изискуемост на кредита, която според ищеца не противоречи
на свободата на договаряне- чл.9 от ЗЗД и е свързана с неизпълнение на
задължението за връщане на заема. С нея длъжникът губел преимуществото на срока
и последиците за него били аналогични на изгубването на преимуществото,
съгласно чл.71 от ЗЗД. В този случай настъпвала предсрочната изискуемост и на
непадежиралите към този момент погасителни вноски, включително в частта им за
възнаградителната лихва и такси. При условията на евентуалност моли да се
приеме, че в хода на делото е настъпила изискуемост на всички вноски по
кредита, което обстоятелство да се съобрази предвид разпоредбата на чл.235,
ал.3 ГПК.
Намира за
неоснователно и възражението за нищожност/ респективно- недействителност на
клаузите на споразумението за предоставяне на допълнителен пакет услуги, като
са развити подробни съображения, че същите не противоречат на добрите нрави, а
възможността за предоставянето им е регламентирана в чл.10а, ал.1 ЗПК във
връзка с ал.4.
С обжалваното
решение районният съд е отхвърлил исковете като неоснователни. Приел е, че
процесния договор е за потребителски кредит, поради което за него намират
приложение на разпоредбите на ЗПК. Приел е, че договорът за потребителски
кредит /с изключение на споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни
услуги/ е сключен при спазване на изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.,
т.7-12 и т.20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7-9 и чл.19, ал.4 от ЗПК, като е приел за
неоснователни възраженията за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на
чл.24 от ЗПК вр. с чл.143-148 ЗЗД. Констатирал е, че в исковата сума освен
стойността на предоставената в заем сума 500 лв. са включени и още две
вземания- за възнаградителна лихва и за възнаграждение за допълнителен пакет
услуги. Посочил е, че последното е нищожно на основание чл.10а, ал.2 от ЗПК вр.
с чл.26 от ЗЗД, като са развити конкретни съображения.
Приел е също, че
клаузата, на която се позовава ищецът за настъпване на автоматична изискуемост
е вътрешно противоречива, тъй като от една страна сочи, че тя настъпва
автоматично, а от друга- че не е необходимо уведомяване на длъжника за
обявяването ѝ. Затова е приел, че обявената предсрочна изискуемост следва
да бъде съобщена до длъжника, каквито доказателства по делото нямало. Понеже
такива доказателства по делото нямало, то вземането за заплащане на изискуемия
остатък от кредита не съществувало. Затова е счел, че иска за главницата е
неоснователен, както и акцесорната претенция за законна лихва от датата на
заявлението. Досежно искът за неустойка съдът е приел, че тъй като не е
осъществен фактическият състав на чл.12.4 от ОУ към договора за кредит, то и
вземането за неустойка не съществува.
Бургаският окръжен съд като взе предвид събраните по делото доказателства, становището на страните и съобрази относимите разпоредби на закона, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните не са спорни обстоятелствата във връзка със сключването на договора за потребителски кредит. Договорните отношения между тях, чиято правна уредба е регламентирана в Закона за потребителския кредит, се установяват и посредством писмените доказателства- искане за отпускане на потребителски кредит Профи Кредит Стандарт от 21.01.2015г.; стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, подписан от ответника на 30.01.2015 г.; договор за потребителски кредит, подписан на 30.01.2015г.; Споразумение за предоставяне на допълнителен пакет услуги, подписано на 30.01.2015г.; Общи условия на ПРОФИ КРЕДИТ България ЕООД към договор за потребителски кредит; погасителен план към договора за потребителски кредит с дата 30.01.2015г.
Съгласно т.VI от договора за потребителски кредит /накратко ДПК/, последният е сключен при следните параметри: сума на кредита- 500 лв.; срок на кредита- 24 месеца; размер на вноската по кредита- 30,91 лева; ГПР- 49,90 %, годишен лихвен процент- 41,17 %; лихвен процент на ден- 0,11. Посочено е още, че дължимата сума по кредита е 741,84 лв. Отразено е също, че по избран и закупен пакет допълнителни услуги възнаграждението е 375,12 лв., като размера на вноската по него е 15,63 лв. Така общото задължение по кредита и по пакета допълнителни услуги се равнявало на 1116,96 лв., а общият размер на вноската- 46,54 лв.
Видно от приложеното платежно нареждане, главницата по договора в размер на 500 лв. е била преведена по сметка на ответника на 30.01.2015г. , т.е. сумата е била получена от него.
Не се спори, а и се установява от приложените доказателства, че веднъж, в хода на изпълнение на договора ответникът е поискал отлагане на плащането на две вноски, при което е сключен анекс №1 от 19.11.2015г. С него е били отложени 10 и 11 вноски, за което е бил съставен нов погасителен план. С този анекс размерът на ГПР е коригиран на 44,65, а ГЛП не е променен. Според погасителния план общия брой на вноските се е увеличил на 26, като последната от тях е следвало да бъде заплатена на 21.04.2017г.
При анализа на данните от погасителните планове към първоначалния договор и по анекса се установява, че сумите, включени в месечните погасителни вноски са формирани от главница, възнаградителна лихва и възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги.
Приложено е извлечение от сметката на ответника, в което са отразени извършените от него плащания. Според това извлечение, последната внесена от ответника сума е била 1,34 лв., платена на 21.03.2016г., като същата не е приспадната от задължението за главница или договорна лихва , дължимо по тази вноска.
Първият спорен въпрос по делото е дали задължението по кредита е станало автоматично предсрочно изискуемо, каквото становище застъпва ищецът- сега въззивник, последователно пред двете инстанции. Позовава се на т.12.3 от Общите условия, а именно, че в случай, че клиентът просрочи една месечна вноска с повече от тридесет календарни дни, настъпва автоматично прекратяване на договора за банков кредит и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента уведомление, покана, предизвестие или други.
Настоящият съдебен състав не споделя това становище. Няма съмнение, че въззивното дружество не е банка и за него не важат разпоредбите на ЗКИ. Но, общите положения на облигационното право, уреждащи предсрочната изискуемост намират приложение както при договорите за банков кредит по ЗКИ, така и за потребителските кредит по ЗПК, а така също и за договорите за заем, при които задължението за връщане на дълга е разсрочено във времето. Без значение е дали кредиторът е банка или небанкова финансова институция.
Тези принципни положения са разяснени в мотивите на т.1.1 от ТР №8/2017 от 2.04.2019г. по тълк.д.№8/2017г. на ОСГТК на ВКС: предсрочната изискуемост е подвид на изискуемостта, която имплицитно се предпоставя от всяка претенция за съществуване на определено вземане, а изискуемостта е възможността на кредитора да иска изпълнение на задължението. Такива принципни положения се съдържат и в т.18 от ТР №4/2013г. от 18.06.2014г. по тълк.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС- второ предложение. Според разрешението на последното, вземането на кредитора става изискуемо, ако е упражнил правото си да обяви предсрочна изискуемост и е уведомил длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост. Това е така, защото предсрочната изискуемост е преобразуващо право на кредитора едностранно да измени договора /в отклонение на общия принцип на чл.20а ЗЗД/ и по-конкретно уговорения срок за изпълнение на задължението. Предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на кредитора /респективно- след изтичането на определен срок, ако такъв е бил даден от кредитора/, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи настъпването ѝ. Постигнатата в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски или при други обстоятелства кредитът /респективно- заемът/ става предсрочно изискуем и без да се уведомява длъжника, а кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие, ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което волеизявление да е достигнало до длъжника.
В тази насока е и актуалната съдебна практика- например решение №200 от 18.01.2019г. по т.д.№665/18г. на ВКС, I т.о. и решение №3 от 17.04.2019г. по т.д.№1831/17г. на ВКС, II т.о.
В случая е безспорно, че въззивникът не е обявил предсрочната изискуемост на въззиваемия преди подаване на заявлението по чл.410 ГПК. Изявление за обявяване на предсрочната изискуемост /извършено от законния представител на дружеството- въззивник или надлежно оправомощен да стори това представител на дружеството/ по делото не се съдържа нито в исковата молба, нито в доказателствата към нея. Ето защо, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства настоящият съдебен състав намира, че твърдението на въззивника за настъпила предсрочна изискуемост на процесния кредит не е доказано. Предвид формираната трайна съдебна практика, цитирана по-горе в настоящото изложение, на основание чл.235, ал.3 ГПК съдът следва да съобрази вноските по кредита, чийто падеж е настъпил /т.е. са станали изискуеми/ към датата на приключване на съдебното дирене в настоящата инстанция, а това са всички вноски по кредита. В случая обаче изискуемостта на всички вноски по кредита е настъпила още на 21.04.2017г., т.е. преди образуването на заповедното производство, поради което неоснователно е искането на въззивника кредита да се счита обявен за предсрочно изискуем с връчването на книжата по делото на особения представител на ответницата.
В петитума на исковата молба по чл.422, ал.1 ГПК не е посочено изрично дали претендираното глобално вземане от 650,22 лв., обозначено единствено като неизплатено задължение по договор за банков кредит /номинал/ включва главница и възнаградителна лихва, макар подобен извод да може да се направи от обстоятелствената част на исковата молба. Доколкото обаче производството по чл.422 ГПК представлява продължение на заповедното производство, няма съмнение, че претендираните вземания в тези производства следва да са напълно идентични по вид. С други думи, недопустимо е да е издадена заповед за изпълнение единствено за главница в определен размер, а в производството по чл.422, ал.1 ГПК в рамките на същия размер да се претендират и други вземания на кредитора- например вземания за възнаградителна лихва, или за възнаграждение по предоставен пакет от допълнителни услуги, за които не е било подадено заявление по чл.410 ГПК и не е издадена заповед за изпълнение. Такъв иск би бил недопустим в частта му за вземанията, за които не е издадена заповед за изпълнение. Разбира се, ищецът има право да предяви в същото производство отделен иск за възнаградителната лихва, респективно- за възнаграждението за пакета от допълнителни услуги, но той следва да е осъдителен. Такъв иск не е предявяван по настоящото дело.
С оглед изложеното уточнение въззивната инстанция намира, че предявеният установителен иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК за сумата от 650,22 лв., за който въззивникът твърди, че е издадена заповед за изпълнение, включва единствено главницата по процесния договор за кредит.
По тази причина не следва да се обсъждат възраженията на особения представител на въззиваемата, направени с отговора на исковата молба за нищожност на клаузи от договора за потребителски кредит и от допълнителното споразумение. Дори да се приеме, че е налице недействителност на клаузи от договора на някое от основанията, посочени в ЗПК и ЗЗП, то при всички случаи на основание чл.23 ЗПК длъжникът не се освобождава от задължението да върне главницата по договора, а в случая главният иск е именно за неплатената част от главницата.
С оглед изложените съображения, искът за главницата следва да бъде уважен до размер от 337,83 лв., представляващи неплатената част главницата /включваща вноски от 13 до 26/ съобразно приложеното извлечение от сметката на ответника и погасителен план към анекс №1. За горницата над тази сума искът за главницата е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Основателно е и искането за установяване на вземането за акцесорната претенция за законна лихва върху установеното задължение за главницата, от подаване на заявлението.
Искът за установяване на вземането за неустойка е неоснователен, както правилно е приел и районният съд. Според изложеното в исковата молба, тази неустойка се дължи поради прекратяване на договора вследствие предсрочната му изискуемост. В случая се установи, че договорът не е обявен за предсрочно изискуем от страна на ищеца, нито, че е прекратен от него с едностранно изявление, достигнало до ответника. Затова и за ищеца не съществува вземане спрямо ответника за претендираната неустойка.
Ето защо обжалваното решение следва да бъде отменено в частта, с която е отхвърлен иска по чл.422, ал.1 ГПК за установяване вземането на въззивника против въззиваемата за сумата от сумата от 337,83 лв., представляващи главница по договор за потребителски кредит, сключен между страните на 30.01.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от подаване на заявлението по чл.410 ГПК до изплащането на задължението, като вместо това се постанови решение, с което се признае за установено между страните съществуването на тези вземания на въззивника против въззиваемия.
В останалата част – за разликата над сумата от 337,83 лв. до претендираната главница от 650,22 лв., ведно със законната лихва върху тази разлика, както и за неустойката в размер на 125,22 лв., искът по чл.422 ГПК е неоснователен и следва да бъде отхвърлен. Тъй като за тази част от иска изводите на двете инстанции съвпадат, решението на БРС в тази му част следва да бъде потвърдено.
С оглед изхода на делото следва да бъдат определени и разноските по делото.
За заповедното производство, с оглед уважения размер на иска въззиваемият дължи на въззивника разноски в размер на 32,67 лв.
За настоящото производство, с оглед уважения размер на иска въззиваемият дължи на въззивника разноски в размер на 152,48 лв. /включващи държавна такса 50 лв., юрисконсултско възнаграждение 150 лв. и възнаграждение на особен представител 150 лв./.
На особения представител на въззиваемия следва да се определи възнаграждение в размер на 150 лв., платими от внесения депозит.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл.271, ал.1, предл.3 от ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш
И:
ОТМЕНЯ решение №946 от
23.04.2019г. по гр.д.№ 6562/18г. на РС- Бургас В ЧАСТТА, в която са отхвърлени исковете на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“
ЕАД против В.И.Т., за установяване между страните, че ответникът дължи на ищеца
сумата от 337,83 лв.- главница, дължима по договор за потребителски кредит №**********
от 30.01.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума от 9.05.2018г. до
окончателното изплащане на задължението, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул.“България“ №49, бл.53 Е, вх.В съществува вземане против В.И.Т. ЕГН:********** ***-А, за сумата от 337,83 лв. /триста тридесет и седем лева и осемдесет и три стотинки/- главница, дължима по договор за потребителски кредит №********** от 30.01.2015г., представляваща неплатената част от главницата, включваща погасителни вноски с падеж от 21.03.2016г. до 21.04.2017г. включително, ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаването на заявлението по чл.410 ГПК на 9.05.2018 г. до окончателното изплащане на задължението, за които е издадена заповед за изпълнение по чл.410 ГПК под №1638 от 10.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 3338/18г. по описа на Бургаския районен съд.
ОСЪЖДА В.И.Т. ЕГН:**********
***-А, ДА ЗАПЛАТИ на „ПРОФИ КРЕДИТ
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД с ЕИК:*********, със седалище и адрес на управление гр.София,
бул.“България“ №49, бл.53 Е, вх.В, сумата от 152,48 лв., представляваща
деловодни разноски за въззивната инстанция, както и сумата от 32,67 лв.,
представляващи деловодни разноски по ч.гр.д.№3338/18г. по описа на БРС,
съразмерно на уважената част от исковете.
ПОТВЪРЖДАВА решение №946 от 23.04.2019г. по гр.д.№ 6562/18г. на РС- Бургас на РС- Бургас в ОСТАНАЛАТА ЧАСТ.
ДА СЕ ИЗПЛАТИ от внесения депозит сумата от 150 /сто и петдесет/ лева, представляваща възнаграждение за адв.Р.Ш. от БАК, за осъщественото по в.гр.д.№1045/2019г. по описа на БОС процесуално представителство на въззиваемия В.И.Т. ЕГН:********** ***-А.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.