Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Пазарджик, 25.09.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД-ПАЗАРДЖИК, ГО, XXXVI-ти състав, в публично заседание на двадесет и четвърти септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря Елена Пенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4933 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Теленор България“ ЕАД против А.А.А., с която се иска да бъде признато за установено в отношенията между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата в размер на 204,95 лв. по Договор за лизинг от 23.01.2015 г., от която: 163,96 лв. – четири лизингови вноски, дължими за периода от месец септември 2016 г. до месец декември 2016 г. и 40,99 лв. – допълнителна сума за придобиване собствеността върху лизинговата вещ, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 от ГПК в съда - 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищецът „Теленор България“ ЕАД, чрез пълномощника си адв. В.Г., твърди, че ответницата е абонат на ищцовото дружество по силата на Допълнително споразумение от 23.01.2015 г., сключено към договор за ползване на мобилен номер 0897/419112. Във връзка с допълнителното споразумение между страните е сключен Договор за лизинг от 23.01.2015 г., по силата на който ищецът е предоставил на ответницата мобилно устройство Samsung Galaxy S5 Black за временно и възмездно ползване срещу насрещното задължение ответницата да заплати уговорената цена в размер на 942,77 лв., платима на 23 месечни лизингови вноски, всяка в размер на 40,99 лв., съгласно уговорен погасителен план към лизинговия договор. Падежът на месечните погасителни вноски е 23 – то число на месеца. Страните се договорили, че лизингополучателят има право да придобие собствеността върху предоставеното мобилно устройство, като подпише договор за изкупуване на устройството с лизингодателя най-малко десет дни преди изтичането на договора за лизинг след като заплати допълнителна сума в размер на 40,99 лв. за устройство Samsung Galaxy S5 Black. В случай че лизингополучателят не упражни това свое право, мобилното устройство подлежи на връщане в срок от един месец след изтичане срока на договора, като в същия срок лизингополучателят има право да заяви изрично и в писмена форма, че желае да върне устройството. Ако мобилното устройство не бъде върнато, лизингополучателят е длъжен да заплати допълнителната сума в размер на 40,99 лв. С подписването на договора за лизинг лизингополучателят е декларирал, че му е предоставена лизинговата вещ във вид годен за употреба.
Ищецът твърди, че ответницата не е заплатила четири от лизинговите вноски в общ размер на 163,96 лв. за периода от месец септември 2016 г. до месец декември 2016 г., включително, както и че не е върнала мобилното устройство на ищеца, поради което дължи на ищеца и една допълнителна вноска за изкупуване на мобилното устройство в размер на 40,99 лв., съгласно чл. 1, ал. 3 от Договора за лизинг.
За незаплатените лизингови вноски, в това число и допълнителната вноска за изкупуване на мобилното устройство, ищецът се снабдил със Заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3633/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, поради което моли съда да бъде установено със сила на пресъдено нещо съществуването на вземане в общ размер на 204,95 лв. по Договор за лизинг от 23.01.2015 г., от които: 163,96 лв. – четири лизингови вноски, дължими за периода от месец септември 2016 г. до месец декември 2016 г. и 40,99 лв. – допълнителна сума за придобиване собствеността върху лизинговата вещ, ведно със законната лихва за забава, считано от датата на подаване на заявлението по реда на чл. 410 от ГПК – 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ангажира доказателства. Претендира разноски в заповедното и исковото производство.
В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответницата А.А.А., чрез назначения й особен представител адвокат М.К., не е депозирала отговор на исковата молба.
В съдебно заседание ответницата, чрез особения представител адв. М.К., признава исковата претенция и моли да бъде постановено решение при признание на иска.
С молба-становище с вх. № 261230/18.09.2020 г. ищецът, чрез пълномощника си адв. В.Г., е направил искане за постановяване на решение при признание на иска в случай че ответницата признае исковата претенция.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. чл. 342 от ТЗ.
Налице са процесуалноправните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по реда на чл. 410 от ГПК, връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК, а исковата молба е подадена в едномесечния срок по чл. 415, ал. 1 от ГПК.
Между страните не се спори, а и от приетите писмени доказателства се установява, че между тях е налице облигационно правоотношение по валидно сключен договор за лизинг, както и че ищецът е изпълнил задължението си да предаде лизинговата вещ на ответницата в качеството й на лизингополучател.
Страните не спорят, че ответницата дължи на ищеца претендираните с исковата молба суми. По делото липсват както твърдения, така и доказателства за заплащане на претендираните суми от ответницата на ищеца.
Ответницата, чрез назначения й особен представител адв. М.К., в открито съдебно заседание изцяло признава исковата претенция. На основание чл. 29, ал. 5 от ГПК съдът е одобрил действието на особения представител по признаване на иска.
Признанието на иска е неоттегляемо, съгласно чл. 237, ал. 4 от ГПК.
Ищецът е направил искане за постановяване на решение при признание на иска, а на основание чл. 237, ал. 1 от ГПК съдът с протоколно определение от 24.09.2020 г. е прекратил съдебното дирене и е обявил, че ще се произнесе с решение съобразно направеното признание на иска.
Не са налице ограниченията по чл. 237, ал. 3 от ГПК – признатото право да противоречи на закона или добрите нрави, или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда.
По изложените по-горе съображения съдът намира, че са налице предпоставките за постановяване на решение при признание на иска без същото да се мотивира по същество, като съгласно чл. 237, ал. 2 от ГПК е достатъчно да се укаже, че то се основава на признанието на иска.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски има ищецът.
Съгласно Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 от ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели отговорността за разноските, както в исковото, така и в заповедното производство.
В случая ищецът е претендирал и представил доказателства за направени разноски в заповедното производство в размер на 205,00 лв., от които: 25,00 лв. - за държавна такса и 180,00 лв. - за адвокатски хонорар, както и за сторени разноски в настоящото исково производство в размер на 355,00 лв, от които: 75,00 лв. за държавна такса, 180,00 лв. – за адвокатски хонорар и 100 лв. - за депозит за особен представител.
На основание чл. 78, ал. 1 от ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят изцяло претендираните суми за разноски. В процесния случай не намира приложение разпоредбата на чл. 78, ал. 2 от ГПК, съгласно която ако отвеникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска разноските се възлагат на ищеца. С факта на неплащане на исковата сума ответницата е дала повод за завеждане на делото, поради което не е налице една от двете кумулативно изискуеми предпоставки, визирани в нормата на чл. 78, ал. 2 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 237 от ГПК, Районен съд – Пазарджик
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сграда 6, със съдебен адрес:*** - адв. В.Г. - САК, против А.А.А., ЕГН **********, с адрес: ***, положителен установителен иск с правно основание чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 от ГПК във вр. чл. 342 от ТЗ, че А.А.А. дължи на „Теленор България” ЕАД сумата в общ размер на 204,95 лв. (двеста и четири лева и деветдесет и пет стотинки) по Договор за лизинг от 23.01.2015 г., от която: 163,96 лв. – четири лизингови вноски, дължими за периода от месец септември 2016 г. до месец декември 2016 г. и 40,99 лв. – допълнителна сума за придобиване собствеността върху лизинговата вещ, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение в съда – 11.09.2019 г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена Заповед № 2048 от 16.09.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3633/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА А.А.А., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати, на основание 78, ал. 1 от ГПК, на „Теленор България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ж.к. „Младост 4”, Бизнес парк София, сграда 6, със съдебен адрес:*** - адв. В.Г. - САК, сумата в общ размер на 560,00 лв. (петстотин и шестдесет лева) - разноски в заповедното и в исковото производство.
Решението може да се обжалва пред Окръжен съд – Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: