№ 7305
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 182 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИХАЕЛА КАСАБОВА-
ХРАНОВА
при участието на секретаря ВИКТОРИЯ С. ИВАНОВА ДОКОВА
като разгледа докладваното от МИХАЕЛА КАСАБОВА-ХРАНОВА
Гражданско дело № 20241110152824 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 235 ГПК.
Образувано е по искова молба на В. А. Т. срещу „...“ ЕООД, за прогласяване
недействителността на договор за потребителски кредит № 1100773/17.12.2021 г.,
поради противорчие със закона, при условията на евентуалност прогласяване
нищожността на клаузата на чл. 5 от договора, като противоречаща на закона, или като
заобикаляща закона или поради неравноправност.
В исковата молба се твърди, че между него и „...“ ЕООД е сключен процесният
договор за кредит, съгласно ЗПФУР за сумата от 350 лв., който следвало да бъде
погасен за срок от 1 месец, ГПР 49,66 %. Поддържа, че съгласно чл. 5 от договора
следва да се сключи договор за поръчителство с „...“, по който се дължи сумата от 160
лв. Сочи, че в ОУ не е посочено, че сключването на договор за гаранция е
задължително условие за предоставяне на кредит, като ответникът не предоставя
възможност за сключване на договор за кредит без да му е предоставен поръчител, з
което събирал допълнително възнаграждение. Твърди, че не е подписал договор за
поръчителство, нито такъв му е предоставян. Твърди, че договорът за кредит е
нищожен на основание чл. 10, ал.1, вр. чл. 22 ЗПК. Навежда доводи за допуснато
нарушение на чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК, доколкото не се съдържа начин на изчисляване на
ГПР. Твърди, че в нарушение на чл. 19, ал.4 ЗПК сумата по договора за поръчителство
не е включена в ГПР. Поддържа, че е налице заблуждаваща търговска практика и се
заобикаля закона. Според ищеца действителният ГПР надхвърля 70 %. Сключването
на договор за поръчителство има за цел печалба за ответника. Сочи, че целият договор
е недействителен. В условията на евентуалност навежда доводи за нищожност на
клаузата на чл. 5 от договора като неравноправна по смисъла на чл. 143,т.9 ЗЗП и като
нарушаваща чл. 10, ал.2, чл.10а, ал.4, чл. 19, ал.1 и 4 ЗПК. Моли съда да уважи
предявените искове. Претендира разноски.
Исковата молба е връчена на ответника за отговор, който депозира такъв в срока
1
по чл. 131 ГПК. Оспорва твърдението поръчителството от ... да е задължително
условие за сключване на договор. Кредитополучателят можел да избере свой
поръчител или предложения от кредитора. Твърди ищцата сама да е избрала ... за
поръчител в електронния формуляр, след като е била предварително информирана за
дължимите такси. Получила е преддоговорна информация на електронната си поща,
която изрично посочвала, че за сключването на договора за кредит „...“ изисква
поръчителство, както е получила и документи от ..., в това число и договор за
гаранция. След това е потвърдила сключването на договора чрез СМС. В чл. 5
посочвал избраната от ищеца опция за поръчител без задължение за сключване.
Навежда, че не следва възнаграждението по договора за поръчителство да се включва
в ГПР, тъй като договорът за гаранция е възмездна, но незадължителна услуга. Счита
за неоснователно твърдението на ищцата за допълнителни разходи, тъй като
обезпечението било резултат от оценка кредитоспособността по закон. На ищцата били
предоставени информация за ГПР и условията, имала е време да избере обезпечение,
съответно и правото да се откаже от договора, но не е сторила това. Поддържа, че не
са налице нарушения по чл. 143 ЗЗП, както и не е налице заблуждаваща търговска
практика. Моли съда да отхвърли исковете. Претендира разноски.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът
приема за установено от фактическа страна следното:
От ангажираните по делото писмени доказателства се установява, че по силата на
договор за потребителски кредит № 1100773/17.12.2021 г. ответното дружество е
предоставило на ищеца сумата от 350 лв., при ГПР 49.85 %, като същият е следвало да
възстанови на заемателя сумата от 361,83 лв., включваща главница и 11,83 лв.
възнаградителна лихва за срок от 30 дни, с падежна дата 16.01.2022 г. Установява се,
че вписаният в договора лихвен процент е 3,38 %. Договорът е обезпечен с договор за
гаранция, сключен с „Ferratum Bank“, което е изрично договорено в клаузата на чл. 5
от договора за кредит. Представен е и погасителен план към договора за кредит,
съгласно който първата вноска е дължима на 24.07.2022 г., а последната на 16.12.2023 г.
По делото е представен и стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителските кредити. Съгласно преддоговорна информация
(„Стандартен европейски формуляр“) част 2, т. 8 по отношение на договора за кредит
изрично е посочено, че се изисква обезпечение под формата на договор за
предоставяне на поръчителство/гаранция. В част 3, т. 1 е посочено, че ГЛП по кредита
е фиксиран и е в размер на 41,12 %, съответно ГПР е 49,85 %, а в част 3, т. 4.3 (всеки
друг разход свързан договора за кредит) е посочено, че ако кредитополучателят избере
да сключи договор за гаранция с гарант, предложен от кредитора, очакваните разходи
за кредитополучателя ще бъдат в размер на 103,67 лв., която сума не влиза в общия
разход по кредита.
Съдът, с определение от 04.03.2025 г. е указал на ответника да предостави препис
от сключения между ищеца и ... договор за поръчителство, като го е предупредили за
последиците по чл. 161 ГПК. Въпреки това, в рамките на предоставения от съда срок,
както и към датата на приключване на съдебното дирене пред настоящата инстанция,
ответникът не е представил препис от посочения договор. Ето защо поведението на
ответника следва да бъде определено като възпрепятстващо доказването. Поради тази
причина и на основание чл. 161 ГПК съдът приема за доказано обстоятелството, че
между ищцата и ... е сключен договор за поръчителство, която такса възлиза на
посочената в представения по делото СЕФ – 103,67 лв. В тази връзка следва да се
2
посочи, че ответното дружество не оспорва сключването на договора за
поръчителство, а единствено сочи, че същият представлява допълнително заявена
услуга, предоставена от друго самостоятелно юридическо лице, а дължимата по него
такса не се включва при формиране на ГПР по договора за заем.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
За основателността на предявения главен иск с правно основание чл. 22 ЗПК вр.
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, вр. чл.26 , ал. 1, пр.1 ЗЗД, евентуално чл. 19, ал. 4 ЗПК в тежест
на ищеца е да докаже сключването на Договор за предоставяне на потребителски
кредит № № 1100773/17.12.2021 г. с посоченото в исковата съдържание, включително
и клаузата на чл. 5, предвиждаща обезпечаване на задълженията по договора чрез
поръчителство от „...“, както и че същият е нищожен на сочените основания.
При доказване на горните обстоятелства в тежест на ответника е да докаже
възраженията си, включително, че договорът е действителен, както и че клаузите на
същия са индивидуално уговорени.
От ангажираните по делото писмени доказателства, беше доказано, че страните
са обвързани от договор за потребителски кредит, който несъмнено е потребителски –
страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице,
което използва заетата сума за свои лични нужди), и небанкова финансова институция
– търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в
разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на
заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане
срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума.
Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения
заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на
кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по договора
за заем (кредит) са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на
потребителите, а представеният по делото договор за заем е по правната си същност
договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Поради това процесният
договор се подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 –
147б ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които
съдът следи служебно. Процесният договор е сключен по реда на ЗЕДЕУУ.
Формата за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 10,
ал. 1 ЗПК е писмена, като се счита за спазена ако документът е на хартиен или друг
траен носител, като по ясен и разбираем начин сочи клаузите, в два екземпляра по
един за всяка от страните по договора. Съгласно § 1, т. 10 от ДР на ЗПК „траен
носител“ е всеки носител, даващ възможност на потребителя да съхранява, адресирана
до него информация по начин, който позволява лесното й използване за период от
време, съответстващ на целите, за които е предназначена информацията, и който
позволява непромененото възпроизвеждане на съхранената информация. ЗПК допуска
сключването на договор за потребителски кредит от разстояние - по правилата на
Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) – арг. от чл. 5, ал.
9 и ал. 13 ЗПК, какъвто е и настоящият. Договорът за потребителски кредит отговаря
на определението за финансова услуга по § 1, т. 1 от ДР на ЗПФУР. Съгласно § 1, т. 2
от ДР на ЗПФУР „средство за комуникация от разстояние“ е всяко средство, което
може да се използва за предоставяне на услуги от разстояние, без да е налице
3
едновременно физическо присъствие на доставчика и на потребителя. При сключване
на потребителски договор за кредит от разстояние доставчикът на услугата следва да
предостави на потребителя стандартния европейски формуляр съгласно приложение 2
на чл. 5 ЗПК. Съгласно чл. 3 ЗЕДЕУУ писмената форма на документ е спазена, ако е
съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление. Електронното
изявление е представено в цифрова форма словесно изявление, което може да съдържа
несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се счита за подписано при
условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ – за електронен подпис се счита всяка електронна
информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за
установяване на авторството му.
В случая, по делото е представен в писмен вид договора, сключен между
страните, като възпроизвеждането на електронния документ върху хартиен носител не
променя характеристиките му. Представеният по делото препис, заверен от страната, е
годно и достатъчно доказателство за авторството на изявлението и за съдържанието
му (арг. от чл. 184, ал. 1 ГПК). Преписът има значението на носител, обективиращ
частни, подписани от страните, документи, които съгласно чл. 180 ГПК се ползват с
формална доказателствена сила за авторството им.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се
посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В чл. 19, ал. 1 ЗПК е
посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени
разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. Съгласно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България
Съгласно легалните дефиниции в § 1, т. 1 и т. 2 ДР ЗПК, „Общ разход по кредита
за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на
кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането
на търговски клаузи и условия (т. 1); „Обща сума, дължима от потребителя“ е сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя (т. 2).
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Според чл. 22
ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал.
2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
С оглед на установените факти съдът приема, че между страните е сключен
договор за предоставяне на потребителски кредит № 1100773/17.12.2021 г. с посочени
в исковата молба параметри, в това число и наличието на клаузата по чл. 5, ал. 1 от
4
договора.
Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува смисъла на конкретни норми от
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 г.
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО
на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е транспонирана в националното
право на Р България именно със ЗПК. Така в свое Решение от 16.07.2022 г. по дело C
686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по кредита за потребителя“ означава
всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове
разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които
са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни
премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за
услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при
предлаганите условия, а „обща сума, дължима от потребителя“ означава сборът от
общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя. С оглед
разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по кредита за потребителя по
смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, ГПР представлява
общите разходи по кредита за потребителя, изразени като годишен процент от общия
размер на кредита и, когато е приложимо, включително разходите, посочени в член 19,
параграф 2.
В конкретния случай, в процесния договор в ГПР не е включено допълнителното
плащане по договора за гаранция, която съгласно договора за гаранция възлиза на
103,67 лв., което обстоятелство не е спорно между страните. С включването на тази
сума в ГПР, а тя според настоящия съдебен състав несъмнено следва да бъде включена
в него, тъй като е разход във връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19,
ал. 1 ЗПК, същият ще надхвърли значително така определения в ДПК - 49,85 % и в
СЕФ размер на ГПР. В тази връзка следва да се посочи, че разходът за
поръчителството се дължи едновременно с вноската по кредита, а заемодателят и
поръчителят са свързани лица. Необходимо е да се отбележи, че съдът не кредитира
защитната позиция на ответника, че ищецът е имал възможност за избор на
поръчител/гарант преди сключване на договора. Т. нар. „избор на гарант“ е фиктивен и
на практика не може да се осъществи при кандидатстване по интернет, а предвид
характера на кредита - бърз кредит, ако потребителят избере поръчителство от трето
физическо лице, а не на предложеното от кредитора свързано с него лице – ...
(понастоящем ...), кредитът може да не бъде незабавно одобрен или въобще да не бъде
одобрен. Принципната възможност за избор на физическо лице, вместо предложеното
юридическо лице, е ограничена от оценката и одобрението на кредитодателя, поради
което на практика за потребителя не е осигурена реална алтернатива. Възможността за
ползване на професионален поръчител се явява обременителна, тъй като неизменно е
свързана с допълнителни разходи, а изборът е ограничен от факта, че гарантът е
предварително посочен от кредитора, видно от чл. 5, ал. 2 от договора.
Наред с горното и с оглед установените данни за свързаност на кредитодателя с
гаранта (имащи един и същ собственик на капитала ..., М.) води до единствен извод,
че с предвиждане на „избор“ за сключване на възмездно поръчителство с одобрено от
заемодателя дружество – поръчител - не се цели обезпечаване на договора, а
оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под формата на
„възнаграждение“ за поръчител, свързан с кредитора.
5
При тези данни за съда липсват каквито и да било съмнения, че сключването на
договор за поръчителство е условие за сключването на договора за заем и усвояването
му. Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение за
поръчителство следва да бъде включено като разход по кредита при изчисляването на
ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума, дължима от
потребителя. В случая това не е сторено, като видно от информацията, посочена в чл.
3 от договора общата сума, дължима от заемателя е в размер на 361,83 лв. и се състои
от размера на заемната сума и размера на възнаградителната лихва за целия срок на
договора и е изчислена към момента на неговото сключване, следователно в нея не е
включено възнаграждението по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и
при посочване размера на годишния процент на разходите, видно от разпоредбата на
чл.4 от договора, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
договора за предоставяне на поръчителство при изчисляване на ГПР, наред с
уговорената лихва и съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР
многократно надвишава размера, посочен в договора. Възнаграждението по договора
за поръчителство е в размер на 103,67 лева, т. е. равнява се на почти 30 % от
предоставената в заем сума. Въз основа на гореизложеното съдът приема, че
уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по
договора за кредит, водещ до увеличаването на общия размер на дълга, който разход
следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите (ГПР).
(В този смисъл са и дадените тълкувания в задължителното за прилагане Решение от
13.03.2025 г. на СЕС по дело C‑337/23).
При това положение се налага изводът, че договорът за потребителски кредит не
отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в него не е отразен
действителният процент на ГПР. Годишният процент на разходите е част от
същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено от
законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да
съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След
като в договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му компоненти, което води до неяснота за потребителя относно неговия
размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Последица от неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е, че договорът се
явява недействителен по смисъл на чл. 22 ЗПК ,поради което доводите на ответника в
обратен смисъл се явяват изцяло неоснователни.
В допълнение съдът намира да посочи, че доколкото в случая възнаграждението
по договора за предоставяне на поръчителство се дължи на трето лице - гарант,
различно от кредитодателя, което обаче е пряко свързано с договора за кредит и
съобразно императивните разпоредби на чл. 19, ал. 1 ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, е
следвало да бъде включено при изчисляване на ГПР. По този начин е заобиколена
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, ограничаваща максималния размер на
годишния процент на разходите по кредита, който в случая не следва да надхвърля 50
%, доколкото основният лихвен процент към датата на сключване на процесния
договор за кредит е 0 %.
Въз основа на изложеното, съдът намира, че е налице нарушение на чл. 11, ал. 1,
т. 10 ЗПК – непосочване на годишен процент на разходите, и приложение следва да
намери нормата на чл. 22 ЗПК, поради което процесният договор за предоставяне на
потребителски кредит № 1100773/17.12.2021 г. е изцяло недействителен.
6
Предвид горното предявеният иск е основателен.
Доколкото съдът е уважил главния предявен иск, то не е настъпило условието за 5
разглеждане на евентуалния такъв, поради което съдът не дължи произнасяне по него.
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат на ищеца на основание чл. 78, ал. 1
от ГПК. Същият е извършил разноски в размер на 50 лева за заплатена държавна такса
и за съдебно удостоверение. Ищецът претендира и разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 2400 лева с ДДС, като ангажира доказателства и за
неговото заплащане, съгласно приложения договор за правна защита, издадена фактура
от 08.04.2025 г. и фискален бон. Ответникът не е релевирал възражение за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, нито други възражения по повод
разноските, поради което и на основание чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е сезиран с искане
за тяхното преразглеждане. В полза на ищцата следва да бъдат присъдени разноски в
размер на 2450 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от В. А. Т., ЕГН **********, с адрес в гр. ...,
срещу „...“ ЕООД, ЕИК ..., със седалище и адрес на управление в гр. ... иск с правно
основание чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД нищожността на
Договор за предоставяне на потребителски кредит № 1100773/17.12.2021 г., сключен
между страните, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „...“ ЕООД, ЕИК ..., да заплати на В. А. Т., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 2450 лева, представляваща сторени по делото
съдебни разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7