№ 300
гр. Перник, 25.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, VI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на първи март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Диана Мл. Матеева
при участието на секретаря Лили В. Асенова Добрева
като разгледа докладваното от Диана Мл. Матеева Гражданско дело №
20211720105401 по описа за 2021 година
Производството по делото e образувано по искова молба на „Профи кредит
България“ ЕООД срещу
Р. П. Ф. ЕГН ********** гр.П. кв.К.Б. № 9
с която се иска да бъде установено, че ответникът дължи на ищеца
сумата 4034.88лв. от която
сумата 1405.80лв.– главница по договор за кредит №********** от 05.04.2017
сумата 471.15лв. договорно възнаграждение
сумата 1441.84лв. възнаграждение за закупени услуги
сумата 215.51лв. лихва за забава
сумата 500.58лв. законна лихва
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по
410 ГПК до окончателното изплащане на сумите.
Предявен е и осъдителен иск за сумата от 1441.84 лв. - възнаграждение за
предоставен допълнителен пакет от услуги по договор.
Претендират се разноски.
В исковата молба се посочва, че страните по делото сключили договор за кредит от
1
05.04.2017 г., с който на ответника били предоставени парични средства в размер на 2000
лева.,
Със срок на договора 24 месеца и размер на мес.вноска 123.64лв., ГПР 49.89%,ГЛП
41.17% и общо задължение по кредита -2967.36лв.
Ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва исковите претенции.
Счита, че предявеният иск за главница е недопустим
Твърди, че не знаела за какво се подписва, не била съгласна със съдържанието, както
и прави възражение за погасяване по давност 3 годишен давностен срок по чл.111 в ЗЗД
Пернишкият районен съд, след като прецени доводите и възраженията на
страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното:
Профи кредит България” ЕООД е депозирало заявление за издаване на заповед за
изпълнение по реда на чл. 410 ГПК срещу кредитополучателя за вземания, за които са
предявени настоящите искови претенции.
Районният съд е издал Заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. №
743 от 29.06.2021 на Пернишки районен съд за сумите посочени по-горе
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по
410 ГПК до окончателното изплащане на сумите.
Отказал е издаването на заповед за сумата от 1441.84 лв., представляваща
възнаграждение за закупен допълнителен пакет услуги, като са дадени указания на
заявителя, че може да предяви осъдителен иск за тази сума в едномесечен срок от
получаване на съобщението.
Предявеният осъдителен иск е заведен в срока.
Срещу издадената заповед за изпълнение е постъпило в срок възражение от
длъжника, с което се прави възражение за давност и се оспорва по основание и размер
По делото е представен договора за кредит, сключен между Профи кредит България”
ЕООД и кредитополучателя.
По силата на този договор ищцовото дружество се задължило да отпусне кредит в
размер на 2000 лева. В т. VI „Параметри“ от договора е предвидено следното:
срок на договора 24 месеца и размер на мес.вноска 123.64лв., ГПР 49.89%,ГЛП
41.17% и общо задължение по кредита -2967.36лв.
Предоставено е споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, от
2
което се установява, че обсъжданите услугите се изразяват в следното: 1. Приоритетно
разглеждане и изплащане на потребителски кредит, 2. възможност за отлагане на определен
брой погасителни вноски, 3. възможност за намаляване на определен брой погасителни
вноски, 4. възможност за смяна на дата на падеж и 5. улеснена процедура за получаване на
допълнителни парични средства.
Приложени са още общи условия към договор за кредит, както и погасителен план,
подписани от страните по делото.
След сключване на договора са сключени 3 анекса, като кредитополучателят се е
възползвал от посочените пакети, т.е. ответникът не се е отказал от договора, както твърди,
нито да не е разбирал съдържанието му, напротив, подписал е 3 последователни анекса
По възражението за погасяване по давност:
Срокът на договора за кредит е изтекъл на 01.11.2019г. и от тази дата са започнали да
текат давностните срокове на вземанията на ищеца – 5 годишен за главница и 3 годишен за
договорната лихва
До момента на подаване заявлението за издаване Заповед за изпълнение –
24.06.2021г. давността не е изтекла, а от тази дата се прекъсва давността като е предявен
УИ за вземането 20.10.2021г.
Поради това и възражението не може да се уважи.
Съгласно заключението на приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза
-сумата по кредита 2000лв. е била усвоена
-направени са вноски в общ размер 2460.96лв.
-останало е неплатено задължение 3534.30лв. от което :
главница 1405.80лв.,
договорно възнаграждение 471.15лв. за периода 01.08.2018-27.08.2019
сумата 1441.84лв. възнаграждение по пакет и
лихва за забава 215.51лв. за периода 02.207.2017-27.08.2019
Лихвата за забава за периода 27.08.2019-23.06.2021г. е в размер 256.56лв. върху неплатената
главница 1405.80лв.
Що се касае до разходите по кредита : год.процент на разходите ГПР е 49.89лв. което
е по-малко от 5 пъти размера на законната лихва за забава 50%, а годишния лихвен процент
по договора за кредит е в размер 41.17 %
3
Въз основа на така установената фактическа обстановка, настоящият съдебен
състав прави следните правни изводи:
Предявени са искове по реда на чл. 422, вр. чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК с правна
квалификация чл. 240 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК и чл. 86, ал. 1 ЗЗД и
осъдителен иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД.
Съдът, като съобрази, че исковата претенция за връщане на заемната цена и плащане
на възнаградителната и мораторна лихва е предявена в срока по чл. 415, ал. 4 ГПК, след
указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 1 ГПК в хода на производството по ч. гр. дело №
3245/2021 г., намира, че за ищеца е налице интерес от търсената защита по отношение на
исковете за главница и лихви.
По отношение осъдителния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от
1441.84лв., представляваща непогасено възнаграждение по пакет за допълнителни услуги,
съдът намира, че същият следва да бъде разгледан, тъй като се касае за последващо
обективно съединяване на искове в рамките на производството по чл. 422 ГПК.
В тежест на ищеца е да установи наличието на действителен договор за
потребителски кредит, предоставяне на договорения заем, изискуемост на задължението за
неговото връщане, размер на възнаградителната лихва, както и валидна клауза за заплащане
стойността на предоставен допълнителен пакет от услуги.
От предмета на процесния договор, страните и съдържанието на правата и
задълженията, съдът прави извода, че е налице договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от Закона за потребителския кредит.
Договорът е сключен в изискуемата се от чл. 10, ал. 1 ЗПК писмена форма, а
съдържанието на неговите клаузи са изцяло съобразени със специалната уредба на този вид
договори, които са уредени в чл. 11 ЗПК.
Договорът е съобразен с чл. 11, т. 11 ЗПК, според която разпоредба следва да е
налице погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски. По делото е представен погасителен план, в който се
съдържа информация за тези обстоятелства, т. е. съдът приема, че спазена разпоредбата на
чл. 11, т. 11 ЗПК.
Съдът намира, че няма нарушение и на императивната норма на чл. 11, т. 10
4
ЗПК.
На първо място чл. 11, т. 10 ЗПК не изисква да се посочи в договора математическият
алгоритъм, по който се изчислява ГПР.
Това е така, защото в рамките на Европейския съюз, в това число и в България има
нормативно предвидени две математически формули за изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от
Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено може да се прилагат за изчислението на ГПР.
Страните нито могат да прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР,
нито са длъжни да възпроизвеждат в договорите си горните две формули.
Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не предвижда в договора за потребителски кредит
изрично и изчерпателно да бъдат изброени всички разходи, включвани в ГПР, а единствено
да се посочат допусканията, използвани при изчисляване на ГПР. Думата допускания тук се
използва в смисъл на предвиждания за бъдещето, а не в смисъл на разходи, част от ГПР.
Тези допускания или предвиждания са изчерпателно изброени както в чл. 19 от
Директива 2008/48 на Европейския Парламент и на Съвета относно договорите за
потребителски кредити, така и в издадения в нейно изпълнение ЗПК и по-точно в точка 3 от
приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
Тези допускания се делят на две групи.
Първата група са базови допускания /чл. 19, т. 3 и т. 4 от Директива 2008/48 и т. 3
букви "а" и "б" приложение № 1 към ЗПК и допълнителни допускания /чл. 19, т. 5 от
Директива 2008/48 и т. 3 букви - в, г, д, е, ж, з, и, к, л, м към ЗПК/.
Първата група допускания биха имали значение за всеки вид потребителски кредит,
докато допълнителните допускания касаят определени видове кредити, като револвиращ
кредит, овърдрафт или договор за кредит с неопределен срок, чиято легална дефиниця е
дадена в буква "ж" на приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК.
При посочените в тази разпоредба кредити, за да може да се изчисли и посочи един
точен процент на ГПР при сключване на договора, се налага да се правят допускания за
бъдещето, за да се изчисли ГПР като една-единствена ставка с точност поне един знак след
десетичната запетая /т. 2 б. "г" от Приложение № 1 към ЗПК/, което е детайлно разяснено в
решение на СЕС С-290/19 г.
В настоящия случай е приложимо единствено първото базово допускане по т. 3,
буква "а" на приложение № 1, а именно да се допусне, че договорът ще е валиден за
срока, за който е бил сключен, и кредиторът и потребителят ще изпълняват своите
задължения в съответствие с условията и сроковете по договора.
Второто базово допускане касае уговорени променливи лихвени проценти, а в
процесния договор лихвеният процент е фиксиран и подобни допускания са неприложими.
Допълнителните допускания също не са приложими, защото касаят хипотези на
горепосочените видове потребителски кредити, какъвто настоящият не е.
С оглед гореизложеното, доколкото в случая приложимо е единствено първото
5
базово допускане по т. 3, буква "а" на приложение № 1 към ЗПК, което е императивно
посочено в закона и се прилага за всеки един договор за потребителски кредит, неговото
непосочване само по себе си не е от естество да обоснове недействителност на клаузата,
уреждаща ГПР.
Смисълът на закона е кредитополучателят да се запознае предварително с размера на
сумата, която ще върне на банката под формата на ГПР, което изискване в случая е
изпълнено.
С оглед на това съдът намира, че не е налице твърдяната недействителност на
договора на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал.3, т.2 ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по
кредита не се включват разходите различни от покупната цена на стоката или услугата,
които потребителят дължи при покупка на стока или предоставяне на услуга, независимо
дали плащането се извършва в брой или чрез кредит.
В този смисъл разходите за предоставен допълнителен пакет не се включват в ГПР.
Няма нарушение и на чл. 19, ал.4 ЗПК, доколкото размерът на ГПР не надвишава пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България.
По делото се установи, че ответната страна е получила 2000 лева, представляваща
заемна сума по кредита.
След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски договор, то и
на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП) следва, че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и уреждат
императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи, приложими са и
правилата на ЗЗП.
Нормите, уреждащи неравноправни клаузи/нищожността на сделките са от
императивен характер и за приложението им, съдът следи и служебно – арг. чл. 7, ал. 3
ГПК.
Съгласно чл. 143, т.9 ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, като налага на потребителя приемането на клаузи, с които той не е имал
възможност да се запознае преди сключването на договора. Чл.146, ал.3 ЗЗП предвижда, че
обстоятелството, че някои условия са индивидуално уговорени, не изключва прилагането на
този раздел към останалата част от договора.
Съгласно трайно установената съдебна практика /напр. Решение № 98 от 25.07.2017 г.
на ВКС по т. д. № 535/2016 г., I т. о., ТК/ индивидуално уговорена клауза по смисъла на чл.
6
146 ЗЗП е клауза в потребителски договор, която не е била изготвена предварително от
търговеца или доставчика, или дори и да е била изготвена предварително, потребителят е
могъл да изрази становище по нейното съдържание, доколкото при достатъчно информиран
избор, я е приел. Индивидуално уговорена би могла да е и клауза, която се отнася до
определяне на основния предмет на договора, както и до съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката или услугата, която ще бъде доставена или
извършена в замяна, от друга страна, съгласно чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Подписването на договор
за банков кредит от потребителя не освобождава банката от задължението й да докаже, че
намиращи се в договора клаузи, оспорени от потребителя като неравноправни, са били
индивидуално уговорени с него.
Съгласно чл. 145, ал.2 ЗЗП преценяването на неравноправната клауза в договора не
включва определянето на основния му предмет, както и съответствието между цената или
възнаграждението, от една страна, и стоката и услугата, която ще бъде доставена или
извършена в замяна, от друга страна, при условие че тези клаузи на договора са ясни и
разбираеми. В случая се въвежда твърдение за неравноправност на клауза, касаеща
основния предмет на договора, а именно цената, която следва да плати заемателят срещу
предоставените му за ползване пари. Същата е ясно и разбираемо посочена.
Относно съответствието на размера на възнаградителна лихва с добрите нрави.
По дефиниция от чл.430, ал.1 вр. ал.2 ТЗ договорът за банков кредит е възмезден -
срещу задължението на банката да отпусне парична сума за определена цел и при уговорени
условия и срок заемополучателят се задължава не само да ползва и да върне заетата сума
съобразно уговореното в договора, но и да заплати уговорената с банката лихва по кредита.
Лихвата (чл.430, ал.2 ТЗ) е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на
банката като насрещна престация за ползването на предоставените от нея парични средства.
Предвид правната природа на лихвата по чл.430, ал.2 ТЗ и нейното предназначение,
уговарянето в договора за банков кредит на лихва в отнапред известен за заемополучателя
(кредитополучателя) размер не нарушава изискването за добросъвестност и не води до
значително неравновесие между правата и задълженията на банката и на заемополучателя.
Уговорката за лихва е израз на възмездния характер на договора за банков кредит.
Разпоредбата на чл. 10, ал. 1 от ЗЗД предвижда правомощие за Министерския съвет да
определя императивна горна граница на договорната лихва. Такава е била определена с
Разпореждане № 1238 на МС от 25 юни 1951 г., съгласно което размерът на договорната
лихва е не повече от 5.5%. Впоследствие то е изменено с Постановление № 5 на МС от
18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите,
което определя само размера на законната лихва. По-късно Разпореждане № 1238 е
отменено с Постановление № 72 на МС от 1994 г. за определяне на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута.
7
В областта на договорните отношения царува свободата на договарянето. Тя обаче не
е безгранична. Нейни ограничители се явяват добрите нрави и императивните правни норми.
Добрите нрави са морални норми, които съществуват в съвременното общество, и на които
законът придава правно значение, като последиците от накърняването им е приравнено на
противоречие на договора със закона.
Дали има засягане на добрите нрави следва да бъде преценено конкретно, съобразно
установените по делото юридически факти, обуславящи спорното правоотношение.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице, когато се
нарушава правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но
спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право.
Такива са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и
търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото
облагодетелстване. Нарушението им, водещо до явна нееквивалентност на насрещните
престации, целящо необосновано високо обогатяване, поражда нищожност на сделката или
конкретната уговорка между страните. Противоречие с добрите нрави има тогава, когато със
сделката се договарят необосновано високи цени, третират се неравноправно икономически
по-слабите участници в оборота или се използва недостигът на материални средства на един
субект за облагодетелстване (или дори само създаване на такава възможност) на друг.
Съдът намира за неоснователно и възражението за нищожност на клаузата за
заплащане на договорна лихва поради противоречие с добрите нрави с оглед размера
от 41,17%- фиксиран годишен лихвен процент, който надвишава повече от три пъти
размера на законната лихва за забава.
Разбирането, застъпено в съдебната практика за нищожност на клаузата за
възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, е било
релевантно преди приемането на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от Закона за потребителския кредит (в
сила от 23.07.2014 г.), докогато в закона не е била определена горна граница на договорната
лихва при потребителските кредити.
При действието на чл. 19, ал. 4 и, ал. 5 от ЗПК се регламентира по императивен начин
предела на оскъпяване на кредита - годишният процент на разходите не може да бъде по-
висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. С ПМС
№ 100 от 2012 г. се посочва, че законната лихва представлява сбор от основния лихвен
процент на БНБ плюс 10 %, т. е. максималният размер по чл. 19, ал. 4 ЗПК възлиза на малко
над 50 %. С поставянето на максимална горна допустима граница на годишния процент на
разходите, законодателят е защитил правата на длъжника (кредитополучател) от
едностранен произвол на по-силната страна, каквато е кредитодателят. В този смисъл са и
мотивите на законодателя за тази промяна, които са обективирани в Стенограма от
8
обсъжданията на проекта на Закон за изменение и допълнение на Закона за потребителския
кредит № 454-01-8 от 30.01.2014 г., 42-то НС), където се обосновават нужда от предоставяне
на по-високи лихвени лимити за финансови небанкови институции, чиято кредитна дейност
е застрашена с висока степен на несъбираемост и приходите от лихви следва да покриват
загуби от рисково кредитиране на неплатежоспособни длъжници, формиращо 50 % от
оборотната дейност.
Според чл. 21, ал. 1 от Закона за потребителския кредит всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. Настоящият съдебен състав намира клаузата, с която е уговорено възнаграждение
за допълнителен пакет от услуги за такава.
Съгласно чл. 10а, ал. 4 от ЗПК видът, размерът и действието, за което се събират
такси и /или комисионни трябва да бъдат ясно и точно определени, което в случая не е
направено. В противоречие на императивното изискване на чл. 10а, ал. 4 от ЗПК се
претендира общо възнаграждение за множество услуги, което освен това е уговорено да се
заплаща предварително. Подобна уговорка за заплащане на възнаграждение за услуга, от
която кредитополучателят би могъл и да не се възползва по време на действието на
договора за кредит противоречи на принципа на добросъвестност и справедливост при
договарянето, който изисква потребителят да заплаща такса за реално ползване на дадена
услуга, а не за хипотетично ползване на такава. Принципите на добросъвестност и
справедливост при договарянето изискват потребителят да заплати такса за реалното
ползване на определена услуга, а не при хипотетично ползване на такава. С оглед на
естеството на част от посочените допълнителни услуги, на практика се въвежда задължение
за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на закона (правото на
страните да инициират предоговаряне на срока на падежа на договора или плащане на
вноските, свободата да договорят отлагане на една или повече погасителни вноски), което
води до значителна неравнопоставеност на страните в облигационното правоотношение, тъй
като на практика излиза, че едната страна – потребителят, заплаща за правото си да договоря
с другата страна – кредитор, за изменение на параметрите на сключения договор, като на
потребителя не му е гарантиран определен резултат, а той зависи от волята на другата
страна – кредитора.
Всичко това води до извод, че подобна клауза е нищожна на основание чл. 21, ал. 1 от
ЗПК, поради заобикаляне на установено законово изискване, регламентирано в разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Насрещната престация – възможност за ползване на допълнителни
услуги, на които потребителят има право по закон, при това срещу възнаграждение,
приблизително колкото главницата, е до такава степен нееквивалентна, че практически
може да се счете, че престация липсва.
В този смисъл следва да се отхвърли изсковата претенция за сумата от 1441.84
лева – възнаграждение за предоставен допълнителен пакет от услуги.
9
Нищожността на тази клауза, обаче не обуславя нищожност на целия договор и
приложение на правилата на чл. 23 ЗПК, в какъвто смисъл са твърденията на ответника.
От събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице по
съдебно-счетоводната експертиза се доказа изпълнението на задължението на кредитора да
преведа по банков път по сметка на кредитополучателя размера на кредита от 2000 лева,
както и че ответникът е извършвал плащания в размер на 3534.30 лв.
Налице е настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Нейното обявяване става с
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за
предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента
на изявлението не са били изискуеми. Волеизявлението на кредитора следва да е изрично и
недвусмислено. Това волеизявление представлява упражняване на правото за едностранно
изменение на договора, поради което то следва да достигне до другата страна по него.
Съобразно това предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника на волеизявлението на кредитора, ако към този момент са настъпили обективните
факти, обуславящи настъпването й. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от
датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора.
Законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между
страните по договорните правоотношения.
Съдът не е обвързан от посочената дата на предсрочната изискуемост, допустимо е да
се приеме друг момент на настъпване на предсрочната изискуемост.
Моментът на настъпване на предсрочната изискуемост по кредита е ИЛИ момента
на получаване на изявлението на кредитора от ответника , ИЛИ датата когато са били
налице обективните предпоставките на чл. 12.3.1 от Общите условия.
В т. 2 от тълкувателно решение по т. д. № 3 описа за 2017 г. на ВКС, ОСГТК, са
дадени разяснения, че не се дължи уговореното възнаграждение за ползване за последващ
период - след настъпване на предсрочната изискуемост.
Това означава, че след датата на получаване на уведмолението за предсрочна
изискуемост) не се дължи възнградителна лихва.
Ищецът е съобразил периода на претенцията си съобразно момента на твръдяната от
него предсрочна изискуемост и е претендирал възнаградителна лихва само до този период,
и с оглед принципа на диспозитивното начало, съдът следва да се произнесе съобразно
заявеното.
Съобразно заключението на вещото лице съдът достига до извода, че ответникът не е
погасил сумата , както се претендира
Разноски
Съгласно чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски в исковото и заповедното
производство съответни на уважената част на исковете.
10
Като се взе предвид уважената част на исковете, техният общ размер и направените
разноски, съдът достига до извод, че ответникът следва да заплати на ищеца направени
разноски както следва: РАЗНОСКИ ПО УИ : сумата 93.96лева – д.такса 100лв.юк.възн,както
и РАЗНОСКИ ПО ЗАПОВ.ПРОИЗВ: сумата 46.98лв.д.такса и 100лв.юк.възн
Ответникът има право на разноски съобразно отхвърлената част на исковете , но не е
направил такива
Мотивиран от гореизложеното, Пернишкият районен съд, Гражданска колегия,
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Р. П. Ф. ЕГН ********** гр.П. кв.К.Б. № 9
ДЪЛЖИ на „Профи кредит България” ЕООД, ЕГН *********, със седалище и
адрес на управление гр. Перник, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“
сумата 1405.80лв.– главница по договор за кредит №********** от 05.04.2017
сумата 471.15лв. договорно възнаграждение
сумата 215.51лв. лихва за забава
сумата 256.56лв. законна лихва за периода 27.08.2019-23.06.2021г. като за разликата
до пълния предявен размер - 500.58лв. –отхвърля като неоснователен и недоказан
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението по
410 ГПК до окончателното изплащане на сумите.
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна исковата претенция за осъждане на Р. П. Ф. ЕГН
********** гр.П. кв.К.Б. № 9
да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД, сумата в размер на 1441.84 лева–
възнаграждение за предоставен допълнителен пакет от услуги по посочения договор за
кредит.
ОСЪЖДА Р. П. Ф. ЕГН ********** гр.П. кв.К.Б. № 9 ДА ЗАПЛАТИ на „Профи кредит
България” ЕООД, ЕГН *********, със седалище и адрес на управление гр. Перник, бул.
„България“ № 49, бл. 53Е, вх. „В“ РАЗНОСКИ ПО УИ : сумата 93.96лева – д.такса
100лв.юк.възн,
РАЗНОСКИ ПО ЗАПОВ.ПРОИЗВ: сумата 46.98лв.д.такса и 100лв.юк.възн
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Пернишкия окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
11
СЛЕД влизане на решението в сила на решението, изисканото ч. гр. д. № 03245 по
описа за 2021 г. на Пернишки районен съд да бъде върнато на съответния състав, като към
него се приложи и препис от влязлото в сила решение по настоящето дело.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
12