РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД - ПЛОВДИВ
Р Е Ш Е Н И Е
№ 1130
гр. Пловдив,
04.06.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ
отделение, ХІІ състав, в
публично заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
МАРИАНА МИХАЙЛОВА
при секретаря РОЗАЛИЯ ПЕТРОВА и участието на
прокурора СТЕФАНИ ЧЕРЕШАРОВА, като разгледа
докладваното от Съдия МАРИАНА МИХАЙЛОВА адм. дело № 3491 по описа за 2019 г., за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството по делото е по реда на
Глава Единадесета от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл.
285, ал. 1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража
/ЗИНЗС/.
Ищецът И.И.К., ЕГН ********** е
предявил срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ -
София, бул.”Н. Столетов”№21
претенция за присъждане на обезщетение
за неимуществени вреди в размер на 10
000 лева, за периода от 01.11.2019г. до
04.11.2019г., в резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказание „лишаване от
свобода“ в Затвора в гр.Пловдив.
Твърди се, че на лицето са нарушени правата по чл.3 от Европейската
конвенция за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение
на наказанията и задържането под стража/ЗИНЗС/. Конкретно се сочи липса на
достатъчно жилищна площ, липса на елементарни битови условия - липсва маса, столове, шкафчета,закачалки за
дрехи, липсват дюшеци, одеала и възглавници,тоалетната е със счупена врата,
клекалото не е подвързано, липсва тоалетно казанче, липсва течаща вода,липсват
препарати за дезинфекция, липсва подова настилка/пода е покрит директно с бетон/,
изкъртена мазилка по стените и тавана, наличие на инсекти/дървеници/. Всичко
това причинило на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, поставяне
в унизителни и нечовешки условия, внушаване на чувство на малоценност и унижено
човешко достоинство и др.под.
Ответникът – Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията” - София, чрез
процесуалния си представител, счита така предявените претенции за неоснователни, поради което настоява за отхвърлянето
им.Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив дава заключение за
неоснователност на иска.
Пловдивският административен съд – Второ отделение, Дванадесети състав,
след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в настоящото производство
доказателства, намира за установено следното.
От показанията на разпитания свидетел Ц.И.К. се установява,че когато е бил
превеждан в приемното отделение в затвора в Пловдив там имало около 14 легла,
тоалетната била с откачена вратата, имало нормална подова настилка. Дървеници
не си спомня да е имало. Било малко хладно през зимата. Чистотата в килията си
била нормална, поддържала се. В килията имало един шкаф и една маса. Столове не
си спомня да е имало. Имало прозорци, всичко било нормално. Квадратурата на
стаята била 28 квадрата. Имало кислол за почистване на килията. Имало течаща
вода и тоалетна.
От показанията на разпитания свидетел Ж.А.Ж. се установява, че когато е бил
превеждан в приемното отделение в затвора в Пловдив бил в килия РЦ № 1. Когато били в тази килия не им били дадени дюшеци. Спали
на самите метални вишки, направо на леглата – металните. Шкафчета и маси нямало
никакви, имало една врата на тоалетна, която била е счупена, нямало баня. Точно
в този период било ужасен студ. В килията нямало препари за почистване, поискали такива,
но не им били дадени. Дървеници имало, по стените имало мухъл, имало мухъл и
върху пода. С И.К. били в
приемното отделение в Пловдив за процесния период, били в РЦ-1 и после в РЦ-2. Течаща вода имало.
Чешмите били вързани с парцали. Мивката била вързана с парцал, ужасно било. В РЦ- 1 били
12 души, а в РЦ-2 били 6 или 7души. Квадратурата на помещенията не може да
прецени. Почистващи препарати не им били осигурени, нито метла, нито препарати им били осигурени. За бълхи, дървеници и
хлебарки не били пръскали изобщо.
От показанията на разпитания свидетел Р.А.Б. се установява, че за периода
01.11.2019г. до 04.11.2019г. е бил в Затвора в гр.Пловдив.Не познава И.К. и
няма впечатления от приемното отделение на затвора.
Съдът не дава вяра на свидетелските показания, тъй като от една страна са
твърде общи и неконкретизирани по отношение на правнорелевантните факти, а от
друга са противоречиви, както помежду си, така и с останалия събран по делото
доказателствен материал, като същите ще бъдат коментирани по-долу в решението.
От представените протоколи за
извършени услуги с предмет дезинсекция и дератизация, през исковия период, а
именно от 01.11.2019г. до 04.11.2019г. /л.79 - л.81/ се установява извършване
на дейности по дезинсекция и дератизация в Затвора в гр.Пловдив през исковия
период.
Други доказателства в хода на съдебното производство не са ангажирани от
страните.
При така изяснената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна
следното.
Както вече се посочи, ищецът претендира обезщетение за понесени
неимуществени вреди в периода от 01.11.2019г.
до 04.11.2019г. по време на пребиваване от него в приемното отделение в Затвора
в гр.Пловдив, пряка последица от допуснатото от страна на Главна Дирекция
„Изпълнение на наказанията“ нарушение на чл.3 КЗПЧОС и чл.3 ЗИНЗС.
На първо място следва да бъде съобразено, че разпоредбата на чл.284 ал.1 ЗИНЗС предвижда, че държавата отговаря за вредите, причинени на лишени от
свобода и задържани под стража от специализираните органи по изпълнение на
наказанията в резултат на нарушения на чл.3 ЗИНЗС. Така, съгласно чл.285 ал.1
от ЗИНЗС, искът по чл.284 ал.1 се разглежда по реда на глава единадесета от
Административнопроцесуалния кодекс, а ал.2 на текста/в приложимата редакция/
сочи като ответници органите по чл.284 ал.1, от чиито актове, действия или
бездействия са причинени вредите.
Последните, според правилото на чл.205 АПК са юридическите лица,
представлявани от органа/в случая от специализираните органи по изпълнение на
наказанията/, от чийто незаконосъобразен акт, действие или бездействие са
причинени вредите.
Ответникът в настоящото производство - Главна дирекция „Изпълнение на
наказанията“ със седалище гр.София, съгласно чл.12 ал.2 ЗИНЗС е юридическо лице
към министъра на правосъдието и осъществява прякото ръководство и контрола
върху дейността на местата за лишаване от свобода и пробационните
служби, част от структурата, на което са областните служби „Изпълнение на
наказанията“ съгласно чл.12 ал.1 и 3 ЗИНЗС. За вредите, причинени от
незаконосъобразни актове, действия и/или бездействия на администрацията на
затворите и областните служби „Изпълнение на наказанията“ и длъжностни лица в
системата на тази администрация, отговаря юридическото лице. При това
положение, Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ за процесния период има
както процесуална, така и материалноправна легитимация да отговаря по
предявения иск.
На следващо място е необходимо да се отбележи, че установените в Част Седма
от ЗИНЗС правила не въвеждат като предпоставка за успешно провеждане на
исковата претенция за обезщетение, действията или бездействията на администрацията
да бъдат отменени като противоправни с административен или съдебен акт.
За да бъде приета основателност на иска за вреди с правно основание чл.284
ал.1 ЗИНЗС, следва кумулативно да бъдат доказани: акт, действие и/или
бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се
нарушава чл.3 от закона и настъпила в резултат на нарушението неимуществена
вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното
по силата на въведената с разпоредбата на чл.284 ал.5 ЗИНЗС оборима презумпция.
Или иначе казано, отговорността на държавата се ангажира при доказано
подлагане на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение/чл.3
ал.1/, както и при поставянето на лицата в неблагоприятни условия за
изтърпяване на наказанието „лишаване от свобода“ или „задържането под стража“,
изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление,
осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна
активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована
употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или
обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на
страх, незащитеност или малоценност/чл.3 ал.2/.
Ефектът от неизпълнението на задълженията от страна на затворническата
администрация спрямо евентуално настъпилите за ищеца неимуществени вреди,
следва да се отчита в съвкупност от преживяното, независимо, че за всяко от
бездействията е налице различна законова регламентация. Според Европейския съд
по правата на човека/решение от 10.02.2012г. по делото на Ш. срещу България/,
разделянето на исковата претенция като се разглежда всеки елемент от условията
в мястото за лишаване от свобода като отделен въпрос, нуждаещ се от отделен
анализ на възможния му ефект върху благосъстоянието на ищеца, води до
намаляване релевантността на всеки елемент при разглеждане на общите условия на
задържане и по този начин представлява неразглеждане на кумулативните ефекти от
тези условия върху ищеца, както изисква Конвенцията. Такъв подход, според Съда
по правата на човека, лесно би могъл да доведе до заключението, че нито едно от
оплакванията не е само по себе си достатъчно сериозно, за да изисква
обезщетение, дори в случаите, когато би могло да се счете, че общото въздействие
върху конкретния затворник, ако е било преценено в контекста на съдебната
практика във връзка с Конвенцията, достига прага по чл.3 от Конвенцията. Такова
разрешение на въпроса дава и разпоредбата на чл.284 ал.2 ЗИНЗС, според която в
случаите по чл.3 ал.2 от с.з. съдът взема предвид кумулативното въздействие
върху лицето на условията, в които се е изтърпявало наказанието лишаване от
свобода или задържането под стража, продължителността, както и други
обстоятелства, които имат значение за правилното решаване на спора.
Съгласно чл.3 ал.1 ЗИНЗС/в редакцията ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./ осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на
изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. В ал.2 от същата
разпоредба е указано, че за нарушение на ал.1 се смята и поставянето в
неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или
задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ,
храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване,
условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за
общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни
действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство
или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.
В най-общ план тази разпоредба е еманация на установените в практиката на
ЕСПЧ стандарти за защита на жертвите на нечовешко или унизително отношение по
смисъла на чл.3 ЕКПЧ. В тази връзка, разпоредбите на чл.3 и чл.43 ал.2, ал.4 и
ал.5/предишна ал.4/ от ЗИНЗС са законови гаранции за съществуването на нормална
битова среда в местата за лишаване от свобода. Тези разпоредби са действали
през процесния период, което е осноание за преценка във всеки конкретен случай
при предявен иск за обезщетение на това основание доколко тази законова
гаранция е реализирана в конкретната битова среда на конкретното място, където
ищецът изтърпява наказание „лишаване от свобода“.
Все в тази насока следва да се посочи, че според чл.43 ал.2 ЗИНЗС, всяко
място за лишаване от свобода трябва да разполага с необходимите жилищни, битови
и други помещения за осъществяване на поправително въздействие, а арестите – за
поддържане на физическото и психическото здраве и уважаване човешкото
достойнство на задържаните лица.
В чл.43 ал.4 ЗИНЗС/в сила от 7.02.2017г./ е установено изискването
минималната жилищна площ в спалното помещение за всеки лишен от свобода да не е
по-малка от 4 кв. м. Доколкото обаче, не съществува легална дефиниция на
понятието „жилищна площ“, то тя следва да се определя по общоприетите правила,
а именно като се измерва по контура на съответните вертикални конструктивни
елементи – стени и колони. А за да е достатъчна тази жилищна площ, то тя следва
да осигурява възможност лицата да сменят позата си и да извършват свободно
движения за задоволяване на битовите си нужди - спане, обличане, занимания в
затворени помещения, като гледане на телевизия, четене на книги и т.н.
Според чл.43 ал.5 ЗИНЗС/предишна ал.4 – ДВ, бр.13 от 2017г., в сила от
7.02.2017г./, количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване, достъпът до санитарни възли и течаща
вода, както и минимумът обзавеждане на спалните помещения, се определят с
правилника за прилагане на закона, като в чл.20, ал.2 от ППЗИНЗС е конкретизирано, че в спалните помещения се осигурява пряк достъп на дневна светлина и възможност за
естествено проветряване;количеството дневна светлина, степента на изкуственото
осветление, отопление и проветряване се определят в зависимост от изискванията
на съответните стандарти за обществени сгради, а в чл.20 ал.3 ППЗИНЗС е конкретизирано, че на
лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща
вода, като в заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на
санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения. Съответно в
чл.21, ал.1 от ЗИНЗС е конкретизирано, че спалните помещения се обзавеждат с отделни легла за настанените
лица, снабдени със спални принадлежности, шкафчета за лични вещи, маса,
столове, осветителни и отоплителни тела, като се осигуряват условия за пряк
достъп на дневна светлина и възможност за проветряване, като в чл.21, ал.2 от
ППЗИНЗС е посочено, че лишените от свобода са длъжни да спазват реда и
хигиената в спалните помещения; за всяко спално помещение съответният инспектор
по социални дейности и възпитателна работа определя отговорник, който изготвя месечен
график за дежурства и следи за поддържането на реда и хигиената, а в чл.21,
ал.6 от ППЗИНЗС е посочено, че на
лишените от свобода се създават условия за къпане не по-малко от два пъти
седмично и за изпиране на дрехите, спалното и личното бельо.
Относима към спора е и материалноправната разпоредба на чл.3 от
Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, която е
ратифицирана от България през 1992г. и съгласно чл.5 ал.4 от Конституцията на
Република България и е част от вътрешното право на страната и има предимство
пред тези норми на вътрешното законодателство, които и противоречат. Според
посочената разпоредба от Конвенцията, никой не може да бъде подложен на
изтезания или нечовешко или унизително отнасяне или наказание.
Според Минималните стандарти за третиране на лишените от свобода, приети от
Първия конгрес на Организацията на обединените нации по предотвратяване на
престъпленията и третиране на престъпниците, проведена в Женева в 1955г. и
утвърдени от Икономическия и социален съвет с резолюции 663 C (XXIV) от
31.07.1957г. и 2076 (LXII) от 13.05.1977г., които нямат задължителна сила, но
спазването им е критерий за зачитане на човешките права и свободи и
демократичния характер на държавите: “10. Всички помещения, от които се ползват
лица, лишени от свобода, и особено помещенията, в които те спят, трябва да
отговарят на всички санитарни изисквания, като следва да се обръща дължимото
внимание на климатичните условия, особено на кубатурата на тези помещения, на
тяхната минимална площ, осветление, отопление и проветряване. 11. Във всички
помещения, в които живеят и работят лица, лишени от свобода: а) прозорците
трябва да имат достатъчни размери, за да могат тези лица да четат и работят на
дневна светлина, като прозорците трябва да са така конструирани, че да
осигуряват приток на пресен въздух, независимо от наличието или липсата на
вентилационна уредба; б) изкуственото осветление трябва да е достатъчно, за да
могат лицата, лишени от свобода, да четат или работят без опасност за тяхното
зрение. 12. Санитарните възли трябва да са достатъчни, за да може всяко лице,
лишено от свобода, да удовлетворява своите естествени потребности тогава,
когато изпитва нужда, и в условията на чистота и пристойност. 13. Къпалните
помещения и броят на душовете трябва да са достатъчни за това всяко лице,
лишено от свобода, да може и да е задължено да се къпе или да взема душ при
подходяща за съответния климат температура и толкова често, колкото това се
изисква от общата хигиена, като се отчитат сезонът и географският район, тоест
във всеки случай поне един път седмично в районите с умерен климат.“.
По казуси като процесния е налице и съдебна практика на българските
съдилища/решение №10166 от 11.07.2012г. на ВАС по адм.д. №15508/2011г., решение
№6667 от 15.05.2013г. на ВАС по адм.д. №13664/2012г., решение №104 от
20.02.2009г. на ВКС по гр.д. №5895/2007г., решение №538 от 22.10. 2009г. на ВКС
по гр.д. № 1648/2008г., решение №15 от 29.01.2009г. на ВКС по гр.д.
№4427/2007г./, в която се приема, че липсата на достатъчно жилищна площ,
постоянен достъп до санитарен възел, достатъчен приток на слънчева светлина и
възможност за проветряване в местата за лишаване от свобода, е отклонение от
подходящата жизнена среда за осъденото лице, независимо, че към релевантните периоди
не са действали нормите от ЗИНЗС, регламентиращи минималната разполагаема
жилищна площ на лишените от свобода и други критерии, на които следва да
отговарят условията в местата за лишаване от свобода.
При разрешаване на настоящия правен спор следва да се има предвид и
съдържанието на множество решения на Съда по правата на човека по дела,
заведени пред този съд от български граждани срещу България, в които се е
твърдяло нарушение на чл.3 от Конвенцията, произтичащо от битовите условия в
местата за лишаване от свобода/решение от 10.06.2006г. по делото Й. срещу
България, решение от 02.02.2006г. на ЕСПЧ по делото Й. срещу България, решение
от 24.05.2007г. на ЕСПЧ по делото Н. срещу България, решение от 28.06.2007г. на
ЕСПЧ по делото М. срещу България, решение от 27.11.2008г. на ЕСПЧ по делото С. К.
срещу България, решение от 27 януари 2015г. по шест съединени дела Н. и други
срещу България/. Последното е пилотно решение по своя характер. Това е нов
механизъм, уреден в глава V от правилата на съда, чл.61 Пилотно решение Pilot
Judgment приложим при наличие на структурни или системни проблеми в държава
член на Съвета на Европа.
Така например, в пилотното решение от 27 Януари 2015г. за условията в
българските затвори „Н. и други против България“, жалба №36925/10, Съдът прие,
че провеждането на исково производство по чл.1 ЗОДОВ от затворници за
обезщетяване за претърпени от тях неимуществени вреди във връзка с лошите
условия в българските затвори, не е ефективно средство за защита, което би
поправило нарушението, заради формалистичния подход на съдилищата при
разглеждането на този тип дела във връзка с преценката на редовност на исковата
молба, указанията до ищеца за посочване на надлежния ответник по исковете,
оценката на доказателствата, в частност – на свидетелски показания; възлагане
на доказателствената тежест върху ищците, в разрез с изискванията на чл.3 от
Конвенцията, относно установяване наличието и размера на претърпените от тях
неимуществени вреди във връзка с лошите условия в затворите. Наред с това, в
посочените съдебни решения се съдържат критерии от значение за преценката дали
условията за изтърпяване на един ограничителен режим могат да достигнат до
третиране в нарушение на чл. 3 от Конвенцията.
Съотнасянето на описаните по-горе данни в решението, цитираните правни
норми и съдебна практика, в т.ч. и на ЕСПЧ, налага да се приеме, че деликтната
отговорност на държавата не се презюмира от закона, поради което в тежест на
ищеца/по аргумент от чл.154 ал.1 ГПК, вр. чл.144 АПК/ е да проведе главно и
пълно доказване на осъществено нарушение на чл.3 от страна на органите по
чл.284 ал.1 ЗИНЗС.
Доказването на настъпването на неимуществени вреди, за които нормата на
чл.284 ал.5 ЗИНЗС е въвела оборима презумпция, не подлежи на главно доказване
от ищеца, а на оборване от ответника по пътя на обратното доказване, което също
следва да бъде пълно.
Тази оборима презумпция се простира и върху третия елемент на фактическия
състав на деликтната отговорност – причинна връзка между нарушението на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат. В тази връзка и на страните са дадени
нарочни указания.
Както вече бе казано в тежест на ищеца е да проведе главно и пълно
доказване на твърдяните от него нарушения па правата по чл.3 ЗИНЗС респективно
на осъществено нарушение на чл.3 от
страна на органите по чл.284 ал.1 ЗИНЗС.Това в случая не е сторено от ищеца,
въпреки дадените нарочни указания от Съда. Ангажираните по делото гласни
доказателствени средства, обективирани в показанията на разпитаните свидетели,
каза се са твърде общи и неконкретизирани по отношение на правнорелевантните
факти, а от друга са противоречиви, както помежду си и с останалия събран по
делото доказателствен материал. Достатъчно в тази насока е да се посочи, че от
представените протоколи за извършени услуги с предмет дезинсекция и
дератизация, през исковия период, а именно от 01.11.2019г. до 04.11.2019г.
/л.79- л.81/ се установява извършване на дейности по дезинсекция и дератизация
в Затвора в гр.Пловдив през исковия период, в противовес с показанията на
разпитания свидетел Ж.Ж.. Казано с други думи, по делото не се установиха данни
да има дървеници, в каквато насока са твърденията на ищеца и разпитания
свидетел Ж.Ж.. Обратно, от страна на администрацията са представени конкретни
данни за извършвана периодично дезинфекция, третираща именно хлебарки, в
изпълнение на сключен от ГДИН с „ДДД-1“ООД договор. Отделно от това, свидетелят
Ц.К. заявява, че не си спомня да е имало дървеници.
Изложеното до тук налага да се приеме, че в случая не се доказа наличието
на незаконосъобразни бездействия от страна на затворническата администрация на
Затвора гр.Пловдив в периода от 01.11.2019г. – 04.11.2019г., представляващи
нарушение на чл.3 от Европейската конвенция за защита на правата на
човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под
стража/ЗИНЗС/, във вр. с чл.43 ал.2, ал.4 и ал.5 от ЗИНЗС и чл. 20, ал.2 и ал.3
и чл.21,ал.1,ал.2 и ал.6 от ППЗИНЗС, което води до накърняване човешкото
достойнство на ищеца и само по себе си представлява унизително третиране.
Предвид гореизложеното искът е неоснователен поради недоказаност на тази
предпоставка за реализиране на отговорността, а именно на незаконосъобразни бездействия от страна на
затворническата администрация, представляващи нарушение на чл.3 от Европейската
конвенция за защита на правата на човека/ЕКЗПЧ/ и чл.3 от Закона за изпълнение
на наказанията и задържането под стража. Това от своя страна изключва
обсъждането на останалите въпроси, свързани с доказване настъпването на
твърдяните неимуществени вреди и наличието на причинна връзка между нарушението
на чл.3 ЗИНЗС и настъпилия вредоносен резултат, като предпоставки за
реализиране на отговорността, респективно въпросът за размера на дължимото
обезщетение.
Предвид
гореизложеното, в случая искът е
неоснователен и недоказан, поради което
ще следва да бъдат отхвърлен.
По отношение на претендираното от ответника възнаграждение за осъществената
защита от юрисконсулт, то следва да се посочи, че такова не му се следва, тъй
като производството по делото е водено по специалния ред по чл.284 ЗИНЗС, а в
ал.2 от същата разпоредба не е предвидено заплащане на юрисконсултско
възнаграждение. Разпоредбите на чл.286 ал.2 и ал.3 ЗИНЗС, тълкувани в тяхната
взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл.10
ал.4 ЗОДОВ и чл.78 ал.8 ГПК, във връзка с чл.144 АПК и чл.143 АПК. Липсата на
изрична уредба в ЗИНЗС, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на
юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на
иска/исковете му, означава, че такова не се дължи. Или, искането
на ответника за присъждане на разноски следва да се остави без уважение.
Ето защо и поради мотивите, изложени
по-горе ПЛОВДИВСКИЯТ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД – ІІ отд., ХІІ състав:
Р Е
Ш И
ОТХВЪРЛЯ исковата претенция на И.И.К., ЕГН **********,
срещу ответника Главна Дирекция “Изпълнение на наказанията”/ГДИН/ - София, бул.”Н. Столетов”№21 за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 10 000 лева, за периода от 01.11.2019г. до 04.11.2019г., в
резултат на поставянето му в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказание
„лишаване от свобода“ в Затвора в гр.Пловдив., като НЕОСНОВАТЕЛНА.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането на Главна Дирекция
“Изпълнение на наказанията” – София, бул.”Н. Столетов”№21 за присъждане на разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред
тричленен състав на Административен съд – Пловдив в 14-дневен срок от
съобщението до страните за постановяването му.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: