№ 167
гр. Шумен, 20.03.2023 г.
ОКРЪЖЕН СЪД – ШУМЕН, СЪСТАВ II, в закрито заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Мариана Ив. Георгиева
Членове:Светлин Ем. Стефанов
Румяна В. Райкова
като разгледа докладваното от Мариана Ив. Георгиева Въззивно частно
гражданско дело № 20233600500081 по описа за 2023 година
Производство е образувано по частна жалба с вх. № 623/01.02.2023г.
(пощ. кл. от 31.01.2023г.) депозирана от „Банка ДСК“ АД с ЕИК .... със
седалище и адрес на управление: гр. С.... чрез юрисконсулт М.П.Д. срещу
разпореждане № 83 от 13.01.2023г. на РС – Нови пазар по ч.гр.д. №
20233620100030, с което частично е отхвърлено заявлението на
жалбоподателя за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу
Н. М. А. с ЕГН ********** от с. Е..... и Ф. М. Н. с ЕГН ********** от с.
Т.И....., в частта за сумата от 120.00 лева, представляваща дължими разходи
за изискуем кредит и за пълния размер на претендираните разноски.
Жалбоподателят счита, разпореждането за неправилно и моли съда да го
отмени и да постанови издаване на ЗИ и ИЛ за посочената сума, както и да му
бъдат присъдени заплатените в настоящото производство разноски за
държавна такса. Излага, че претендираната сума в размер на 120 лева –
представлява разход по изискуем кредит и е регламентирана в Тарифата за
лихвите, таксите и комисионните, който „БАНКА ДСК“ АД прилагала по
извършените услуги на клиентите. Сочи, че използваното от банката
наименование на вземането (такса или разход) не било определящо за
правната му природа, както и включването му в случая в Тарифата на
Банката. Предвидената в Тарифата на банката сума в размер на 120 лева не
представлявала такса за управление на кредита, тъй като не е свързана с
предоставяне на допълнителна услуга, за която потребителя да дължи
възнаграждение. Пристъпването към предсрочна изискуемост не е услуга
предоставяна от банката, а съвкупност от действия насочени към отнемане на
преимуществото на срока, поради допуснато от длъжника договорно
неизпълнение. Налагало се извода, че в Тарифата на банката е извършена
предварителна оценка на вредите, които биха настъпили от неизпълнението
на задължението на кредитополучателя за осигуряване на необходимото
съдействие по получаване на изходяща от кредитора кореспонденция и
1
изискуемостта на посоченото вземане настъпвала при обявяване на
предсрочна изискуемост на кредита. С клаузата предварително се определя
размера на имуществените вреди, поради което същата не попадала в
ограничителния режим предвиден в чл. 10а от ЗПК за такси по усвояване и
управление на кредита. Освен това с оглед доказване на заплатения размер
разходи по уведомяването на длъжника, извършено от нотариус Тонка
Славова, към заявлението била приложени и фактура с № 00000013049 от
23.11.2022г. и фактура № 00000012369 от 22.08.2022г. издадени от
нотариуса.
Частната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 275 от
ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт и е процесуално допустима.
Разгледана по същество същата е неоснователна поради следното:
Производството пред РС – Нови пазар е образувано по заявление за
издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417, т.
2 от ГПК подадено от „Банка ДСК“ АД с ЕИК .... чрез пълномощник
юрисконсулт М.П.Д. против Н. М. А. с ЕГН ********** от с. Е..... и Ф. М. Н.
с ЕГН ********** от с. Т.И..... за парично вземане, произтичащо от договор
за кредит за текущо потребление от 16.09.2015г. Със заявлението са
поискани, сумите както следва: 2296.17лева – главница, 367.92 лева –
договорна лихва за периода 15.08.2021г. – 18.11.2022г., 33.41 лева –
обезщетение за забава за периода от 15.09.2021г. – 18.11.2022г., 35.44 лева –
законна лихва за периода от 19.11.2022г. – 12.01.2023г., 120.00 лева –
дължими разходи при изискуем кредит, както и законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаването на заявлението в съда -
12.01.2023г. до окончателното изплащане на задължението, както и
направените по делото разноски за д.т. и юрисконсултско възнаграждение.
С обжалваното разпореждане първоинстанционния съд е отхвърлил
заявлението, само в частта за сумата от 120.00 лева – дължими разходи при
изискуем кредит и за сумата от 2.40 лева – разликата от платената държавна
такса съразмерно на отхвърлената част от претенция, като за останалите суми
претендирани със заявлението, съдът е издал Заповед № 11/13.01.2023г. за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от
ГПК. За да отхвърли заявлението в тази му част, първоинстанционният съд е
приел, че исканите разходи противоречат на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от ЗПК от
една страна, тъй като кредиторът не може да изисква заплащане на такси и
комисионни за действия свързани с усвояването и управлението на кредита, а
от друга страна на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК, според която при
забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. Отделно е посочил, че към
заявлението не са представени доказателства за платени от заявителя такси в
посочения размер.
Настоящата съдебна инстанция напълно споделя изводите на районния
съд. Заповедният съд е длъжен да извърши преценка за съответствие на
2
заявлението за издаване на заповед за изпълнение със закона и добрите нрави,
а по силата на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК, искането не може да се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или при наличие на
обоснована вероятност за това, за което съда следи служебно. За разлика от
другите договорни задължения, възникнали на основа на договорната
свобода, чиято валидност при довършен фактически състав, може да се
оспори само с възражение, основано на допълнителен факт (основание по чл.
26 и сл. от ЗЗД), новото правило на чл. 411, ал. 2, т. 3 от ГПК и защитата на
правата на потребителите, изисква от съда да изясни въпроса относно
валидност на уговорки, създаващи задължения за потребителя, дори и да няма
възражение от длъжника - потребител. За специфичните сделки, какъвто е
договора за потребителски кредит, законодателят е преценил толкова високи
рискове за потребителите, че освен най-общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне ( чл. 146, ал. 1 от ЗЗП) са въведени и специални
правила, ограничаващи допълнително договорната свобода, като засилена
защита на потребителя кредитополучател по Закона за потребителския
кредит.
При тази преценка съдът съпоставя твърденията за обстоятелствата, от
които произтичат субективните права, предмет на заявлението, със закона и
добрите нрави, изследва и въпроса за наличие на неравноправни клаузи.
Сключеният договор между длъжниците и „Банка ДСК“ АД
представлява договор за потребителски кредит, по аргумент от чл. 9, ал. 1 от
Закона за потребителския кредит, поради което, в случая са приложими
разпоредбите на ЗЗП.
Разпоредбата на чл. 143, ал. 1 от ЗЗП дава легално определение на
понятието "неравноправна клауза" в договор, сключен с потребителя и това е
всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравноправие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като в ал. 2 на
същата разпоредба, изчерпателно са изброени различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 от ЗЗП неравноправните клаузи в
договорите са нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в
алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са индивидуално уговорени
клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят
не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите
на договор при общи условия, какъвто е и настоящия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори, която е
транспонирана с нов чл. 13а, т. 9 от ДР на ЗЗП/ ДВ бр. 64/2007 г. / Според чл.
3
3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност
създават в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. Действително страните са
свободни при сключването на сделки, но ограничителят на свободата на
волята на страните са именно добрите нрави като неписани, но трайно
утвърдили се правила, непосредствено свързани със справедливостта,
добросъвестността и нормалното развитие на обществените отношения.
В сключеният между страните договор, не е предвидено заплащането на
разходи при изискуем кредит, каквито се претендират със заявлението от
длъжниците в размер на 120.00лева. Жалбоподателя - заявител обосновава
тази си претенция единственно въз основа на регламентираните такси в
Тарифата за лихвите, таксите и комисионните, която Банката прилагала по
извършвани услуги на клиентите и е направил възражение, че съда е
отхвърлил заявлението в тази му част, без да се е мотивирал.
Настоящия въззивен състав намира разпореждането за правилно. След
като нито в договора, нито в заявлението е посочено за какво са начислени
тези разходи (такси), а само е посочено основанието: дължими разходи при
изискуем кредит, без да са подробно описани по основание и размер,
заповедния съд е приел, че това са дължими такси и правилно е отхвърлил
претенцията, като неравноправна, противоречаща на чл. 10а, ал. 2 и ал. 4 от
ЗПК и на чл. 33, ал. 1 от ЗПК.
С депозираната жалба, жалбоподателя обосновава претенцията си за
сумата от 120.00 лева въз основа на Тарифата на Банката, а за дължимостта й,
сочи представени към заявлението два броя фактури от Нотариус на стойност
67.20лева с ДДС и 139.20 лева с ДДС. В заявлението и в извлечението от
счетоводните книги на банката, като основание за претенцията е посочено –
разходи при изискуем кредит - 120.00лева, а по делото се представят като
доказателство за дължимостта им - фактури от нотариус за извършени
разходи по уведомяване на длъжника в общ размер на 206.40 лева с ДДС - за
заплатени от заявителя, такси за връчване на длъжника на нотариална покана,
съдържаща уведомление за предсрочна изискуемост, поради което не става
ясно на кое основание се претендира сумата от 120.00 лева, на Тарифата на
Банката или по фактурите, които са на обща стойност 206.40 лева, а не 120.00
лева.
Съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗПК, кредиторът не може да
изисква от потребителя каквото и да е плащане, вкл. на лихви, такси,
комисиони или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са
изрично посочени в него. В случая, подобна такса не е посочена в договора и
този факт не може да бъде променен от обстоятелството, че такава такса
(разход) фигурирала в Тарифата на Банката. Дори и да се приеме, че разхода
(таксата) е начислена по повод на неизпълнението от страна на длъжника на
условията по договора, то същата е неравноправна, тъй като, съгласно чл. 33,
4
ал. 1 от ЗПК - при забава на потребителя, кредиторът има право само на лихва
върху неплатената в срок сума за времето на забавата, а според ал. 2, когато
потребителят забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението
за забава не може да надвишава законната лихва.
Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение, следва да покрива
изискванията за редовност на искова молба, т.е. трябва да е налице
индивидуализация на вземането, чрез точно посочване на фактите и
обстоятелствата, от които то произтича. Индивидуализацията на вземането е
необходима предвид изискването за идентичност между предмета на
заповедното производство и исковото, което се преценява въз основа на
заявлението и исковата молба. В заявлението заявителят трябва да посочи
източника на претендираното вземане, като заяви фактическите обстоятелства
на неговото възникване, съществуване и изискуемост в степен осигуряваща
яснота за съда, относно спорното право и гарантираща в един по - късен
момент правото на защита на длъжника, чрез подаване на възражение срещу
заповедта. В случая по отношение на претендираната сума в размер на 120.00
лева – разходи при изискуем кредит, такава индивидуализация не е налице.
От представеното извлечение от счетоводните книги на Банката, не става
ясно, нито за какво действие са тези разходи, нито на кое основание от
договора се претендират, за да може съда да направи преценка, както за
изискуемостта им, така и за дължимостта им, в посочения размер.
Възлагането в тежест на потребителя, на каквито и да е допълнителни такси
за управление на договора/кредита в случай на забава, за които по правило
потребителят дължи обезщетение в размер на лихвата за забава, противоречат
на разпоредбите на чл. 10, ал. 2 от ЗПК и чл. 33, ал. 1 от ЗПК и са
неравноправни, поради което съдът намира, че разпореждането, с което е
отхвърлено заявлението за издаване на заповед по чл. 417, т. 2 от ГПК за
сумата от 120.00 лева е правилно и следва да бъде потвърдено, а жалбата
против същото, като неоснователна следва да бъде оставена без уважение.
Водим от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 83 от 13.01.2023г. на РС – Нови
пазар по ч.гр.д. № 20233620100030, с което частично е отхвърлено
заявлението на „Банка ДСК“ АД с ЕИК .... за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу Н. М. А. с ЕГН ********** от с. Е..... и
Ф. М. Н. с ЕГН ********** от с. Т.И....., в частта за сумата от 120.00 лева,
представляваща дължими разходи за изискуем кредит, както и за държавната
такса за разликата над 54.66 лева до платените 57.06 лева.
Определението е окончателно и неподлежи на обжалване.
Председател: _______________________
5
Членове:
1._______________________
2._______________________
6