№ 563
гр. Монтана, 07.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МОНТАНА, ПЪРВИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и шести септември през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:ЕЛЕОНОРА ФИЛИПОВА
при участието на секретаря ТАТЯНА ИВ. СТЕФАНОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕОНОРА ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20251630100869 по описа за 2025 година
Производството е по искове с правно основание чл. 124 от ГПК във връзка с чл.22
ЗПК и чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД.
Ищцата Б. А. Б. твърди, че на 26.09.2023 година сключила с ответника договор за
паричен заем. Страните договорили отпуснатия заем да бъде в размер на 2000.00 лева. В
договора било предвидено заемът да бъде обезпечен с представена гаранция. Ищцата
твърди, че процесният договор е нищожен на основание чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.10 ЗПК.
Възнаграждението на дружеството – гарант представлява скрита лихва, която не е
отразена при формиране на ГПР. Всичко това обуславя правния интерес на ищцата да
предяви настоящия иск. Моли съда, да постанови решение, с което признае за установено в
отношенията между страните нищожността на сключения договор за заем, а в
условията на евентуалност – само на клаузата, предвиждаща начисляване на неустойка в
случай на непредставяне на обезпечение.
Претендира заплащане на сторените в производството разноски.
В срока по чл.131 от ГПК ответното дружество И.А.М. взема становище за
недопустимост на предявения иск, тъй като не е носител на вземането – същото е
цедирано в полза на АКПЗ. В случай, че ищцата не е получила уведомление за това, то
прави искане именно отговорът да се счита за уведомление. Излага подробни съображения
за валидност на облигационното правоотношение във всичките му части.
В съдебно заседание страните не се явяват. Депозират писмени становища, в които
излагат съображения по същество на спора.
В хода на производството са представени писмени доказателства, от които съдът
1
приема за установено следното:
По делото не е спорно, че между ищеца и ответника И.А.М. на 26.09.2023г. е
сключен договор за потребителски кредит № ****. По силата на този договор на ищеца е
предоставена в заем сумата от 2000.00 лева със срок на издължаване 40 седмици на равни
двуседмични погасителни вноски при ЛП на кредита 35% и ГПР 41.01 %. В чл.4 от договора
било предвидено в срок от три дни кредитополучателят да представи гаранция. Според
представения погасителен план последният дължи на кредитора заплащане допълнително
и на сумата от 1465.40 лева в случай, че е избрал за гарант дружество, одобрено от
кредитора. В отговора на ИМ ответникът твърди, че това е дружеството Ф.Б.
При така установените факти от правна страна съдът намира следното:
На първо място, въпреки дадените указания, ответното дружество, така и не
ангажира доказателства в подкрепа на твърдението си, че е цедирал вземането си по
процесния договор, поради което съдът намира, че е надлежен ответник по предявения
иск.
Процесният договор е подчинен на регламентацията на ЗПК и към него са относими
и правилата на ЗЗП. Посочените закони съдържат редица норми, насочени основно към
защита правата на по – слабия икономически субект в правоотношението, а именно
потребителя. В конкретния случай съдът намира, че в договора за потребителски кредит
не е посочен действителния размер на ГПР и поради това не са изпълнени императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК по ясен и разбираем начин в договора да бъде
посочен годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Съгласно § 1. Точка 1 от ЗПК "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
С оглед цитираната разпоредба възнаграждението на поръчителя следва да бъде
разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то е
пряко свързано с договора за потребителския кредит, известно е на кредитора и се
заплаща от потребителя. На ищеца е предоставен погасителен план, включващ
задължението и по договора за поръчителство. Налице е несъмнено знание у кредитора за
този разход по кредита и е налице свързаност между разходите по двата договора.
Знанието у кредитора се потвърждава и от обстоятелството, че кредиторът и соченото
от самия него като дружество - гарант са свързани лица по смисъла на § 1. т. 5 от ДР на
2
ТЗ – двете дружества имат еднакво седалище и адрес на управление в град ********, офис
40 – 46, а И.А.М. е едноличен собственик на капитала на Ф.Б..
Нещо повече. Внимателният прочит на клаузата на чл.4 от договора за кредит,
изискваща обезпечение на задължението, възлага в тежест на ищеца в срок до три дни от
сключване на договора, да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: две
физически лица – поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да
представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение,
нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над1000 лева; да работи по
безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем,
сключен с „И.А.М.“ АД; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма
задължения към други банкови и финансови институции или ако има – кредитната му
история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от „Редовен“.
Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на
сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя
представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на
практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение,
така и какво да бъде то. Изискванията, които посочената клауза от договора възвежда за
потребителя са на практика неосъществими за него. Предвид това, не само правно, но и
житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна
възможност да осигури две лица поръчители, които да отговарят на посочените
многобройни изисквания, или банкова гаранция за общо дължимата сума по кредита.
Следователно, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от
длъжника, то кредиторът цели да се обогати – насочва го към сключване на договор за
поръчителство с одобрено от него дружество, което на практика е собственост на самия
кредитор. Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението за това
„поръчителство“ към договорната лихва, дължима по кредита и към ГПР, като по този
начин заобиколя нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Разсрочвайки вземането по договора за
предоставяне на гаранция по начина, по който длъжникът се издължава към кредитора и
„овластявайки” последния да приема тези плащания, сочи несъмнено на извод, че
кредиторът изначало очаква, че длъжникът няма и не може да покрие изискванията за
осигуряване на обезпечение. Ето защо вземането за поръчителство или гаранция,
напрактика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова следва да
бъде включено в годишния процент на разходите.
Дори и без наличието на специални знания и умения е видно, че включването на това
възнаграждение надвишава многократно допустимата граница, определена в ЗПК.
Съгласно чл. 19, ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Съдът приема,
че действителният ГПР е над този допустим размер, поради което е налице противоречие
с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Невключването на възнаграждението
3
за поръчителство и посочването на неверен ГПР в сключения договор за потребителски
кредит представляват нарушение на закона и по-конкретно на забраната на чл. 19, ал. 4
от ЗПК и чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.
На основание чл. 22 от ЗПК поради нарушаване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.
10 от ЗПК процесният договор за потребителски кредит следва да бъде обявен за
недействителен.
При уважаване на главния иск за прогласяване нищожност на договора, съдът не
дължи произнасяне по евентуално предявения иск за нищожност само на клаузата на чл. 4
от процесния Договор за потребителски кредит от 26.09.2023 година.
Процесуалният представител на ищеца е предоставил безплатна правна помощ за
производството пред Районен съд – Монтана, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв
и е поискал присъждане на адвокатско възнаграждение в размер на 676.00 лева. От
ответника е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
което съдът намира за неоснователно предвид фактическата и правна сложност на
делото и извършените процесуални действия.
С оглед на изложеното съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА за установено по отношение на „И.А.М.”АД с ЕИК 1*****, със седалище и
адрес на управление **************** НИЩОЖНОСТТА на сключения между
дружеството и Б. А. Б. с ЕГН ********** от ******** Договор за потребителски кредит
№ **** от 26.09.2023 година.
ОСЪЖДА „И.А.М.”АД с ЕИК 1***** със седалище и адрес на управление
**************** ДА ЗАПЛАТИ на адв.С. А. Н., вписан в АК – София с личен № *********
със служебен адрес град ************ сумата от 676.00 лева за оказана безплатна правна
помощ на материално затруднено лице
ОСЪЖДА „И.А.М.”АД с ЕИК 1***** със седалище и адрес на управление
**************** ДА ЗАПЛАТИ по сметка на РС Монтана сумата от 150.40 лева
дължима ДТ, както и 5.00 лева в случай на служебно издаване на ИЛ.
Решението подлежи на обжалване пред ОС - Монтана в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Районен съд – Монтана: _______________________
4