РЕШЕНИЕ
№ 1629
гр. Пловдив, 11.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в
следния състав:
Председател:Анета Ал. Трайкова
при участието на секретаря Невена Мл. Назарева
като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело №
20225330113891 по описа за 2022 година
Производството е образувано по предявени от Ж. Д. П. против „Изи Асет
Мениджмънт“ АД кумулативно обективно съединени осъдителни искове с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищеца сумата от 28,81 лв., представляваща недължимо платена и получена от
ответника при начална липса на правно основание по клауза за възнаградителна лихва
по договор за паричен заем № ******и сумата от 158,94 лв., представляваща
недължимо платена и получена от ответника при начална липса на правно основание
по клауза за неустойка по договор за паричен заем № *******, ведно със законна лихва
върху тези суми от датата на депозиране на исковата молба – 29.09.2022 г., до
окончателното й изплащане.
В исковата молба се твърди, че между ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
сключен договор за заем № ******г. По силата на така сключения договор в полза на
ищеца бил отпуснат кредит в размер на сумата от 500 лв., срещу насрещното
задължение на кредитополучателя да върне сумата на 13 погасителни вноски – в всяка
в размер от 42,18 лв. Сочи, че е установена фиксирана лихва от 35 %,. Твърди, че в
Договора е установено задължение за заплащане на неустойка в размер от 225,94 лв.,
дължима при неосигуряване на обезпечение на договора за заем, което да отговаря на
установените в чл. 4, ал. 1 от Договора изисквания. Поддържа, че процесният договор е
недействителен на специалните основания по чл. 22 ЗПК. Твърди, че договорът за
1
кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗЗП, тъй като
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва е
недействителна, поради противоречието й с добрите нрави, в който смисъл тази клауза
следва да се счита несъществуваща и водеща до липса на посочен размер на
възнаградителната лихва в договора за кредит.
Счита, че при сключване на договора е допуснато нарушение на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите, след включване в последния и на
задължението за заплащане на неустойка, представляваща скрито възнаграждение по
договора, е установен в разрез с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Твърди, че клаузата
за неустойка е недействителна, поради установяването й в противоречие с добрите
нрави и поради нейната прекомерност.
Твърди, че клаузата за неустойка противоречи на материалния закон, в точност
на разпоредбата на чл. 71 ЗЗД, установяваща, че при непредставяне на обезпечение
длъжникът губи преимуществата на срока, като в случая било установено
непредставянето на обезпечение да е свързано с допълнителни разходи за
кредитополучателя – длъжник.
Счита, че клаузата за неустойка противоречи и на разпоредбата на чл. 33 ЗПК,
което води до нейната недействителност на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК. Поддържа, че
нищожността на клаузата за неустойка и възнаградителна лихва произтича както от
обстоятелството, че целият договор е недействителен, така и от недействителността на
самата клауза, установяваща посочените задължения.
По така изложените съображения се моли за уважаване на предявените искове
иск.
В законоустановения за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът „Изи Асет
Мениджмънт“ АД е депозирал отговор на исковата молба, в който излага съображения
за нейната неоснователност. Твърди, че не е налице нарушение на разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като в договора за кредит е уговорен фиксиран лихвен процент,
който е посочен в договора и е ясен за страните. Счита, че не е нарушена и клаузата на
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като годишният процент на разходите е посочен в договора
за кредит, като последният е в размер от 41,68 % и не е по висок от пет пъти размера на
законната лихва. Твърди, че годишният процент на разходите в договора е фиксиран,
като е посочена и общата сума за заплащане, а годишният процент на разходите се
определя по формула, която е определена в Приложение № 1 към ЗПК. Поддържа, че
клаузата за неустойка не е недействителна, тъй като неустойката представлява форма
на договорна отговорност и служи за обезщетение на вредите, причинени от
неизпълнението. В случая неустойката била начислена именно поради неизпълнение
на задължението на кредитополучателя да представи обезпечение и съответно не би
била дължима при изпълнение в срок на поетите с договора задължения. Счита, че не
2
са налице хипотезите сочени от ищеца по цитираната от последния тълкувателна
практика, тъй като неустойката има обезщетителна функция. Не било налице
нарушение на разпоредбата на чл. 21, ал. 1 ЗПК, тъй като следвало да се съобрази
разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК. В случая не намирала приложение разпоредбата
на чл. 33 ЗПК, тъй като периодът, за който е начислена неустойката е от изтичане на
тридневния срок за предоставяне на обезпечение до крайния период на договора, като
за този период не се претендира обезщетение за забава.
По така изложените съображения се моли за отхвърляне на предявените искове
и присъждане на сторените в производството разноски.
Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното
от фактическа и правна страна:
От събраните по делото доказателства се установява, като това обстоятелство е
безспорно между страните е сключен договор за паричен заем №******, по силата на
който ответникът е предоставил на ищеца сумата от 500 лв. срещу насрещното
задължение на последния – кредитополучател, да върне сумата от 548,34 лв. на 13
двуседмични вноски, всяка в размер от 42,18 лв., с падеж на първата вноска на
13.09.2018 г. Установен е годишен лихвен процент от 35 % и годишен процент на
разходите от 41, 68 %, като в договора е посочено, че при така определения годишен
процент на разходите, са взети предвид допусканията, че договорът ще е валиден в
посочения в него срок и че всяка от страните ще изпълнява точно и в срок
задълженията си, съответно във връзка с изпълнението по договора няма да бъдат
начислявани разходи за събиране на просрочени задължения, лихви за забава и
неустойки за неизпълнение.
В клаузата на чл. 4 от Договора страните са уговорили, че заемателят поема
задължение в тридневен срок от сключване на договора да представи обезпечение от
две физически лица – поръчители, които да отговарят на посочените в договора
условия за платежоспособност или банкова гаранция в размер на дължимата сума със
срок на действие – 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора.
В клаузата на чл. 4, ал. 2 от Договора е уговорена неустойка за неизпълнение на това
задължение в размер на сумата от 225,94 лв., която се заплаща разсрочено, заедно с
всяка от погасителните вноски, към които се добавя сумата от 17,38 лв.
От представената от ответника справка за извършени плащания от страна на
потребителя по договора за кредит се установява, че ищецът е заплатил сумата от общо
687,75 лв. по договора, от които 500 лв. за главница, 28,81 лв. за договорна лихва и
158,94 лв. за неустойка.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при скллючване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12
3
и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен, като в тези случаи потребителят връща само чистата стойност на
кредита и не дължи лихва или други разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване
на общата дължима сума. Така въведено то гарантира, че потребителят ще има яснота
за начина на формиране на неговото задължение. В случая съдът намира да не е
спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според разпоредбата договорът трябва
да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид
допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Съобразно чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими
на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия
размер на предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, а
спазването й, дава информация на потребителя как се образува размерът на ГПР и
общо дължимата сума по договора. Получената вследствие на изчисленото по
формулата като величина изразява глобалния израз на дължимата престация по
кредита, като за потребителя трябва да е ясно и разбираемо какви са всички разходи по
кредита, които той дължи. Съгласно договора за кредит ГПР е 41,68 %, а
възнаградителната лихва– 35 %, но от съдържанието му не може да се разбере кои
точно разходи се заплащат и по какъв начин се формира ГПР по кредита. Това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което
ще дължи и в това именно е недействителността на договора за кредит. Другото
нарушение е, че посочените в договора ГПР от 41,68 % и общата сума на плащанията
от 548,34 лева, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при
самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 4 неустойка да се плаща
разсрочено във времето, заедно със месечните вноски, като се добавят по 17,38 лева
към всяка. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство
или банкова гаранция и краткия срок за набавянето им на практика правят
задължението неизпълнимо. Изначалното предвиждане неустойката да се кумулира
към погасителните вноски, води до извода, че тя води единствено до скрито
оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции.
Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора,
който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при
предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за
предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски,
неустойката представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на
4
част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява
недействителен.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната
разпоредба на чл.11, ал. 1, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да стори във връзка с
кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да
го сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но
изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще
направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една от клаузите в договора и да
преценява дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. -
трайната практика на Окръжен съд Пловдив - Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. №
45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д. № 2355/2016 г.; Решение № 656/
26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение № 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. №
3025/2017 г. и др./. Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи. Доколкото е безспорно плащането на възнаградителна лихва
в размер на исковата сума от 28,81 лева, искът е доказан. Допълнителен аргумент за
този извод е и фактът, че клаузата за дължимост на възнаградителна лихва по заема е
нищожна, поради противоречие с добрите нрави. При формиране размера на лихвата
по заема, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя
да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че
максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е
действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за
обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№
315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г.
о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение №
1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.; Определение № 901/10,07,2015
г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от
2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г. Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС -
Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по
в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в
размер на 35 % годишно, както и годишен процент на разходите от 41,68 %,
надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за
норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния
5
размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно
възнаграждение при ползване на финансовия ресурс. Клаузата на договора,
установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие
между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на
добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна. Липсва
основание за получаването й, поради което предявеният иск е основателен и следва да
бъде уважен, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до
погасяването, като последица. Следователно процесният договор е недействителен, на
основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи. След като съдът достигна до извод за недействителност на
договора, съгласно чл. 23 ЗПК – сумата за неустойка от 158,94 лева и доколкото е
безспорно плащането й в посочения размер, същата е получена без основание и се
дължи връщането й. За пълнота, следва да се посочи и, че клаузата за дължимостта на
неустойка по заема е нищожна, поради противоречие с добрите нрави, като уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно
дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за
дължимост на неустойка, съдът следи и служебно. Освен обезпечителна и
обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна
функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя
да осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на
договора, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Така, както е уговорена,
неустойката е предназначена да санкционира заемателя за виновното неспазване на
договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за
обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не
рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.
Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на
подлежаща на връщане сума със значителен размер, което е в разрез с всякакви
разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава
принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в
т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.
Безспорно е и, че ищецът е заплатил на ответника сумата от 158,94 лева, с която е
погасена неустойка, видно от справката на ответника. Липсва основание за
получаването й, поради което този иск също е основателен и следва да бъде уважен,
ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до погасяването, като
последица.
По отговорността за разноски:
6
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски следва да се
присъдят на ищеца, на основание чл.78, ал.1 ГПК.
Направено е искане, представен е списък по чл. 80 ГПК и доказателства за
плащане на 100 лева – държавна такса. Ищецът, освен това, е представляван от свой
пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил хонорар, в която връзка същият
моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38 ал. 2 от Закона за
адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и съдействие на
ищцата (л. 27) е посочено, че той се представлява безплатно от адв. К. Й. К., поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер
на адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иска, тук следва да бъде
определено съгласно нормата на чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г.,
действала към момента на сключване на договора, предвиждащи минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 400 лева. Посочената сума следва да се присъди в
полза на процесуалния представител, а не на ищеца, с оглед на обстоятелството, че
последният не е направил този разход.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ****** със седалище и адрес на
управление: гр.**********, да заплати на Ж. Д. П., ЕГН **********, следните суми:
сумата в размер на 28,81 лева, получена без основание по клауза за възнаградителна
лихва и сумата от 158,94 лева, получена без основание по клауза за неустойка, по
Договор за паричен заем № ********г., ведно със законната лихва върху сумите,
считано от датата на постъпване на исковата молба в съда – 29.09.2022 г. до
окончателното им погасяване, както и сумата в размер на 100 лева /сто лева/ - разноски
по делото.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. ************** да заплати на адв. К. Й. К. сумата от 400 лева
адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца Ж. Д. П., ЕГН
**********, в производството по настоящото гр.д. № 13891/2022 г. по описа на РС –
Пловдив, на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд -
Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните. ПРЕПИС от настоящото
решение да се връчи на страните.
7
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8