РЕШЕНИЕ
№ 442
гр. Велико Търново , 29.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО в публично заседание на девети
декември, през две хиляди и двадесета година в следния състав:
Председател:Ивелина Солакова
Членове:Йордан Воденичаров
Светослав Иванов
Секретар:Силвия М. Тодорова
като разгледа докладваното от Светослав Иванов Въззивно гражданско дело
№ 20204100500824 по описа за 2020 година
Производството е по чл. 269 и сл. ГПК.
С решение № ../24.08.2020 г. по гр. д. № ../2019 г. на Горнооряховския районен съд
(ГОРС) са отхвърлени исковете на „А.с.в.“ ЕАД, ЕИК: , гр. С., ж. к. „Л.“, бул. „Д-р П.Д.“ № .,
ет. . офис . срещу Т. Н. Н., ЕГН: **********, гр. Г.О., ул. „Ц.О.“ № .., да се приеме за
установено, че последният дължи на дружеството вземания от договор за паричен заем №
.../27.12.2017 г., сключен между физическото лице и „В.к.“ ООД, както следва: 500 лв. –
главница, ведно със законна лихва от 20.02.2019 г. до окончателното изплащане; 87.61 лв.
– договорна лихва за периода от 26.01.2018 г. до 23.09.2018 г.; 236.25 лв. – такса за
експресно разглеждане на документи; 236.25 – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение; 245 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 55.22 лв. –
обезщетение за забава в плащането на задълженията в размер на законната лихва за периода
от 24.09.2018 г. до 11.02.2019 г., за които са издадени заповед № 474/22.02.2019 г. и заповед
№ 1084/16.05.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в полза на
ищцовото дружество по ч. гр. д. № 368/2019 г. на ГОРС.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от „А.с.в.“ ЕАД, гр.
С., в която се навеждат доводи за неговата неправилност поради противоречие с материални
закон. Моли Великотърновския окръжен съд (ВТОС) да постанови решение, с което да
отмени изцяло решението на ГОРС, и да постанови ново решение, с което да уважи изцяло
1
така предявените установителни искове. Претендират се и разноски в производството пред
въззивния съд.
Отговор по делото е подал и особения представител на Т. Н. Н., гр. Г.О., в който се
навеждат доводи за правилност на решението на ГОРС и се моли ВТОС да потвърди
решението.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, Великотърновският окръжен съд намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По фактите:
От договор за паричен заем от 27.12.2017 г. (л. 6 и сл. от п. д.) се установява, че
между „В.К.“ ООД, ЕИК: .., гр. С., и Т. Н. Н., ЕГН: **********, гр. Г.О., било постигнато
съгласие търговското дружество да предостави на физическото лице главницата от 500 лв. в
заем срещу лихва от в размер на 87.61 лв. и такса за разноски относно експресно
разглеждане на предложението за сключване на договор за заем в размер на 236.24 лв. (чл. 3,
ал. 1 от договора). По делото, обаче, липсват каквито и да било доказателства, че
дружеството е понесло някакви разноски в тази връзка. Така или иначе, Н. плати всички
тези суми на девет равни вноски (вж. чл. 3, ал. 1, т. 2 и т. 4 от договора). С част от
главницата, 298.34 лв., Н. погасил стари дългове към дружеството чрез прихващане, а
остатъкът от 236.25 лв. получил в брой, като процесният договор служи за разписка за
всичко това (чл. 3, ал. 2 от договора).
В чл. 9, ал. 2 от договора била уговорена неустойка в размер на 236.23 лв. при
непредоставяне на лично обезпечение или банкова гаранция от кредитополучателя в полза
на кредитодателя в тридневен срок от подписването на договора, платима на 9 равни части.
По силата на чл. 9, ал. 2 от договора заемателят дължал и лихва (в размер на законната
лихва) върху неустойката от датата на забавата. Съгласно чл. 13 от договора във вр. с
„тарифа“ (л. 10 от п. д.) кредитополучателят дължал на кредитодателя и такса за
извънсъдебно събиране на вземания, която в случая се твърди да е в размер на 245 лв., но по
делото не са представени никакви доказателства за някакви претърпени разноски за това.
От рамков договор за прехвърляне на парични задължения от 01.12.2016 г. е ясно, че
между „В.К.“ ООД и „А.к.п.з.“ ООД било постигнато съгласие вземанията от процесния
договор за заем с Т. Н. Н.на първото дружество да бъдат прехвърлени на последното
2
дружество, видно от приложение № 1 към същия договор за цесия (л. 15 и сл. от п. д.).
Обстоятелството, че номерът на договор в това приложение не съответства на номера на
процесния договор за заем, не е основание да се приеме, че договорът за цесия е имал за
предмет друго вземане на „В.К.“ ООД спрямо Т. Н. Н.. Това е така, защото всички други
индивидуализиращи белези съвпадат: дата на договора за заем и размер на главницата.
Договорът за цесия е „потвърден“ на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от „А.к.п.з.“ ООД до Т.Н.
(гръб на л. 17 от п. д.).
С договор за продажба и прехвърляне на вземания от 03.09.2019 г. било постигнато
съгласие „А.к.п.з.“ ООД да прехвърли цедираното вземане срещу Т. Н. на „А.с.в.“ ЕАД,
видно от приложение № 1 (л. 24 от п. д.). Договорът за цесия бил „потвърден“ по смисъла на
чл. 99, ал. 3 ЗЗД (л. 23 от п. д.). С пълномощно от 28.12.2016 г. „В.К.“ ООД овластило
„А.к.п.з.“ ООД да уведоми Т.Н. Н. за извършената първа цесия (л. 25 от п. д.). „А.к.п.з.“ ООД
преупълномощило „А.с.в.“ ЕАД с пълномощно от 03.05.2019 г. (л. 26 от п. д.) да уведоми Т.
за първата цесия и същевременно – да го уведоми за втората цесия. Т.Н.е бил осведомен за
всичко това с получаването на препис от исковата молба чрез особения му представител –
адв. Д.Д.К.
По делото отсъстват някакви данни, че Н. е платил каквито и да било във връзка с
процесния договор, и то нито на „В.К.“ ООД, нито на „А.к.п.з.“ ООД, нито дори и на
„А.с.в.“ ЕАД.
По правото:
Въззивният съд намира, че първоинстанционният съд е бил сезиран със съединени
установителни искове (УИ) по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, чл. 240, ал. 1-2, чл. 92 и чл. 86
ЗЗД на „А.с.в.“ ЕАД (като цесионер на заемодателя „В.К.“ ООД) срещу заемателя Т.Н. Н., за
да бъде установено, че последният дължи на дружеството от договор за заем № ../27.12.2017
г., сключен между физическото лице и „В.к.“ ООД, следните суми: 500 лв. – главница, ведно
със законна лихва от 20.02.2019 г. до окончателното изплащане; 87.61 лв. – договорна
лихва за периода от 26.01.2018 г. до 23.09.2018 г.; 236.25 лв. – такса за експресно
разглеждане на документи; 236.25 – неустойка за неизпълнение на договорно задължение;
245 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението; 55.22 лв. – обезщетение за
забава в плащането на задълженията в размер на законната лихва за периода от 24.09.2018 г.
до 11.02.2019 г.
Активната си материалноправна легитимация ищцовото дружество обосновава чрез
договор за продажба и прехвърляне на вземане между „В.К.“ ООД и „А.к.п.з.“ ООД, от една
страна, и чрез договор за продажба и прехвърляне на вземане между „А.к.п.з.“ ООД и
3
„А.с.в.“ ЕАД. Т. Н. Н., действащ чрез особения си представител: адв. Д.Д.К., оспорва
цесиите да са били надлежно съобщени на ответника; възразява, че не е бил наясно с
„тарифата“ на „В.К.“ ООД; оспорва иска по основание и размер. Моли ВТРС да отхвърли
предявените искове.
За да бъдат основателни предявените искове по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, чл. 240,
ал. 1-2 и чл. 86 ЗЗД, трябва да се установят следните юридически факти: Първо, че е било
постигнато съгласие за сключване на договор за заем срещу лихва и в изпълнение на това
съглашение заемателят е предал на заемодателя съответната сума срещу задължение за
разсроченото връщане, в едно с уговорената лихва (чл. 240, ал. 1-2 ЗЗД). Второ, че е
настъпила изискуемостта на всяка вноска за главница и лихва от заема и заемателят не е
изпълнил задълженията си (чл. 70, ал. 1, във вр. с чл. 81, ал. 2 ЗЗД). Трето, че е била
уговорена неустойка при непредоставянето на обезпечения по кредита и че заемателят не е
изпълнил това свое задължение (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). Четвърто, че е била уговорена лихва за
забава при неплащане на заема в размер на законната лихва (чл. 10, ал. 2, във вр. с чл. 79, ал.
1 ЗЗД). Пето, че заемателят е претърпял вреди от неизпълнението, изразяващи в „такси“ за
експресно разглеждане на предложението за договор за заем и за извънсъдебното събиране
на дълга (чл. 79, ал. 1 ЗЗД). Шесто, че всички твърдени вземания са били прехвърлени на
ищцовото дружество – цесионер от предишния цесионер, придобил ги от заемодателя –
цедент, както и че не заемателя е било надлежно потвърдено и съобщено за цесиите (чл. 99,
ал. 1 и ал. 3-4 ЗЗД).
Всички обстоятелства трябва да бъдат надлежно доказани от ищцовото дружество,
тъй като се установени в негов интерес, с изключение на отрицателните такива: че
ответникът не е изпълнил дълговете си за главница, лихви, разноски („такси“) и неустойка,
както и че е предоставил лично обезпечение или банкова гаранция на „В.К.“ ООД в
тридневен срок от сключването на договора. Последните фактите съдът е длъжен да приеме
за ненастъпили (арг. от чл. 154, ал. 1 ГПК), доколкото Т. Н. Н.не представи доказателствени,
които са несъвместими с тях (напр. плащане, опрощаване и т. н.). Освен това на общо
основание ответникът носи доказателствената тежест за доказването на всички факти, на
които основава възраженията си срещу исковете.
Първото обстоятелство по делото – съгласието за сключването на договор за заем
срещу лихва между „В.К.“ ООД и Т. Н. Н. и получаването на главницата в размер на 500 лв.
– е надлежно доказано (вж. чл. 3, ал. 1 и чл. 1, ал. 3 от договора за заем, като последният
текст има характер и на извънсъдебно признание на неизгодни за ответника факти).
Вторият правнорелевантен факт също е настъпил, тъй като изискуемостта на всяка
вноска е настъпила в периода от 26.01.2018 г. до 23.09.2018 г., и то така, като е описано в чл.
4
3, ал. 1, т. 4 от договора за заем, без длъжникът да е заплатил каквато и да била част от дълга
си. Същото се отнася и до лихвата, която за процесния период е била в размер на 87.61 лв.
(вж. чл. 3, ал. 1, т. 1 от договора за заем).
Третият юридически факт е надлежно доказан, видно от чл. 9, ал. 2 от договора за
заем, от който следва, че страните са уговорили неустойка в размер на 236.25 лв. Доказано е
и ненастъпването на отрицателното условие с оглед изискуемостта на неустойката: по
делото липсва доказателства за предоставянето на лично обезпечение или банкова гаранция
от заемателя в полза на заемодателя в срок от три дневен срок от сключването на договора,
поради което по арг. от противното на чл. 154, ал. 1 ГПК съдът е длъжен да приема тези
обстоятелства за ненастъпили.
Четвъртият факт в настоящия процес също е бил положително установен. Страните
са уговорили лихва за забава в размер на законна лихва, която се дължи за периода от
03.09.2018 г. до 11.02.2019 г. Лихвата възлиза в размер на 55.22 лв. Всичко това се
установява по силата на чл. 3, ал. 1, т. 6 от договора за заем.
Питият юридически факт от предмета на УИ, обаче, не бе надлежно установен. По
делото липсват каквито и да било доказателства, че „В.К.“ ООД е претърпяло някакви
разноски, обосноваващи заплащането на „такси“ от Т. Н. Н. за експресно разглеждане на
кредита и за извънсъдебното му събиране.
Шестият, последен елемент от претендираните вземания от ищцовото дружество се
установяват посредством описаните по-горе договори за продажба и прехваления на
вземания, потвърждаване на цесиите от кредитора и първия цесионер до кредитора,
овластяването на втория цесионер (ищцовото дружество) да уведоми длъжника (ответника)
за двете цесии и самото узнаване на ответника за тях посредством особения му представител
по делото.
Всички тези обстоятелства са обсъдени подробно по-горе при изясняването на
фактическите констатации на съда. Ето защо тук те са само маркирани.
С оглед на всичко изложено ВТОС намира, че предявените установителни искове по
чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 79, чл. 240, ал. 1-2, чл. 92 и чл. 86 ЗЗД на „А.с.в.“ ЕАД (като
цесионер на заемодателя „В.К.“ ООД) срещу заемателя Т.Н. Н., за да бъде установено, че
последният дължи на ищцовото дружество от договор за заем № ../27.12.2017 г., сключен
между физическото лице и „В.к.“ ООД, следните суми: 500 лв. – главница, ведно със
законна лихва от 20.02.2019 г. до окончателното изплащане; 87.61 лв. – договорна лихва за
периода от 26.01.2018 г. до 23.09.2018 г.; 236.25 – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение; 55.22 лв. – обезщетение за забава в плащането на задълженията в размер на
законната лихва за периода от 24.09.2018 г. до 11.02.2019 г. В тази част крайните изводи на
5
въззивния съд не съвпадат с тези на първоинстанционния съд, при което атакуваното
съдебно решение се явява частично неправилно и като такова следва да бъде частично
отменено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК. Следователно, в обсъжданата част
въззивната жалба се явява частично основателна и следва да бъде уважена.
Въззивният съд счита обаче, че исковете с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с
чл. 79, ал. 1 и чл. 92 ЗЗД на „А.с.в.“ ЕАД (като цесионер на заемодателя „В.К.“ ООД) срещу
заемателя Т.Н. Н. по чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 92 ЗЗД, за да бъде установено, че последният
дължи на ищцовото дружество от договор за заем № ../27.12.2017 г., сключен между
физическото лице и „В.к.“ ООД, следните суми: 236.25 лв. – такса за експресно разглеждане
на документи, и 245 лв. – разходи за извънсъдебно събиране на задължението, са
неоснователни, поради недоказаност. В тази част крайните изводите на ВТОС съвпадат с
тези на ГОРС, при което обжалваното съдебно решение се явява частично правилно и като
такова следва да бъде частично потвърдено на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1 ГПК. Прочее
в тази част въззивната жалба се явява неоснователна.
По разноските:
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 8 ГПК А.с.в.“ ЕАД има
право на разноски във въззивното производство, пропорционално на уважената част на
исковете : 17.50 лв. за държавна такса пред ВТОС, 64.62. лв. за юрисконсултско
възнаграждение (чл. 25, ал. 1 от Наредбата за плащането на правна помощ); 193.86 лв. за
платено възнаграждение за особен представител; или всичко в общ размер на 275.98 лв.
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 271, ал. 1, изр. 1, пр. 2 ГПК и чл.
78, ал. 1 и ал. 8 ГПК, Великотърновският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № ../24.08.2020 г. по гр. д. № ../2019 г. на Горнооряховския
районен съд в частта, с която е отхвърлен предявените от „А.с.в.“ ЕАД, ЕИК: .., гр. С., ж. к.
„Л.“, бул. „Д-р П.Д.“ № ., ет. .., офис 4, срещу Т. Н. Н., ЕГН: **********, гр. Г.О., ул. „Ц.О.“
№ ., установителни искове, с които се е претендирало да бъде установено, че Т. Н. Н. дължи
на дружеството следните суми: 500 лв. – главница, ведно със законна лихва от 20.02.2019 г.
до окончателното изплащане; 87.61 лв. – договорна лихва за периода от 26.01.2018 г. до
23.09.2018 г.; 236.25 – неустойка за неизпълнение на договорно задължение; 55.22 лв. –
обезщетение за забава в плащането на задълженията в размер на законната лихва за периода
от 24.09.2018 г. до 11.02.2019 г., КАТО ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
6
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО, че Т. Н. Н., ЕГН: **********, гр. Г.О., дължи на
„А.с.в.“ ЕАД, ЕИК: .., гр. С., сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща главница,
ведно със законна лихва от 20.02.2019 г. до окончателното изплащане; сумата от 87
(осемдесет и седем) лева и 61 стотинки, представляваща договорна лихва за периода от
26.01.2018 г. до 23.09.2018 г.; сумата от 236 (двеста тридесет и шест) лева и 25 стотинки,
представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение; сумата от 55
(петдесет и пет) лева и 22 стотинки, представляваща обезщетение за забава в плащането
на задълженията в размер на законната лихва за периода от 24.09.2018 г. до 11.02.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА решение № ../24.08.2020 г. по гр. д. № .../2019 г. на
Горнооряховския районен съд в останалата му част.
ОСЪЖДА Т. Н. Н., ЕГН: **********, гр. Г.О., да заплати на „А.с.в.“ ЕАД, ЕИК: .., гр.
С., сумата от 275 (двеста седемдесет и пет) лева и 98 ст., представляваща разноски пред
въззивния съд, пропорционално на уважените искове.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване (арг. от чл. 280, ал. 1, т. 1, пр. 1
ГПК).
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7