№ 17170
гр. София, 24.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 113 СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА
МИТЕВА
при участието на секретаря ПЕТЯ АСП. ПЕТРОВА
като разгледа докладваното от ИЛИНА В. ЗЛАТАРЕВА МИТЕВА Гражданско
дело № 20241110153164 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано е по искова молба от М. А. И. срещу „*************“ ООД, с която е
предявен установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, във вр.
с чл. 10, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.2 и чл. 22 ЗПК за
прогласяване за недействителен договор за потребителски кредит № ***************,
сключен между страните на 10.07.2024 г.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е предявил насрещен иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
вр. чл. 9 ЗПК, ев. чл. 23 ЗПК.
Ищецът твърди, че сключил договор за потребителски кредит № *************** на
10.07.2024 г. с ответното дружество. Сочи, че размерът на кредита бил 1600лв., като
трябвало да бъде върната сумата 1903,42 лв., но наред с това в договора била предвидена
неустойка в размер на 1030,58 лв., с която общата стойност която следвало да бъде върната е
била 2934 лв. Излага, че в договора е бил посочен годишен процент на разходите в размер
на 62,35 %. В чл. 5, ал. 1 от договора било предвидено задължение за осигуряване на някое
от изброените от кредитодателя обезпечения в срок от 3 дни от сключването на договора,
като в случай на неизпълнение на това задължение кредитополучателят следвало да заплати
неустойка, предвидена в чл. 11, ал. 1 в размер на 1030,58 лв., коят била разсрочена и се
заплащала заедно с всяка вноска по договора за кредит. Твърди, че така уговорената
възнаградителна лихва е прекомерна и противоречи на добрите нрави. В посочения ГПР не
били включени всички разходи, които следвало да направи потребителят. Освен това в него
не била посочена методиката, по която се определя. Счита, че действителният годишен
процент на разходите е над 105%, доколкото в стойнстта му следвало да се включва и
неустойката по чл. 11 от договора. Така уговорената неустойка представлявала скрито
възнаграждение за ползването на заетата сума. Признава, че към момента на подаване на
исковата молба не е извършвал плащания по договра. С оглед изложеното моли за
уважаването на предявения иск. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва предявения иск. Твърди, че неустоечната клауза не е част от съществените елементи
на договора, поради което не би могла да доведе до недействителност на целия договор. В
1
допълнение на това посочва, че ако се приеме, че неустойката е нищожна, същата ще се
счита за изначално неуредена и правилно невключена към ГПР. Посочва, че договорът
отговаря на изискванията на ЗПК, като главницата и лихвата са валидно уговорени. Твърди,
че правилно е определен годишният процент на разходите, като същият не противоречи на
чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че ГПР е следвало да включва компонентите към датата на
сключването на договора, а евентуалната неустойка би възникнала след сключването му.
Уговорената възнаградителна лихва не била в противоречие с добрите нрави. Сочи, че в
закона бил предвиден максимален размер на ГПР от 69%, който не бил надвишен. Освен
това потребителят бил уведомен за всички дължими суми при сключването на договора. На
следващо място, твърди, че уговорената между страните неустойка е действителна, като тя
била уговорена като санкция при неизпълнение на задължение от страна на
кредитополучателя. Посочва, че потребителят е имал на разположение 14 дни да се откаже
от сключения договор. Оспорва да е било налице неравнопоставеност между страните,
доколкото ищецът е разполагал с яснота относно всички свои задължения. Иска от съда да
отхвърли предявения иск. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на
разноските, претендирани от ищеца.
В срока за отговор на исковата молба ответникът „*************“ ООД е предявил
насрещен осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 9 ЗПК, ев. чл. 23
ЗПК срещу първоначалния ищец за сумата 1600 лева, представляваща неплатената, респ.
чистата стойност на главницата по същия договор за потребителски кредит, ведно със
законната лихва от депозиране на насрещния иск до плащането. Заявява, че ищецът не е
извършвал плащания в погашение на задълженията му по договора. Сочи, че поради
неплащането на три вноски с падежи на 12.08.2024г., 10.09.2024г. и 10.10.2024г. били налице
предпоставките за обявяван предсрочната изискуемост на задължението по договора за
кредит. Заявява, че същата сума претендира и на евентуално основание по чл. 55, ал. 1 вр. с
чл. 23 ЗПК. Моли за уважаване на насрещния иск и претендира разноски. Заявява искане
съдът да допусне прихващане на насрещните вземания за разноски в производството, ако са
налице основанията за това.
Постъпил е отговор на предявения насрещен иск от ответника по същия, с който
главният насрещен иск е оспорен като неоснователен. Признава се основателността на
евентуалния насрещен иск за чистата стойност на главницата по чл. 23 ПК.
Въз основа на съвкупна преценка на събраните в хода на първоинстанционното
производство доказателства и при съобразяване становищата на страните, съдът приема за
установено от фактическа страна следното:
С доклада по делото, обявен за окончателен без възражения на страните, за безспорни и
ненуждаещи се от доказване са отделени следните обстоятелства: че във връзка с процесния
договор за кредит ответникът е предоставил на ищеца сумата от 1600 лева, която последният
се задължил да му върне.
На следващо място, не е спорно между страните и съдържанието на процесния договор
за кредит.
Видно от представения договор за потребителски кредит №
***************/10.07.2024 г. ответникът е предоставил на ищеца заемна сума в размер на
1600 лева при посочен в договора ГЛП 50 % и ГПР 62,35 %, която сума потребителят се е
задължил да върне на 6 броя погасителни седмични вноски съгласно погасителния план към
договора, последната с падеж 10.01.2025 г. В договора е посочено, че общата сума, която
потребителят се задължава да плати на кредитора, е в размер на 1903,42 лева (като сбор от
дължими главница и договорна лихва). Предвидено е задълженията на кредитополучателя
по договора да бъдат обезпечени чрез представяне на банкова гаранция или поръчители,
които следва да отговарят на следните завишени изисквания: при един поръчител –
осигурителен доход в размер не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна
заплата, а при двама поръчители - да имат осигурителен доход в размер на не по-малко 4
пъти размерът на минималната работна заплата за страната за всеки; не са поръчители по
други договори за кредит, сключени с кредитора; не са кредитополучатели по сключени и
непогасени договори за кредит, сключени със кредитора; нямат кредити към банки или
финансови институции с класификация различна от „Редовен”, както по активни, така и по
погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят
2
служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размерът на
получавания от тях доход. Обезпечението следвало да се предостави в тридневен срок от
сключването на договора. С клаузата на чл. 11 от договора е предвиден фактически състав,
при който възниква вземане за неустойка - в случай, че заемателят не предостави
обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, той дължи на кредитора неустойка
в размер на сумата 1030,58 лева, платима разсрочено по начин, подробно посочен в
Приложение № 1 към договора за кредит.
Не е спорно, че сумата 1600 лева е получена от ищеца, както и че не са правени
плащания в погашение на задълженията по договора.
Установява се, че Приложение № 1 към договора за кредит е погасителният план към
същия, видно от който е дължима (наред с погасителната вноска) неустойката в общ размер
на 1030,58 лева.
Останалите ангажирани доказателства съдът не обсъжда като неотносими.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, във вр. с чл.
10, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.2 и чл. 22 ЗПК. за
прогласяване за недействителен договор за потребителски кредит № ***************,
сключен между страните на 10.07.2024 г.
Приет за съвместно разглеждане е и насрещен иск по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9
ЗПК, ев. чл. 23 ЗПК.
За да бъдат уважени предявените искове в тежест на ищеца е да докаже, че клаузите от
договора, сключен с ответника, са нищожни на заявените с исковата молба основания, а
именно поради нарушение на императивни норми на закона, поради накърняване на добрите
нрави, т.е. че накърняват принципите на справедливостта, добросъвестността в
гражданските и търговските взаимоотношения, както и принципите за предотвратяване на
несправедливото обогатяване, както и че тази недействителност влече недейстителност на
целия договор за потребителски кредит. В
тежест на ответника е да докаже основателността на възраженията си, че при
сключването на договора са били спазени особените изисквания на ЗПК, както и че на
потребителя при сключването на договора е предоставена ясна и коректна информация, за да
бъде в състояние последният да прецени икономическите последици от сключването на
договора.
По насрещния иск в тежест на ищеца е да установи наличието на валидно
облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит и че е изпълнил
задълженията си по същия – предоставил е в заем на ищеца сумата 1600 лева. В тежест на
ответника по този иск е да установи погасяването на сумата за главница по договора.
По отношение на доводите на ищеца за нищожност на договора за кредит съдът приема
следното:
Съдържанието на клаузите, по силата на които се предвижда дължимостта на неустойка
в полза на кредитора и съпоставянето на всяка с естеството на сключения договор за заем,
налага извод, че така наложената от кредитора неустойка представлява скрито
възнаграждение за него. Въведените изисквания за вида обезпечение, което следва да се
предостави по избор на заемателя: физическо лице - поръчител, отговарящо на
изключително завишени изисквания към финансовия и кредитния им статус или банкова
гаранция в двоен размер на цялото задължение на заемателя по договора и срока за
представянето му- тридневен, създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението на това задължение до степен, че то изцяло да се възпрепятства.
Изискванията, които посочената клауза във всеки от договорите въвежда за потребителя, са
на практика неосъществими за него. Не само правно, но и житейски необосновано е да се
счита, че потребителят ще разполага с възможност да осигури банкова гаранция в двоен
размер на цялото задължение по договора, валидна 6 месеца след падежа за плащане по
договора или физическо лице поръчител, отговарящ на всички поставени изисквания към
него, при положение, че кандидатства за отпускане на кредит в размер на сумата 1600 лева с
3
кратък срок на погасяване. С други думи, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно,
че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се обогати, въвеждайки основание за
договорна отговорност на потребителя, който да дължи неустойка в размер, близък до този
на главницата по съответния договор, като още към момента на сключване на договора
съдът приема, че за кредитора е било ясно, че задължението на потребителя няма да бъде
изпълнено, съответно ще са налице предпоставките за дължимост на тази сума. Следва да се
акцентира на задължението на кредитора преди сключването на договора за кредит да оцени
кредитоспособността на потребителя, като извърши справки в достъпните му бази данни и
регистри и ако прецени, че не е достатъчно платежоспособен, да откаже предоставянето на
заемните средства. На практика се получава така, че с тези клаузи кредиторът прехвърля
риска от неизпълнение на задължение на потребителя, кандидатстващ за отпускане на
парични средства чрез сключването на договора, като с последното се освобождава от своето
преддоговорно задължение. Последното обаче води до значително нарастване на цената на
кредита и възлага на потребителя финансова тежест, което е в противоречие както със
закона, така и с добрите нрави. Основателно също така от страна на ищеца по предявените
искове се поддържа, че посредством тази клауза се стига до нарушение на императивното
изискване на чл. 19, ал. 4 ЗПК, съгласно която ГПР не може да бъде по- висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет. В конкретния случай не са необходими специални
знания, за да приеме съдът, че размерът на ГПР, без да се включва в същия неустойката, не
нарушава това изискване, а при тяхното включване с положителност би бил надхвърлен
законоустановения максимум по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Начинът на уговаряне на дължимостта
на неустойката сочи, че целта е да се създаде за потребителя задължение за допълнително
плащане в полза на кредитора, което де факто се явява за потребителя разход, пряко свързан
с кредита - допълнително възнаграждение, дължимо наред и едновременно с погасителните
вноски по кредита, формално извън договорната лихва и все на кредитодателя. Последното
несъмнено води до съществено и необосновано оскъпяване на кредита и обременяване на
разходите по същия, които се възлагат в тежест на потребителя и противоречи на добрите
нрави, доколкото неустойката излиза извън присъщите й функции. В аспекта на изложеното
следва да се приеме, че тази клауза е нищожна на заявеното от ищеца основание.
Тук следва да се даде отговор на въпроса дали горното обуславя нищожност на целия
договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с включена
неустойка). Разпоредбите на чл. 10 и чл. 11 ЗПК уреждат формата и съдържанието на
договора за потребителски кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията
на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на
изначална недействителност, защото последиците са изискуеми при самото сключване на
договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съгласно чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "Общ разход по кредита за
потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В
процесния договор за потребителски кредит формално е изпълнено изискването на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ГПК. Така посоченият размер не надвишава максимално допустимия по чл. 19, ал.
4 ЗПК. Този размер, обаче, не отразява действителния процент на разходите, тъй като
4
същият не включва част от разходите по кредита, а именно не е включено начисленото от
кредитора възнаграждение формално именувано в договора за кредит „неустойка“. След
като неустойката не е включена като разход по кредита в обявения в договора за кредит
ГПР, то и този договор не съдържа реалния размер на процента на разходите. Същият
привидно не нарушава изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, но в случай че това вземане бъде
включено, то процентът на разходите ще надхвърли допустимия съгласно императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК размер. Следователно с процесния договор за кредит се
явява нарушено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, предвид че в договора за кредит не е
посочен реалният размер на ГПР, приложим към кредитния продукт. Годишният процент на
разходите е част е същественото съдържание на договора за потребителски кредит, въведено
от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да съществува яснота относно
крайната цена на договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не
е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му елементи, което
води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не може да се приеме, че е спазена
нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В аналогичен смисъл е и решение по дело C‑714/22 от
21.03.2024 г. на СЕС, относимо към изискването за реално посочване на ГПР в договор за
кредит, сключен с потребител. Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
По така изложените съображения съдът достига до извод, че предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен.
По насрещния иск:
По съображения от изложеното по-горе съдът приема, че чрез въвеждането на
неустойка за неизпълнение на задължението за обезпечаване на кредита, кредиторът от една
страна заобикаля изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а от друга цената на кредита за
потребителя се завишава прекомерно и необосновано, както и, че това обуславя нищожност
на целия договор за кредит, доколкото същият не съдържа посочване на реалния ГПР (с
включена неустойка). Последицата, свързана с неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, е уредена в нормата на чл. 22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, а потребителят дължи само чистата
стойност на кредита, респ. непогасения остатък от същата. Ето защо и предявеният главен
насрещен иск следва да се отхвърли и да се уважи на евентуално заявеното основание – чл.
23 ЗПК за пълния предявен размер като разлика между получената от потребителя сума и
заплатената във връзка с договора на кредитора.
Съгласно актуалната съдебна практика съдът не следва да присъжда лихва за забава от
предявяване на иска до плащането (Решение № 129/30.07.2024г. по т.д. № 630/2023г. по
описа на ВКС).
По разноските:
С оглед изхода на спора разноски се дължат само на ищците (по първоначалните, респ.
по нарещните искове).
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК на ищеца по първоначалните искове се следват разноските
за заплатени държавна такса в размер на 117,36 лева и адвокатско възнаграждение в размер
на 480 лв. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно,
въпреки ниската правна и фактическа сложност на делото, която се отчита от съда.
Ищецът по насрещния иск също има право на разноски на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
Същите са в размер на 50 лева за държавна такса и 480 лева с ДДС за заплатено адвокатско
възнаграждение, или общо 530 лева.
Заявено е искане за извършване на прихващане на разноските, като същото е
основателно. На ищеца по първоначалния иск се следва разликата в размер на 67,36 лева.
Така мотивиран, Софийски районен съд
5
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от М. *********** И. с ЕГН ********** с адрес: гр.
**********, ул. „София“ № 99 срещу „*************“ ООД, ЕИК ***************, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**********“ № 115Е, ет. 5 иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 3 ЗЗД, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК, във вр. с чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, във вр. с чл. 19, ал.2 и чл. 22 ЗПК, НИЩОЖНОСТТА на договор за
потребителски кредит № ***************, сключен между страните на 10.07.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „*************“ ООД, ЕИК ***************, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**********“ № 115Е, ет. 5 срещу М.
*********** И. с ЕГН ********** с адрес: гр. **********, ул. „София“ № 99 иск с правно
основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК за сумата 1 600 лева, представляваща
непогасена главница по договор за потребителски кредит № ***************, сключен
между страните на 10.07.2024 г.
ОСЪЖДА М. *********** И. с ЕГН ********** с адрес: гр. **********, ул. „София“
№ 99 да заплати на основание чл. 23 ЗПК на „*************“ ООД, ЕИК ***************,
със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „**********“ № 115Е, ет. 5 сумата
1600 лева, представляваща чиста стойност на сумата, получена от кредитоплучателя по
договор за потребителски кредит № ***************/10.07.2024 г., като ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искането за присъждане на законна лихва от предявяването на насрещния иск
до плащането.
ОСЪЖДА „*************“ ООД, ЕИК *************** да заплати на основание чл.
78, ал. 1 ГПК на „*************“ ООД, ЕИК ***************, със съдебен адрес: гр.
София, ул. „********“ № 15, офис 6, да заплати на М. *********** И. с ЕГН ********** с
адрес: гр. **********, ул. „София“ № 99 сумата 67,36 лева, представляваща разноски по
компенсация за производството пред СРС.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните чрез процесуалните им представители.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6