Решение по КНАХД №905/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на глава дванадесета от АПК вр. с чл. 63в от ЗАНН.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Агенция „Пътна инфраструктура“, чрез юрисконсулт П. И., срещу Решение с номер 417 от 21.03.2024г., постановено по АНД с номер 506/2024г. по описа на Районен съд – Пловдив, с което е отменен ЕФ за налагане на имуществена санкция за нарушение, установено от електронна система за събиране на пътни такси по чл. 10, ал. 1 Закона за пътищата с номер **********, с който на осн. чл. 187а, ал. 2, т. 3 вр. чл. 179, ал. 3б ЗДвП на ЕТ „Славе - Транс - С. Велчев“, ЕИК *********, е наложено административно наказание – имуществена санкция в размер на 2500,00 лв. за нарушение на чл. 102, ал. 2 ЗДвП.

Касационният жалбоподател сочи, че постановеното решение е неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон. Правилно районният съд е приел, че е допуснато движение по пътната мрежа на ППС Влекач Скания Р500 ЛА 4х2 МЛБ, без да е заплатена изцяло дължимата пътна такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 ЗП. Неправилно обаче е приложил нормите на Регламент за изпълнение на ЕС 2020/204 и по конкретно чл. 2, пар. 7. Към датата на извършване на нарушението – 12.12.20г. разпоредбата, относима за нарушението, е чл. 179, ал. 3б ЗДвП, която предвижда наказание санкция в размер на 2500,00 лв. за собственика или ползвателя на ППС от категорията на чл. 10б, ал. 3 Закона за пътищата, за което изцяло или частично не е заплатена дължимата такса по чл. 10, ал. 1, т. 2 Закона за пътищата. Неправилни са и мотивите за непропорционалност на наложеното наказание с извършеното нарушение. Размерът на санкцията е фиксиран и няма как АНО да определя нейния размер.

В срок за отговор на касационната жалба не е постъпил такъв от ответната страна.

В открито съдебно заседание представителят на Окръжна прокуратура – Пловдив сочи, че касационната жалба е основателна.

Касационната инстанция, като обсъди оплакванията в жалбата и извърши проверка по реда на чл. 218 от АПК, намира за установено следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно, поради което е допустима.

Решението на Районен съд – Пловдив е валидно и допустимо, доколкото е постановено по подадена в срок жалба срещу акт, който подлежи на съдебен контрол. Произнасянето по жалбата е извършено от компетентен съд и в рамките на правомощията му.

Решението е и правилно.

Районен съд – Пловдив е установил следната фактическа обстановка: На 12.12.2020г., в 14:42 ч., в община Родопи, по път А-1 км. 107+663, с посока на движение нарастващ километър, в пътен участък, включен в обхвата на платената пътна мрежа, с устройство, елемент от електронната система за събиране на пътни такси, било засечено движението на влекач, марка „Скания“, модел „Р500 ЛА 4Х 2 МЛБ“, с рег. номер [рег. номер], с техническа допустима максимална маса от 20100, в състав с ремарке с общ брой оси 5, с обща техническа допустима максимална маса на състава 40 000, за който няма данни за валидна маршрутна карта или валидна тол декларация за преминаване.

Така установената фактическа обстановка, съобразно събраните доказателства, е правилна. С оглед на изложеното правилно е посочено, че е била нарушена разпоредбата на чл. 102, ал. 2 ЗДвП. Въпреки това обаче следва да се посочи, че към момента на постановяване на настоящото решение е налице произнасяне на СЕС, а именно Решение от 21 ноември 2024г. по дело С 61/23, според което: „Член 9а от Директива 1999/62/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 17 юни 1999 година относно заплащането на такси от тежкотоварни автомобили за използване на определени инфраструктури, изменена с Директива 2011/76/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 27 септември 2011г., трябва да се тълкува в смисъл, че посоченото в него изискване за съразмерност не допуска система от наказания, която предвижда налагане на глоба или имуществена санкция с фиксиран размер за всички нарушения на правилата относно задължението за предварително заплащане на таксата за ползване на пътната инфраструктура, независимо от характера и тежестта им, включително когато тази система предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност чрез заплащане на „компенсаторна такса“ с фиксиран размер“. От това следва да бъде прието, че в случая е нарушено изискването за пропорционалност. В тази вр. – съгласно член 9а от Директива 1999/62: „Държавите членки установяват съответен контрол и определят система от наказания, приложими за нарушаване на националните разпоредби, приети по настоящата директива. Те предприемат всички необходими мерки, за да гарантират изпълнението на тези национални разпоредби. Установените наказания трябва да бъдат ефективни, съразмерни и възпиращи“. В цитираното решение е посочено, че директивата не съдържа по-точни правила що се отнася до определянето на посочените санкции на национално равнище и по-специално не предвижда изрично какъвто и да било критерий за преценка на пропорционалността на подобни санкции. Според съображение 42 от решението : „Принципът на пропорционалност е част от общите принципи на правото на Съюза, които трябва да бъдат зачитани от националното законодателство, което попада в приложното поле или въвежда това право, включително при липсата на хармонизация на правото на Съюза в областта на приложимите санкции.“. В тази връзка е прието, че принципът на пропорционалност е задължителен за държавите членки що се отнася не само до определянето на състава на нарушението и до определянето на правилата относно тежестта на глобите, но и до преценката на елементите, които могат да бъдат отчитани при определянето на размера на глобата. Принципът изисква и отчитане на конкретните обстоятелства по случая.

В съдебния акт на СЕС е изтъкнато, че ЗДвП не дава право на сезирания съд да изменя налаганите глоби или имуществени санкции и по-конкретно да намалява фиксирания размер в зависимост от характера или тежестта на извършеното нарушение. По-специално разглежданата в главното производство система от наказания не позволява да се вземе предвид степента на умисъл или непредпазливост на извършеното нарушение, и както следва от член 189з от ЗДвП, изключва по-конкретно прилагането на смекчаващите обстоятелства, които по принцип са предвидени в ЗАНН. При налагане на наказанието сезираният съд не може да вземе предвид разстоянието, изминато от превозното средство, без водачът да е заплатил дължимата пътна такса, тъй като размерът на глобата, с която се санкционира неизпълнението на задължението за плащане, е фиксиран и не се променя нито в зависимост от изминатите без разрешение километри, нито според това дали нарушителят е заплатил предварително размера на ТОЛ таксата за даден маршрут. В съображение 53 и 54 от решението е посочено : „При тези условия налагането на глоба или на имуществена санкция с фиксиран размер за всяко нарушение на някои предвидени в закона задължения, без да се предвижда различен размер на тази глоба или имуществена санкция в зависимост от тежестта на нарушението, както предвижда разглежданата в главното производство система от наказания, изглежда непропорционално с оглед на целите, посочени в правната уредба на Съюза (вж. в този смисъл решение от 22 март 2017 г., Euro-Team и Spirál-Gép, C 497/15 и C 498/15, EU:C:2017:229, т. 49 и цитираната съдебна практика). Обстоятелството, че в случая разглежданата в главното производство национална правна уредба предвижда възможността за освобождаване от административнонаказателна отговорност, като се заплати „компенсаторна такса“, не може да промени извода, че такава национална правна уредба е в противоречие с правото на Съюза.

Следователно обжалваното решение е постановено в съответствие с принципа за пропорционалност/съразмерност, който е задължителен при преценка на наложената санкция, тъй като е основен сред принципите на правото на Европейския съюз, гарантиран и в член 49, § 3 от Хартата на основните права на Европейския съюз.

С оглед на гореизложеното касационната жалба се явява неоснователна, а обжалваното решението следва да бъде оставено в сила.

Поради липса на направено искане за присъждане на разноски от ответника, такива не се дължат и съдът не дължи произнасяне.

Водим от гореизложеното, съдът

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 417/21.03.2024г., постановено по АНД № 506/2024г. по описа на Районен съд – Пловдив.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.