Р Е Ш Е Н И Е
гр. София, 12.07.2021
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ „Е” въззивен състав, в публичното заседание на дванадесети
февруари две хиляди двадесет и първа година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с-я КОНСТАНТИНА ХРИСТОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров гр. д. № 1862/2020
г. по описа на СГС, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 274217
от 13.11.2019 г., постановено по гр. дело № 68844/2018 г. по описа на
СРС, 30-ти състав, е уважен предявения от И.Г.Т. *** иск с правно основание чл.
49 ЗЗД, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумата от 3000,00 лв.,
представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, вследствие ухапване
от безстопанствено куче на 05.12.2017 г., ведно със законната мораторна лихва
от момента на увреждането - 05.12.2017 г. до окончателното й заплащане, а на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК и сумата от 870,00 лв., представляващи направените
в производството пред СРС разноски.
Срещу така постановеното решение е
постъпила въззивна жалба от С.О., чрез процесуалния й представител – адв. Д., в
която са изложени оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради
допуснати от първоинстанционния съд нарушения на материалния закон, съществени
нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че е
изпълнила задълженията си, произтичащи от ЗЗЖ и ЗВМД, а самото съществуване на
безстопанствени кучета не е противоправно и допускането му не е равносилно на
неизпълнение на законови задължения. Сочи, че в настоящия случай не се
установява противоправно бездействие , тъй като законодателят е възложил
конкретни мерки, които са били изпълнени, но не е предвидил постигането на
конкретна цел. Изтъква, че по делото не е установено, че кучето е
безстопанствено, както и че не бил установен механизма на инцидента, тъй като
показанията на св. С.не можело да се направи извод за начина, по който е станал
инцидента, нето за причинно-следствената връзка. Изтъква още, че определеното
обезщетение е завишено, като при
определянето му СРС е подходил едностранно и тенденциозно и не е
съобразил указанията дадени в Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС. Моли
съда да отмени решението и отхвърли предявения иск, както и да присъди
направените по делото разноски.
Въззиваемият
– ищец, чрез пълномощника си – адв. Н.М., е подал в законоустановения срок
отговор на въззивната жалба, с който оспорва жалбата по подробно изложените
съображения, поддържайки че обжалваното
решение е законосъобразно, правилно и обосновано. Претендира направените по
делото разноски за производството пред СГС.
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като
е заплатена дължимата държавна такса за въззивно обжалване, поради което е
допустима.
Съгласно чл.
269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е
валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на
съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като
съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, съгласно
правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неснователна по
следните съображения:
Съгласно
цитираната разпоредба на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания, съответно проверява законосъобразността само
на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените
фактически констатации на първоинстанционния съд, а относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци. Настоящата съдебна инстанция напълно споделя
фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд и по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те стават част от правните
съждения в настоящия съдебен акт. По
конкретно наведените във въззивната жалба оплаквания, които определят предмета
на проверка от въззивния съд, настоящият състав на съда намира следното:
Отговорността
по чл. 49 ЗЗД е гаранционно-обезпечителна и е производна за възложителя на
работата, като възниква доколкото е налице виновно и противоправно поведение на
извършителя на работата и зависи изцяло от обема на отговорността на
причинителя, която е лична и виновна по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Възложителят на
работа отговаря по чл. 49 ЗЗД за вредите, причинени от негови работници и служещи
при или по повод на възложената им работа и тогава, когато не е установено кой
конкретно из между тях е причинил тези вреди. Когато при изпълнение на така
възложената работа е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. В този
смисъл са задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в т. 3 от
Постановление № 4/1975 г. на Пленума на ВС и т. 2 от Постановление № 17/1963 г.
на Пленума на ВС.
Достатъчно е да се касае за дейност,
която се осъществява по възлагане на този работодател и при или по повод
изпълнението й да са причинени вредите, без да е необходимо се персонифицира
прекия причинител на увреждането – работник или служител на работодателя. Съгласно
задължителните за съда тълкувателни разяснения, дадени в Постановление № 7/1959
г. на Пленума на ВС, юридическите лица отговарят по чл. 49 ЗЗД за вредите,
причинени от техни работници и служители при или по повод на възложената им
работа и тогава, когато не е установено кой
конкретно измежду тях е причинил тези вреди.
За
да възникне притезателното право на увредения от нападение от безстопанствени кучета срещу С.О. за
обезвреждане на неимуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или
по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат
осъществени следните материални предпоставки (юридически факти): 1) за
увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу
причинителя на вредата – арг. чл. 45, ал. 1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени
от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и 2) виновното
лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената
работа от С.О. чрез своето действие или бездействие.
Настоящият
състав на съда намира, че по делото ищецът е установил при условията на пълно и
главно доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, че
получените следствие на инцидента от 05.12.2017г. около 11:00ч. в гр. София в близост до
метростанция „Обеля“ наранявания на дясната подбедрица са
следствие от ухапване от безстопанствено куче. В тази връзка следва да се
отбележи, че от показанията на св. М.С., която е очевидец на инцидента, и които
съдът намира за последователни, конкретни и обективно дадени, подкрепящи се и
от представените по делото писмени доказателства / 5 броя листове за преглед на
пациент от: 05.12.2017г.; 06.12.2017г.; 09.12.2017г.; 13.12.2017г.;
20.12.2017г. и 03.01.2017г./ и кредитира с доверие. Свидетелката дава сведения,
че заедно с ищеца са вървели към магазин на М-Тел, когато тя е видяла три
кучета на платното и инстинктивно минала по –навътре, като в този момент ищецът
залитнал напред, тъй като бил захапан за крака. Кучуто било доста голямо,
мръсно бездомно куче. Обувката на ищеца започнала да се пълни с кръв, като имал
разкъсване на подбедрицата. Тъй като поликлиниката била на около 500 м.
тръгнали към нея, но там нямало бърза помощ, поради което отишли към
Александровска болница. На ищеца била направена превръзка и му поставили
инжекция за тетанус, както и противобясна ваксина по схема, която налагала
около 40 дни спазване на специална диета. Първоначално ходил до болницата за
смяна на превръзката, а в последствие тя му сменяла превръзката. Дава
показания, че ищецът е споделял, че следствие на инцидента вдигнал кръвно,
стресирал се и често сънувал нападение от кучета.
Полученото
травматично увреждане се установява и от представните по делото 5 броя листове за преглед на
пациент от: 05.12.2017г.; 06.12.2017г.; 09.12.2017г.; 13.12.2017г.;
20.12.2017г. и 03.01.2017г., както и от заключението на вещото лице по
изслушаната и приета СМЕ. Което настоящият състав на съда намира за компетентно
и обективно дадено и кредитира с доверие. Вещото лице е посочило, че от
медицинската документация се установява, че ищецът е бил ухапан от куче на
05.12.2017 г., като при актуален преглед е констатирал наличие на два белега от
рани по задната повърхност на подбедрицата, които могат да се получат от
ухапване, както и че на ищеца е поставен ТАП и противобясна ваксина. Посочил е
още, че болките са били със силен интензитет в началото и постепенно отслабват
за около 3-4 седмици, като раните от ухапване били по-дълбоки и имали по-дълъг
период на възстановяване, като белезите нямало да изчезнат напълно.
С
оглед на гореизложеното и противно на оплакването във възивната жалба
настоящият съдебен състав приема, че на 05.12.2017 г. ищецът е била ухапан от безстопанствено
куче, което се установява от показанията на св. М.С., която е очевидец на инцидента. Същата е възприела
три скитащи кучета на платното, като именно едното от тях /голямо и мръсно/ е
нахапало ищецът, който извод се налага от житейската логика и опитните правила,
доколкото същата не е възприела, че същите са под надзора на своя стопанин,
както и че са мръсни и се движат на група от три.
Съгласно
чл. 40, ал. 1 и ал. 2 ЗЗЖ общинските
съвети приемат програми за овладяване популацията на безстопанствените кучета и
предвиждат средства за изпълнението им, като кметовете на общини организират
изпълнението на тези програми и ежегодно внасят отчет за тяхното изпълнение
пред изпълнителния директор на Българската агенция по безопасност на храните.
Следователно, надзорът и грижите по отношение на безстопанствените кучета са
възложени на общините чрез техния изпълнителен орган – кмета.
Настоящата
съдебна инстанция приема, че макар и общината да е създала стройна система от
мерки за надзор върху безстопанствените кучета, намиращи се на нейна територия,
те не са приложени адекватно, съответно на популацията от бездомни кучета, като
по столичните улици са останали агресивни кучета, които нападат хора,
причинявайки им телесни увреждания и психически стрес. Следователно, доказано е
виновното неизпълнение на нормативно установеното задължение С.О. чрез своите
служители да осигурява безпрепятствено придвижване на хора по улиците на
общината, незаплашвани от агресивни бездомни кучета, поради което е установен
фактическият състав, обуславящ възникването на обезпечитално-гаранционната
отговорност на ответната община за противоправното бездействие на нейни
служители – по реда на чл. 49 ЗЗД. Следва да се отбележи, че съгласно чл. 154,
ал. 1 от ГПК всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава
своите възражения, поради което положителния факт, че кучето има стопанин
следва да се установи от ответника, каквото доказване обаче ответника не е
провел.
Съгласно
разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обезщетението за претърпени неимуществени вреди се
определя от съда по справедливост. Неимуществените вреди се изразяват в
неблагоприятно засягане на лични, нематериални блага, които не могат да бъдат
възстановени, поради което предвиденото в закона обезщетение има заместващо
предназначение и се определя съобразно критериите, установени в чл. 52 ЗЗД.
Понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на
редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се имат
предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. За да се произнесе
по въпроса за размера на обезщетението настоящият съдебен състав, с оглед
задължителните предписания, установени в ППВС № 4/1968 г. следва да съобрази
следното: момента на настъпване на увреждането, икономическата обстановка в страната
към този период, възрастта на пострадалия, данните от СМЕ относно вида,
характера и степента на получената от това лице травма, времетраенето на
оздравителния процес, начина и степента на възстановяване. При определяне на
това заместващо обезщетение следва да се вземе предвид обстоятелството, че от
процесния деликт на ищеца е причинена телесна повреда, изразяваща се в разкъсна
рана на дясната подбедрица, следствие на което се наложило поставянето на
превръзка, а в последствие и честата й смяна, поставяне на ТАП и противобясна ваксина. Настоящият съдебен състав при преценка на всички
събрани по делото доказателства счита, че с оглед продължителността на
възстановителния период – 3-4 седмици, поставените ваксини против тетанус и бяс,
като отчита и възрастта на пострадалия – 76 годишен мъж, към момента на
инцидента, обстоятелството, че следствие на полученото травматично увреждане са
останали белези, както и преживения стрес и неудобство в нормалната деятелност,
намира че справедливо заместващо обезщетение за причинените му неимуществени
вреди е в размер на сумата от 3000,00 лв., каквото е определил и първоинстанционния
съд, което в най-пълна степен репарира
търпените
от ищцата вреди.
Тъй
като правните изводи на въззивния съд съвпадат с правните доводи на
първоинстанционния съд, то обжалваното решение се явява правилно и като такова
на основание чл. 271, ал. 1, пр. 1 ГПК следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.
3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК в полза на ответника по жалбата следва да се присъдят
разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 450,00 лв.
С оглед на цената на иска въззивното решение по
процесното търговско дело не подлежи на касационно обжалване по правилата на
280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Така
мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 274217 от 13.11.2019 г., постановено по гр. дело №
68844/2018 г. по описа на СРС, 30-ти състав.
ОСЪЖДА
С.О., с
адрес гр. ******да заплати на И.Г.Т., ЕГН ********** ***, на основание чл. 78, ал. 3, вр.
чл. 273 ГПК, сумата от 450,00 лв., представляващи разноски за адвокатско
възнаграждение в производството пред СРС.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и
не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: