РЕШЕНИЕ
№ 1152
гр. Пловдив, 09.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
трети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело
№ 20245300501770 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Делото е образувано по въззивна жалба, подадена от „Сити кеш” ООД,
ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: гр. *****, чрез
пълномощника по делото юрисконсулт М. И., против решение №2026 от
08.05.2024 г., постановено по гр.д. №4791/2022 г., по описа на Районен съд-
Пловдив, с което жалбоподателят е осъден да заплати на М. Н. И., с ЕГН:
**********, сумата от 122, 34 лева, представляваща недължимо платена
възнаградителна лихва, сумата от 641, 66 лева , представляваща недължимо
заплатена неустойка по сключен между страните недействителен договор за
паричен заем № 229942/31.01.2018г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от подаване на исковата молба в съда- – 04.04.2022г. до
окончателното им изплащане.
Във въззивната жалба са релевирани подробни оплаквания за
неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение, като
постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените
правила. Искането към въззивния съд е за неговата отмяна и постановяване на
1
ново по същество на правния спор, с което исковите претенции да бъдат
отхвърлени с присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба
от въззиваемата М. Н. И., с ЕГН: **********, чрез пълномощника й по
делото адв. К. К., с който се взема становище за нейната неоснователност и се
настоява за потвърждаване на първоинстанционното решение с присъждане
на направените пред въззивната инстанция разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по
делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди
възраженията, доводите и исканията на страните, намери за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право да
обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с искове с правна
квалификация чл.55, ал.1, предл. първо ЗЗД , като ищцата М. Н. И., с ЕГН:
********** иска постановяване на решение, с което да бъде осъдено
ответното „Сити кеш” ООД, ЕИК *****, да й върне сумата от 122, 34 лева,
представляваща недължимо платена възнаградителна лихва, сумата от 641,
66 лева , представляваща недължимо платена неустойка по сключен между
страните недействителен договор за паричен заем № 229942/31.01.2018г. В
исковата молба са изложени твърдения, че сключеният на 31.01.2018г.
между ищцата, в качеството й на кредитополучател, и ответното
дружество, като кредитодател, договор за паричен заем , е изцяло
недействителен на основание чл.22 от ЗПК. Сочи се нарушение и на
разпоредбата на чл. 11, т.10 ЗПК поради липса на посочване на начина на
изчисляване на годишния процент на разходите (ГПР) и от тук общата
дължима сума. На основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗКП договорът се
сочи, че е недействителен, тъй като не е посочено в погасителния план
разпределението на всяка измежду дължимите по договора суми.Твърди се, че
неустойката предвидена в договора е нищожна, тъй като е уговорена в
нарушение на добрите нрави и е прекомерна. Поддържа, че договорът за
кредит е недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като
2
възнаградителната лихва, надвишаваща трикратния размер на законната
лихва, е недействителна и поради противоречието й с добрите нрави, поради
липса на посочени условия за прилагането на основния лихвен процент в
договора. Тъй като по договора ищцата е заплатила неустойка и
възнажградителна лихва , то същите подлежат на връщане от ответника, като
недължимо платени.
С обжалваното решение съдът е приел от фактическа страна, че
между страните е бил сключен договор паричен заем №
229942/31.01.2018г. , по силата на който ответникът „Сити кеш” ООД е
предоставил на ищцата М. Н. И., с ЕГН: ********** паричен заем в размер
на 800 лв., както и че последната е заплатила по договора на ответника
сумата от 122,34 лева-възнаградителна лихва и сумата от 641,66 лева -
неустойка. Приел е, че доводите на ищеца за недействителност на
договора са основателни на осн.чл.22 от ЗПК, поради нарушаването на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК, поради което е уважил предявените искове в пълните
заявени размери.
При извършената служебна проверка на решението съобразно
правомощията си по чл.269, изр. първо от ГПК съдът намери, че същото
е валидно и допустимо. Предвид горното и съгласно разпоредбата на
чл.269, изр.2 от ГПК следва да бъде проверена правилността му по
изложените във въззивната жалба доводи и при служебна проверка за
допуснати нарушения на императивни материалноправни норми, като
въззивната инстанция се произнесе по правния спор между страните.
По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка
следва да се посочи, че съгласно задължителните указания, дадени в т.1 на
Тълкувателно решение №1/2013г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд е
обвързан от онези фактически изводи, за които във въззивната жалба и
отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да
приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни
възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата
страна.
В случая по делото няма спор, че между страните е бил сключен
договор паричен заем № 229942/31.01.2018г. , по който ответникът „Сити
кеш” ООД е предоставил на ищцата М. Н. И., с ЕГН: ********** , паричен
3
заем в размер на 800 лв. По така сключения договор ищцата е заплатила
на ответника сумата от 122,34 лева-възнаградителна лихва и сумата от
641,66 лева – неустойка, което обстоятелство е безспорно установено по
делото и от приетото без резерви от страните заключение по допуснатата от
първоинстанционния съд ССЕ.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 и 12 и ал.2 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен. Видно от чл.3 от договора, в него са посочени
фиксиран годишен лихвен процент по заема- 40,08%, годишен процент на
разходите- 49,9%, начин на погасяване на кредита- 34 седмични вноски-
3х6,23 лв и 31х29,15 лв., обща сума за плащане-922,34 лева. В чл.6 от
договора е предвидено задължение за кредитополучателя да учреди
обезпечение с поне едно от посочените в т.1 и 2. обезпечения :1/банкова
гаранция , 2/ поръчител , отговарящ на условията на чл.9,ал.2 от ОУ към
договора за заем. Съгласно чл.8 от договора в случай, че
кредитополучателят не осигури и не представи в 3-дневен срок от
сключването му обезпечение или предоставеното обезпечение не отговаря
на посочените в чл.9, ал.2,т.1 и т.4 от ОУ изисквания, той дължи неустойка в
размер от 641,66 лева, с начин на плащане посочен в погасителния план. От
приложения към договора погасителен план е видно, че посочената
неустойка е начислена като дължима, разпределена е за плащане на месечни
вноски, наред с редовните вноски, и така размерът на погасителната вноска за
длъжника е определен на общо 46 лв. месечно, а дългът по договора с
включване на вноските за неустойка е посочен, че възлиза в размер от 1564
лева.
Съгласно разпоредбата на чл.22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези
на чл.11, ал.1, т.9, 10, 11 и 12 и ал.2 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е недействителен. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК
договорът за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент
по кредита и условията за прилагането му, а съгласно т.10- годишния
процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора.
Процесният договор за кредит, състоящ се от договор и общи условия,
4
формално отговаря на изискванията на чл.11, ал.1, т.9 и т.10 от ЗПК,
доколкото в документите е налице посочване на лихвен процент, годишен
процент на разходите и обща сума, дължима от потребителя. Размерите
на тези величини, посочени в договора, обаче не съответстват на
действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит, а съгласно §1, т.1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други
видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит. В случая
и без да се ползват специални знания е видно, че доколкото
предоставената главница по договора е в размер на 800 лв., а срокът за
връщането й е 43 седмици, то общата дължима от потребителя сума по
договора от 1564 лева не съответства на посочените размери на лихвения
процент /40,08%/ и на годишния процент на разходите /49,9%/. При това
положение е нарушена разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, предвиждаща
че годишният процент на разходите по кредита не може да бъде по- висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите
интереси на потребителя като по- слабата страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит и целта на същите е да
не допуснат той да заплати за предоставения му кредит необосновано
високо възнаграждение на кредитора. Така констатираното несъответствие
между посочените в договора размери на ГПР и общата сума, дължима от
потребителя се дължи на обстоятелството, че при изчисляване на същите
в тях не са включени разходите за заплащане на предвидената в договора
неустойка за непредоставяне на обезпечение. Действително съгласно
разпоредбата на чл.19, ал.3, т.1 от ЗПК при изчисляване на годишния
процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
5
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит, но посочената разпоредба се отнася за
неизпълнение на основното задължение на потребителя- да върне
предоставения му кредит, а не за неизпълнението на други задължения. Да
се приеме обратното, означава да се допусне възможност за заобикаляне
на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК чрез предвиждане в
договора на разходи за неизпълнение на задължения, различни от
задължението за връщане на кредита, размерът на които да не се включва
в ГПР. При сключване на процесния договор за кредит е налице именно
такава хипотеза, тъй като е уговорено задължение за потребителя да
учреди обезпечение и неустойка за неизпълнението му, разходите за
която не са взети предвид при изчисляване на посочения в договора
годишен процент на разходите, в резултат на което последният не
съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.19, ал.1 от
ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Съгласно разпоредбата на
чл.7, ал.3 от ГПК съдът следи служебно за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Според настоящия състав на съда
тези уговорки са във вреда на потребителя, не отговарят на изискването
за добросъвестност и водят до значително неравновесие между правата и
задълженията на кредитора и потребителя, поради което съставляват
неравноправни клаузи по смисъла на чл.143, ал.1 от Закона за защита на
потребителите. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на
чл.16 от ЗПК преди сключване на договора за кредит следва да извърши
оценка на кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му
предостави кредит без обезпечение при спазване на императивната норма
на чл.19, ал.4 от ЗПК, като рискът от невръщането на кредита следва да
се калкулира в уговорената по договора лихва. Съгласно задължителните
указания, дадени в т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т.д.
№ 1/2009 г. на ОСТК на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави
е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции, като за нищожността на неустойката
съдът следи служебно. В случая уговорената в процесния договор
неустойка за непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна,
обезщетителна или санкционна функция, а целта на същата е да се
6
предвиди допълнително възнаграждение за кредитора за предоставянето
на сумата /т.нар. скрита възнаградителна лихва/, уговорено в
противоречие с принципите на справедливостта в гражданските и
търговските отношения и с разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК. Съгласно
чл.21, ал.1 от ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне на изискванията на закона, е
нищожна. Предвид горното настоящият състав на съда намира, че при
сключването на процесния договор за потребителски кредит е направен
опит за заобикаляне на императивната разпоредба на чл.19, ал.4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочения в договора размер на годишния процент на разходите
не съответства на действително уговорения такъв и е нищожен. От
изложеното дотук се налага изводът, че договорът не отговаря на
изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по
ясен и разбираем начин на годишният процент на разходите и общата
сума, дължима от потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на
чл.22 от ЗПК същият следва да се приеме за нищожен. При това
положение за ищеца, като кредитополучател, е възникнало задължението
да върне на ответника само действително получената сума по договора в
размер на 800 лв. Тъй като той е заплатила по договора сумата от 122,34
лева- възнаградителна лихва и сумата от 641,66 лева- неустойка, то
претенцията за тяхното връщане , като недължимо платени е основателна
и следва да се уважи.
Като е достигнал до същите фактически и правни изводи, и е уважил
предявените искове, районният съд е постановил законосъобразен съдебен
акт, който следва да бъде потвърден.
При този изход на спора на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК във вр. с чл. 38, ал. 2
във вр. с ал. 1, т.2 ЗАдв. в полза на процесуалния представител на
въззиваемата страна следва да се определи адвокатско възнаграждение за
процесуално представителство пред въззивната инстанция по подадената
срещу първоинстанционното решение въззивна жалба. Съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата по чл.
36, ал. 2 от ЗА и осъжда другата страна да го заплати. В процесния случай
обаче следва да бъде съобразено решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело №
С-438/22/, което предвижда националният съд да откаже да приложи
7
национална правна уредба, в случая Наредба №1/2004 г., която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден
задължителен характер като нарушаваща забраната по чл.101, параграф 1
ДФЕС - за забрана за ограничаващите конкуренцията споразумения и
практики. С оглед на даденото тълкуване в решението на СЕС съдът не е
обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в
Наредба №1/2004 г. и при определяне на отговорността за разноски следва да
определи възнаграждението при съобразяване на правната и фактическа
сложност на делото.В случая преценката за правната и фактическа сложност
на делото следва да се извърши с оглед всички факти, сочещи за обема и
сложността на оказаната по делото правна помощ, като се вземат предвид
извършените процесуални действия и други обстоятелства, определяща
правна и фактическа сложност на делото.
В конкретния случай материалният интерес по делото е нисък,
претенцията на ищеца произтичат от един правопораждащ юридически факт,
делото не се отличава с особена правна и фактическа сложност, тъй като се
касае за спор, по който вече има установена съдебна
практика.Производството пред въззивния съд е приключило в едно съдебно
заседание, като не са събирани нови доказателства.Предвид горното съдът
намира, че справедливият размер на адвокатското възнаграждение за
процесуалния представител на въззиваемата възлиза в размер на 300
лв.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №2026 от 08.05.2024 г., постановено по гр.д.
№4791/2022 г., по описа на Районен съд-Пловдив, ХХІІІ гр. с.
ОСЪЖДА „Сити кеш” ООД, ЕИК *****, със седалище и адрес на
управление: гр. *****, да заплати адвокат К. Й. К., от АК - ****, с личен №
*****, с адрес на упражняване на дейността: гр. *****, сумата от 300 лева,
представляваща адвокатско възнаграждение в производството пред
8
въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9