РЕШЕНИЕ
№ 3657
гр. София, 29.02.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 127 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ЯНА М. ФИЛИПОВА
при участието на секретаря МАРИЯ Т. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от ЯНА М. ФИЛИПОВА Гражданско дело №
20231110129531 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 415, ал. 1 вр. чл. 124 и сл. ГПК.
Образувано по искова молба от (ФИРМА) ЕАД против Й. С. А. с искане да бъде
признато за установено по отношение на ищеца, че ответникът дължи на
топлофикационното дружество вземанията, за които е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение № 36457/19.12.2022 г. по ч. гр. д. № 64942/2022 г. по описа на СРС, 127
състав, срещу която длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК.
В исковата молба са изложени твърдения, че по силата на облигационно
правоотношение по договор за продажба на топлинна енергия ищцовото дружество
доставило топлинна енергия за процесния период и топлоснабден имот, като ответникът не е
изпълнил насрещното си задължение да заплати цената на потребените услуги. Ищецът,
чрез процесуалния си представител поддържа, че страните по спора са обвързани от валидно
облигационно правоотношение произтичащо от разпоредбата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, тъй като
ответникът притежава право на собственост върху процесния недвижим имот. В исковата
молба са изложени твърдения, че насрещната страна по договора дължи цената на
доставеното количество топлинна енергия, формирана на база прогнозни месечни вноски и
изравнителни сметки, изготвени по реда за дялово разпределение. Процесуалният
представител на страната поддържа, че съгласно Общите условия на дружеството в сила от
2016г. купувачът на топлинна енергия е длъжен да заплаща дължимата цена в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнася и има задължение да заплати стойността
на общата фактура за потребено количество топлинна енергия за отчетния период в 45-
дневен срок след изтичане на периода, за който се отнася. Предвид неизпълнение на
задължението на ответника да заплати в срок задължението за главница, потребителят
дължи обезщетение за забава в размер на законната лихва за исковия период.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът чрез процесуалния си представител адвокат С. К.
оспорва предявените искове по изложени в депозирания отговор доводи и е направено
изрично възражение за изтекла погасителна давност. Направено е искане исковата
1
претенция да бъде отхвърлена, като в тежест на ищеца бъдат възложени сторените от
ответника съдебни разноски.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид
доводите и възраженията на страните, приема следното:
В доказателствена тежест на ищеца по предявения иск с правно основание чл. 79,
ал.1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 149 ЗЕ е да установи при условията на пълно и главно доказване
възникване на облигационно отношение с ответника, както и че в изпълнение на
задълженията си по него за процесния период е доставил топлинна енергия за отопление и
битово горещо водоснабдяване, и услуга дялово разпределение, в претендираните размери и
качество, както и че ответникът притежава качество на собственик или титуляр на вещно
право на ползване върху топлоснабдявания имот, респ. качество на потребител /клиент след
изменението на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, в сила от 17.07.2012 г./ на топлинна енергия.
В доказателствена тежест на ищеца по обусловения иск с правна квалификация чл.
86, ал. 1 ЗЗД е поставяне на ответника в забава, нейният начален момент и размерът на
обезщетението.
Съгласно нормата на чл. 153, ал. 1 ЗЕ (Изм. - ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от
17.07.2012 г.), „клиенти“ на топлинна енергия са всички собственици и титуляри на вещно
право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение. Според чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна
енергия от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното
предприятие и одобрени от Комисията. От гореизложената нормативна уредба се извежда
заключението, че с разпоредбите на ЗЕ е установена законова презумпция, съобразно която
всяко лице, за което се установи, че е собственик или вещен ползвател на имот в
топлоснабдена сграда в режим на етажна собственост, се счита по силата на закона клиент
на топлинна енергия, съответно страна по неформален договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди с доставчика. Тъй като се касае за правна норма с изключителен
характер, установяваща законова презумпция, същата следва да бъде тълкувана единствено
стриктно, не и разширително, по отношение на нейните субективни предели на действие.
Тоест недопустимо е от текста, уреждащ статута на вещните ползватели, да се извежда
заключение, че ползвателите на имота на облигационно основание също са включени в
обхвата на презумпцията и следва да се считат страна по договор с доставчика на топлинна
енергия. Поради тази причина настоящият състав намира, че страна по неформалния
презумптивен договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди може да бъде
единствено собственикът на имота и титулярът на вещото право на ползване върху него, не
и неговият наемател. Това заключение се извежда и от текста на чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД,
съобразно който, ако друго не е уговорено, наемателят е длъжен да плаща разходите
свързани с ползването на имота (в това число режийните разходи за вода, електрическа
енергия, отопление и др.) на своя наемодател, а не пряко на съответните доставчици. В този
смисъл е и практиката на касационната инстанция, изразена в Решение № 504 от 26.07.2010
г., по гр.д.№ 420/2009 г. на ВКС, IV г.о., според което за заплащането на доставената
енергия на обекта отговаря винаги собственикът или титулярът на вещното право на
ползване на имота, а задължението да заплаща разходи за консумативите, поето от
държателя или ползвателя по заем за послужване е към собственика. Като се съобрази
посочената уредба следва, че съгласно ЗЕ, по договора за доставка на топлинна енергия
клиент на топлинна енергия е собственикът, респективно - физическото лице, на което е
учредено ограничено вещно право на ползване и лицето, което купува топлинна енергия за
битови нужди.
Не е изключено наличието на облигационно правоотношение по повод доставяне на
топлинна енергия до имот и между ищцовото дружество и лица, което не са собственици
или носители на ограничено вещно право на ползване върху недвижимия имот, тъй като
изброяването в чл. 153, ал. 1 ЗЕ не е изчерпателно и по силата на чл. 9 ЗЗД, предвиждащ
свобода на договарянето, на волята на правните субекти е предоставено създаването на
2
облигационна връзка с конкретно съдържание. Това положение е посочено в Тълкувателно
решение № 2/2017 от 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, в т. 1 от което е
изяснено, че клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни
субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на ползване, за
собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди директно с топлопреносното предприятие. В тази хипотеза третото
ползващо лице придобИ. качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди и като
страна по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. За доказване наличието на такова правоотношение важат общите правила,
като установяването на това обстоятелство може да стане например посредством
представяне на декларация за открИ.не на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество. В тълкувателното решение е посочено още, че облигационното
отношение между третото ползващо лице и топлопреносното предприятие не се презумира с
установяване на факта на ползване на топлоснабдения имот.
В подкрепа на поддържаните от ищеца твърдения, че ответникът притежава
качеството „потребител“ на топлинна енергия като писмено доказателство по делото са
приети Заповед № 1894/05.11.1985 г. за настаняване на ответника и трето за спора лице в
процесния недвижим имот. Ищецът е ангажирал и писмо от Столична община, съгласно
което към 10.11.2022 г. процесният имот се обитава от Й. С. А., М. П. А.а, Р. Й.ов А., С Й.ов
А. и Е Й.ова А.а. Съдът при съобразяване на изричното възражение на ответника, че лицето
не притежава качеството потребител на топлинна енергия, намира, че по делото не е
установено при условията на пълно и главно доказване съществуването на договорни
отношения между (ФИРМА) ЕАД и Й. С. А. доколкото по делото не е представено
доказателство, че между настаненото в общинско жилище лице и топлофикационното
дружество със съгласието на собственика на имота е сключен договор за продажба на
топлинна енергия. В допълнение съгласно чл. 64, ал. 1 от представените от ищеца Общи
условия клиент може да бъде и друго лице – ползвател на имота, различно от собственика
на имота, при условие, че последният е представил писмено съгласие в нотариално заверена
форма за това. В случая по делото не са представени доказателства, от които да се
установява, че собственикът на имота е представил съгласие за сключване на договор между
наемателя и ищцовото дружество в нотариално заверена форма.
При недоказаност на главния иск акцесорната претенция за обезщетение за забава
също се явява неоснователна.
С оглед изхода от спора на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на ищеца следва да
бъдат възложени сторените по делото съдебни разноски. Съгласно чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата в случаите на оказана безплатна правна помощ и съдействие в хипотезите на
чл. 38, ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена на разноски,
адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, определено от съда. С Определение №
319 от 09.07.2019 г. по ч. гр. д. № 2186/2019 г. по описа на ВКС, IV ГО е разяснено, че за
присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА пред съответната
инстанция, е достатъчно по делото да е представен договор за правна защита и съдействие, в
който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна правна помощ на някое
от основанията по т. 1-3 на чл. 38, ал. 1 ЗА, като не е необходимо страната предварително да
установява и да доказва съответното основание за предоставяне на безплатна правна помощ.
Размерът на адвокатското възнаграждение се определя от съда, поради което не е нужен
списък по чл. 80 ГПК – той касае разноските, дължими на страните. Съдът, също така, не е
обвързан от искането, ако адвокатът е посочил конкретна сума. При безплатно
предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът
сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от
съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила
на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от
съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете и, че
3
възнаграждението ще се дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК.
Съдът е задължен да определи размера на задължението с оглед действителната правна и
фактическа сложност на делото, като съгласно възприетото с Решение от 24.01.2024 г. по
дело С-438/22 на СЕС виждане член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3
ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя
минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен
характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за
адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. От изложеното следва, че съдът не е
обвързан от праговете разписани в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, а следва да определи дължимото адвокатско възнаграждение
за всеки отделен случай след извършване на преценка относно правната и фактическа
сложност на производството и извършените от процесуалния представител действия. В
случая повдигнатия спор няма правна или фактическа сложност, депозирания отговор на
искова молба е бланкетен и процесуалният представител на ищеца не се е явил в
проведеното открито съдебно заседание. Предвид изложеното адвокатското възнаграждение
за предоставена безплатна правна помощ следва да бъде определено в размер общо на 300
лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „(ФИРМА), със седалище и адрес на гр. (ФИРМА) против
Й. С. А., ЕГН **********, с адрес в гр. (АДРЕС), обективно кумулативно съединени
установителни искове по реда на чл. 422, ГПК с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр.
чл. 149 ЗЕ и чл. 422, вр. чл. 415, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД, за признаване за установено, че
ответникът дължи на ищцовото дружество сумата в размер на 3197,36 лева (три хиляди сто
деветдесет и седем лева и 36 стотинки), представляваща непогасена цена на доставена от
дружеството топлинна енергия за топлоснабден имот, находящ се в гр. С(АДРЕС), за период
от 01.05.2019 г. до 30.04.2021 г., ведно със законна лихва за период от 28.11.2022 г. до
изплащане на вземането, сумата 585,56 лева (петстотин осемдесет и пет лева и 56 стотинки),
представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за период от
15.09.2020 г. до 14.11.2022 г., 25,55 лева (двадесет и пет лева и 55 стотинки), представляваща
непогасена цена на извършена услуга за дялово разпределение за период от 01.10.2019 г. до
30.04.2021 г., ведно със законна лихва за период от 28.11.2022 г. до изплащане на вземането,
сумата 5,57 лева (пет лева и 57 стотинки), представляваща мораторна лихва върху главницата
за дялово разпределение за период от 01.12.2019 г. до 14.11.2022 г., за които вземания е
издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 36457/19.12.2022 г. по ч. гр. д. №
64942/2022 г. по описа на СРС, 127 състав.
ОСЪЖДА „(ФИРМА), със седалище и адрес на гр. (АДРЕС), да заплати на адвокат С.
К., с адрес на кантората в гр. (АДРЕС) на основание чл. 78, ал. 1 ГПК вр. чл. 38, ал. 2 ЗА,
сумата в размер на 300 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена
безплатна правна помощ на ответника Й. С. А..
РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на (ФИРМА) със седалище и адрес на
управление в гр. (АДРЕС)в качеството на трето лице-помагач на страната на ищеца
(ФИРМА) ЕАД, ЕИК*****, със седалище и адрес на управление в гр. (АДРЕС)
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване от страните с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис от съдебния акт на страните.
4
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5