РЕШЕНИЕ
№ 182
гр. гр.Мадан, 12.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – МАДАН в публично заседание на единадесети
ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Димитър Ив. Стратиев
при участието на секретаря Милка Ас. Митева
като разгледа докладваното от Димитър Ив. Стратиев Гражданско дело №
20255430100433 по описа за 2025 година
Производството е образувано по искова молба от В. С. П. против
„********“ ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация по чл. 124,
ал. 1 от ГПК да бъде прогласен за недействителен Договор № **** за
предоставяне на потребителски кредит, сключен между В. С. П., ЕГН:
********** в качеството му на Кредитополучател и „******” ЕООД, ЕИК:
****** в качеството му на Кредитодател на основание чл. 22 от ЗПК във вр. с
чл. 11, ал.1, т. 10 и т. 20 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1, предложение първо от
ЗЗД.
В исковата молба се твърди, че на **** г. между ищеца и ответното
дружество е сключен договор № *****за предоставяне на потребителски
кредит, съгласно който, ответното дружество е предоставило на ищеца сумата
от 4000 лева. Съгласно чл. 3 от договора, ищецът е трябвало да върне общо
сумата от 5400 лв., която представлява сбор от: главница в размер на 4000
лева; лихва в размер на 1400 лева, при лихвен процент 23,33 %. Съгласно чл.
2 от договора, плащанията по договора трябвало да бъдат извършвани на 18
вноски съгласно Погасителния план, неразделна част от договора. Според
погасителния план и според договора първото плащане е трябвало да бъде
извършено на 31.05.2024г. (първа падежна дата на вноска), а последното на
31.10.2025г. (крайна падежна дата на вноска). Съгласно чл. 4 от Договора
годишният процент на разходите по кредите е в размер на 49,66 %, изчислен
по реда на чл. 8.4 от Общите условия на ответното дружество и включва
разходите, включени в общия разход по кредита, изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 5 от
Договора кредитът се обезпечава с Поръчителство предоставено от **** в
полза на дружеството, с одобряването от Дружеството на предоставеното в
негова полза обезпечение, уговорката свързана с обезпечението не може да се
1
отмени нито от Кредитополучателя. нито от лицето, предоставило
обезпечението. Със сключването на настоящия договор Кредитополучателят
потвърждава, че при кандидатстването за кредит сам и недвусмислено е
посочил избрания поръчител и е запознат с правото си да посочи както
физическо лице, така и предложеното юридическо лице за поръчител, който да
бъде одобрен от Кредитора в процедурата по кандидатстване за Кредит.
Кредитополучателят декларира, че е запознат, че всеки одобрен от Кредитора
поръчител дава еднаква възможност на Кредитополучателя да получи кредит
при едни и същи търговски условия.
Посочено е, че изложеното в чл.5 от договора е обективно невярно, тъй
като след направена справка в сайта на ответното дружество (*******) се
установява, че няма как да бъде попълнен и подаден формуляр за отпускане на
потребителски кредит без да бъде дадено съгласие кредита да бъде обезпечен
с поръчителство от дружество Гарант. В този смисъл няма как да бъде
сключен договор за кредит с ответното дружество, без кредитополучателят да
се съгласи по договора да има Гарант, независимо какво пише в общите
условия или договорите, които ответникът сключва със своите клиенти.
Твърди се, че видно от сключения договор за гаранция,
кредитополучателят се задължава да заплати възнаграждение на дружеството
гарант в размер на 4240.00 лева, т.е. ищецът е изтеглил кредит в размер на
4000.00 лева, следва да върне 9640.00 лева (4000 лева главница, 1400 лева
възнаградителна лихва и 4240 лева - възнаграждение за гарант), като така
получената сума надвишава над два пъти размера на усвоената главница.
В молбата се сочи, че ищецът има качеството потребител по смисъла на
чл. 9. ал. 3 от ЗПК, доколкото същия при сключването на договора за
потребителски кредит е действал извън рамките на своята професионална или
търговска дейност, следователно приложимият нормативен акт е Законът за
потребителския кредит (ЗПК).
Ищецът твърди, че съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.
7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен, като счита, че
съгласно чл. 11. т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит трябва да
съдържа годишния процент на разходите (ГПР) по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин.
Сочи, че съгласно чл. 19, ал.1 от ЗПК, годишният процент на разходите
по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения
от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Съгласно пap. 1, т. 1 от ДР на ЗПК, „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове
разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
2
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на
търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не
включва нотариалните такси.
Ищецът твърди, че Договор № ****** за предоставяне на потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22 във вр. с чл.11, ал.1, т. 10 от ЗПК,
поради следните причини: Не е посочено кои точно разходи формират ГПР,
като се позовава на (Решение № 1638 от 19.12.2022 г. на ОС - В. по в. гр. д. №
2218/2022 г.), където се приема „че за да отговаря на изискванията за яснота и
разбираемост (чл. 10, ал. 1 от ЗПК), договорът за кредит следва да включва
освен величината на самия ГПР, получена след приложение на формулата по
чл. 19, ал. 2 от ЗПК, но така също и разходите и допусканията,
представляващи изходни данни за изчисляване. Не е достатъчно само
разходите (възнаградителна лихва и такси и т. н) да са упоменати в договора, а
е нужно споразумението да съдържа яснота кои точно разходи формира ГПР.
Ищецът се позовава и на практиката на СЕС, където трайно е проведено
разбирането, че изискването за посочване на ГПР е нарушено не само когато
величината не с посочена в точен процент, но така също и когато не са
посочени основните данни, които са послужили за неговото изчисляване
(Решение от 20 септември 2018 г. по дело С-448/17 на СЕС и Решение от 21
март 2024 г. по дело С-714/22). Цитира Решение С-714/22, което има следната
мотивировка: „53 Предвид същественото значение, което посочването на ГПР
в такъв договор има за потребителя.“
Сочи, че съдът е постановил, че националният съд може служебно да
прилага национална правна уредба, която предвижда, че при непосочване на
ГПР предоставеният кредит се счита за освободен от лихви и разноски (вж. в
този смисъл определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosf, С-76/10,
EU:C:2010:685, т. 77). 54 Съдът е постановил също, че когато в договор за
кредит е посочен очакваният ГПР, като точният му размер подлежи на
уточнение след отпускането на кредита, подобна санкция, изразяваща се в
загуба от кредитодателя на правото му на лихви и разноски, трябва да се счита
за пропорционална но смисъла на член 23 от Директива 2008/48 (вж. в този
смисъл решение от 9 ноември 2016 г., Home Credit Slovakia, С-42/15,
EU:C:2016:842, т. 18 и 69—71). В конкретния случай с оглед на съществения
характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си,
както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи но член 3, буква ж) от Директива 2008/48, следва да
се приеме, че посочването ни ГПР, който не отразява точно всички тези
разходи, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето
задължение по същия начин както непосочването на този процент, поради
което счита, че санкция, изразяваща се в лишаване на кредитора от правото
му на лихви и разноски при посочване на ГПР, който не включва всички
споменати разходи, отразява тежестта на такова нарушение и има възпиращ и
пропорционален характер. С оглед на изложените съображения на втория и
третия въпрос следва да се отговори, че член 10, параграф 2, буква ж) и член
3
23 от Директива 2008/48 трябва да се тълкуват в смисъл, че когато в договор за
потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в член
3, буква ж) от тази директива разходи, посочените разпоредби допускат този
договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на
неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния
потребител на предоставената в заем главница. “ Решение С-448-17 има
следната мотивировка: т. 64 „Съгласно член 4, параграфи 1 и 2 от Директива
87/102 договорът за кредит трябва да се изготви в писмена форма и в него
трябва да се посочи ГПР, както и условията, при които последният може да
бъде променян. В член 1а от тази директива се определят условията за
изчисляване на ГПР, а в член 4, буква а) от нея се уточнява, че ГПР трябва да
се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен “. Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формат
на процент, изчислен съгласно единна математическа формула, има
съществено значение (еж. в този смисъл определение от 16 ноември 2010 г.,
Pohotovost’, С 76/10.“
Т.66 „Следва да се добави, че на непосочването на ГПР в договор за
кредит трябва да се приравни ситуация като тази по главното производство, в
която договорът съдържа само математическа формула за изчисляването на
този ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни. “
По дело С-453/10 се използват следните аргументи: ,, 40 Накрая, от
член 6. параграф 1 от Директива 2005/29 следва, че заблуждаваща е тази
търговска практика, която съдържа невярна информация и следователно е
измамна или по някакъв начин, включително посредством цялостното
представяне, заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по
отношение на един или няколко от посочените в член 6. точка 1 аспекти и във
всички случаи подтиква или е възможно да подтикне потребителя да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Между посочените в
тази разпоредба аспекти е именно цената или начинът на изчисляване на
цената. 41 Впрочем търговска практика като разглежданата по делото в
главното производство, изразяваща се в посочването в договор за кредит на
по-нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно
общите разходи но кредита и следователно относно цената, посочена в член 6,
параграф 1. буква г) от Директива 2005/29. След като посочването на такъв
ГПР подтиква или може да подтикне средния потребител да вземе решение за
сделка, което в противен случай не би взел, което обстоятелство националният
съд трябва да провери, тази невярна информация трябва да се окачестви като
„заблуждаваща “ търговска практика на основание член 6. параграф 1 от тази
директива.
43 При тези обстоятелства, както по същество отбелязва генералният
адвокат в точка 125 от заключението си, установяването на нелоялния
характер на дадена търговска практика е един от елементите, на които
компетентният съд може да основе преценката си относно неравноправния
характер на договорните клаузи по силата на член 4, параграф 1 от Директива
93/13.
45 Що се отнася до последиците, които трябва да има констатацията, че
грешното посочване на ГПР представлява нелоялна търговска практика, при
преценката на действителността на съответния договор в неговата цялост от
4
гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13...
47 С оглед на изложените по-горе съображения на втория въпрос следва
да се отговори, че търговска практика като разглежданата по делото в главното
производство, състояща се в посочването в договор за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, трябва да се окачестви като „заблуждаваща“ но смисъла
на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29, доколкото подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случай не би взел...“
Записването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално
прилагания в отношенията между страните представлява „заблуждаваща
търговска практика“ по смисъла па чл. 68 д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за
защита на потребителите, както е и в настоящия случай.
В молбата е посочено, че по дело С-448-17 се използват следните
аргументи:
68 Предвид гореизложените въображения на втория въпрос следва да се
отговори, че член 4. параграф 2 от Директива 93/13 трябва да се тълкува в
смисъл, че обстоятелството, че договор за потребителски кредит, от една
страна, не посочва ГПР, а съдържа само математическа формула за
изчисляването му, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване
данни, и от друга страна, не посочва лихвения процент, е решаващ фактор в
рамките на анализа на съответната национална юрисдикция за това дали
клаузата от този договор относно разходите по кредита е изразена на ясен и
разбираем език по смисъла на посочената разпоредба. (В процесния случай е
посочен ГПР 49,66, като не е включена дължимата такса гарант, което пряко
противоречи на постановките в С-448-17).
Според заключението на генералния адвокат по дело ОР-С-453-10:
117. По отношение на възможността за причисляване към изброените в
член 4, параграф 2 от Директива 93/13 предмети следва да се отбележи, че
законодателят на Съюза счита посочването на годишния процент на разходите
за важно, защото в крайна сметка то засяга основен предмет на договора за
кредит. Всъщност то дава информация за разходите, които
кредитополучателят трябва да възстанови на кредитодателя за отпуснатия
кредит. Така в цялостната структура на правата и задълженията на страните по
договора за кредит годишният процент на разходите представлява полагаща се
на кредитодателя основна престация. Ето защо клауза, която съдържа невярна
информация за разходите, например поради погрешно изчислен годишен
процент, подлежи на контрол по член 4, параграф 2 от Директива 93/13, при
условие че не е изразена на ясен и разбираем език.
118. Основания за подобно заключение се откриват в Решение на Съда
по дело Pohotovost’, което показва известни сходства с настоящото дело. В
това дело Съдът inter alia е разгледал въпроса дали непосочването на
годишния процент на разходите в договор за кредит може да бъде решаващ
фактор в рамките на анализа на националната юрисдикция за това дали клауза
от договор за кредит, която се отнася до неговите разходи и в която не е
посочен годишният процент на разходите, е изразена на ясен и разбираем език
по смисъла на член 4 от Директива 93/13. Съдът е дал утвърдителен отговор
на този въпрос/55), като е възложил на националната юрисдикция в рамките
5
па оценката па конкретния случай да провери дали въпросната клауза отговаря
на споменатите по-горе условия да бъде изразена на ясен и разбираем език. В
горния смисъл е съдебната практика, която приема, че когато договор за
кредит не съдържа компонентите от които се състои ГПР, това поставя
потребителя в неравностойно положение и го възпрепятства да разбере
икономическите последици на поетото от него задължение - така Решение №
16 от 26.05.2021 г. по в. гр. д. № 57/21 г. на ОС-Т., Решение № I- 272 от
15.01.2021 г. по в. гр. д. № 2669/20201. на ОС- Б. ,II-ро Гражданско отделение,
първи въззивен състав.
Ищецът твърди, че според чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид/, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. ГПР се
изчислява по специална формула, като спазването на това изчисление дава
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален
израз всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Посочването само с цифрово
изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се считат спазени
законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, т. 10 от ЗПК
е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да
може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го
сключи. Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв
годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява
ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
Сочи, че поставянето на кредитополучателя в положение да тълкува
всяка една клауза и да преценява дали тя създава задължение за допълнителна
такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Тази неточност в посочването на размера
на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (каква
сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно
е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото
законово основание.
Ищецът твърди, че посочването в договора за кредит на по - нисък от
действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се
окачестви като нелоялна и по - конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68 г, ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д, ал. 1 от ЗЗП, като сочи, че
тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от
ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от
сключването на договора., както вече отбелязано по-горе. На следващо място
видно от уговорките в договора между страните и тези в договора за
/гаранция/ поръчителство, то между двата договора е налице такава тясна
корелация и взаимозависимост, че сключването на акцесорния договор за
предоставяне на поръчителство на практика се явява част от сключването на
договора за потребителски кредит, т. е. те следва да се разглеждат като едно
6
цяло/договорът за потребителски кредит не може да бъде сключен без да е
обезпечен, тъй като е налице договорна обвързаност и между кредитора и
поръчителя, с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението по
поръчителството наред с това по основното задължение по кредита, и то на
кредитодателя по негова сметка. Това, както и съотношението на дължимото
по договора за предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на
задължението, за което ищецът се съгласява да поръчителства, без да има
правото на свободен избор за това, дават основание да се приеме, че договорът
е сключен в нарушение на добрите нрави и конкретно на принципите на
добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните
престации, поради което компонентът „вноска гарант“ от последващия
погасителен план е следвало да се включи към ГПР по кредита, тъй като се
обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от ЗПК за общ разход.
Твърди се, че в случая в процесния Договор е посочен ГПР - 49,66 %, а
ако се включи разходът за такса гарант в размер на 5300 лева, то този ГПР
значително ще надвишава посочените 49,66 %. Доколкото в чл. 19, ал. 1 от
ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, то със
сключването на договора за поръчителство, кредиторът е предвидил
възнаграждение за 7 поръчителство, което по своята същност представлява
разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и невключването на
това възнаграждение в общите разходи по кредита представлява заобикаляне
на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК, поради което ищецът счита, че и
договорът на това основание следва да се счита нищожен. В процесният
договор е нарушено и това изискване на закона за точно и ясно посочване на
ГПР и неговите компоненти, доколкото никъде не е посочено кои разходи
формират ГПР. Същото непосочване представлява нарушение на чл. 22 във вр.
с чл.11 ал.1,т. 10 от ЗПК.
Ищецът сочи, че възнаграждението за гарант/поръчител не е включено
като разход в ГПР и потребителят няма възможност да откаже предоставянето
на подобна гаранция, защото последното е задължително условие за
получаване на кредита. Позовава се на - Решение № 257 от 28.02.2023 г. на
ОС - П. по в. гр. д. № 91 2023 г./, в което се приема следното: „съгласно § 1, т.
1 от ДР на ЗПК " общ разход на кредита за потребителя " са всички разходи по
кредита, вкл. лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, вкл. и разходите за допълнителни услуги по договора -
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаването на кредита. Възражението на въззивника, че договора за
поръчителство с *****не е задължително условие за получаването на кредита,
доколкото ищцата е могла да посочи и избрано от нея лице за поръчител, е
неоснователно. Няма спор и е установено по делото - от заключението на СТЕ
и съдържащите се в него разпечатки на отделните стъпки от електронното
кандидатстване за заема, че обезпечаването чрез поръчителство е
задължително условие за сключването на договора за кредит и предоставянето
на кредитните средства, като изборът на ищцата в тази насока се е свеждал до
7
това дали поръчителят да бъде посочения от кредитодагеля такъв - **** или
избрано от нея лице /което разбира се кредитодагелят следва да одобри /.
Фактът, че тя е избрала поръчител да бъде посоченото и предварително
одобрено от кредитодателя лице и договорът за кредит е сключен при
предоставено от това лице поръчителство не променя извода, че договорът за
поръчителство с Фератум Банк е задължително условие за получаването на
кредита и като така задължителен за потребителя разход е дължимото се от
него на гаранта възнаграждение по сключения между тях договор за
поръчителство, съответно същото е следвало да бъде включено при
определянето на ГПР по кредита като разход по договор за допълнителна
услуга, който е пряко свързан с договора за кредит и е задължително условие
за получаването на кредита“.
Сочи, че по настоящото дело положението е същото, тъй като същият
не е имал възможност да сключи договора за кредит, без да се съгласи по
договора да има поръчител, поради което възнгараждението на гаранта по
договора за поръчителство е трябвало да бъде включено в определянето на
ГПР по кредита като разход по договор за допълнителна услуга, която е пряко
свързан с договора за кредит и е задължително условие за получаването на
кредита. Позовава се на съдебната практика - (Решение № 1647 от 22.12.2022
г. на ОС - П. по в. гр. д. № 2744/2022 г.. Решение № 257 от 28.02.2023 г. на ОС -
П. по в. гр. д. № 91/2023 г., Решение № 197 от 21.02.2023 г. на ОС - В. по в. гр.
д. № 2504 2022 г., всичките влезли в сила. Решение № 3376 от 4.03.2023 г. на
СРС по гр. д. № 42556/2021), когато не се включа таксата Гарант в ГПР е
налице 8 неправилно посочване на ГПР, което води до недействителност на
договора за потребителски кредит на основание чл. 1 1, ал. 1, т. 10 от ЗПК във
вр. с чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал.1 от ЗЗД. В тази връзка ищецът не е
могъл да избира между няколко варианта - или да предложи избрано от него
физическо лице, което да обезпечени задълженията му към „****“ ЕООД или
да се обърне към услугите, които предоставя Поръчителя или друго лице,
което дружество да гарантира изпълнението на Договора за кредит. Не по своя
собствена преценка ищецът е решил да сключи договор за гаранция с
Поръчителя, като дружеството бъде гарант за изпълнение на задълженията по
процесния договор за кредит, поради което ищецът счита, че, сключване на
договор за поръчителство е задължително условие при отпускане на кредита.
Посочено е, че е в тежест на доказване на ответното дружество да
докаже, че ищецът е могъл да избира и е направил собствена преценка.
Разписаните клаузи, че той го е направил по собствена преценка са
недопустими според практиката на СЕС, цитирана по-долу, защото
разместват доказателствената тежест и правят почти невъзможно
упражняването на потребителските права.
По дело С-449-13 се използват следните аргументи:
31 Напротив, ако по силата па националното право с подобна клауза се
стига до потвърждаване от потребителя на пълното и точно изпълнение на
преддоговорните задължения на заемодателя, тя би довела до разместване на
доказателствената тежест относно изпълнението на посочените задължения,
което може да осуети ефективното упражняване на признатите с Директива
2008/48 права. Поради това запитващата юрисдикция следва да провери дали
доказателствената стойност на тази клауза осуетява възможността както за
8
потребителя, така и за съда да постави под съмнение точното изпълнение на
преддоговорните задължения на заемодателя за предоставяне на информация
и за извършване на проверка.
32 С оглед на всички изложени съображения на първия и втория въпрос
следва да се отговори, че разпоредбите на Директива 2008/48 трябва да се
тълкуват в смисъл, че: от една страна, те не допускат национална правна
уредба, съгласно която доказателствената тежест за неизпълнението на
предвидените в членове 5 и 8 от Директива 2008/48 задължения се носи от
потребителя, и от друга страна, те не допускат задължение за съда да приеме
въз основа на типова клауза, че потребителят е потвърдил пълното и точно
изпълнение на преддоговорните задължения на заемодателя, тъй като така
тази клауза води до разместване на доказателствената тежест за изпълнението
на посочените задължения, което може да осуети ефективното упражняване
на признатите с Директива 2008/48 права.
В заключението си по дело ОР-С-34-18 генералния адвокат споделя
следното:
45. Във връзка с това на първо място следва да се напомни, че точка 1,
буква р) от приложението към Директивата от 1993 г. се отнася до условия,
които имат за предмет или резултат „изключване или накърняване правото на
потребителя да предяви иск или да използва други правни средства [...], като
неоснователно ограничи възможността му за предоставяне на наличните
доказателства или да му наложи тежестта на доказване, която, според
приложимото право, лежи върху друга страна по договора“. Следователно
всяка клауза, която има за предмет или резултат неравноправно преместване
па тежестта па доказване върху потребителя, следва да се разглежда като
попадаща в обхвата на точка 1. буква р) от приложението към Директивата от
1993 г. (изключване или накърняване правото на потребителя да предяви иск
или да използва други правни средства по-специално като изисква от
потребителя да отнесе спора изключително на арбитраж, който не е съобразен
с правните разпоредби, като неоснователно ограничи възможността му за
предоставяне на наличните доказателства или да му наложи тежестта на
доказване, която, според приложимото право, лежи върху друга страна но
договора.)
Ищецът се позовава на Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 на
СЕС, където се сочи следното: “ Член 3, букви ж) и и) от Директива 2008/48
трябва да се тълкува в смисъл, че разходите по договор за поръчителство,
чието сключване е наложено на потребителя с клауза в подписания от него
договор за кредит, които водят до увеличаване на общия размер на дълга,
попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ и
следователно в обхвата на понятието „годишен процент на разходите“. Според
чл. 143, т. 19 от ЗЗП е неравноправна клауза, която ограничава необосновано
средствата за доказване, с които потребителят разполага, или му налага
тежестта на доказване, която съгласно приложимото право би трябвало да
бъде за сметка на другата страна по договора; В заключение - типовите клаузи
от ОУ и договора не могат да докажат, че сключеният договор за
поръчителство не е бил задължително условие. В тежест на ответника е да
докаже това обстоятелство.
9
3) Липсва посочен лихвен процент на ден.
Твърди, че в процесния случай е налице нарушение на императивното
изискване на чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, според което договорът за потребителски
кредит, какъвто несъмнено е настоящият, се изготвя на разбираем език и
съдържа наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора,
срока, в който това право може да бъде упражнено, и другите условия за
неговото упражняване, включително информация за задължението на
потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно чл. 29, ал. 4 и 6,
както и за размера на лихвения процент на ден (т. 20).
Ищецът, че в Договора не е упоменато конкретното изражение на
лихвения процент на ден, в случай че потребителят упражни правото си на
отказ от договора. В разпоредбата на чл. 29 ал. 1 ЗПК е предвидено правото на
потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без
да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва причина за това, при
спазване на срока, реда и условията за упражняване на това потестативно
право, посочени в чл. 29 ЗПК. Разпоредбата транспонира императивните
норми на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48. Съгласно т. 123 от Решение от
09.09.2021 г. на СЕС но съединени дела С-33/20, С-155/20 и 187/20, целта на
посочената разпоредба на директивата е да позволи на потребителя да избере
отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да се
откаже в „срока за размисъл“ от този договор (след като го е сключил), за
който установи, че не съответства на нуждите му.
В молбата се сочи, че съгласно чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК, който въвежда
императива, заложен в чл. 10, пар. 2, б. "п" от Директива (ЕС) 2008/48,
договорът за потребителски кредит следва да съдържа наличието или липсата
на право на отказ на потребителя от договора, срока, в който това право може
да бъде упражнено, и другите условия за неговото упражняване, включително
информация за задължението на потребителя да погаси усвоената главница и
лихвата съгласно чл. 29 ал. 4 и 6 ЗПК, както и за размера на лихвения процент
на ден. Според чл. 29 ал. 5 ЗПК, за да породи отказът на потребителя от
договора за кредит целените правни последици, е необходимо, освен спазване
на реда и срока за упражняване на това потестативно право по чл. 29 ал. 1-3
ЗПК, да е осъществено условието по ал. 4 на същия член - да е върната на
кредитора не само главницата, но и да е заплатена лихвата, дължима за
периода от датата на усвояване на средствата по кредита до датата на връщане
на главницата, което следва да се направи не по-късно от 30 календарни дни,
считано от изпращане на уведомлението до кредитора за упражняване на
правото на отказ. С предоставяната по чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК информация в
договора относно размера на дължимия лихвен процент на ден се цели да се
обезпечи възможността на потребителя, който е в положението на по-слабата
страна (спрямо търговеца) от гледна точка на информираност, да изчисли
размера на лихвата в абсолютна стойност (лихвен процент на ден х главница х
брой дни), която следва да заплати за периода от усвояването до връщането на
главницата, за да може да упражни надлежно правото си на отказ от договора
за кредит, което включва и изпълнение на условието на чл. 29 ал. 4 ЗПК -
връщане не само на главницата, но и заплащане на лихва за периода на
ползването й. Ето защо, ищецът счита, че с правилото на чл. 11 ал. 1 т. 20,
предл. последно ЗПК (посочване на лихвения процент на ден) се гарантира
10
реалното упражняване на правото на потребителя на отказ от договора без да
са налице негативни последици от това за него, поради което твърди, че
изпълнението на чл. 11, ал. 1, т. 20, предл. последно ЗПК се явява особено
съществено за правата на потребителя и неизпълнението му води до
санкционирането му, съобразно правилото на чл. 22 ЗПК. а именно -
нищожност на договора.
Ищецът твърди, че в настоящия случай, в съдържанието на договора не
е посочено нито наличието или липсата на право на отказ, нито лихвен
процент на ден, което съставлява нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1,
т.20 ЗПК, като в тази връзка цитира Решение № 59 от 21.05.2024 г. па ВКС по
к. т. д. № 2695/2022 г., където се посочва, че дори и в хипотеза, при която в
договора за кредит е посочено, че подлежащата на заплащане лихва при
упражняване правото на отказ от договора се изчислява на базата на
уговорения в договора лихвен процент, това отново не съставлява изпълнение
на визираното по - горе задължение на кредитора да посочи лихвен процент
на ден и в този смисъл - дори такъв договор би бил недействителен, поради
което счита, че предвид липсата на посочен конкретен лихвен процент на ден
в процесния договор, то на основание чл. 22 във вр. чл. 11 ал. 1 т. 20 ЗПК,
същият се явява недействителен.
Ищецът твърди също, че самият договор за поръчителство е нищожен,
като сочи, че Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и
поръчителя, а длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не
е правопораждащ елемент от фактическия състав, който следва да се
осъществи за валидното му възникване, /арг. от чл. 138 от ЗЗД/. Договорът е
едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за
учредяването на поръчителство е кредитора да бъде обезпечен срещу
евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото
правоотношение. Законодателят урежда договора за поръчителство като
съглашение между кредитора и трето, различно от длъжника лице, отчитайки
обстоятелството, че кредиторът има легитимен интерес в негова полза да бъде
учредено лично обезпечение. Длъжникът няма такъв защитен от закона
интерес, поради което сключването на сделка между него и третото лице
поръчител е лишена от правно основание. В правната теория основанието на
една сделка се схваща като типичната и непосредствената правна цел, която се
преследва с предоставяне на имуществена облага. Съществуването на
основание се извежда от вида и съдържанието на сделката. Типичната и
непосредствена цел, която преследват страните по процесния договор за
предоставяне на поръчителство, е да бъдат обезпечени вземанията на
кредитодателя. Когато длъжникът учредява лично обезпечение, то не се
осъществява целта на договора за поръчителство и същият е лишен от своето
основание. Договорът за поръчителство е уреден от диспозитивни правни
норми, поради което страните могат да уговорят възмездност на
поръчителството, като в тази хипотеза договорът се трансформира в
двустранен. Договарянето, че кредитополучателят ще заплати възнаграждение
на поръчителя вместо кредитора противоречи на добрите нрави и внася
неравноправие в кредитното правоотношение по смисъла на чл. 143, т. 1 от
ЗПК.
В молбата се сочи, че съгласно константнната съдебна практика
11
противоречи на добрите нрави съглашение при което престациите са явно
нееквивалентни (Определение № 1133 от 17.09.2009 г. по гр.д. № 970/ 2009 г.
на Върховен касационен съд. Определение № 427 от 17.05.2017 г. по гр. д. №
5260 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. Решение № 153
от 24.07.2015 г. по гр. д. № 3014 / 2014 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр.
отделение, решение № 615/15.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1208/2009 г. , III
г.о. на ВКС , Р № 1444/04.11.1999 г. на ВКС по гр. д. № 753/99 г., V г.о., Р №
834/26.10.2009 г. на ВКС по гр. д. № 136/2009 г.).
Твърди се, че е необходимо да е налице значителна липса на
еквивалентност на насрещните престации или вземането на едната страна да е
в размер, който чувствително надвишава насрещната престация, като това
несъответствие цели обогатяване, а не само възмездяване. Следва да се
посочи, че разпоредбата на чл. 26, ал. 1, предл. трето („противоречие с
добрите нрави “) ЗЗД намира приложение и при търговските сделки /в този
смисъл Решение № 88 от 22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на ВКС, I ТО/. По
договор за поръчителство, сключен между длъжника и поръчителя,
длъжникът не получава никаква престация, поради което нарушаването на
принципа на справедливост е още по-драстично. Поставянето на изискването
за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично обезпечение
противоречи на целта на Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. От член 8,
параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става ясно,
че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на 12 кредитоспособността на потребителя, като при необходимост
това задължение може да включва да се направи справка в съответната база
данни. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл. 16
от Закона за потребителския кредит. В този смисъл в съображение 26 от
Директивата се посочва, че в условията на разрастващ се кредитен пазар е
особено важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел избягване
на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране
на кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин.
Преддоговорното задължение на кредитора да направи оценка на
кредитоспособността на кредитополучателя има за цел да предпази
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност и допринася за
постигането на целта на Директива 2008/48., която е да се осигури високо,
адекватно и равностойно ниво на защита на интересите им /съображения
8.9.23. 24.43.45 от Директивата/. В този смисъл параграф 40-43 от Решение от
27.03.2014 г. по дело С565/12 на четвърти състав на СЕС.
Посочено е, че предвид обстоятелството, че се касае за отпускане на т.
нар. „бързи кредити“, при които потребителите се нуждаят спешно от
финансови средства, изискването за осигуряване на обезпечение превръща
сключването на договора за предоставяне на поръчителство в задължително
условие за получаването на кредита - аргумент от факта, че двата договора са
сключени на една и съща дата по едно и също време. Подобно изискване
противоречи на чл. 16 от ЗПК и на Директива 2008/48 относно
потребителските кредити, която забранява безотговорното кредитиране,
12
повишаващо опасността от неплатежоспособност и свръхзадлъжнялост на
потребителите /така съображения 9 и 26 от Директивата/, защото
специфичният профил на потребителите на бързи кредити е: лица с налична
вече задлъжнялост, с неустановими или ниски доходи и с имуществена
необезпеченост, които са изолирани от банковото кредитиране.
Ако тези лица разполагаха с възможност да осигурят обезпечения,
включително чрез гарантиране на изпълнението от страна на трети лица, те
щяха да предпочетат банковото кредитиране, при което лихвените нива са
значително по-ниски от тези, предлагани от небанковите финансови
институции.
В молбата се сочи, че при съпоставяне на размера на отпуснатия кредит
от 5000 лв. и размера на възнаграждението на дружеството - гарант 5300 лв.
няма житейска логика едно лице да се съгласи да заплати възнаграждение на
толкова висока цена, по-висока от сумата, която получава в заем, ако имаше
избор дали да се съгласи с обезпечението или да откаже. Поставянето на
условие за усвояване на кредита чрез осигуряване на поръчителство с високо
възнаграждение осъществява фактическия състав на неравноправността и
разкрива недобросъвестността на кредитодателя, тъй като ако последният
беше постъпил справедливо и добросъвестно с кредитополучателя,
потребителят не би се съгласил с клауза за толкова високо възнаграждение при
индивидуални преговори - така съображение 74 от Решение по съединени
дело С- 224/2019 г. и С-259/2019 г. на СЕС. Решението в своята точка 74 гласи
следното: „Що се отнася до въпроса дали е спазено изискването за
добросъвестност но смисъла на член 3, параграф 1 от Директива 93/13, следва
да се установи, че с оглед на шестнадесето съображение от Директивата
националният съд трябва да провери дали, като постъпва добросъвестно и
справедливо с потребителя, продавачът или доставчикът може основателно да
очаква, че потребителят ще се съгласи с подобна клауза при индивидуални
преговори (решение от 3 октомври 2019 г., Kiss и CIB Bank, С-621/17,
EU:C:2019:820, т. 50).“
Поради изложеното ищецът твърди, че клауза, която предвижда, че се
дължи възнаграждение за осигуряване на поръчител е в пряко противоречие с
целта на Директивата, като сочи, че на практика такава клауза прехвърля
риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за
предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията. На
практика вместо да се облекчава длъжника в кредитирането, т.е. в
получаването на кредита, неговото положение се утежнява, защото чрез
поръчителя той заплаща значително по- висока стойност на кредита.
Положението на поръчителя, от друга страна, е изключително благоприятно,
особено когато е свързано лице с Кредитополучателя, както е в случая.
Поръчителят веднъж получава възнаграждение, почти равно на стойността на
самия кредит, и второ, ако той заплати дълга, ще му се дължи и заплатената
част + неговото възнаграждение, което означава, че поръчителят на практика
се обогатява, поръчителствайки. Отделно от горното, в случай като
настоящия, когато на длъжника се вменява задължение да осигури
възнаграждение за обезпечение, с което дългът му нараства, се получава ефект
на създаване на опасност от свръхзадлъжнялост на длъжника, т.к. размерът на
13
задълженията се увеличава. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като топ следва да
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата (решения по дела
С-106/89 Marlcdsng и 14/83 Von Colson). Възлагането на потребителя да
заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в изключителен
интерес само на търговеца и във вреда на потребителя, като по-слабата страна
в гражданския и търговския оборот, с което задължение той не би се съгласил,
ако кредитодателят действа добросъвестно.
Ищецът счита, че е изпълнен общият фактически състав на чл. 143 ЗЗП и
с оглед на неизчерпателното изброяване на предпоставките за
неравноправност на договорна уговорка относно клауза за предоставяне на
обезпечение гаранция /клауза гарант/ /арг. от т. 19 на чл. 143 ЗПК/ и тази
договорка следва да бъде квалифицирана като неравноправна и непораждаща
правни последици за потребителя. Същата клауза следва да се счита като част
от Договора за потребителски кредит поради тясната й свързаност с Договора.
Сочи, че в процесния договор не фигурира горепосочената такса
гаранция, макар в този договор да се съдържа уговорка, че с одобряването на
кредита се одобрява и гаранцията. Именно в тази връзка двата договора - този
за кредит и този за гаранция, не само, че са свързани, но възнаграждението по
единия (за гаранцията) е предвидено да се заплаща с вноските по
погасителния план по другия (кредита). При това положение единият договор
става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата
и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по
кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция, поради
което ищецът твърди,че в договора за кредит има вписана уговорка за
поръчителство, която произтича от чл. 5 от договора за кредит, но размерът й
е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от
договора за заема, като включена в съдържанието му. Ищецът счита, че
обстоятелството, че по всеки от тези договори има изготвени отделни
погасителни планове, не променя този извод, тъй като вноските се дължат
едновременно на едни и същи падежни дати и спрямо едно и също лице- това
на кредитодателя. В тази връзка ищецът се позовава на влязлото в сила
решение на ОС-П. (Решение № 86 от 7.03.2023 г. на ОС - П. по в. гр. д. №
102/2023 г.): ,, Правилен бил изводът на първоинстанционния съд, че въпреки,
че всеки един от представените договори — този за кредит и този за
предоставяне на поръчителство, формално представляват самостоятелни
договори, двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от предпоставяното на уважаването на искането за
предоставяне на кредит от сключването на договор за поръчителство с
одобрено от кредитодателя юридическо лице-поръчител, сключването на
договора за поръчителство в същия ден, в който е сключен договорът за
кредит, както и от изплащането на кредита и на възнаграждението на
поръчителството дружество по сметката на кредитодателя. В този смисъл са и
дадените вече указания по възприемане на смисъла на Европейския стандарт
на потребителска закрила в практиката на СЕС (Решение по дело С-96/14
съображения 47 и 48). “ Свързаността на лицата (в това число и на
договорите) е била пространно изследвана и от вещо лице, назначено от съда,
като съдът в решението си констатира следното (Решение № 34 от 17.02.2023
14
г. на PC - К. по гр. д. № 1292/2022 г.): „Неоснователно е възражението на
ответника "****" ЕООД, че няма нищо общо с третото за делото лице
"********". В действителност "*******" е самостоятелно юридическо лице,
регистрирано в М., което предоставя услуги на територията на Република
България, въз основа на лиценз, издаден от БНБ и вписването му под № 178 в
публичния регистър на БНБ, но връзката между кредитодателя и поръчителя
се установява от факта, че **" фигурира в предварително определения като
типов по характера си договор и в електронните формуляри. Това от своя
страна показва, че двете дружества се намират в икономическа свързаност,
сочеща недобросъвестност, с оглед обективираните права и задължения
между двата сключени договора /този за потребителски кредит и този за
поръчителство/, което на практика представлява разделяне на приходите по
кредите между двете формално отделни юридически лица, с цел да се
заобиколи ЗПК и да се консумира недопустима печалба. Възражението на
ответника, че сключването на договор за поръчителство не е задължително
условия за получаване на кредита, тъй като ищецът е могъл да посочи избрано
от него лице за поръчител е неоснователно. Това е така, тъй като отказът да
бъде сключен договор за поръчителство, може да доведе до отказ да бъде
сключен договора за потребителски кредит от страна на кредитора.
Единствената "привилегия", която е била предоставена на кредитополучателя
е това, че той е могъл да избере физическо или юридическо лице, се
обезсмисля от изискването, то да бъде предварително одобрено от кредитора.
Фактът, че ищецът е избрал поръчителят да бъде предварително одобреното
от кредитодателя лице и договорът за кредит да бъде сключен при
предоставено от това лице поръчителство не променя извода, че сключване на
договор за поръчителство е задължително условие за получаване па кредита.
Свързаността на "******" ЕООД и "*****" се установява и от заключението
на вещото лице, в което е посочено, че двете дружества са дъщерни, като
сумата от 50, 51 лева е преведена не по банков път с платежно нареждане, а по
"транзитна сметка ".
В молбата се сочи, че инкорпорирането в Договор № 773559 за
предоставяне на потребителски кредит от 01.07.2019 г. на клаузата на чл. 16. 2.
б. "а" от Общите условия, където е предвидено, че в случаи че получи плащане
от кредишонолучателя, което не е предназначено за "******” ЕООД и в
случаи, че идентифицира за кого е предназначено това плащане, следва да
преведе сумата директно на получателя, като уведоми затова
кредитополучателя, също е индиция за свързаност на "*********" ЕООД и
"********", тъй като за да бъде създадена тази клауза, предварително е било
предвидено, че средствата към гаранта/поръчителя ще бъдат получавани от
кредитора, който за да не ги осчетоводи и за да заобиколи ЗПК, поема
задължението да ги превежда на свързаното с него лице. “ В този смисъл е и
Решение № 154 от 30.09.2021 г. на ОС - С. по в. гр. д. № 359/2021 г., в което се
излага следната мотивировка: ,,Исковите претенции са предявени срещу
надлежна страна - "*********" ЕООД, а първоинстанционното решение е
валидно и допустимо в частта му, с която е прогласена нищожността на
процесния договор за гаранция. В т. 5 от процесния договор за потребителски
кредит № ******е посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от "******" в полза па "********* ЕООД. От начина, по който е
15
формулирана тази клауза и особено от изречение трето "Одобряването на
обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита", става ясно, че в
случая се касае за едно общо "тристранно" споразумение между П. Г., "*****"
ЕООД и "******". Целта на разделянето на това тристранно споразумение в
два документа - договор за кредит и договор за гаранция, както и целта на
включването в правоотношението па "*******" е заобикаляне на изискванията
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и чл. 10а, ал. 2 от ЗПК под предлог, че незаконните
такси се дължат не на кредитора, а на трето лице "поръчител". Следва да се
отбележи, че от една страна, одобряването на кредита като бърз кредит
неминуемо води до одобряване и на обезпечението, а от друга страна,
кредитът е уговорен и се предоставя само и единствено при поръчителство на
точно определено трето свързано с "*******" ЕООД лице. Тази клауза е
уговорена още при сключването на договора е "******" ЕООД, без да бъде
предоставена възможност на потребителя да посочи избран от него поръчител
и е абсолютна предпоставка последният да бъде одобрен за получаване на
заема.
Твърди се, че поръчителството е недействително, тъй като договорът не
може да съществува без него, поради което и целият договор следва да се
обяви за недействителен. Дори и да се приеме, че договорът за поръчителство
е самостоятелен договор и евентуално би бил действителен на собствено
основание, ищецът моли да се вземе предвид, че поради нищожността на
кредитната сделка (ако се счете, че такава е налице), то акцесорната сделка
(договорът за поръчителство) не би произвела правен ефект, защото
договорът за поръчителство е с акцесорен характер и той може да съществува
валидно единствено при условие, че съществува действителен главен дълг,
доколкото обаче договорът за потребителски кредит би се оказал нищожен, то
нищожна следва да е обезпечителната сделка
Моли в случай, че ответното Дружество предяви насрещен иск за
остатъка на главницата при постановяване на решението да се отсрочи и/или
да разсрочи неговото изпълнение с оглед погасителния план по договора. На
основание чл. 241, ал. 1 ГПК при постановяване на решението ищецът моли
да се разсрочи изпълнението на задължението за връщане на главницата
съобразно погасителния план към договора за кредит. Моли също в случай, че
не се уважи молбата по чл. 241, ал.1 от ГПК, то при постановяване на
съдебното решение да се вземе предвид, че съгласно чл. 23 от ЗПК „Когато
договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят
връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита.“ , т.е. потребителят следва да върне само стойността на
главницата съобразно погасителния му план, като във връзка това ищецът се
позовава и на съдебната практика на Съда на Европейския съюз в следните
решения: С 482/13, С 484/13, С 485/13 и С 487/13
„ Т. 28 Във връзка с това следва да се напомни, че но отношение на
последиците от установяване на не равноправно cm на разпоредба от договор
между потребител и продавач или доставчик от текста на член 6, параграф 1 от
Директива 93/13 е видно, че националните съдилища са длъжни само да не
прилагат неравноправните договорни клаузи, така че те да нямат
задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Всъщност договорът трябва по принцип да продължи да
16
действа без друго изменение освен произтичащото от премахването на
неравноправните клаузи, доколкото съгласно нормите на вътрешното право
съществува правна възможност така да се запази договорът (решения Banco
Espanol de Credito, C 618/10, EU:C:2012:349, т. 65 u Asbeek Brusse u De Man
Garabito, C 488/11, EU:C:2013:341, т. 57)
С 377/14
„ T. 97 Съдът е припомнил, че националните съдилища са длъжни само
да не прилагатнеравноправните договорни клаузи, така че последните да
нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменяш
съдържанието им. По принцип договорът би трябвало да може да се
изпълнява без друго изменение освен премахването па неравноправните
клаузи, доколкото това е възможно от правна гледна точка в съответствие с
нормите на вътрешното право (решение от 21 януари 2015 г., Unicaja Banco и
Caixabank, С 482/13, С 484/13, С 485/13 и С 487/13, EU:C:2015:21, т. 28 и
цитираната съдебна практика). “
В Решение по дело С-125/18 СЕС приема следното:
Ако в положение като описаното в точка 61 от настоящото решение не
се допуска заместване на неравноправна клауза с разпоредба от националното
право със субсидиарен характер и националният съд е длъжен да обяви
недействителността на целия договор, потребителят може да бъде изложен на
особено неблагоприятни последици, като по този начин възпиращото
въздействие, произтичащо от обявяването на договора за недействителен, би
било застрашено. Всъщност при договор за кредит такава недействителност
поначало води до незабавна изискуемост на остатъка от сумата по кредита в
размери, които и надхвърлят финансовите възможности на потребителя, и
поради това с нея би се стигнало до наказване на потребителя, а не на
кредитодателя, които съответно няма да бъде възпрян да включва такива
клаузи в предлаганите от него договори (вж. в този смисъл решения от 30
април 2014 г., Kasler и Kaslerne Rubai, С-26/13, EU:C:2014:282, т. 83 и 84, и от
26 март 2019 г., Abanca Corporacion Bancaria и Bankia, С-70/17 и С-179/17,
EU:C:2019:250, т. 58). “ , поради което ищецът моли да се разсрочи
задължението му за връщане на главницата съобразно погасителния план но
договора за потребителски кредит.
Претендира минимално адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 във
вр. с ал. 2 от Закона за адвокатурата, както следва: 1. По иска с правно
основание чл. 22 от ЗПК във връзка с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД минималното
адвокатско възнаграждение възлиза на 1516.80 лева с ДДС.
Моли в случай, че се счете, че делото е с особена правна и фактическа
сложност, да се съобрази, че съгласно чл. 2, ал. 9 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ
2004 Г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ: когато процесуалното представителство, защитата и
съдействието са свързани с особена фактическа и правна сложност,
минималното възнаграждение по тази наредба е в двукратен размер. “ Моли
да се съобрази разпоредбата на чл.2 ал.5 от НАРЕДБА № 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г.
ЗА МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА АДВОКАТСКИТЕ
ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ: За процесуално представителство, защита и съдействие
по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на
17
предявените искове, за всеки един от тях поотделно независимо от формата на
съединяване на исковете. Моли да се съобрази, че съгласно § 2а от НАРЕДБА
№ 1 ОТ 9 ЮЛИ 2004 Г. ЗА МИНИМАЛНИТЕ РАЗМЕРИ НА
АДВОКАТСКИТЕ ВЪЗНАГРАЖДЕНИЯ:
„За нерегистрираните по Закона за данъка върху добавената стойност
адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба е без включен в тях
данък върху добавената стойност, а за регистрираните дължимият данък върху
добавената стойност се начислява върху възнагражденията по тази наредба и
се счита за неразделна част от дължимото от клиента адвокатско
възнаграждение, като се дължи съобразно разпоредбите на Закона за данъка
върху добавената стойност. “ Съгласно приложена интернет справка и видно
от публичния регистър на НАП за лицата, регистрирани по ДДС, адвокат А. Д.
е регистриран по ДДС с ДДС номер: ******при БУЛСТАТ: ******** съгласно
което следва при определянето на възнаграждението да се вземе предвид
сумата с ДДС като цялостен размер на възнаграждението. Моли да се има
предвид, че ако адвокатът е регистриран по ДДС, какъвто е процесният
случай, видно от представената справка за ДДС регистрация на адвокат А. Д.,
то за последния възниква задължение да начисли ДДС върху претендирания
от него хонорар. Ако например, минималното адвокатско възнаграждение е в
размер от 400 лева съгласно цитираната Наредба, ако в тези 400 лева се
включи ДДС, това означава реалното възнаграждение за адвоката след
приспадане на ДДС, да бъде под минимума, установен в Наредбата. Същите
изводи намират легална опора в разпоредбата на §2а от ДР на Наредбата за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда
следното: „ § 2а. (Нов - ДВ, бр. 43 от 2010 г., изм. - ДВ, бр. 28 от 2014 г., доп. -
ДВ, бр. 84 от 2016 г.) За нерегистрираните по Закона за данъка върху
добавената стойност адвокати размерът на възнагражденията по тази наредба
е без включен в тях данък върху добавената стойност, а за регистрираните
дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху
възнагражденията по тази наредба и се счита за неразделна чист от дължимото
от клиента адвокатско възнаграждение, като се дължи съобразно
разпоредбите на Закона за данъка върху добавената стойност."
Съгласно трайната практика на ВКС (вж. например: Определение № 266
от 18.04.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 1913/2018 г., II т. о.. ТК, докладчик
съдията К. Н.: Определение № 64 от 1.02.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 453/2016
г., I т. о., ТК, докладчик съдията Е. М.) върху адвокатския хонорар, вкл. при
договори за правна защита и съдействие, сключени на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата, ДДС следва да бъде начислен, като данъчната
основа се формира от минималното адвокатско възнаграждение съгласно
Наредбата за минималните адвокатски възнаграждения.
Същият извод се споделя и от Националната агенция за приходите в
нейно становище, което прилагаме, постановено по поставен от адвокат Д.
въпрос във връзка с фактуриране на клиенти в случаите на чл. 38, ал. 2 от
Закона за адвокатурата. Цитира се Заключение на генералния адвокат по дело
С-744/23, в което се сочи следното:
34. “Всъщност. както посочва член 9 от Директивата за ДДС,
данъчнозадължено лице е всяко лице, което извършва икономическа дейност,
без значение от резултатите от тази дейност. Междувременно Съдът
18
многократно е уточнявал, че от решаващо значение е обстоятелството дали
дейността се упражнява по начин, сравним с поведението на типично
данъчнозадължено лице. Това може да се приеме категорично по отношение
на адвокат, както в настоящия случай, на още по-силно основание предвид
обстоятелството, че както възнаграждението в зависимост от постигнатия
успешен резултат, така и обстоятелството, че по принцип загубилата делото
страна заплаща (пряко или непряко) това възнаграждение, са по-скоро
типични за тази професия ”.
35 . "Следователно, както правилно посочва Р. П., правната помощ и
процесуалното представителство, предоставени от адвокатското дружество,
представляват доставка на услуги, извършена от данъчнозадължено лице.
Единственият въпрос, който все още следва да се постави, е дали това е
направено и срещу възнаграждение ”.
36. “Този въпрос е донякъде странен, тъй като спорът пред запитващата
юрисдикция се отнася именно до това дали освен минималното
възнаграждение от 400 лева трябва да се заплати и ДДС в размер на 20% (в
случая— 80 лева). Следователно очевидно адвокатското дружество получава
възнаграждение за своята адвокатска дейност. В националното право то е
квалифицирано като адвокатско възнаграждение, което адвокатът може да
претендира от загубилата делото страна (вж. член 38, алинея 2 от ЗА). Ето
защо в подобна ситуация е изненадващо да се говори за безвъзмездна доставка
на услуги“
37. "Това, изглежда, се основава единствено на факта, че клиентът е
материално затруднен и поради това е можел да получи и е получил безплатна
помощ. Тъй като това е предвидено в договора, клиентът не дължи насрещна
престация за правната помощ. Както правилно изтъква Р. П., от този факт сам
по себе си не следва, че предоставените от адвокатското дружество услуги са
безвъзмездна доставка на услуги по смисъла на правото в областта на ДДС".
38. "Съдът също вече изрично е посочил, че не е необходимо насрещната
престация за тази доставка на услуги да е получена пряко от лицето, за което
са предназначени услугите. Тя може да бъде получена и от трето лице. Ако за
сделките плаща трето лице, така платената сума се включва в данъчната
основа. Следователно Директивата за ДДС допуска наличието на възмезден
характер дори когато насрещната престация за извършената доставка на
услуги се получава не от съдоговорителя, а от друго лице ".
39. "Това отново се обяснява лесно с естеството на данъка върху
добавената стойност като общ данък върху потреблението. В крайна сметка
целта на този данък е да се обложи финансовият разход за придобиването на
потребителска стока (тоест потребителско благо, независимо дали става
въпрос за материална вещ, както в случая на доставка па стоки, или за
нематериално благо, както в случая на доставка на услуги). От решаващо
значение в това отношение е, че потребителското благо се предоставя от
данъчнозадължено лице и че друго лице (обикновено получателят на
доставката, но може да бъде и трето лице — вж. член 73 от Директивата за
ДДС) е платило на данъчнозадълженото лице за това“.
42. "При предвидено в договор заплащане на възнаграждение в
зависимост от постигнатия успешен резултат, което клиентът е длъжен да
19
плати само ако делото бъде спечелено, също не би могло да се говори за
безвъзмездна доставка на услуга само защото плащането се извършва едва
накрая и при успешен изход на делото. В случай че делото бъде загубено,
никой не би приел също така, че е налице безвъзмездна доставка на услуги по
смисъла на член 26 от Директивата за ДДС. Предоставянето на правна помощ
от адвокат срещу възнаграждение в зависимост от постигнатия успешен
резултат, не представлява също и доставка на услуги за цели, различни от
икономическата дейност на лицето, по смисъла на тази разпоредба. Това обаче
би било условие за погрешно в случая финтиране на възмезден характер по
член 26 от Директивата за ДДС".
43. "Подобна доставка на услуги не подлежи на облагане, ако клиентът
загуби делото, тъй като никой не е извършил финансов разход, получен от
данъчнозадълженото лице (адвоката) за предоставянето на тази услуга по
предоставянето на правна помощ, поради което не е изпълнено основанието за
облагане с ДДС. От това обаче не следва, че при успешен изход на делото
също не би трябвало да се начисли ДДС". По изложените съображения моли
за уважаване на иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил ОИМ от „******“ ЕООД, с който
взема становище за неоснователност на предявения иск. Не оспорва
твърдението на ищеца, че на *******. между него и ответника „*******“
ЕООД, ЕИК **********, е сключен Договор за потребителски кредит
№******/*****г., по силата на който, кредитополучателят е длъжен да върне
главницата и да заплати лихвите по кредита в срок до 12 месеца. По силата на
чл. 5 от договора ищецът е бил длъжен също да даде подходящо обезпечение
на своето задължение, чрез поръчителство от ***** (М.).
Ответникът счита за неоснователно твърдението на ищеца, че чл. 5 от
Договорът за кредит е нищожен.
Счита за неоснователно и твърдението, че поръчителството от ******
(М.) е задължително условие за сключване на кредитен договор, като сочи, че
Кредитополучателят може да избере свой поръчител или този, предложен от
кредитора. Според сайта на „********, потребителят сам избира
обезпечението, поради което ответникът твърди, че сключването на договор за
гаранция не е задължително.
Сочи, че исковете за нищожност или унищожаване на Договора за
гаранция са недопустими, тъй като не са насочени срещу правилната страна
— **** а не „*******“ ЕООД. ***** е самостоятелно юридическо лице,
банкова институция, лицензирана в М., която предоставя услуги на
територията на Р. Б. по силата на свободата на предоставяне на услуги,
съгласно взаимното признаване на единния европейски паспорт, и е вписана
под № *** в нарочния регистър на БНБ.
Твърди, че Договорът за гаранция е отделно облигационно
правоотношение, по което ****не е страна. Прогласяването на Договора за
гаранция за нищожен, съответно унищожаването му в рамките на настоящото
съдебно производство няма да произведе сила на присъдено нещо по
отношение на ***** и така няма да настъпи промяна в патримониума на
ищеца, поради което ответникът счита, че ищецът е завел исковете за
прогласяването на нищожността, съответно унищожаването на Договора за
20
гаранция срещу ненадлежна страна по делото, поради което същите следва да
бъдат оставени без разглеждане като недопустими.
Твърди също, че ищецът сам е избрал ****** (М.) като поръчител в
електронния формуляр и, след като е бил информиран за дължимите такси, е
подал заявление за кредит. Получил е преддоговорна информация по e-mail,
която изрично посочва, че за сключването на договора за кредит „*****“
изисква поръчителство. Ищецът е получил и документи от ********,
включително Договор за гаранция и след като е бил информиран, е потвърдил
чрез SMS желанието си да сключи договора, поради което ответникът счита,
че не може да се говори за заблуждаваща търговска практика по чл. 68е от
ЗЗП, тъй като същият не е въвел ищеца в заблуждение относно избора на
поръчител или дължимите суми.
Ответникът сочи, че на всеки етап ищецът е бил информиран за
последствията от своя избор, включително за сумите, дължими на ******, ако
избере нея за поръчител, поради което счита, че претенциите на ищеца не са
подкрепени с убедителни доказателства.
Твърди също, че исковата молба съдържа общи твърдения,
неподкрепени с конкретни факти и документи, и не представя ясни
доказателства за плащания, възникнали отношения или суми. Твърденията за
нарушение на чл. 143 от ЗЗП, счита за неоснователни. Сочи, че чл. 5 от
договора ясно посочва избраната от ищеца опция за поръчител, без
задължение за сключване. В СЕФ и договора за гаранция са подробно описани
възможностите за обезпечение и дължимите суми към ****** които ищецът е
приел доброволно.
Относно твърдяното нарушение на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ответникът сочи,
че Договорът за гаранция е възмездна услуга от трето лице, а разходът за нея
не се включва в ГПР, тъй като е незадължителна. Счита за неоснователно и
твърдението на ищеца за допълнителни разходи, като сочи, че обезпечението
е резултат от оценка на кредитоспособността по закон. „******“ е
предоставила необходимата информация за ГПР и условията, като ищецът е
имал време да избере обезпечение и правото да се откаже в 14-дневен срок, но
не е упражнил това си право. Б. законодателство не забранява договорът за
поръчителство между длъжник и поръчител да бъде възмезден. Сочи, че при
определянето на ГПР няма допуснати нарушения, като твърди, че ищецът е
имал цялата необходима информация и време, за да вземе решение дали
сключването на договор е подходящо за него. По изложените съображения
моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно
и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от
фактическа и правна страна следното:
Липсва спор между страните, а и от събраните по делото доказателства
се установява, че на **** г. между ищеца и ответното дружество бил сключен
договор № **** за предоставяне на потребителски кредит по реда на Закона за
предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), при следните
параметри: размер на предоставената сума от ответника на ищеца - 4000 лв.,
обща сума за връщане 5400 лв., която представлява сбор от: главница в размер
на 4000 лв., лихва в размер на 1400 лева, при лихвен процент 23,33 %.
21
Съгласно чл. 2 от договора, заемателят следвало да върне заема в срок на 18
вноски, при първа падежна дата 19.05.2024 г. Съгласно чл. 4 от Договора
годишният процент на разходите по кредита бил в размер на 49,66 %.
Съгласно чл. 5 от договора кредитът се обезпечава с поръчителство
предоставено от ***** в полза на дружеството, с одобряването от дружеството
на предоставено в негова полза обезпечение, уговорката свързана с
обезпечението не може да се отмени нито от кредитополучателя нито от
лицето, предоставило обезпечението. За обезпечаване изпълнението на
задълженията на ищеца по процесния договор за потребителски кредит към
ответника между ищеца и трето по делото лице – ******, със седалище в М.
бил сключен договор за предоставяне на гаранция/поръчителество/ от
19.04.2024 г., по който ищеца следвало да заплати възнаграждение - такса в
полза на гаранта в размер на 4240,00 лева. на месечни вноски, в размерите и,
условията и падежите, уговорени съгласно погасителен план, който е
неразделна част от договора: 18 бр. вноски, дата на първо плащане -19.05.2024
г. и краен срок на издължаване на таксата – 11.10.2025 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя, или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане.
Ответникът- кредитодател е небанкова финансова институция по смисъла на
чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства,
които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други
възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване
на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на
потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и кредитор съгласно чл. 9, ал. 4
ЗПК. Сключеният договор между ищцата и***** ЕООД по своята правна
характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит,
поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на
специалния закон ЗПК.
Според чл. 22 от ЗПК - когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1,
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20, чл. 12, ал. 1, т. 7-9 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.
Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й
са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на
кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи. Съгласно чл. 11, ал. 1,
т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, какъв е
размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Според дадената
дефиниция в § 1, т. 2 от ДР на ЗПК - "Обща сума, дължима от потребителя" е
сборът от общия размер на кредита и общите разходи по кредита на
потребителя, които пък представляват всички разходи по кредита,
22
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за
получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в
резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
В процесния случай се констатира, че не е спазено изискването на чл. 11
ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Изискването на
закона е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв
начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи,
че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на
кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да
бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият
да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,66 %,
а лихвения процент е 23,33%, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е
формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 26
% между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя
потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по
кредита. В договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата
сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на
5400 лева. Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен
договор с трето за делото лице, по който се дължи възнаграждение за
предоставената услуга в размер на 4240 лева. Доколкото в договора за кредит
е уговорено обезпечаването му чрез предоставяне на гаранция, таксата за
допълнителната услуга, която макар и формално да е дължима по друг
договор на друго лице - поръчител, е пряко свързана с договора за кредит и се
явява част от съдържанието му и всъщност води до скрито оскъпяване на
кредита и следва да бъде включено в общата дължима сума от потребителя и в
размера на ГПР. Обстоятелството, че според договора клиентът принципно
има право на избор да сам да осигури поръчител или пък да използва Фератум
България, с която да сключи договор за гаранция, за което ще дължи
допълнително възнаграждение не означава, че таксата за обезпечение не се
дължи във връзка с кредита или пък, че тя не следва да бъде включена като
разходи по него, след като именно го оскъпява значително и за потребителя
това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем, които той трябва да
плати. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това
в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от
общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи
и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
23
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява
дали тя създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в
ГПР, противоречи на изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от
ЗПК.
По делото е изготвено и прието заключение на съдебно-счетоводна
експертиза, което съдът кредитира като обективно, компетентно и неоспорено
от страните и от което се установява, че годишния процент на разходите при
следните допускания: размер на кредита – 4000,00 лв., брой вноски - 18,
дължима лихва – 1400,00 лв., първа падежна дата – 19.05.2024 г. общ размер на
плащания за главница и лихва – 5400,00 лв., такса за предоставяне на гаранция
– 4240,00 лв., общ размер на плащания за главница, лихва и гаранция -9640,00
лв., ГПР би бил 269,3366 %. Ето защо при включването на дължимото
възнаграждение за гарант в размер на 4240лв. надвишаващо размера на
отпуснатия кредит, ГПР би надхвърлил законовото ограничение по чл. 19, ал.
4 от ЗПК. Доколкото посоченият в договора за кредит размер на ГПР не
съответства на действително прилагания между страните е налице нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като потребителят се явява реално лишен от
информация за действителния размер на приложимия на ГПР, което право
ЗПК му признава и гарантира. Тази норма, от една страна, е насочена към
осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга - към стимулиране на
добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне
на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите
на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид
предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита. Този
пропуск сам по себе си е достатъчен, за да се приеме, че целият договор за
потребителски кредит е нищожен на осн. чл. 26, ал. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК
вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на ищеца. Ето защо предявеният установителен иск е основателен
и следва да бъде уважен.
По отношение на разноските:
В производството ищеца е бил представлявана от адвокат, който е
поискал присъждане на възнаграждение в хипотезата на чл.38, ал.1, т.2 от
Закона за адвокатурата. Съдът взе предвид изричните разяснения, дадени в
Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела C-427/16 и C-428/16
/постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски районен
съд/, съобразно които установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Тези постановки са доразвити с постановеното Решение по дело
C438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267
ДФЕС от С. районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, §
1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че
24
наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният
съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по
отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв
договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. Предвид посочените
принципни съображения и като взе предвид липсата на фактическа и правна
сложност на делото, съдът намира, че следва да се определи на основание чл.
38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на адв. А. Д. адвокатско
възнаграждение в размер на 480 лева с вкл. ДДС за производството.
На осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца направените разноски по делото в размер на 200 лева за съдебно-
счетоводна експертиза и 396 лева за заплатена държавна такса или разноски в
общ размер на 596 лева. С оглед изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен сключения между В. С. П., ЕГН
**********, с адрес: гр. М., обл. С., ул. „*******“ № ** и „*******“ ЕООД,
ЕИК *******, седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „*******“ № **, вх.
*, ет. *, ап. офис **, Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит
от *****г. на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК, вр. с чл. 11, ал.1, т.
10 от ЗПК, поради противоречие със закона.
ОСЪЖДА „*****“ ЕООД, ЕИК *****, седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „***** № **, вх. *, ет. *, ап. офис **, да заплати на В.
С. П., ЕГН **********, с адрес: гр. М., обл. С., ул. „****“ № **, сумата от 596
лева (петстотин деветдесет и шест лева) - направени по делото разноски.
ОСЪЖДА „****“ ЕООД, ЕИК ****, седалище и адрес на
управление: гр. С., ул. „***** № **, вх. *, ет. *, ап. офис **, да заплати на
адвокат А. Д. БУЛСТАТ ***** с адрес: гр. С., ул. „***“ № **, ет. *, ап. *,
сумата от 480 лева (четиристотин и осемдесет лева) с вкл. ДДС - адвокатско
възнаграждение за оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 2
от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред ОС С. в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Мадан: _______________________
25
26