№ 7681
гр. София, 16.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на осми декември през две хиляди двадесет и пета година
в следния състав:
Председател:Емилия Александрова
Членове:Катя Хасъмска
Таня Кандилова
при участието на секретаря Кристина П. Г.а
като разгледа докладваното от Емилия Александрова Въззивно гражданско
дело № 20251100505092 по описа за 2025 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258-273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на С. И. Б. срещу Решение №
21392/25.11.2024 г., поправено с Решение № 10820/09.06.2025 г., постановени
по гр. дело № 7252/2024 г. по описа на Софийския районен съд, 181 състав, с
които е издадена заповед, на основание чл. 15, ал. 1 ЗЗДН, срещу С. И. Б. – Г.а,
като е задължена, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 ЗЗДН да се въздържа от
извършване на домашно насилие по отношение на И. И. Г., предупредена е, на
основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, че при неизпълнение на заповедта полицейският
орган е длъжен да я задържи и незабавно да уведоми органите на
прокуратурата, наложена й е, на основание чл. 5, ал. 3 ЗЗДН, глоба в размер на
200,00 лв., платима в полза на държавния бюджет, осъдена е, на основание чл.
11, ал. 2, предл. първо ЗЗДН, да заплати по сметка на Софийския районен съд
държавна такса за производството в размер на 25,00 лв.
Във въззивната жалба се твърди, че обжалваното решение е неправилно
и незаконосъобразно, като се излагат съображения.
Моли се да бъде отменено изцяло и да се постанови друго, с което да се
отхвърли молбата като неоснователна.
Въззиваемата страна И. И. Г. оспорва жалбата и моли за оставянето й без
уважение.
1
Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН
от ответницата в първоинстанционното производство, имаща правен интерес
от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл.
258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.
Делото пред първата инстанция е образувано по молба на И. И. Г. за
защита от домашно насилие, извършено на 29.12.2023 г., подробно описано в
молбата от 09.02.2024 г.
Ответницата е оспорила твърденията в подадената молба.
С Решение № 21392/25.11.2024 г., поправено с Решение №
10820/09.06.2025 г., постановени по гр. дело № 7252/2024 г. по описа на
Софийския районен съд, 181 състав, е издадена заповед, на основание чл. 15,
ал. 1 ЗЗДН, срещу С. И. Б. – Г.а, като е задължена, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1
ЗЗДН да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на И.
И. Г., предупредена е, на основание чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, че при неизпълнение на
заповедта полицейският орган е длъжен да я задържи и незабавно да уведоми
органите на прокуратурата, наложена й е, на основание чл. 5, ал. 3 ЗЗДН, глоба
в размер на 200,00 лв., платима в полза на държавния бюджет, осъдена е, на
основание чл. 11, ал. 2, предл. първо ЗЗДН, да заплати по сметка на Софийския
районен съд държавна такса за производството в размер на 25,00 лв.
Във въззивната жалба се съдържат оплаквания, че постановеното
първоинстанционно решение е неправилно, тъй като не почива на съвкупна и
пълна преценка на всички събрани по делото доказателства, не дава отговор
на конкретните доводи и защитни възражения на ответницата, а направените
фактически изводи противоречат на обективната истина, като според
изложеното от доказателствата по делото молбата за защита по ЗЗДН
представлява израз на очевидна недобросъвестност от страна на молителя и
злоупотреба с процесуални права, поради което е неоснователна. Твърди се, че
по делото безспорно се установява, че ответницата е била поставена в
ситуация, в която се е защитавала от упражнено спрямо нея физическо
насилие от страна на молителя, който е мъж, физически по-силен от нея и към
момента на инцидента е бил афектиран от обстоятелството, че телефонът му
се е намирал в нейни ръце, като от изслушването на страните пред съда се
установявало, че спорът е възникнал именно по повод телефона на молителя и
в стремежа си да си го върне той е нападнал съпругата си, притискайки я в
областта на гърдите и крайниците, поради което ответницата е действала в
състояние на неизбежна отбрана, опитвайки се да запази живота и здравето
си. Сочи се, че при правилно обсъждане на представеното по делото
съдебномедицинско удостоверение първоинстанционният съд е следвало да
достигне до извод, че именно ответницата е жертва на домашно насилие, тъй
като нанесените на молителя увреждания са резултат от защитни действия,
извършени без умисъл, в състояние на страх и при опит да се предотврати по-
тежък вредоносен резултат, като се твърди, че описаното кръвонасядане на
лявата предмишница на молителя е на място, което е било най-близо до
2
ответницата и е получено при захват от негова страна. Поддържа се, че при
правилна оценка на всички доказателства първоинстанционният съд е
следвало да приеме, че молителят е проявил агресия във връзка с желанието
си да получи телефона си обратно, като такова агресивно поведение е
проявявал и преди инцидента, което е формирало у ответницата реални
опасения за нейното здраве и живот и обяснява поведението й като защитна
реакция, а не като насилствено поведение, насочено към ограничаване
правата на молителя, като се сочи още, че съдът не е обърнал внимание на
обстоятелството, че ответницата се е опитвала да се спаси от нападението, без
да вика и крещи, за да не травмира децата в съседната стая, както и че веднага
след като молителят е напуснал жилището тя се е обадила на телефон 112 и на
семеен приятел, свидетеля Й., когото е помолила да дойде, тъй като се е
намирала в състояние на страх, безпомощност и невъзможност да се справи
със ситуацията. Поддържа се също, че обстоятелството, че ответницата е била
жертва, а не извършител на насилие, се потвърждава от всички писмени и
гласни доказателства по делото, включително съдебномедицинското
удостоверение, обаждането й на спешния телефон 112, както и показанията на
свидетелите Й. и Д., последната от които е възприела нараняванията на
ответницата и я е придружила на медицински преглед, като се твърди още, че
молбата за защита по ЗЗДН е подадена през февруари 2024 г след като
ответницата е подала искова молба за развод на 24.01.2024 г. и представлява
средство за изнудване и заплаха с цел тя да оттегли иска за развод, като
подобно предложение е било отправяно лично от молителя и многократно
пред свидетели, включително пред свидетеля Й., който не си е спомнил за това
обстоятелство. Сочи се, че твърденията в молбата за защита относно
поведение на ответницата, пораждащо страх и физически и емоционален
дискомфорт у молителя, са абсолютно голословни, тъй като ако действително
се е страхувал от нея, той е могъл да напусне семейното жилище и да изпълни
доброволно определението за привременни мерки, с което ползването на
жилището е предоставено на ответницата и детето, като се отбелязва, че към
момента страните продължават да живеят заедно, което според въззивницата
допълнително доказва злоупотребата с права, както и че молителят
многократно е предлагал да оттегли молбата си по ЗЗДН, ако ответницата
оттегли иска за развод, за което тя е дала обяснения в съдебно заседание.
Поддържа се, че от всички събрани доказателства се установява, че именно
молителят е инициатор на конфликта между страните и че ответницата не е
извършвала действия, накърняващи физическото или психическото
самочувствие на молителя, като поведението й представлява реакция на
неговите действия, поради което следва да се приеме, че между страните е
налице личен конфликт, свързан с прекратяване на брака и ползването на
семейното жилище, но не и актове на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от
ЗЗДН, извършени от ответницата по време, място, начин и форма, като се
сочи, че данните по декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН са успешно опровергани
от останалите доказателства по делото, поради което се иска отмяна на
3
обжалваното решение, отхвърляне на молбата за защита като неоснователна и
недопускане на държавна принуда спрямо ответницата под формата на мерки
по ЗЗДН.
Въззивният съд, като прецени относимите доказателства и доводи на
страните, прие за установено следното:
Наведените доводи за неправилност на обжалваното решение са
неоснователни.
Настоящият съд напълно споделя подробно установената от
първоинстанционния съд фактическа обстановка и направените въз основа на
нея изводи, поради което не намира за необходимо да ги преповтаря.
Районният съд е обсъдил и преценил всички събрани по делото доказателства,
както поотделно, така и в тяхната съвкупност, относно релевантните за спора
факти, констатирал е съществуващите между тях противоречия и е изложил
мотиви относно това кои доказателства е счел за достоверни и кои не, като е
обяснил защо дава вяра на едните, а на другите не вярва. Въззивният съд
изцяло споделя мотивите на първостепенния съд и на основание чл. 272 ГПК
препраща към тях.
Следва да се отбележи, че както в първоинстанционното, така и във
въззивното производство, въззивницата е признала, че е ухапала въззиваемия.
По делото е безспорно, че на 29.12.2023г. между страните е възникнал
конфликт в семейното жилище, който е прераснал във физическо
съприкосновение. Събраните доказателства налагат извод, че в рамките на
този конфликт ответницата е осъществила физическо въздействие спрямо
молителя, което съставлява акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от
ЗЗДН.
От представените медицински документи -амбулаторен лист от
29.12.2023 г. и съдебномедицинско удостоверение от 04.01.2024 г.,се
установяват наранявания по лицето и по вътрешната страна на лявата
предмишница на молителя. Тези увреждания са в пълно съответствие с
неговите твърдения за ухапване и одраскване в хода на конфликта.
Документите са съставени непосредствено след инцидента и притежават
висока доказателствена стойност, като по делото липсват данни, които да
разколебават тяхната достоверност.
Ответницата признава, че е ухапала молителя, както и че след инцидента
е видяла кръв по лицето му. Тези признания са релевантни и кореспондират с
медицинските констатации. Обясненията й, че не знае дали го е одраскала или
дали той сам се е одраскал, не се основават на конкретен спомен и не могат да
бъдат възприети като убедителни, доколкото звучат като защитна теза, а не
като ясно възпроизвеждане на фактическата обстановка.
От значение е и поведението на ответницата непосредствено преди
възникването на физическия сблъсък. Установява се от нейните собствени
обяснения, че именно тя първа е взела мобилния телефон на молителя,
оттеглила се е с него в спалнята и е отказала да го върне, като е започнала да
4
преглежда съдържанието му. Когато молителят е поискал да си вземе
телефона обратно, тя е затиснала устройството под тялото си, за да
възпрепятства достъпа му. Подобно поведение е трудно съвместимо с
поддържаните твърдения за страх и възприета заплаха. Лице, което се намира
в реална опасност за своята физическа неприкосновеност, предприема
действия по дистанциране и прекратяване на конфликта, а не действия, които
обективно го ескалират. Ответницата е имала във всеки момент възможност
да прекрати разрастването на спора чрез връщане на телефона, но не го е
направила, което накърнява достоверността на тезата й, че е действала
единствено защитно.
Показанията на свидетелката Д. за наличие на синини по тялото на
ответницата на следващия ден не противоречат на горните изводи.
Свидетелката не е очевидец на инцидента,а по делото липсват медицински
документи, удостоверяващи твърдените от ответницата увреждания или
механизма на възникването им. Дори да се приеме, че по нея е имало следи от
физическо съприкосновение, това не отменя установеното и признато от
самата нея поведение спрямо молителя.
Свидетелят Й., извикан първоначално от ответницата, установява, че
непосредствено след инцидента молителят е бил в спешното отделение с
превръзка на лицето, което съответства на медицинската документация и
подкрепя неговата версия.
По делото е направено възражение за недобросъвестност и злоупотреба
с права от страна на молителя, като е представено определение за
привременни мерки по бракоразводно дело между страните. Самото наличие
на паралелни производства обаче не е достатъчно да обоснове извод за
злоупотреба с права, доколкото липсват доказателства, установяващи пряка
връзка между подаването на молбата за защита и процесуално поведение,
целящо извличане на предимство в друг спор, поради което възражението
остава недоказано.
Данните, съдържащи се в декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, не
остават изолирани, а намират потвърждение в останалия събран по делото
доказателствен материал, поради което не могат да се приемат за успешно
оборени.
Съвкупната оценка на доказателствата води до извода, че молителят е
понесъл физически увреждания, причинени от ответницата, при
обстоятелства, представляващи акт на домашно насилие. Не се установяват
данни, които да разколебават този извод или да обосноват приложимост на
изключителна хипотеза на защитно поведение. Първоинстанционният съд
правилно е приложил закона към установените факти и е наложил подходяща
мярка по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН.
Първоинстанционното решение е правилно. Неоснователни са
наведените във въззивната жалба доводи за погрешна преценка на
доказателствата и за неправилно приложение на материалния закон. Предвид
5
изложеното, обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като
правилно и законосъобразно.
Въззивният съд постанови въззивницата С. И. Б. да заплати по сметка на
Софийски градски съд държавна такса за въззивната жалба в размер на 12.50
лв.
Страните не претендират разноски, поради което съдът не се произнася
по този въпрос с решението си.
Така мотивиран, Софийският градски съд
РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 21392/25.11.2024 г., поправено с
Решение № 10820/09.06.2025 г., постановени по гр. дело № 7252/2024 г. по
-ви
описа на Софийския районен съд, 181 състав.
ОСЪЖДА С. И. Б., ЕГН **********, да заплати по сметка на Софийски
градски съд държавна такса в размер на 12.50 лева.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6