РЕШЕНИЕ
№ 245
гр. Бургас, 22.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на пети октомври през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Росица Ж. Темелкова
Членове:Таня Т. Русева Маркова
Елеонора С. Кралева
при участието на секретаря Стойка Д. Вълкова
като разгледа докладваното от Таня Т. Русева Маркова Въззивно гражданско
дело № 20212100501284 по описа за 2021 година
С Решение № 260080 от 05.05.2021г., постановено по гр. дело №
334/2020г. по описа на Районен съд – Поморие е осъдена Община Поморие да
заплати на „РТК“ ООД със седалище гр. Елин Пелин сумата от 10 403, 30
лева, представляваща договорна неустойка за забава по Договор № Д-
160/02.12.2016г. за обществена поръчка за сметосъбиране и сметоизвозване
на битовите отпадъци, почистване на териториите за обществено ползване,
измиване на улиците, снегопочистване и опесъчаване на улиците в Община
Поморие, ведно със законната лихва върху присъдената сума, считано от
28.07.2020г. до окончателното й изплащане.
Против постановеното решение е депозирана въззивна жалба с вх. №
261684/02.06.2021г. по описа на Районен съд – Поморие от Община Поморие
чрез процесуалния представител – адвокат Димитър Иванов Гроздев, с която
се претендира да бъде отменено първоинстанционното решение и вместо него
да бъде постановено ново решение по съществото на спора, с което да бъде
отхвърлен предявения иск спрямо Община Поморие. В жалбата се посочва, че
първоинстанционното решение е неправилно, незаконосъобразно и
1
постановено при съществени процесуални нарушения. В жалбата се посочва,
че неправилно съдът е приел, че в договора, сключен между страните има
уговорена неустойка, а след като няма уговорена неустойка, то и искът за
заплащане на такава се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Посочва се, че дори и да се приеме за правилен извода на съда, че клаузата на
чл. 15 е всъщност договорна неустойка, неправилно съдът е оставил без
уважение възражението за нищожност на тази клауза поради противоречие с
добрите нрави на основание чл. 26 от ЗЗД. В жалбата се сочи, че съдът
бланкетно е цитирал тълкувателно решение на ВКС на РБ, но не е направил
анализ на конкретната договорна норма, за да се прецени нейната
действителност, а в настоящия случай очевидно уговореният размер на
неустойката излиза извън обезщетителния и санкционния характер на същата.
В жалбата се посочва, че необосновано и в нарушение на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД
районният съд не е взел предвид нито вида и размера на задължението, което
тази неустойка обезпечава, нито съотношението между размера на същата и
очакваните за кредитора евентуални вреди от неизпълнението на паричното
задължение на възложителя. Посочва се и обстоятелството, че дори да се
приеме, че клаузата на чл. 15 е договорна неустойка и не е нищожна, то
необосновано и неправилно съдът е оставил без разглеждане искането на
Община Поморие да се намали размера на тази неустойка до размера на
дължимата законна лихва за периода, тъй като Общината е изпълнила своето
задължение и въпреки забавата за това, ищецът не е претърпял никакви вреди.
Не се отправят искания пред настоящата инстанция за представяне на
нови доказателства.
Отправя се искане да бъдат присъдени направените по делото
разноски пред настоящата инстанция.
В съдебно заседание въззивната страна чрез своя процесуален
представител поддържа жалбата и счита, че следва да бъде уважена, като бъде
отменено атакуваното първоинстанционно решение и вместо него бъде
постановено ново решение по същество на спора, с което предявените искове
да бъдат отменени.
Ответната страна по въззивната жалба – „РТК“ ООД със седалище 2 гр.
Елин Пелин депозира по делото писмен отговор, в който посочва, че жалбата
следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да
2
бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. В отговора на въззивната
жалба се посочва, че във въззивната жалба липсват конкретни оплаквания за
неправилността на първоинстанционното решение и същата е бланкетна и
дори и да се приеме, че в жалбата се съдържат доводи за противоречие на
обжалваното решение с материалния закон, то същото е правилно. Ответната
страна по жалбата сочи, че валидно е уговорена клауза за неустойка и тази
клауза не е нищожна поради противоречие с добрите нрави и съответно – не
подлежи на намаляване поради прекомерност с оглед на обстоятелството, че
сключената между страните сделка е търговска.
Не се отправят искания за събиране на нови доказателства пред
настоящата инстанция.
Отправя се искане да бъдат присъдени направените разноски.
В съдебно заседание ответната страна по въззивната жалба чрез своя
процесуален представител оспорва жалбата и счита, че следва да бъде
потвърдено първоинстанционното решение.
Бургаският окръжен съд като взе предвид исканията и твърденията на
страните, разпоредбите на закона и събраните по делото доказателства
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е иск от „РТК“ ООД против Община Поморие, с който се
претендира да бъде осъдена Община Поморие да заплати сума в размер на 10
403, 30 лева, представляваща договорна неустойка за забава, ведно с
дължимата законна лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й заплащане.
Изложени са твърдения, че след проведена процедура по възлагане на
обществена поръчка, между страните е сключен Договор № Д-
610/02.12.2016г. за извършване на дейности по сметосъбиране,
сметоизвозване и почистване на територията на Община Поморие в това
число и на територията на Кметства Каблешково и Ахелой, за които дейности
се издават отделни протоколи и фактури. Сочи се, че съгласно договора
дължимите суми за извършените от ищеца дейности е следвало да се
заплащат от ответната община в срок до 30 дни след издаването на фактурата
и съставянето на приемо-предавателен протокол за извършените работи, като
съгласно чл. 15 от договора – при забава се дължала лихва, която всъщност
представлява уговорена неустойка, в размер на 0.1 % от стойността на
3
дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от стойността на
договора, която съгласно чл. 2 от същия възлиза на 3 420 000 лв. без ДДС.
Твърди се, че ищецът е изпълнявал точно и в срок задълженията си, но
ответникът заплащал своите задължения със значително забавяне, поради
което на основание чл. 15 от договора му дължи сумата общо от 10 403, 33
лева, представляваща сбор от следните суми:
1 774, 80 лева – обезщетение за забава върху сумата от 6 125, 76
лева по фактура № 6733/31.05.2017г., за периода от 30.04.2017 г. до
20.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 6, 12
лева по дните на забавата – 290, без да се превишава ограничението по
договора;
443, 70 лева – обезщетение за забава върху сумата от 1 532, 24
лева по фактура № 6734/31.05.2017г., за периода от 30.06.2017г. до
20.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 1, 53
лева по дните на забавата – 290, без да се превишава ограничението по
договора;
3 185 лева – обезщетение за забава върху сумата от 12 251, 52
лева по фактура № 6744/30.06.2017г., за периода от 30.07.2017г. до
20.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 12,
25 лева по дните на забавата – 260, без да се превишава ограничението по
договора;
920, 40 лева – обезщетение за забава върху сумата от 3 537, 50
лева по фактура № 6745/30.06.2017г., за периода от 30.07.2017г. до
20.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 3, 54
лева по дните на забавата – 260, без да се превишава ограничението по
договора;
1 470, 30 лв. – обезщетение за забава върху сумата от 5 073, 44
лева по фактура № 6735/31.03.2017г., за периода от 30.06.2017г. до
20.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 5, 07
лева по дните на забавата – 290, без да се превишава ограничението по
договора;
565, 50 лева – обезщетение за забава върху сумата от 1 954, 87
лева по фактура № 6736/31.05.2017г., за периода от 30.06.2017г. до
20.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 1, 95
лева по дните на забавата – 290, без да се превишава ограничението по
договора;
1 482 лева – обезщетение за забава върху сумата от 5 707, 62
лева по фактура № 6746/30.06.2017г., за периода от 30.07.2017г. до
20.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 5, 70
лева по дните на забавата – 260, без да се превишава ограничението по
договора;
4
561, 60 лева – обезщетение за забава върху сумата от 2 159, 99
лева по фактура № 6747/30.06.2017г., за периода от 30.07.2017г. до
20.04.2018г., формирана като произведение на дневното обезщетение от 2, 16
лева по дните на забавата – 260, без да се превишава ограничението по
договора.
В исковата молба се посочва, че ответната страна не е заплатила
горепосочените суми, поради което се претендира да бъде осъдена ответната
Община Поморие да заплати на ищцовото дружество сумата общо от 10 403,
33 лева, представляваща договорена неустойка за забава, ведно със законната
лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
В депозирания в срока по чл. 131 от ГПК писмен отговор ответната
Община Поморие е оспорила предявения иск като неоснователен. На първо
място ответникът е оспорил наличието на валидно уговорена клауза за
неустойка с твърдението, че в чл. 15 от договора се касае за лихва за забава,
поради което за ищеца липсва правно основание за предявяване на настоящия
иск. На следващо място, ако се приеме, че клаузата на чл. 15 е всъщност
договорна неустойка, ответникът е направил следните възражения –
възражение за нищожност на тази клауза поради противоречие с добрите
нрави по чл. 26 от ЗЗД, тъй като уговорения размер на неустойката излиза
извън обезщетителния и санкционен характер на същата. В отговора на
исковата молба е направено възражение по чл. 92, ал. 2 от ЗЗД за
прекомерност на неустойката и за нейното намаляване до размера на
дължимата законна лихва за процесния период, тъй като Община Поморие е
изпълнила задължението си и въпреки забавата за това ищецът не е претърпял
никакви вреди. Ответникът е направил и възражение за изтекла погасителна
давност с твърдението, че плащането на цената се извършва в срок до 30 дни
от представяне на фактура и протокол за извършена работа и с изтичането
на тригодишния срок вземанията за неустойки са погасени.
Страните по делото са ангажирали писмени доказателства и експертиза
за установяване на твърденията и възраженията си.
За да уважи предявените искове и след извършен анализ на
доказателства по делото, първоинстанционният съд е приел за безспорно
наличието на сключен между страните Договор от 02.12.2016 г. за
обществена поръчка за сметосъбиране и сметоизвозване на битови отпадъци,
почистване на териториите за обществено ползване, измиване на улиците,
снегопочистване и опесъчаване на улиците в Община Поморие, в чл. 15 от
който е уговорено, че „при забава на изпълнение задълженията по договора
неизправната страна дължи на изправната лихва за забава в размер на 0,1%
въърху стойността на дължимото за всеки просрочен ден, но не повече от 20%
от стойността на договора“. За установено е прието също, че издадените за
5
извършените дейности фактури са осчетоводени в счетоводствата на „РТК“
ООД и на Община Поморие, като сумите по всички фактури са платени от
ответника със закъснение, на 20.04.2018 г. По отношение на клаузата на чл.15
от договора и изхождайки от начина по който е уговорено обезщетението за
неизпълнение (процент за всеки ден просрочие, не по голямо от определен
размер), районният съд е приел, че в случая страните са уговорили
задължение за неустойка. В тази връзка за неоснователно е счетено
направеното от ответника възражение за погасяване по давност на
неустойката, тъй като съгласно чл. 114, ал. 4 от ЗЗД погасителният
тригодишен давностен срок в случая е започнал да тече от датата на
извършеното плащане по съответните фактури – 20.04.2018г. и към датата на
подаване на исковата молба на 28.07.2020г. същият не е изтекъл. За
неоснователно е счетено и възражението на ответника за нищожност на
уговорената неустойка, като съдът се е позовал на разясненията, дадени в ТР
№ 1/15.06.2010г. по тълк.дело № 1/2009г. на ВКС, ОСTK. Съдът е приел, че
претендираната от ищеца неустойка е заради забавено изпълнение на
задължението и не се спори, че ответникът е изпаднал в забава по отношение
на част от задълженията си. Прието е също, че така уговорената неустойка не
може да се намали поради прекомерност, във връзка с разпоредбата на чл.
309 от ТЗ и в случая не може да се направи извод, че неустойката излиза
извън своите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, като не
може само на основание, че се твърди прекомерност, да се приеме, че същата
противоречи на добрите нрави. По тези съображения и с оглед прието по
делото заключение на ССЕ, съдът е уважил изцяло като основателна исковата
претенция в предявения размер от 10 403, 33 лева, ведно със законната лихва
от подаване на исковата молба до окончателното плащане.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата, т.е.
правилността на първоинстанционното решение се проверява само в рамките
на наведените оплаквания. При тази служебна проверка, Бургаският окръжен
съд намира обжалваното решение за валиден и допустим съдебен акт, липсват
нарушения на императивни материалноправни норми.
След самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и
като съобрази приложимите разпоредбите на закона, БОС намира въззивната
6
жалба за частично основателна.
Въззивният съд намира, че фактическата обстановка по делото се
установява такава, каквато е изложена в обжалваното решение и по нея не е
налице спор между страните, поради което не следва събраните по делото
доказателства да се описват отново и от въззивния съд. Районният съд е
съобразил и анализирал всички относими и допустими доказателства, въз
основа на които е достигнал до правилни изводи относно това какви
релевантни за спора факти и обстоятелства се установяват с тях. Във
въвзивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради
което, настоящият съд я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл. 272 от ГПК, като не е необходимо същата да се преповтаря и в
настоящото решение.
По отношение на възраженията за неправилност на
първоинстанционното решение с оглед оплакванията във въззивната жалба и
събраните по делото доказателства, БОС намира следното: Спорният по
делото въпрос, пренесен и във въззивната инстанция, е дали уговорката в чл.
15 от процесния договор има характер на неустойка, дали същата е нищожна
и прекомерна. Съгласно разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение на
вредите от неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. В чл. 15 от
процесния договор страните са постигнали съгласие, че „при забава на
изпълнение задълженията по договора, неизправната страна дължи на
изправната лихва за забава в размер на 0,1 % върху стойността на дължимото
за всеки просрочен ден, но не повече от 20 % от стойността на договора“.
Тълкувайки уговореното в договора на основание чл. 20 от ЗЗД, въззивният
съд намира, че посоченото в чл.15 обезщетение има характер на договорна
неустойка за забавено изпълнение (мораторна неустойка), като същата е
уговорена за покриване на вредите от забавата, без да е нужно те да се
доказват. В това се проявява обезщетителната функция на неустойката, като
същата притежава още две функции: да обезпечи изпълнението на
задължението – длъжникът предварително е в известност за последиците от
неизпълнението (в случая от забавеното изпълнение), и да санкционира
длъжника – тя може да надвишава действително претъпените вреди. В
случая, с оглед начина на определяне размера на обезщетението, уговорката
7
по чл. 15 от договора има характер на неустоечна клауза, тъй като
обезщетението за забава е уговорено подневно, като процент от
неизпълнената част от задължението и с краен предел, който е характерен
именно за неустойката, но не и за лихвата за забава. Ето защо, въззивният съд
намира, че страните са уговорили неустойка за забавено изпълнение, а не
лихва за забава върху паричното задължение, поради което формираните в
този смисъл изводи на първоинстанционния съд са правилни, а изложените в
тази връзка възражения от въззивника са неоснователни.
Неоснователни са и възраженията на въззивника за нищожност на
клаузата за неустойка по чл. 15 от договора, поради противоречие с добрите
нрави по чл. 26 от ЗЗД. В тази връзка, настоящият съд не споделя доводите на
жалбоподателя, че уговореният размер на неустойката излизал извън
обезщетителния и санкционен характер на същата. Съгласно задължителната
практика на ВКС, обективирана в т. 3 на ТР № 1/15.06.2010 г., по т.д.№
1/2009 г. на ВКС, ОСТК, на която се е позовавал и районния съд, нищожна,
поради накърняване на добрите нрави е само клауза за неустойка, уговорена
извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции,
като преценката за нищожност се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора. В тълкувателното решение са изброени
примерни критерии при преценка нищожността на уговорена неустоечна
клауза, поради накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1,
предл. 3 от ЗЗД, като: естеството на задължението, изпълнението на което е
обезпечено с неустойка – парични или непарични и техния размер, наличие
или липса на други способи за обезпечение, видът на уговорената неустойка и
видът на неизпълнение на задължението. Посочено е още, че прекомерността
на неустойката не я прави априори нищожна, а като нищожна следва да се
приеме неустойка, единствената цел за която е уговорена, излиза извън
присъщата й обезпечинтелна, обезщетителна и санкционна функции. В
случая, от съдържанието на процесния договор не може да бъде бъде
направен извод за уговаряне на неустоечната клауза в противоречие на
добрите нрави, същата се явява израз на свободата на договаряне и е резултат
от волеизявлението и на двете страни по договора. Сключеният между
страните договор е с обемен предмет и краен финансов ресурс от
възложителя в размер на 3 420 000 лв. без ДДС, като уговорената неустойка за
забава, съотнесена към предмета на договора и размера на дължимото
8
възнаграждение, кореспондира на естеството на обезпечените задължения и
очакваните вреди при неизпълнение. Принципът на справедливостта изисква
да бъдат защитени интересите на двете страни, което в случая е налице, тъй
като процесната неустойка е уговорена за забавено изпълнение, както от
страна на възложителя, така и от страна на изпълнителя, в еднакъв размер, т.е.
налице е съразмерност на поетите задължения по отношение и на двете
страни. Предвид естеството на уговорената неустойка, именно като
мораторна – да обезщети и да обезпечи изправната страна за забавеното
изпълнение на неизправната, времето през която ще се начислява неустойката
е предоставено изцяло на волята и отговорността на длъжника по
изпълнението – да изпълни в срок или да извърши забавено изпълнение.
Процесната неустойка изпълнява освен санкционната си функция, но и
останалите си функции – обезпечителна и обезщетителна, предвид нейния
характер – същата е за забавено изпълнение, т.е. стимулира длъжника да
изпълни максимално бързо своето задължение, тъй като забавата му пряко
влияе върху размера на задължението за неустойка. По този начин
уговорената неустойка от една страна гарантира и обезпечава точното
изпълнение на задължението, а от друга страна – възмездява кредитора за
настъпилите вреди от забавеното изпълнение. Предвид това и при
съобразяването на критериите за преценка на съответствието на клаузата за
неустойка с добрите нрави, посочени в ТР № 1/20210г. на ОСТК, въззивният
съд намира, че в случая целта, за която е същата е уговорена не излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Ето
защо, клаузата за неустойка в процесния договор не е нищожна поради
противоречие с добрите нрави, поради което формираните в този смисъл
изводи от Районен съд – Поморие са правилни и настоящата инстанция ги
споделя.
Основателни са оплакванията във въззивната жалба за неправилност
на извода на Районен съд – Поморие за липса на прекомерност на
претендираната неустойка. С отговора на исковата молба ответната Община
Поморие е направила възражение за намаляване на неустойката по чл. 92, ал.
2 от ЗЗД, което се поддържа от нея и във въззивната жалба.
В разпоредбата на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД е уредено правото на длъжника
да иска намаляване на неустойката, когато тя е прекомерно голяма в
9
сравнение с претендираните вреди, като по този начин се препятства
възможността същата да се превърне в средство за обогатяване на кредитора.
В тази връзка, настоящият съд не споделя възраженията на въззивника, че
ищецът не е претърпял никакви вреди, тъй като паричното задължение било
изпълнено. Тук следва да се има предвид, че забавеното изпълнение на едно
парично задължение винаги има за последица настъпването на вреди, което е
предположено от законодателя, като при неустойката размерът е определен
от страните в договора, докато при обезщетението по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД
размерът е определен от законодателя. Неоснователно е и позоваването във
въззивната жалба на сключено между страните споразумение №
611/02.12.2016 г., от което било видно, че „РТК“ ООД е опростил неустойката
на Община Поморие по предходни плащания, извършени със закъснение, като
така се счита от въззивника, че ищецът принципно не търпи вреди от
забавеното плащане. Посоченото споразумение е сключено във връзка с
уреждането на задължения по предходен договор между страните, поради
което е неотносимо към конкретния спор.
Настоящата инстанция намира, че районният съд неправилно е
приложил нормата на чл. 309 от ТЗ, като възраженията на въззивника в този
смисъл са основателни. Съгласно посочената разпоредба, не може да се
намалява поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка,
сключена между търговци. В случая, посочените предпоставки на закона не
са налице, тъй като ответната Община Поморие няма качеството на търговец
по ТЗ и по отношение на нея забраната по чл. 309 от ТЗ е неприложима. В
този смисъл, настоящата инстанция намира, че ответната страна разполага с
възможността да се позове на чл. 92, ал. 2 от ЗЗД.
С оглед данните по делото, БОС намира, че уговорената между
страните неустойка за забава се явява прекомерна в претендирания с исковата
молба размер спрямо действително претърпените вреди. Поради това, същата
следва да бъде редуцирана като се съобрази при определяне на нейния размер
целта на договора и обезщетителната и санкционна функции, които тя
изпълнява в конкретния случай. Забавените плащания по процесните фактури
са в общ размер от 38 342, 94 лева, а претендираната с исковата молба
неустойка за забава е в общ размер от 10 403, 33 лв., т.е. около 1/3 от
задължението по фактурите. При това положение, настоящият съд намира, че
така претендираната неустойка, съизмерима с 1/3 от дълга, е в необосновано
10
висок размер и излиза извън присъщата й обезщетителна и санкционна
функция, поради което на основание чл. 92, ал. 2 от ЗЗД следва да бъде
намалена като прекомерна в сравнение с претърпените вреди. Последните се
изразяват в лишаването на ищеца от финансовия ресурс за времето на
забавата и извличането от него на граждански плодове, като размерът на
вредите е уговорен в сключения между страните договор. В тази връзка, БОС
намира, че намаляването на неустойката не следва да се извършва до размера
на законната лихва, тъй като по този начин се обезмисля волята на страните
да уговорят именно неустойка, а не мораторна лихва, поради което искането
на ответника в този смисъл е неоснователно. В случая, доколкото целта на
процесната неустойка е да се обезщетят вредите от конкретна забава, следва
при изчислението й да се приложи уговорената от страните горна граница от
20 %, но не върху стойността на договора като цяло, а върху стойността на
просрочените фактури – общо 38 342, 94 лева, тъй като съобразно договора
изчисляването й като подневно обезщетение е върху стойността на
дължимото. С оглед на това и при приложение на чл. 162 от ГПК, въззивният
съд изчисли, че дължимата неустойка възлиза в общ размер на 7 668, 59 лева,
с който следва да бъдат обезщетени вредите от конкретната забава при
погасяване на паричните задължения. Ето защо, БОС намира, че на основание
чл. 92, ал. 2 от ЗЗД исковата претенция следва да бъде уважена като
основателна за сумата от 7 668, 59 лева, а в останалата част до претендирания
размер от 10 403, 33 лева искът следва да бъде отхвърлен. В този смисъл, като
е присъдил неустойката в пълния предявен размер, районният съд е
постановил частично неправилно решение, което следва да бъде отменено в
частта за сумата над 7 668, 59 лева до претендирания размер от 10 403, 33
лева.
Безспорно е, че неизпълнението на задължението за плащане на
неустойка е неизпълнение на парично задължение по смисъла на чл. 86, ал. 1
от ЗЗД, то дължимата на ищеца неустойка от 7 668, 59 лева следва да се
присъди ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата
молба до окончателното й плащане - в този смисъл и Решение №
73/29.06.2011г., постановено по търговско дело № 683/2010г. по описа на ВКС
на РБ.
Предвид изложените съображения, БОС намира въззивната жалба за
частично основателна, а първоинстанционното решение за частично
11
неправилно, като същото следва да се отмени в частта, с която е присъдена
неустойка за сумата над 7 668, 59 лева до предявения размер от 10 403, 33
лева и в тази част исковата претенция да бъде отхвърлена. В останалата част
решението на Районен съд – Поморие е правилно и следва да бъде
потвърдено.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК следва да бъде уважено искането на
ответната страна по въззивната жалба и да й бъдат присъдени направените в
настоящата инстанция разноски в размер на 884, 55 лева, съразмерно с
отхвърлената част на въззивната жалба. Възражение за прекомерност на
договореното възнаграждение за адвокат не е направено пред настоящата
инстанция от въззивната страна. С оглед постановения резултат,
първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта на
присъдените разноски за сумата над 1 449, 13 лева до присъдения размер от
1 966, 20 лева, представляваща направените разноски в първоинстанционното
производство.
По отношение на направеното искане от процесуалния представител на
въззивната страна за присъждане на направените по делото разноски в
първоинстанционното производство, БОС намира, че такива не следва да
бъдат присъждани, тъй като доказателства за направени разноски в
първоинстанционното производство не са представени. Доказателства за
направени разноски в първоинстанционното производство са представени
едва пред настоящата инстанция и е безспорно, че срокът за това е пропуснат,
тъй като е следвало тези доказателства да бъдат представени до приключване
на устните състезания в първоинстанционното производство и не могат да
бъдат взети предвид от настоящата инстанция към този момент. Изрично в
съдебно заседание се посочва, че въззивната страна не претендира разноски
пред въззивната инстанция, поради което и съдът намира, че не следва да се
произнася по въпроса за разноските, предвид изявлението на процесуалния
представител на страната.
На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК настоящото решение е
окончателно, необжалваемо, тъй като в случая се разглежда търговски спор
по смисъла на чл. 365, т. 2 от ГПК и цената на иска е под 20 000 лева
Мотивиран от горното, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
12
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260080/05.05.2021г., постановено по гр.д. №
334/2020г. по описа на Районен съд - Поморие, в частта, с която Община
Поморие е осъдена да заплати на „РТК“ ООД, ЕИК *********, сумата над
7 668, 59 лева до 10 403, 33 лева, представляваща договорна неустойка за
забава, ведно със законната лихва върху разликата, считано от подаване на
исковата молба – 28.07.2020г. до окончателното плащане, както и в частта за
осъждане на Община Поморие да заплати на „РТК“ ООД сумата над 1 449, 13
(хиляда четиристотин четиридесет и девет лева и тринадесет стотинки) лева
до присъдените 1 966, 20 лева за направените пред първата инстанция
разноски и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от „РТК“ ООД, със седалище гр. Елин
Пелин, ЕИК *********, адрес на управление гр. Елин Пелин, ул. „Кирил и
Методий“ № 23, представлявано от Управителя Николай Михайлов, със
съдебен адрес – гр. София, ул. „Проф. Н. Михайлов“ № 7, вх. Б, ет. 1, ап. 2 за
осъждане на Община Поморие да му заплати договорена неустойка за забава
за разликата над 7 668, 59 (седем хиляди шестстотин шестедест и осем лева и
петдесет и девет стотинки) лева до присъдения и претендиран размер от
10 403, 33 лева, ведно със законната лихва върху разликата, считано от
подаване на исковата молба – 28.07.2020г. до окончателното плащане.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260080/05.05.2021г., постановено по
гр.д. № 334/2020г. по описа на Районен съд - Поморие, в останалата част, с
която Община Поморие е осъдена да заплати на „РТК“ ООД, ЕИК *********,
сумата от 7 668, 59 (седем хиляди шестстоин шестдесет и осем лева и
петдесет и девет стотинки) лева, представляваща договорна неустойка за
забава, ведно със законната лихва върху нея, считано от подаване на исковата
молба – 28.07.2020 г. до окончателното плащане.
ОСЪЖДА Община Поморие, Булстат *********, с адрес гр.Поморие,
ул.“Солна“ № 5, представлявана от Кмета на общината, да заплати на „РТК“
ООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление гр.Елин Пелин,
ул.”Кирил и Методий“ № 23, представлявано от управителя Николай Илиев,
сумата от 884, 55 (осемстотин осемдесет и четири лева и петдесет и пет
стотинки) лева, представляваща направените по делото съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение за въззивното производство, съразмерно с
13
отхвърлената част на въззивната жалба.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
14