№ 4543
гр. София, 17.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 42 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА В. КИРОВА
при участието на секретаря МАРТИНА П. СТАНЧЕВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА В. КИРОВА Гражданско дело №
20241110158940 по описа за 2024 година
Предявен е иск с правно основание чл.26,ал.1 от ЗЗД,вр.чл.22 от
ЗПК,вр.чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК и чл.19,ал.4 от ЗПК от А. Г. Г.,ЕГН **********,с
адрес гр.С,против „Б“ООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление
гр.С,представлявано от Б Б и С Г,с искане за прогласяване недействителност
на договор за кредит макс № ****.
В исковата молба се твърди,че договорът е сключен между страните при
заемна парична сума от 1200 лева,подлежащата на връщане сума е 1464,60
лева,както и се начисляват 1275,60 лева за допълнителни услуги. Ищцата
твърди,че договорът е нищожен,защото не е посочен годишният лихвен
процент,а и предвид това,че не е посочен годишен процент на разходите.
Според ищцата чрез включването на пакет допълнителни услуги се достига до
невъзможност за заемополучателя да разбере общия размер на задължението
по договора за кредит. Поддържа се,че чрез уговаряне на възнаграждение за
допълнителни услуги се заобикаля императивната правна норма на чл.19,ал.4
от ЗПК,както и е налице заблуждаваща търговска практика. В исковата молба
се сочи,че допълнителните услуги са начислявани за дейности,включени в
предмета на заемното правоотношение. Моли се съда да прогласи
недействителност на договорното правоотношение,а при условията на
евентуалност – че клаузите за допълнителни услуги са недействителни като
неравноправни. Ищцата моли съда да уважи исковата претенция.
В срока за подаване на писмен отговор е депозиран такъв от ответника
„Б“ООД,съгласно който исковата претенция е неоснователна – твърди се,че
допълнителните услуги не са задължително условие за сключване на
договора,а страните доброволно са приели да бъдат приложени тези
допълнителни услуги. Твърди се,че договорните клаузи не противоречат на
добрите нрави. Ответникът моли съда да отхвърли исковата претенция.
1
Софийският районен съд,първо гражданско отделение,42 състав,като
обсъди представените по делото доказателства,поотделно и в тяхната
съвкупност,при спазване изискванията на чл.235 от ГПК,приема за установено
следното :
Според приложение 1 към договор за кредит макс **** размерът на
заемната парична сума е 1200 лева,връщането на заема се реализира на
дванадесет месечни вноски,всяка от които в размер по 122,05 лева,а след
включване на допълнителни услуги в размер по 228,35 лева.
Приет е договор за кредит макс ****,сключен на 22.03.2024 г. между
„Б“ООД и А. Г. Г. при заемна парична сума от 1200 лева,погасителна вноска от
122,05 лева. Съгласно чл.9.1 от договора за кредит за бързо разглеждане на
искането за отпускане на кредит е дължима парична сума от 510,24
лева,дължима на равни вноски по време на действие на договора за
кредит,съразмерно добавени към погасителните вноски. Съгласно чл.9.2 от
договора за кредит кредитополучателят е заявил услуга динамично плащане
при условията на т.7.4 от общите условия,за което дължи сума от 765,36
лева,платима по време на действие на договора чрез добавяне на суми към
погасителната вноска.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до
следните правни изводи :
Уважаването на иск за прогласяване недействителност на договор за
потребителски заем е обусловено от провеждането на доказване,че при
сключване на договора се достига до нарушение на закона или на добрите
нрави. Принципно договорът представлява съглашение,постигнато между
страните,с което страните по своя воля уговарят съдържанието на договорното
правоотношение,но правилото за договорна автономия е ограничено с оглед
недопустимост договорът,сключен между страните да нарушава императивни
правни норми. Когато правната норма има императивен характер,същата
следва да бъде прилагана стриктно и не се явява допустимо от гледна точка на
закона страните да уговорят в договора последици,които противоречат на
императивната правна норма. В настоящия случай между страните е сключен
договор за заем,който се явява сключен с потребител,защото
заемополучателят Г. е физическо лице и договорът е сключен за лични
нужди,поради което приложим закон е Законът за потребителския кредит.
Разпоредбата на чл.22 от ЗПК регламентира хипотезите,когато договор за
потребителски заем се счита недействителен,а една от тези хипотези е когато е
допуснато нарушение при определяне размера на годишния процент на
разходите. Цитираната разпоредба предвижда,че е недействителен договор за
паричен заем,при който не са спазени предвидените изисквания на
чл.10,ал.1,чл.11,ал.1,т.7-12 и т.20,чл.11,ал.2,чл.12,ал.1,т.7-9 от ЗПК. Съгласно
чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК договорът следва да съдържа годишния процент на
разходите и общата сума,дължима от потребителя,изчислени към момента на
сключване на договора за кредит,като се посочат взетите предвид
допускания,използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Софийският районен съд приема за
основателни доводите на ищцата Г. чрез процесуалния й представител
относно наличието на нарушение на разпоредбата на чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК,в
която насока съдът намира,че следва да бъде отчетено,че при определяне на
2
размера на ГПР не са включени такси за услуги,чиято дължимост е
предвидена съгласно чл.9 от сключения договор. От клаузата на чл.9 от
договора за заем се установява,че е начислена такса за експресно разглеждане
в размер от 510,24 лева,както и клауза динамично плащане,за която се дължи
765,36 лева,а по този начин размерът на месечната погасителна вноска
нараства от 122,05 лева на 228,35 лева,т.е. общият размер на задължението се
увеличава с размер,надвишаващ размера на заемната парична сума. Съдът
намира,че в хипотезата,когато при изчисляване годишния процент на
разходите не е включена парична сума,представляваща задължение за
заемополучателя,посочването на годишния процент на разходите се явява
неточно и като последица влече недействителност на договорното
правоотношение. Съдът счита,че по този начин се достига до нарушаване на
закона като чрез посочване на годишен процент на разходите,в който не са
включени дължими по договора такси и други разходи годишният процент на
разходите се явява изчислен погрешно,а при тяхното включване се надвишава
предвидения съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК максимум. Софийският районен съд
приема за неоснователен доводът на ответното дружество,че предвидените в
чл.9 такси за услуги не следва да бъдат включени при определяне размера на
годишния процент на разходите,тъй като представляват такси за
допълнителни услуги. Софийският районен съд счита,че чрез изчисляване
размера на ГПР,без да бъдат отчетени възникващи за заемополучателя
задължения,каквито са таксите по чл.9.1 и чл.9.2 от сключения между
страните договор за заем се достига до нарушаване легалната дефиниция на
понятието общ разход по кредита за потребителя,която е регламентирана
съгласно § 1,т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за потребителския
кредит. Според легалната дефиниция общ разход са всички
разходи,вкл.лихви,комисиони,такси,възнаграждения за кредитни посредници
и всички други видове разходи,пряко свързани с договора за кредит,които са
известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,включително
разходите за допълнителни услуги,свързани с договора за кредит,и по-
специално застрахователните премии в случаите,когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,или в
случаите,когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагане на
търговски клаузи или условия. Макар ответникът да твърди,че договорните
клаузи по чл.9 са индивидуални уговорени и съгласието на заемополучателя
относно възникване дължимост на тези такси не представлява задължително
условие за сключване на договора,ответникът не е провел доказване,че
клаузата е индивидуално уговорена. Софийският районен съд счита,че
посочената договорна клауза по чл.9 не е индивидуално уговорена –
ответникът не е ангажирал доказателства клаузата да е уговорена между
страните по конкретното заемно правоотношение,а същевременно тази клауза
е предвидена в договора и в общите условия ( чл.9.2 от договора за заем
препраща към общите условия ),поради което съдът намира,че дружеството
ответник по исковете обичайно предлага тази договорна клауза на
лицата,кандидатстващи за отпускане на паричен заем,респективно
договорната клауза,при която възникват вземания за заемодателя – такси за
експресно разглеждане и за динамично плащане не е предмет на
индивидуално договаряне. В тази насока съдът намира,че следва да бъде
отчетено,че съгласно чл.146,ал.2 от Закона за защита на потребителите
3
клаузи,които са включени в общите условия не се явяват индивидуално
договорени,а ако тези клаузи бъдат счетени за неравноправни същите се
явяват нищожни – чл.146,ал.1 от ЗЗП,т.е. не биха могли да породят правни
последици. По изложените съображения и като взе предвид,че при
изчисляване годишния процент на разходите не е включена парична
сума,представляваща разход за заемополучателя,а именно таксата за бързо
разглеждане на искането по отпускане на кредит,както и таксата,начислявана
за динамично плащане,съдът приема,че годишният процент на разходите е
изчислен неправилно,което поражда като правна последица
недействителността на договорното правоотношение по договора за заем,т.е.
предявената от ищцата Г. искова претенция за прогласяване недействителност
на договор за потребителски кредит се явява доказана по основание и подлежи
на уважаване. Както беше посочено,при включване на сбора от двете
такси,размерът на годишния процент на разходите значително надвишава
поставения от закона императивен максимум съгласно чл.19,ал.4 от ЗПК.
Предвид това,че се достига до нарушаване на правна норма с императивен
характер,съдът счита,че договорът за заем следва да бъде прогласен като
недействителен.
При този изход на делото съдът намира,че в полза на ищцата Г. следва
да бъдат присъдени 110 лева сторени съдебноделоводни разноски,а в полза на
адв.Д. М. – адвокатско възнаграждение в размер от 360 лева за предоставена
безплатно правна помощ.
Водим от гореизложеното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОБЯВЯВА ЗА НЕДЕЙСТВИТЕЛЕН на основание чл.26,ал.1 от
ЗЗД,вр.чл.22 от ЗПК,вр.чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК и чл.19,ал.4 от ЗПК договор за
кредит макс № ****,сключен между А. Г. Г.,ЕГН **********,с адрес гр.С и
„Б“ООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление гр.С,представлявано
от Б Б и С Г,по иск,предявен от А. Г. Г. срещу „Б“ООД.
ОСЪЖДА „Б“ООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление
гр.С,представлявано от Б Б и С Г да заплати на основание чл.81 от
ГПК,вр.чл.78,ал.1 от ГПК на А. Г. Г.,ЕГН **********,с адрес гр.С сумата от
110 ( сто и десет ) лева сторени съдебноделоводни разноски.
ОСЪЖДА „Б“ООД,ЕИК *****,със седалище и адрес на управление
гр.С,представлявано от Б Б и С Г да заплати на адв.Д. В. М.,с адрес
гр.П,сумата от 360 ( триста и шестдесет ) лева адвокатско възнаграждение за
предоставена безплатно правна помощ.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски
градски съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4