Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 30.06.2021 г.
В
И М Е
Т О Н А
Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на тридесет и
първи март през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: АДРИАНА АТАНАСОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 11139 по описа за 2019
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 63502 от 12.03.2019 г., постановено
по гр.дело № 32566/2017 г. на СРС, Г.О., 119 състав, е отхвърлен иска за
приемане за установено, че предентираното от Адвокатско дружество“Т.И П.“, ЕИК ********,
със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“ ********, партер,
представлявано от адвокат В.Д.Т., вземане в размер на 3600 лв., главница по
запис на заповед, както и законната лихва за времето от предявяването на иска
на 23.05.2017 г. до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение от 20.12.2016 г. по частно
гражданско дело № 71449 по описа на Софийски районен съд за 2016 г. против Б.И.Б.,
ЕГН **********,***, с адрес за призоваване и връчване на съобщения и книжа в
гр.София, ж.к.“ **********. С решението на съда е осъдено Адвокатско дружество“Т.И
П.“, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“ ********,
партер, представлявано от адвокат В.Д.Т., да плати на Б.И.Б., ЕГН **********,***,
с адрес за призоваване и връчване на съобщения и книжа в гр.София, ж.к.“ **********,
разноски по водене на исковото производство в размер на 800,00 лв.
Срещу решението на СРС, 119 с-в е постъпила въззивна жалба от Адвокатско дружество“Т.И П.“,
ЕИК ********, гр.София, представлявано от адвокат В.Д.Т., подадена чрез
пълномощника адв.Д.И., с искане същото да бъде отменено, и вместо това да
бъде постановено друго, с което предявения установителен иск, бъде
уважен изцяло, като основателен и доказан. В жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно,
необосновано и незаконосъобразно, като постановено
в нарушение на материалноправните и процесуалноправните разпоредби на закона. Претендира присъждане на направени разноски по
делото.
Въззиваемата страна- ответник Б.И.Б., чрез пълномощника си адв.Я.С. оспорва жалбата, по
съображения подробно изложени в в депозирания по делото писмен отговор по
чл.263, ал.1 от ГПК. Моли жалбата като неоснователна да бъде оставена без
уважение, а първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл.259, ал.1 от ГПК и е допустима.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Софийски
градски съд, като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата
обстановка се установява така както е изложена от първоинстанционния съд. Пред
настоящата въззивна
инстанция не са ангажирани нови доказателства по смисъла
на чл.266
от ГПК, които да променят така приетата за установена от първоинстанционния съд фактическа
обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се
преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са
обсъдени правилно, като са преценени релевантните за спора факти и
обстоятелства.
Предвид възприемането на
установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до
следните правни изводи:
Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана страна в процеса срещу
първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради
което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
В случая при извършената служебната
проверка по чл.269, изр.1 ГПК настоящият въззивен състав намира обжалваното първоинстанционно решение за валидно и допустимо, като при
постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни
норми на закона. Същото е и правилно, като краен резултат, поради което настоящата въззивна инстанция
споделя окончателния извод на първоинстанционния съд за неоснователност на
предявения от ищеца Адвокатско дружество“Т.И П.“, гр.София срещу ответника Б.И.Б., иск с
правно основание чл.422, ал.1 от ГПК, вр. чл.535 от ТЗ, за
признаване за установено, че в полза на ищеца съществува парично вземане в
размер на сумата от 3600 лв., представляваща дължима сума по запис на заповед,
издаден на 28.06.2016 г., ведно със законната лихва, считано от 23.05.2017 г. В
процесния случай крайните изводи на съда относно неоснователност на исковата
претенция с правно основание чл.422,
ал.1 ГПК, вр. чл.535 от ТЗ са
обосновани с оглед данните по делото и събраните по делото доказателства. Доводите в жалбата са общи,
а по същество са изцяло неоснователни. Във връзка с доводите изложени
във
въззивната жалба следва да се добави и следното:
Съдът
намира, че основните доводи изложени в жалбата за допуснати процесуални
нарушения от СРС са без значение към законосъобразността на обжалваното
решение. Въззивната инстанция е такава по същество на спора, а не е контролно-
отменителна, поради което ирелевантни са процесуални нарушения, които не водят
до нищожност или недопустимост на обжалваното решение. Съдът приема, че
доводите изложени в жалбата за допуснати процесуални нарушения от
първоинстанционния съд, биха били основание за допускане на изрично посочени от
страната доказателства пред въззивната инстанция, в случай на направено искане
за събирането им на основание чл.266 от ГПК, но в случая такова искане не е направено.
С оглед на което доводите на ответника за допуснати процесуални нарушения от
СРС, изложени в депозираната от него
въззивна жалба се явяват изцяло неоснователни.
Противно на изложеното във въззивната
жалба, с оглед данните по делото съдът приема за безспорно установено
обстоятелството, че ответникът по делото е депозирал отговор на исковата молба
в предвидения в разпоредбата на чл.131, ал.1 от ГПК преклузивен едномесечен
срок. В разпоредбата на чл.131, ал.1 от ГПК е предвиден преклузивен едномесечен
срок, в който ответникът може и следва да упражни защитата си срещу иска като
представи отговор на исковата молба, съдържащ становище по допустимостта и
основателността на предявения иск и възраженията против него, и ангажира
доказателства. Пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК е
обвързано с настъпване на указаните в чл.133 от ГПК неблагоприятни последици -
ответникът губи възможността да извърши предвидените в чл.131 от ГПК
процесуални действия в по-късен момент, освен ако пропускът се дължи на особени
непредвидени обстоятелства. Разпоредбата на чл.133 от ГПК не следва да се
тълкува и прилага буквално, а корективно, в духа на основните начала на
гражданския процес - състезателно и служебно начало /чл.7 и чл.8 от ГПК/,
равенство на страните /чл.9 от ГПК/ и установяване на истината /чл.10 от ГПК/.
Съблюдаването на тези начала изисква от съда, разглеждащ иска, да осигури в
равна степен възможност на ищеца и на ответника да установят твърдените от тях
факти, които имат значение за правилното решаване на делото, и да им съдейства
за изясняване на делото от фактическа и правна страна, за да бъдат защитени пълноценно
признатите им от закона права и интереси. Буквалното тълкуване на чл.133 от ГПК
в смисъл, че пропускането на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК лишава
изобщо ответника от процесуалното право да оспори иска и наведените от ищеца
фактически твърдения, респективно да изрази становище по иска, несъмнено води
до недопустимо ограничаване на правото на защита на ответника. Същевременно,
подобно тълкуване създава недопустима процесуална привилегия за ищеца, който
само поради липсата на своевременно направено от ответника оспорване на иска ще
бъде освободен от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 от ГПК и от
задължението да установи фактите, на които основава исковата си претенция.
Ограничаването на правото на защита на една от страните в процеса и поставянето
на насрещната страна в привилегировано положение противоречи на духа на ГПК от
2007 г. и на закрепените в него основни начала на гражданския процес.
Неподаването на писмен отговор в срока по чл.131 от ГПК не преклудира правото
на ответника да оспори иска и обстоятелствата, на които той се основава, както
и да изрази становище по представените от ищеца доказателства. Липсва
презумпция, че неподаването на отговор в срок прави иска основателен или че
освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл.154, ал.1 от ГПК.
Безспорно е по делото обстоятелството,
че до изтичане на преклузивния срок по чл.131, ал.1 от ГПК, считано от датата
на връчване на препис от исковата молба/ на 27.02.2018 год., видно от приложено
по делото съобщение/ въззиваемата страна- ответник Б.И.Б. е депозирал отговор
на исковата молба на 26.03.2018 г. и е взел становище по предявения срещу него
установителен иск. С оглед данните по делото, единствения обоснован извод,
който следва да се направи е за спазване на
срока по чл.131, ал.1 от ГПК, поради подаване от страна на ответника на
отговора на исковата молба в едномесечен срок от връчване на препис от исковата
молба и приложенията към нея.
На следващо място, дори да се приеме, че
препис от исковата молба и от приложенията към нея, са били редовно връчени на
ответника по реда на чл. 47, ал.1- ал.5 от ГПК, то в нарушение на разпоредбата
на чл.47, ал. 6 от ГПК съдът не е назначил на ответника особен представител по
делото. Макар в нарушение на чл. 47, ал. 6 от ГПК на ответника да не е бил
назначен особен представител по делото, това процесуално нарушение е било
отстранено, като на ответника е изпратено съобщение и връчен лично препис от
исковата молба и приложенията към нея, същия е участвал, както лично така и
чрез надлежен процесуален представител - негов пълномощник в производството по
делото, като е упражнил и процесуалните си права на подаване на отговор на
исковата молба. От друга страна дори да
се приеме за установено, че препис от исковата молба и от приложенията към нея,
са редовно връчени на ответника по реда на чл. 47, ал.1 от ГПК, то с оглед постоянна
и еднозначна практика на ВКС, съдът приема, че при връчване на съобщение до
ответника по реда на чл. 47 от ГПК, преклузивният срок по чл. 131 от ГПК започва
да тече от връчване на препис от исковата молба на назначения по реда на чл.47,
ал.6 от ГПК процесуален представител на ответника, а не от изтичане на
двуседмичния срок по чл. 47, ал. 2 от ГПК, откогато съобщението се смята
връчено съгласно чл. 47, ал. 5 от ГПК. С оглед на което доводите на въззивника-
ищец изложени във въззивната жалба в тази насока се явяват изцяло
неоснователни.
На следващо място, основателни са доводите за
допуснати процесуални нарушения от първоинстанционният
съд, тъй като не е събрал своевременно поисканите от ищеца с молба от 25.09.2018 г. гласни доказателства по делото-
допускане на двама свидетели при режим на довеждане. В настоящия случай
необоснован е извода на първоинстанционният съд, че искането на ищеца за
допускане на двама свидетели при режим на довеждане е преклудирано. Съгласно
решение № 549 от 29.10.2010 г. по гр.дело № 56/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о.,
решение № 67 от 06.07.2010 г. по т.дело № 898/2009 г. на ВКС, ТК, I т.о. и др.,
постановени по реда на чл.290 ГПК, едва от момента на изготвяне на доклад по
чл.146 ГПК настъпва преклузията за страните да не могат да твърдят нови факти и
обстоятелства и да сочат нови доказателства, щом не са налице условията на
чл.147 ГПК. В настоящия случай ищецът е направил искането си за допускане на
двама свидетели при режим на довеждане с молба от 25.09.2018 г., преди
изготвянето от първоинстанционния съд на доклад по делото и провеждане на
първото съдебно заседание. Поради това искането не е било преклудирано и като не
е допуснал поисканите от ищеца свидетели и е оставил без уважение своевременно
направеното искане, съдът се е отклонил от постоянната съдебна практика по
приложението на чл.143 и чл.147 от ГПК. Макар при допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд на посочените разпоредби на закона,
първоинстанционният съд да не е допуснал до разпит своевременно поисканите от
ищеца двама свидетели, във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3 от ГПК ищецът не е направил такова доказателствено искане пред настоящия въззивен
съд, а последният няма процесуалното правомощие служебно да събира доказателства в полза на някоя от страните по
делото. От друга страна във въззивното производство по реда на чл. 266, ал. 3
от ГПК ищецът не е направил и доказателствено искане от настоящия въззивен съд за
допускане на повторна или на тройна съдебно- графологична експертиза. С оглед
на което, доводите на ищеца изложени във въззивната жалба във връзка с
допуснати процесуални нарушения, поради недопускане от страна на първоинстанционния
съд на тройна съдебно- графологична експертиза се явяват неоснователни.
При така изложените съображения и
поради съвпадане на приетите от двете инстанции изводи, въззивната жалба следва
да бъде оставена без уважение, като неоснователна, а обжалваното с нея решение,
като правилно и законосъобразно, следва да бъде потвърдено на основание чл.271,
ал.1 от ГПК.
При този изход на спора на въззивника- ищец
не се следват разноски за настоящата инстанция.На основание чл.273 от ГПК във вр.
с чл.78, ал.3 от ГПК на въззиваемата страна- ответник следва да се присъдят
своевременно поисканите разноски за въззивното производство, представляващи уговорено
и заплатено адвокатско възнаграждение в размер на сумата от 500 лв. за
въззивната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 01.08.2019 г.
Така мотивиран
Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 63502 от 12.03.2019 г., постановено
по гр.дело № 32566/2017 г. на СРС, Г.О., 119 състав.
ОСЪЖДА Адвокатско дружество“Т.И П.“, ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление в гр.София, бул.“ ********, партер,
представлявано от адвокат В.Д.Т., да заплати на
Б.И.Б., ЕГН **********,
с адрес за кореспонденция: гр.София, ж.к.“**********, на основание чл.78, ал.3 от ГПК във вр. с чл.273 от ГПК, сумата от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща направените пред
въззивната инстанция разноски /адв.възнаграждение/.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.