Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 11.11.2021 г.
В И М
Е Т О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, І ГО 7-ми
състав
На
дванадесети октомври
година 2021
В
открито съдебно заседание в следния състав:
СЪДИЯ: Гергана Христова-
Коюмджиева
Секретар:
Йоана Петрова
като
разгледа докладваното от съдията гр.дело № 3884 по описа за 2020 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск по чл.2б ЗОДОВ.
По изложените в исковата молба и утонителна молба вх.№406283/01.06.2020г. /л.109/
обстоятелства Р.Х.М., ЕГН **********, с постоянен адрес ***, чрез адв. Е.Ф. - пълномощник е предявил срещу П.на Р.Б., искове
с пр. основание чл.2б ЗОДОВ и чл.86 ЗЗД, за заплащане на сумата от 120 000
лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на
правото на ищеца за разглеждане в разумен срок на сл. дело 1/1991г., в
последствие преобразувано в сл. дело №780-11/1998г. по описа на ВОП-София, а
сега ДП №11- 048/1999 по описа на ВОП-София, образувано през януари 1991г. и все
още висящо, ведно със законната лихва от
13.05.2017 г./три години преди завеждане на иска/ до окончателното изплащане на
сумата. Претендира разноски.
Ищецът твърди, че е сред лицата, които са били незаконно репресирани
заради техния произход и религиозни вярвания през периода от 9 септември 1944
г. до 10 ноември 1989 г. Сочи, че през месец март 1985 г., докато изпълнявал
работните си задължения като шофьор на градския транспорт, бил спрян и
арестуван пред погледа на стъписаните пътници, след което отведен в Шесто
районно управление на МВР в град София, където бил задържан за 5 дни.
Впоследствие го закарали в следствения арест, като бил задържан там за период
от един месец. Твърди, че условията били крайно деградиращи - мръсна и тъмна
килия, липса на течаща вода, за тоалетна служеше една кофа в килията, лоша
храна, никаква връзка с външния свят, а за достъп до адвокат и дума не е
ставало. Често бил разпитван и над него се осъществявал психологически натиск.
Не му разрешавали да се свърже със семейството му, да ги уведоми къде е.
Заявява, че съпругата му е търсила информация за него от институциите, но
такава не й е била дадена. Тази неизвестност е поставила нея и децата им в
неописуеми с думи притеснения и страх за живота на всички им. Твърди, че това
задържане не е регистрирано, то е било тайно и абсолютно произволно. До сега
никоя институция не му е издала документ, удостоверяващ това задържане под
предлог, че няма записани данни за това. Сочи още, че то било напълно
произволно – не бил извършил нищо нередно, още по-малко нещо противоправно или
престъпно, което да дава легитимно основание за задържането му. Единствената му
„вина“ била, че е от турски етнически произход и вероятно е заподозрян в
несъгласие и противодействие на т. нар. възродителен процес, респ. като
вражески елемент. След този 1 месец, ищецът бил освободен, върнал се на работа,
но бил предупреден да не напуска пределите на гр. София.
Твърди се, че на 14.09.1985 г. ищецът отново бил арестуван за период от
1 месец в следствения арест в гр. София. Условията на второто задържане не се
различавали по суровост и крайно нечовешкия им характер от първото задържане.
Второто му задържане също е било секретно и тайно - за него няма налична
информация и следа, както и произволно – не бил извършил нищо нередно, още по
-малко нещо противоправно или престъпно, което да дава легитимно основание за
задържането ми. Сочи, че на 14.10.1985г.
го извели от ареста, под конвой от 3 полицейски коли го завели вкъщи. Взели
жена му и двете им деца и ги откарали с кола, подобна на катафалка, като преди
това сложили белезници на него и жена му пред очите на децата им, които по това
време били, съответно на 6 и 8 години. Не знаели къде ги водят и защо, никой не
им давал никакви обяснения, а и те от страх не смеели да питат. Заявява, че
след 4 часа пътуване, пристигнали в гр. Белоградчик - Видинска област в
тогавашната милиция. Там софийските милиционери, които ги докарали, ги предали
на белоградчишките им колеги. Тогава разбрали, че ще ги водят в с. Карбинци -
Видинска област, и ги предупредили, че не може да напускат селото и трябва
сутрин и вечер да се подписват в кметството. Милиционерите ги закарали в това
село и ги оставили в една изоставена къща. Селото било малко и безлюдно, никого
не познавали там, в съседство до него имало още едно малко село - с. Воднянци.
Даже училище нямало за децата им, нямало и автобус, с който да пътуват до
най-близкото село, в което има училище. Там останали до април 1986 г., когато
дошли милиционерите и отново ги откарали. Преместили ги в друго село - с.
Ружинци, област Видин. По време на престоя им в тези две села били под
постоянно наблюдение на милицията и държавна сигурност, не можели да напускат
селото, не можели да контактуват с близките си, не можели да си тръгнат от там
и да се върнат в дома им в град София или където и да било друго място по тяхно
желание, били в пълна социална изолация. Всяка сутрин и вечер се подписвали в
кметството. Властите им взели документите за самоличност. Ищецът посочва, че
формално не били затворени в килия и под ключ, но предвид тежките ограничения и
изолация, в която били поставени години наред, били лишени от свобода по
смисъла на чл.5 от ЕКЗПЧОС. Лишаването им от свобода в тези села във Видинска
област продължило до края на месец май 1988г.
Ищецът твърди, че на 27.05.1988 г. в с.
Ружинци, където ги държали властите, отново дошла кола на милицията, качила
цялото им семейство на автомобил, сложили им белезници на него и на съпругата
му и започнало поредното пътуване в неизвестна посока. Пътували много дълго, не
знаели къде ги водят, след много часове се оказало, че ги закарали в родното му
с. Търновци. Тогава ищецът разбрал, че
са отнели софийското им жителство ***. Когато ги върнали в родното му село, се
наложило отново да се подписват сутрин и вечер в кметството, също така трябвало
да не напускат територията на селото, били под постоянно наблюдение на
властите. Това положение вече било нетърпимо, продължавало цели четири години
след първото му задържане през март 1985г. В знак на мълчалив протест, през
април 1989г., започнал гладна стачка- искал свобода за него и семейството му.
Излага съображения, че в края на месец май 1989г. пак бил задържан, като
това се случило около 23:30 ч. и със семейството му били откарани в гр.
Димитровград. От там униформените ги качили на международния влак и ги изгонили
от България в посока Австрия – дали им билети за влака до Виена. Ищецът сочи,
че те не познавали никого във Виена, страхували се от неизвестността, в която
ги пращат, нямали пари, храна и лични вещи от първа необходимост. Заявява, че
при слизането им на гарата във Виена австрийските власти ги настанили в лагер
за бежанци, където престояли няколко дни, имало и други семейства от България,
също от турски етнически произход. След няколко дни ги отвели на летището,
раздали ни билети за турските авиолинии и ги качили на самолета за Турция. По
този начин се озовали в Турция. Ищецът твърди, че в резултат на изгонването му
от България той, заедно със семейството му, се заселили в Турция, където с
разклатено здраве и психика, без никакви пари и имущество, с две голи ръце
трябвало да започне живота си отново.
Сочи, че сл. дело №1 от 1991 година по описа на Прокуратура на
Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) било
образувано на 30.01.1991г. срещу Т.Х.Ж.и о.з.ген.полк. Д.И.С.за това , че в
периода 1984-1989 година, в съучастие с други лица, са подбуждали към
национални вражда и омраза - престъпление по чл.162 НК. В периода 31.01.1991г.
- 30.06.1992г. в качеството на обвиняеми, като съизвършители, са привлечени
лицата Д.И.С., Т.Х.Ж., Г.И.А., П.Ш..М., П.П.К.. В
последствие на Д.С.било повдигнато ново обвинение по чл.387, ал.2 от НК (за
престъпление по служба), от което са произлезли тежки вредни последици.
Обвиняемите Т.Ж.и Г.А.са били привлечени като обвиняеми по същия текст като
подбудители на Д.С.. На 20.07.1993г. във Върховния съд - Военна колегия, бил
внесен обвинителен акт срещу о.з.ген.полк. Д.С., Т.Ж.и Г.А., като по внесения
обвинителен акт било образувано НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд -
Военна колегия. С Разпореждане по НОХД №1/1994г. по описа на Върховния съд -
Военна колегия, Заместник - председателя на Върховния съд и председател на
Военна колегия генерал-майор Ч.е върнал делото на прокуратурата. По-късно, на
19.12.1997г., обвинителен акт по следствено дело №1/1991г. бил отново внесен
във Върховния касационен съд и било образувано НОХД 01/1998 г. по описа на ВКС
срещу същите извършители по същите обвинения, като с Разпореждане от
28.04.1998г. съдия подп. А.И.е върнал делото повторно поради това, че не са
изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на делото.
Поради настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г.,
делото било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура. С постановление от
29.09.1998г. на о.з. полковник В.Б.- прокурор при СВОП следствено дело 1/1991г.
по описа на П.на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело №780-11/1998г.
по описа на СВОП. Някога във времето обвиненията по чл.162 от НК били
прекратени, в последствие делото било частично прекратено по отношение на Т.Ж.и
Д.С.поради смъртта на всеки един от тях. С постановление от 06.04.1999г.
наказателното производство било спряно поради наличие на свидетели в чужбина.
На 04.12.1999г. делото било възобновено и разследването продължило под нов
номер- П-048/1999. по описа на ВОП-София. При извършените от Софийска
военноокръжна прокуратура следствени действия, били установени имената и
адресите на общо 446 лица, които са били настанени в ТВО „Белене“, като и
законните наследници на тези от тях, които са починали. Тъй като част от тях са
се изселили в Република Турция, изпратена била молба за правна помощ до
компетентните турски власти, като е изискано да се извърши разпит по делегация
на пострадалите лица. Сочи, че през 2002 г. бил разпитан от Военно-окръжна
прокуратура - гр. София по делото, при което му били разяснени правата, че може
да предявя граждански иск и да участва като частен обвинител едва в съдебната
фаза на процеса. Подал заявление за ускоряване на досъдебното производство през
март 2018 г. което било изпратено от П.в Софийски военен съд. По него бе
образувано ЧНД №156/2018г. по описа на Софийски военен съд, като с определение
№143 от 04.05.2018г. производството по делото било прекратено, защото Софийски
военен съд приел, че не е компетентен да разгледа заявлението и върнал делото
на Военно-окръжна прокуратура за внасяне на заявлението ми за ускоряване в
компетентния съд. Посочва, че на 04.10.2018г. е издадено постановление от за
спиране на наказателното производство по ДП №11-048/1999г. по описа на
Военно-окръжна прокуратура София, с което наказателното производство е спряно
на основание чл.244, ал.1, т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с чл.242,
ал.1 НПК- за изчакване на отговора на четвърта поред молба за правна помощ по
делото. Това постановление е издадено по повод на втория срок, даден за
ускоряване на наказателното производство с определение №3730 от 03.09.2018г. на
СГС. Обобщава, че делото е образувано на 30.01.1991г. като следствено дело
№1/1991г., впоследствие преобразувано в сл. дело №780-П/1998г. по описа на
ВОП-София, като след поредното му възобновяване разследването продължава под
нов номер на делото - ДП №11-048/1999г. по описа на ВОП - София. Разследването
по делото продължава вече повече от 29 години, като от последното му внасяне в
съда с обвинителен акт, респ. връщането му от съда , са изминали повече от 20
години. Досъдебната фаза на делото е отнела вече близо 30 години, въпреки че
фактически разследването по следственото дело е завършено. Ищецът поддържа, че
има качеството на пострадало лице в забавеното наказателно производство.
Препис от
исковата молба е връчен на ответника и в срока по чл. 131 ГПК е постъпил такъв.
Ответникът П.на Р.Б. навежда възражение за недопустимост на исковата претенция,
в условията на евентуалност – неоснователна. Заявява, че производството е протекло ритмично и липсва
бездействие на Прокуратурата, което да е причина за продължителността на производството.
Сочи, че за вреди, претендирани за периодите след внасянето на обвинителния акт
в съда до връщането му на органи на Прокуратура на РБ, тя не е пасивно
материално-правно легитимирана да отговаря. Посочва, че делото на два пъти е
внасяно в съда и два пъти е връщано за изпълнение на задължителни указания,
което изпълнение е предпоставено от действията на трето лице. За забавени
действия в съдебното производство Прокуратура на РБ не е пасивно легитимирана
да отговаря. Досъдебно производство № II-048 от 1999 г.на ВОП - София се
отличава със сериозна фактическа и правна сложност, като продължителността на
същото се дължи на дадените с разпореждания на съда задължителни указания за
прокуратурата, предвиждащи извършването на огромна по обем оперативно-издирвателна
дейност, свързана с установяване на общо 446 свидетели, от които разпитани били
312 свидетели, а 134 не са разпитани, тъй като не са установени, включително
посредством съдебна поръчка до Република Турция, която не е изпълнена и до
настоящия момент. Оспорва твърденията на ищеца, че органите на ПРБ не са
предприели всички необходими, за движението на производството действия. Навежда
възражение за прекомерност на исковата претенция.
В отговора на
исковата молба е направено искане за приобщаване към доказателствения материал
на следствено дело № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените сили,
преобразувано в следствено дело № 780-11/1998 г. на ВОП- София, а понастоящем
ДП № П-048/1999 г. на ВОП-София.
Софийски градски съд, ГО, І-7 състав, след като взе
предвид становището на страните и събраните по делото писмени доказателства,
преценени поотделно в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:
От представените по делото писмени доказателства се установява, че през
1976 г. ищецът Р.Х.М. от с.Търновци е сключил
граждански брак със С.И.Д., а през 1977 г.,
и през 1979 г. са се родили децата им Е.и Е.. /удостоверения
изд. от Община Кърджали, л.52, л.65, л.66/
От приетото удостоверение УП-2 изх.№1656/24.10.2014г., е видно, че в периода от
01.10.1982 г. до 15.02.1984 г. ищецът е работел в Столичен автотранспорт,
под.Земляне. /л.129 от делото/
Страните не спорят, а и от представените по делото писмени доказателства
се установява, че в периода от 14.10.1985 г. до 27.05.1988 г. ищецът Р.Х.М. е
претърпял репресия, чрез двукратно задържане в арест и принудително засЕ.е. Приета е в заверен препис служебна бележка издадена
на 8 май 1985г., от МВР, от която се установява, че Р.Х.М. /Р.Х.М./ е задържан
на 30.04.1985г. и „профилактиран“ за протурски национализъм./л.130/ В периода 14.10.1985г. до 27.05.1988г.
ищецът заедно със съпругата му и двете им деца били принудително заселени в
с.Ружинци, област Монтана./удостоверние на л.49 и л.50 от
делото/ Със Заповед № 1 -1223 от
14.10.1985г. на ищеца е първоначално е наложена мярка принудително установяване
в с.Водянци, Видински окръг, но в последствие, поради липса на училище в село Водянци,
където да учат децата на заселения, мястото на принудително установявяне е променено
на с.Ружинци./Заповеди по
ЗНМ на л.41, л.43 от делото/
Не се спори още, че принудително са сменени рождените турски имена на
ищеца и на членовете на семейството му с български имена. Не е спорно, че ищеца и семейството му са
изселени в Турция през м. май 1989 г.
От удостоверение за идентичност на лице с различни имена с изх. №450 от 17.12.2018
г. издадено от Община Джебел, се установява, че имената Р.Х.М. и Р.Х.М. са имената на едно и също лице./л.86/ От
надлежно заверен с апостил документ, издаден от МВР на Република Турция, е
видно, че това лице - Р.Х.М. е придобило
и турско гражданство на 14.01.1991г. , както турска фамилия Г.. /л.106 от
делото/
Не се спори, че ищецът е активен
член в Сдружение за правосъдие, права, култура и солидарност на Балканите, а
видно от представе ния по делото Устав на Сдружението една от основните му цели
е действия в насока възстановяване на правата и обезпечаване на понесените
материал ни и нематериални щети на представители на турското население и
техните семейства, живущи на Балканите и особено в България, които в различни
пе риоди са се противопоставили на наложената им асимилационна политика.
От представените
писмени доказателства се установява, че на 31.01.1991 г. с постановление
прокурор при П.та на въоръжените сили е образувано сл. дело № 1/1991 г. по
описа на П.та на въоръжените сили, преобразувано в сл. дело № 780-
ІІ/1998 г. на ВОП - София, а след това
преобразувано в ДП № ІІ-048 от 1999 г. на ВОП - София, за разследване на
извършени през време на възродителния процес престъпления. Страните не спорят,
че и към момента наказателното производство е висящо.
Установява се, че сл.д. № 1/1991 г. е водено срещу петима обвиняеми за
престъпления по чл. 162, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК-за това, че в
периода от 1984 г. до 1988 г., при условията на продължавано престъпление всеки
от тях в съучастие с други лица проповядвали и подбуждали към национална вражда
и омраза, а впоследствие по обвинение за престъпление по чл. 387, ал. 2, във
вр. с, ал. 1 и чл. 20, ал. 2 от НК, че през периода от 1984 г. до 1988 г. при
условията на продължавано престъпление обвиняемите злоупотребили и превишили
властта си с цел постигане на консолидация на българската нация чрез
насилствена асимилация на мюсюлманското малцинство в страната, включваща
принудителна смяна на имената на българските мюсюлмани, принудително затваряне
в лагери на остров Белене, принудително преместване от работа и дисциплинарно
уволнение поради несъгласие с промяната.
На 20.07.1993 г.
и на 19.12.1997 г. в съда са внасяни обвинителни актове срещу обвиняемите, но
образуваните въз основа на тях съдебни производства са прекратявани, съответно
през 1994 г. и през 1998 г., поради допуснати съществени нарушения на
процесуалните правила и делото е било връщано на П.за отстраняването им.
През 1998 г. и през 1999 г. двама от обвиняемите са починали и
производството по отношение на тях е било прекратено; през 1999 г. и през
2002т. производството по делото е било спирано поради наличие на свидетели в
чужбина, които е трябдвало да бъдат разпитани, след което е било възобновявано.
В хода на
наказателното производство в периода от 05.02.2001 г. до 04.02.2004 г. са
установени общо 446 пострадали лица, както и техните законните наследници, от
тях са разпитани общо 312 души, в това число на 05.11.2001 г. от военен
следовател при Софийска военна Прокуратура е бил разпитван и ищецът./протокол
за разпит на л.141-л.142 от делото/
На 07.12.2012 г.
последният останал жив обвиняем Г.А.е бил разпитван и е поискал производството
да бъде прекратено поради изтичане на давността относно наказателното
преследване за престъплението, по което му е повдигнато обвинение.
Установява се, че през 2018 г. ищецът Р.Х.М. изрично е поискал от
Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № ІІ-048
от 1999 г. по описа на ВОП и по което искане е било образувано чнд № 156/2018
г. С определение от 04.05.2018 г. производството е било прекратено и искането е
изпратено на ВОП по компетентност.
С постановление
от 08.10.2018г. на прокурор при ВОП - София наказателното производство е спряно,
поради това, че 35 от пострадалите лица, които са и очевидци на извършеното
деяние, не са разпитани, включително и по делегация, като за целта е изпратена
поредна молба за международна правна помощ до Република Турция, която взе още
не е изпълнена.
Установява се също, че през 2018 г.
ищецът и още 12 лица са подали молби с правно основание чл. 75, ал. 3 НПК за
участие в досъдебното производство.
По делото е представен бр. 44
от 01.06.1990 г. на Държавен вестник, в който е обнародван списък на лицата,
приет с решение на Комисия на Народното събрание за политическа и гражданска
реабилитация на неоснователно лишените от свобода и въдворени в Белене лица във
връзка с насилствената промяна на имената на една част от българските граждани,
сред които е и ищецът./л.46 от делото/
Представена по делото е и декларация на 41-то
Народно събрание от 11.01.2012 г., с която категорично се осъжда
асимилационната политика на тоталитарния комунистически режим спрямо
мюсюлманското малзинство в България, включително и т.нар. "Възродителен
процес".
Прието е писмо от НАП –ТД
Пловдив, офис Кърджали изх.№ 11-00-913/ 09.02.2021г., от което се установява,
че Р.Х.М. фигурира в списък – ведомостите за изплащане на еднократно
обезщетение по ЗПГРРЛ за претърпяна репресия - изсЕ.е
в периода от 14.10.1985г. до 27.05.1988г., с получено обезщетение 25
000лв./л.270/
Пред настоящата инстанция и във
връзка с търпените неимуществени вреди от ищеца са събрани свидетелски
показания.
Разпитан свидетелят С.Х.М. - брат на ищеца,
установява, че той и брат му - ищеца по делото, са родом от с.Търновци, от семейство
със шест деца. Като млад брат му работел в гр.София, в градския транспорт.
Изведнъж изчезнал и не можели да го открият. Разбрали, че е интерниран във
врачанско село, където бил три години. Бил без средства и далеч от дома, без
никаква вина. Животът му бил съсипан. Когато се върнал от интернирането си
направил гладна стачка, след което го изселили. В момента Р. живеел в Турция, в
гр.Бурса, като само един от братята им останал да живее в България, в родното
им село. След като се заселил в Турция, Р. си идвал в България, ходил на разпит
четири пъти. Пред близките си ищецът се оплаквал, че делото срещу виновните за тормоза им не е приключено. Делото траело
почти 30 години. Здравето на Р. било разклатено, целия треперел, не бил дабре
физически.
Свидетелят С.Иляз Али установява,
че познава Р. от 1982 г., когато работили като колеги в гр.София, в градския
транспорт. Свидетелят сочи, че живеели заедно в общежитие в Земляне. Една вечер
разбрал, че Р. е интерниран в Северна България заедно с жена му и децата.
Свидетелят Али е ходил при ищеца по време на интернирането му 3-4 пъти. В
първото село Р. живеел в едноетажна къща в окаяно състояние. Не можел до излиза
от селото, от района където е заселен. Ищецът бил лишен от възможността да
работи и в годините на интерниране претърпял финансови и морални загуби.
Свидетелят сочи, че сега когато се виждат с Р. в гр.Кърджали, той често говори
за делото за т.нар."Възродителен процес" и се притеснява, че още не е
приключило. Страхувал се, че може и да не дочака края му.
Съдът кредитира показанията на разпитаните свидетели и след преценката
им по реда на чл.172 ГПК, доколкото са логични, последователни и не се
опровергават от другите събрани доказателства.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема следното от правна
страна:
Съдът е сезиран с иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ.
Допустимостта на иска по чл. 2б ЗОДОВ за обезщетение на вредите от
нарушение на правото по чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС по висящо производство не е
обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ - да е
изчерпана административната процедура за обезщетение на вредите по реда на
глава трета "а" от ЗСВ и да няма постигнато споразумение.
Настоящият съдебен състав намира, че искът е допустим и е предявен от лице, което притежава материално-правна
легитимация, чиито права и задължения в качеството му на пострадало лице, се
засягат пряко от производството по сл.д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано
в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999
г. по описа на ВОП-София. По силата на чл. 2б, ал. 3 ЗОДОВ всяко лице, което е
увредено от действията или бездействията на съдебните органи в рамките на едно
незавършило с окончателен съдебен акт производство, може да подаде жалба пред
съд и в рамките на едно отделно исково производство да претендира
обезщетяването на нанесените му вреди.
Нормата предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и
юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира
обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от
Конвенцията.
По същество:
Предмет на установяване в настоящото производство е общата
продължителност на наказателното дело, с оглед на неговата фактическа и правна
сложност, като съдът преценява осъществяването на отделните забавяния,
причината, която ги е предизвикала с изключение на забавянията, дължащи се на
поведението на претендиращата обезщетение страна. Държавата отговаря за тези
забавяния, тъй като е длъжна да установи правила, както и спазването им,
предвид предотвратяване на последиците от недобросъвестно упражняване на права
и недобросъвестно изпълнение на задължения. Отговорността по чл. 2б ЗОДОВ не е
обусловена от виновно поведение на лицата от състава на държавните органи,
които в делото участват като процесуални субституенти, тъй като вредите се
формират от забавяне разглеждането на делото над разумния срок.
С оглед твърденията в исковата молба ищецът ангажира отговорността на
ответника с искане за обезщетяване на настъпили за него неимуществени вреди от
нарушаване правото на ищеца на разглеждане и приключване в разумен срок на
сл.д. № 1/91 г., впоследствие преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа
на ВОП-София, а към момента ДП № II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за
периода от образуване на делото на 30.01.1991 г. до датата на предявяване на
иска-13.05.2020 г.
По делото е безспорно установено,
че ищецът е пострадал от деянията, предмет на разследване и наказателно
преследване по сл.д. № 1/1991 г., което го определя като "жертва"
по смисъла на практиката на ЕСПЧ по чл. 6, § 1 от КЗПЧОС. От това обстоятелство
произтича легитимацията му като ищец в настоящото производство. Безспорно
образуваното наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. за пострадалия от
репресиите ищец, е било надежда за въздаване на справедливост, за налагане на
заслужено наказание на виновните, за постигане на удовлетворение и репариране,
макар и частично на преживените от него унижения и страдания.
Следственото дело, образувано през 1991 г. и до настоящия момент не е
приключило. Въпреки безспорно изключително високата степен на фактическа и
правна сложност, свързана както с вида и характера на деянията, предмет на
разследването, наличието на повече от един обвиняем и множество пострадали
лица, съдът намира, че неговата продължителност далеч надхвърля критериите за
определяне на разумен срок. Отчитайки момента на ратификация на Конвенцията
(07.09.1992 год), от който настъпва нейната приложимост за България, общата
продължителност на делото е почти 30 години . През 2000 г. е изтекла
абсолютната давност за наказателно преследване на единствения останал жив обвиняем
Г.А., който едва през 2012 г. е бил разпитан и са му били разяснени
произтичащите от това права. По този повод обвиняемият е заявил, че ще се
ползва от изтеклата давност и желае прекратяване на делото, но произнасяне по
това искане и до момента няма.
Наред с това, неприключването на делото в разумен срок е дало повод за
разглеждане на въпроса от Комисията по правата на човека и вероизповеданията
към Народното събрание пред 2007 г., както и за приемане на декларация на
Народното събрание декларация от 11.01.2012 г., с която т.нар.
"възродителен процес" е признат и осъден като форма на етническа
асимилация и прочистване.
Ето защо съдът намира, че предявената по делото претенция за заплащане
на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, се явява доказана по
своето основание.
Относно размера на предявения иск съдът намира следното:
В случая пред СГС ищецът е ангажирал гласни доказателства, от които се
установяват конкретни негативни емоционални преживявания на ищеца, именно
вследствие на неразумната продължителност на процесното следствено дело. От
една страна ищецът е пострадал от деяния с висока обществена опасност, при
което са накърнени негови основни права и свободи и преживяванията му през
периода от 1984 г. до 1989 г., свързани със задържане, принудително засЕ.е, напускане на страната, които несъмнено са негативни и
стресови преживявания. От друга страна, видно от обсъдените гласни
доказателства се установява категорично настъпването на неимуществени вреди,
изразяващи се в разочарование, чувство на излъганост в очакванията си да получи
морално възмездяване на преживените репресии спрямо него, бил отчаян и обезверен
от протакането на делото, изгубил надеждата, че до като е жив ще получи
удовлетворение, въпреки проявения интерес от развитие на делото и подаването на
молби за ускоряването на движението му.
При определяне на обезщетението за неимуществени вреди, причи нени от нарушаване на правото на разглеждане и решаване на процесното следствено дело в разумен срок, решаващият състав взе предвид вида на конкретното ДП, качеството на ищеца по него - пострадал от престъпление, поведението на компетентните органи във фазата на досъдебното производство, нарушено то чувство на справедливост на ищеца, загубата на вяра в институциите, напредналата възраст на ищеца - към 1991 г. е бил на 37 години, а към днешна дата вече е на 65 години, което засилва чувството му на безсилие и липса на вяра, че ще дочака справедливото разглеждане на делото и поемането на отговорност на виновните лица. Предвид изложеното, съдът намира, че справедливият размер на обезщетение е 15 000 лева, в който размер следва да бъде уважена исковата претенция и отхвърлена за разликата до пълния претендиран размер от 120 000 лева .
При определяне на размера на обзщетението, съдът съобрази, че в обема на
болките и страданията следва да се включи само
доказаните такива по повод неразумно дълго продължилия период на
досъдебното производство, свързан с очакване и надежда виновните да получат за
служеното. Установените болки и
страдания, причинени от упражнената спрямо ищеца репресия, които безспорно
са с много висок интензитет, не са
предмет на настоящото обезщетение.
Освен това, съдът съобрази, че по време на репресиите ищецът е бил част
от голяма група с идентична съдба, като повечето от потърпевшите имат
качеството на пострадали в същото наказателно производство. Като пострадали те
заедно са пускали жалби и молби по делото, организирали са се в сдружение т.е.
изживяванията са споделени, което обичайно помага в процеса на преработване на
душевните болки. Отделен е въпросът, дали в случай на приключване на делото с
акт на съда по същество, резултатът изцяло би удовлетворил очакванията на
ищеца, което да тушира безспокойството и депресивните му състояния. Недопустимо
е с определянето на необичайно високо за съдебната ни практика обезщетение по
чл. 2б от ЗОДОВ, каквото се претендира в
случая, да се компенсира ниския размер на нормативно определените размери на
обезщетенията по Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани
лица от 1991 г., по който ищецът безспорно е бил правоимащ по повод незаконното
му задържане в поделения на МВР и принудително засЕ.е.
/В този см. Решение № 731 от 28.06.2021 г. по гр.д.№3795/2020г. по описа на
САС, ГК, 8-ми състав/
Предвид основателността и доказаността на главната претенция,
основателен и доказан се явява акцесорния иск с правно основание чл.86, ал.1 от ЗЗД.
Съгласно чл. 86, ал. 1, изр. 1, във вр. с чл. 84, ал. 3 от ЗЗД и с § 1
от ПЗР на ЗОДОВ, процесното обезщетение се дължи на ищеца, ведно с
претендираната от него законна лихва върху него от датата на увреждането.
Вземането за обезщетяване при иск по чл.2б,
ал.1 ЗОДОВ възниква принципно след признаване незаконността на акта, действието
или бездействието на съответния орган. В случая по настоящето дело нарушението
е неподлежащо на установяване по друг ред и с изричен акт и доколкото наказателното производство
продължава да е висящо, то не е приложима и административната процедура за
обезщетение на вредите по реда на глава трета "а" от ЗСВ.
Ищецът претендира законна лихва, считано от 13.05.2017 г., към която
дата нарушението е било налице, поради което съдът присъжда лихвата именно от
тази дата.
По разноските:
Ищецът е заявил своевременно искане за
присъждане на направените съдебни разноски в производството. Предвид изхода на
делото, направеното своевременно искане за присъждане на разноски и на
основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът ще следва да бъде осъден да заплати на
ищеца направените от него разноски в настоящото производство в размер на
10.00лв. платена държавна такса. Други разноски не са доказани по делото.
Водим от горното, съдът
Р Е
Ш И:
ОСЪЖДА П.на
Р.Б., гр. София, бул. „*****, на основание
чл.2б от ЗОДОВ и чл.86, ал.1 от ЗЗД, ДА ЗАПЛАТИ на Р.Х.М., ЕГН **********, със съдебен адрес ***, офис 10, адв.Е.Ф., сумата от 15
000 /петнадесет хиляди/ лв.,
обезщетение за причинените му неимуществени вреди от нарушаване правото му на
разглеждане и приключване в разумен срок на сл.д. № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл.д. № 780-II/1998 г. по описа на ВОП-София, а към момента ДП
№ II-048/1999 г. по описа на ВОП-София, за периода от образуване на делото на
30.01.1991 г. до датата на предявяване на иска - 13.05.2020 г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 13.05.2017 г. до окончателното изплащане
на сумата, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения иск за разликата над сумата от 15 000 лв. до претендирания
размер от 120 000 лв., като
неоснователен.
ОСЪЖДА П.на Р.Б., гр. София, бул. „***** да заплати на Р.Х.М., ЕГН ********** на основание чл.78, ал.1 от ГПК и сумата от 10.00лв. разноски
направени пред СГС.
Решението
подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от
връчването му страните пред Софийски апелативен съд.
СЪДИЯ: