Решение по дело №342/2014 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 196 и сл. от ГПК (отм.) вр. § 2, ал. 1 от ГПК (нов).

С Решение № 12/31.03.2011 г., постановено по Г. д. № 2104/2010 г., РС – К. е отхвърлил предявения от П. И. П., С. Г. П., Е. М. П. и В. М. Б. – всички със съдебен адрес в Г. К., установителен иск за собственост въз основа на наследство и давност, предявен срещу М. К. Ф.с турски имена М. Г., Х. К. Ф.с турски имена Х. И. и Х.К. И.с турски имена Х.А. – всички със съдебен адрес в Г. К., за недвижим имот в местността „Б.е.” в землището на Г. К. от 5 дка, с пл. сн. № 6531 по кадастралната карта на Г. К., като неоснователен. Съдът е прекратил производството по исковете за собственост върху същия имот, предявен от същите ищци срещу О. К. и ОСЗ, Г. К. и за задължаване на О. К. да отстрани непълнота и грешка в кадастралната карта като запише имота с пл. сн. № 6531 на ищците; районният съд е приел, че тÕзи искове са недопустими. Първоинстанционното решение е постановено след отмяната с Решение № 732/08.12.2010 г. на ВКС, I г. о., постановено по Г. д. № 886/2010 г., на влязлото в сила Решение № 175/21.09.2009 г. на РС – К., постановено по Г. д. № 207/2007 г., в което дело е разгледан същият спор.

Против така постановеното първоинстанционно решение е постъпила въззивна жалба от ищците П., П., П. и Б., които го намират за недопустимо в прекратителната му част, а в останалата - за неправилно. Искат отмяна на атакувания съдебен акт, като предявените искове бъдат уважени и бъдат присъдени направените разноски.

Въззиваемите страни не са подали писмени възражения срещу въззивната жалба.

В съдебно заседание пред въззивната инстанция жалбоподателите, Ч. процесуалния си представител, поддържат подадената жалба и доразвиват изложените в нея доводи. Въззиваемите страни О. К. и ОСЗ, Г. К., редовно призовани, не изпращат представител.

Ответниците по жалбата М. К. Ф.с турски имена М. Г., Х. К. Ф.с турски имена Х. И. и Х.К. И.с турски имена Х.А., Ч. процесуалния си представител, оспорват същата, като излагат становище за допустимост и правилност на атакувания първоинстанционен съдебен акт. Сочат, че самата искова претенция съдържа противоречиви твърдения, което води до неяснота относно това какъв иск е предявен. Твърдят, че възстановената в тяхна полза земеделска земя не съответства на процесната. Намират, че относно доказването на твърдяната от ищците сделка, с която същите считат, че са придобили собствеността на имота, са недопустими гласни доказателствени средства, като сочат в тази връзка липсата на изискуемата от закона форма на претендираната прехвърлителна сделка. Препращат към представената пред районния съд писмена защита. Искат от втората съдебна инстанция да потвърди обжалваното решение и претендират направените разноски.

Въззивният съд, като прецени събраните по делото доказателства, констатира:

Постановеното първоинстанционно решение, което се обжалва пред настоящата съдебна инстанция, не е от категорията на нищожните или недопустимите, поради което следва да се разгледа по същество.

В исковата си молба ищците твърдят, че са собственици на процесния имот с пл. сн. № 6531 по кадастралната карта от 2000 г. на Г. К., кв. „В.”. Заявяват, че са наследници на починалия през 1959 г. бивш жител на Г. К. И.М. П.. Последният придобил имота от К.Х. К. Ч. покупко-продажба през 1951 г., след което и до момента на предявяване на исковата молба този имот бил владян от техния наследодател и от самите ищци. По кадастралната карта и регистъра към нея обаче имотът се водел на предишния собственик К. К.. Ищците подали заявление до поземлената комисия (компетентният орган към 1992 г. е именно поземлената комисия, въпреки което в исковата молба е посочена ОСЗГ, каквато не е съществувала към 1992 г.) – на 02.06.1992 г. - за възстановяване собствеността върху земята. Комисията отказала да се произнесе до представяне на удостоверение от техническата С. при О. К. по чл. 13, ал. 4,5 и 6 и чл. 13а от ППЗСПЗЗ. Издаването на такова удостоверение обаче било отказано от страна на О. К., тъй като имотът се водел на К.. Това пораждало правен интерес за ищците да установят по съдебен ред правото си на собственост и да уредят статута на процесния недвижим имот, като и да бъдат записани като негови собственици в кадастралната карта и регистъра към нея. Въз основа на горното искат от съда да ги признае по отношение на ответниците за собственици на имота на основание покупко-продажба, наследство и давностно владение, включително и към 02.06.1992 г. – датата на подаване на заявление за възстановяване на собствеността - и да задължи О. К. да отстрани непълнотата и грешката в кадастралната карта като имотът с пл. сн. № 6531 бъде записан на името на ищците.

По фактите:

Съгласно показанията на св. С.Н.Н. същият познава ищците. Сочи, че семейството им купило през 1951 г. нива в местността „Б.е.” от около 4 - 4,5 дка от К.Х.. През 1951 г. имало изселническа вълна. От този момент нататък имотът се владеел от П. и брат му, а след смъртта на последния – от неговите наследници и П..

Според показанията на св. С.М., И. П., С., Е. и В. имали имот в местността „Б.е.”, който бил купен от бащата на П. през 1951 г. от К.. После земята била обработвана от П. и брат му, а след смъртта на последния – от неговите деца.

Съгласно показанията на св. Д. Т. К., П., С., Е. и В. имали имот в местността „Б.е.”, който бил повече от 4 дка. Покупката била направена от К. през 1951 г. – 1952 г. Имотът се владеел от П. и брат му, а след смъртта на последния – от наследниците му и от П.. Преди земята представлявала овощна градина.

Според показанията на св. С.П.М. бащата на П. закупил имота от К.през 1951 г. Земята била в местността „А.” („Б.е.” била нивата, която се намирала в местността „А.”). Същата не била влизала в ТКЗС, там били включвани големите имоти. От 1951 г. имотът се обработвал от ищците.

Съгласно показанията на св. М.Н.М. имотът се наричал „Б.е.” и бил в местността „А.”. Същият бил закупен от И. П. през 1951 г., като оттогава се обработвал от ищците и не бил влизал в ТКЗС. Представлявал овощна градина и лозе.

Видно от удостоверение за наследници, издадено от О. К., с № 000608/03.06.2005 г., починалият през 1959 г. И.М. П., роден на 13.04.1912 г., с посочен постоянен адрес в Г. К., е оставил следните наследници: Е. П.С., съпруга, починала през 1982 г.; П. И. П. (първият ищец), син; М.И. П., ЕГН *, син, починал на 05.12.1997 г. Последният е оставил следните наследници: С. Г. П. (втория ищец), съпруга; Е. М. П. (третия ищец), дъщеря, внучка на И.П.; В. М. П. (четвъртия ищец), дъщеря, внучка на И. П..

От декларация за притежавани непокрити земеделски имоти от К.Х. К. от с. П., О. Гледка, се установява, че последният е декларирал притежание на 3 ниви, първата от които с площ 6 дка, втората – 5 дка, а третата – 3 дка. За втората нива е посочено, че се намира в местност „Байраман ери” – доколкото се разчита. Останалите две ниви са в други местности.

От приложеното удостоверение за наследници, издадено от кметство с. П., общ. К., с № 142/02.12.2005 г., е видно, че К.Х. К., роден на 06.02.1900 г. в с. П., починал през 1969 г., е оставил следните живи наследници: М. К. Фейзулова, Х. К. Ибрямова и Юсен К. К. – всички от с. П..

Видно от уведомление по чл. 14, ал. 2 от ЗСПЗЗ от 03.02.2000 г. ПК, Г. К., уведомява ищеца П. И. П. в качеството му на заявител, че по заявление с вх. № от 02.06.1992 г. с протоколно решение от 26.08.1999 г. комисията е отказала да се произнесе за имот в местността „Б.е.” – 3 дка и 2 дка в землище Г. К., като на заявителя П. е указано, че, на основание чл. 11, ал. 1 от ППЗСПЗЗ, следва да предостави удостоверение за този имот от техническата С. при О. К. по чл. 13, ал. 4,5 и 6 и чл. 13а, като до представяне на тези документи преписката по заявлението е оставена без движение. По в. Г. д. № 165/2006 г. на ОС – К. (образувано по жалба срещу решението по Г. д. № 763/2005 г. на РС – К.) е приложен и заверен препис от протокол от 26.08.1999 г., в който е обективирано решение в горния смисъл, но на ОСЗГ, Г. К..

От удостоверение от 15.03.2006 г. на О. К. се установява, че за имот с пл. сн. № 6531по кадастралната карта от 2000 г., записан в разписния лист общински остатък, с площ 4214,67 кв. м., бивша селскостопанска земя в местността „Б.е.” в землището на Г. К., няма съставен акт за О. собственост.

Съгласно удостоверение № 1/17.05.2004 г. на О. К. лицето К.Х. К., бивш жител на с. П., е декларирало в емлячния регистър на същото село от 1949 г., на стр. 46, притежавана земя (ниви) от 9,5 дка в следните местности: „Санджакгору” - 6 дка; „Кая алтъ” – 3,5 дка.

Видно от удостоверение № 4 на О. К., без посочена дата, И.П., наследодател на П. И. П., е декларирал в емлчния регистър на с. П. от 1949 г. притежавана земя от 5 дка в местността „Байрам йери”.

От списъка на собствениците с решение на ОСЗГ с имоти, попадащи в разпоредбите на чл. 10, ал. 7 от ЗСПЗЗ, землище Г. К., се установява, че в него, под № 217 фигурира заявителят П. И. П. с посочен собственик И.М. П., с отбелязана площ на земята „3,000”, с посочена местност „Б.е.”, с отбелязано в графа „№ и дата на решение” 1946/26.08.99 г.

Видно е преписката с вх. № 7576/17.04.2006 г. на ОСЗГ, Г. К., че с решение на службата от 02.06.2006 г. е признато правото на собственост на наследниците на К.Х. К. в съществуващи (възстановими) стари реални граници на две ниви, едната от които от 6 дка в землището на с. П., местността „А.”, имот № 364 от кадастрален план, изработен през 2003 г., както и на нива от 3 дка, находяща се в същата местност, имот № 5747 от кадастрален план, изработен през 2002 г. Със същото решение на наследниците на К. е възстановена собствеността върху нива от 5,012 дка в посочената местност, в имот № 364 от кадастрален план, изработен през 2003 г. и върху нива от 2,887 дка отново в същата местност, в имот № 5747 от кадастрален план, изработен през 2002 г. Отказано е възстановяването на собствеността в съществуващи (възстановими) стари реални граници върху ниви от 0,988 дка и от 0,113 дка във визираната местност, съответно в имоти № 364 от кадастрален план, изработен през 2003 г. и № 5747 от кадастрален план, изработен през 2002 г. С това решение е изменено решение от 17.04.2006 г. на същия орган (посочено е, че 1,388 дка не могат да бъдат възстановени). По преписката са налични и две удостоверения от техническата С. при О. К., видно от едното от които в кадастралната карта (кадастралния план) на Г. К., местност „А.”, одобрен(а) със заповед от 2003 г. на Агенция по кадастъра, е нанесен бивш имот с идентификатор (номер) 6525 6531 (двете числа са посочени едно над друго), записан като Общински остатък. Удостоверено е, че (съгласно приложената към удостоверението скица) от бившия имот могат да бъдат възстановени 5012 кв. м., а за останалите 1571 кв. м. собствениците следва да бъдат обезщетени съгласно чл. 10Б, ал. 1 от ЗСПЗЗ. По преписката фигурира и споменатото решение от 17.04.2006 г. Съгласно приложения споразумителен протокол за идентифициране на имот във връзка с последното споменато решение двата имота в местността „А.” попадат в регулацията на Г. К.. Видно е от заявлението от Х.К. К., с посочено гражданство Р. Турция, наследник на К.Х. К., че заявителят е поискал от ОСЗГ, Г. К. да му бъде възстановена собствеността върху две ниви в землището на с. П., общ. К., съответно от 3 дка и от 6 дка в местността „А.”. Налично е към преписката и решение от 09.02.2006 г. на РС – К., с което по отношение на ОСЗГ – К. е признато за установено, че Х.А. от Р. Турция, като наследник на К.Х. К., бивш жител на с. П., общ. К., починал през 1969 г., има право да възстанови собствеността върху земеделски земи – ниви с площ от 9 дка, находящи се в землището на с. П., общ. К.. В приложения по преписката протокол от 19.10.1962 г., с място на издаване с. П., за причисляване (доброволно и безвъзмездно) към Държавен поземлен фонд на земи на бивши членове на ТКЗС, Г. К., жители на с. П. (където е посочено и това, че съгласно ПМС № 137/20.08.1962 г. и № 173/22.10.1962 г. дейността на ТКЗС в Г. К. е преустановена), съставен от общинската комисия за ТПС, не фигурира И.М. П., но е посочен К.Х. К. с 9 дка причислявани ниви. По преписката е приложен и смъртен акт за К., видно от който последният е починал през 1969 г.

Съгласно удостоверение от 27.04.2007 г. на ТД „Държавен архив” – К. след направената проверка по протоколите на ТКЗС – К. от 1962 г. за причисляване на земи на кооператори от с. П. към Държавния поземлен фонд се установява, че не са вписани имената на И.М. П. от с. П..

Видно от заключението на назначената по Г. д. № 763/2005 г. на РС – К. (първото първоинстанционно дело, в което е бил разгледан настоящия спор) СТЕ, към 03.12.2005 г. имотът с пл. сн. № 6531 фигурира в кадастралната карта на Г. К. и е записан като собственост на името на „О. остатък”. В заключението по допълнителна задача № 1 към същата експертиза, депозирано преди проведеното на 06.02.2006 г. заседание по делото, е посочено, че по предишната кадастрална карта, одобрена със Заповед № 671/07.11.2000 г., процесният имот е бил записан под № 364 на името на К.Х. К. и че планът за земеразделяне на землище К. е влезнал в сила от 1999 г. Според заключение към допълнителна задача № 2 по експертизата площта на имота с пл. сн. № 6531 е 4215 кв. м.

Според заключението, депозирано в ОС – К. на 15.11.2006 г., по назначената в хода на в. Г. д. № 165/2006 г. на ОС – К. СТЕ имотът с пл. сн. № 6531 по кадастралния план на Г. К., кв. „В.” (очевидно е, че вещото лице има предвид кв. „В.”, доколкото кв. „В.” липсва в Г. К., което е ноторно известно), от 2003 г., е част от имот с план. № 364 от помощния кадастрален план на квартала, изработен на основата на неодобрен кадастрален план на об. „Воден синдикат” от 1948 г., като в регистъ­а към плана е записано, че се намира в местността „А.”; вещото лице е получило сведение, че това е обобщено наименование на група местности, сред които влиза и такава с наименование „Б.е.”. Посочено е, че през 2000 г. е одобрен план на имотите, подлежащи на възстановяване по реда на чл. 11 от ППЗСПЗЗ и частите от тях, подлежащи на обезщетяване на Г. К., кв. „В.” (тук важи казаното по-горе във връзка с наименованието на този квартал), като границите и номерата на бившите имоти са взети от помощния кадастрален план, изработен въз основа на плана на „Воден синдикат” от 1948 г. В помощния план имотът с № 364 е записан като собственост на К.Х.. Със заповед от 2003 г. на изпълнителния директор на Агенция по кадастъра е одобрен кадастрален план на квартала, в който свободните части от бившия имот 364 са обозначени съответно с планови номера 6425 (записан като собственост – общински остатък) и 6531 (общински остатък). С решение от 20.04.2006 г. на Общински съвет – К. е одобрен ПУП – План за регулация, съгласно който имотът с № 6425 е включен в УПИ XIV, кв. 157, а за имот с планов № 6531 са образувани УПИ I-6531 и II-6531 в кв. 159, като части от него попадат в улична регулация и УПИ XXI-6533, а друга част остава извън регулация. Със заповед от 10.07.2006 г. на кмета на О. К. е одобрено допълване на регистъра към кадастралния план на Г. К., кв. „В.”, за имоти с планови номера 6425 и 6531, които да се запишат от общински остатък на наследниците на К.Х. К., като посоченият мотив за това е възстановяването им с решение на ОСЗГ. В съдебно заседание вещото лице разяснява, че другата част от имота с № 364 – извън тази част, която представлява имотът с № 6531 по картата от 2003 г. – е от другата страна на минаващата край последния улица, с площ 0,797 дка, която Общината определила, че може да бъде възстановена. Обяснява още, че вещото лице по предходната експертиза не е ползвало помощния кадастрален план, който следва да даде стари реални възстановими граници.

Видно от заключението по назначената по Г. д. № 207/2007 г. на РС – К. (това дело е образувано след отмяната на решението по Г. д. № 763/2005 г. на РС – К. с решението по в. Г. д. № 165/2006 г. на ОС – К.) СТЕ, имотът с пл. сн. № 6531 по кадастралната карта от 2003 г. в землището на Г. К., с площ 4215 кв. м., е идентичен с имот, представляващ земеделска земя в местността „Б.е.” в землището на Г. К.. В експертното заключение са посочени границите на този имот: на северозапад – мера; на североизток – улица; на югоизток – имоти с кадастрални номера 6532 и 6533; на югозапад – мера.

В приложените към последните две експертизи скици като североизточна граница на имота с пл. сн. № 6531 е показана улица.

При преценката на доказателствата настоящият съдебен състав съобрази следното:

В показанията на разпитаните свидетели не се установяват признаци на недобросъвестност. Същите нямат роднински връзки с ищците и към 1951 г. са били на такава възраст, която им е позволявала да придобият достоверна представа относно възмездно прехвърляне на фактическата власт върху процесния имот. Изключение в това отношение прави единствено св. М.. Видно от протокола от съдебното заседание, проведено през 2007 г., в което тя е била разпитана, същата е на 61 години, т. е. – възрастта й към 1951 г. не е позволявала да получи адекватна представа относно прехвърляне на земеделски имоти, поради което и съдът не следва да цени показанията й в този смисъл. Вън от това, показанията на свидетелите са логични, взаимно допълващи се и без наличие на противоречия помежду им, поради което следва да бъдат кредитирани. Конкретно относно св. И. прави впечатление това, че същият не сочи точна година на прехвърляне на имота, като заявява, че не помни дали това се е случило през 1951 г. или през 1952 г., което допълнително указва добросъвестност на този свидетел.

Споменатите по-горе официални документи – удостоверения, уведомление, списък, решения на ОСЗГ, решение на РС – К., протокол от 1952 г., смъртен акт – притежават необорена в настоящото гражданско производство формална, съответно - материална доказателствена сила (относно авторството на съответния документ и удостовереното в него, ако е от категорията на удостовереителните). Изложеното тук не се отнася до приложения заверен препис от протокол от 26.08.1999 г., в който е обективирано решение на ОСЗГ, Г. К., доколкото към тази дата компетентния по съответните въпроси орган съгласно действащата тогава нормативна уредба е Поземлената комисия, т. е. – документът не изхожда от компетентен орган, поради което не се явява официален (арг. от чл. 143, ал. 1 от ГПК /отм./) и няма доказателствената сила на официалните документи. По делото обаче е налично уведомление за аналогично решение именно от Поземлената комисия, което вече представлява официален документ с присъщата му доказателствена сила. Следва още да бъде уточнено, че в упоменатия по-горе протокол от 1962 г. е налице очевидна фактическа (техническа) грешка, доколкото като основание на извършено на 19.10.1962 г. действие е посочено ПМС от 22.10.1962 г.

Приложените по делото заявления и декларации – частни диспозитивни документи – притежават следващата им се от закона формална доказателствена сила, която също не е оборена, т. е. – представляват доказателство за авторството на съответните изявления.

Следва да се възприемат дадените от вещите лица заключения по делото, доколкото същите са логични, обосновани и изхождат от лица със съответната компетентност и незаинтересовани от изхода на делото. Единствено - предвид заключението на СТЕ по в. Г. д. № 165/2006 г. на ОС – К. и разясненията, които вещото лице по тази експертиза е дало в съдебно заседание - следва да се приеме, че 364 е № на имот от план на „Воден синдикат”, който не обхваща целия имот с пл. сн. № 6531, за установяването на чиято собственост претендират ищците.

От така събраните доказателства може да бъде обобщено следното:

На неустановена с точност по делото дата през 1951 г. К.К., наследодател на ответниците М. К. Ф.с турски имена М. Г., Х. К. Ф.с турски имена Х. И. и Х.К. И.с турски имена Х.А., отстъпил възмездно на И.П., наследодател на ищците, фактическата власт върху земеделска земя в местността „Б.е.” в землището на с. П., К.. И.П. декларирал земята като своя в емлячния регистър. Последният починал през 1959 г. След това имотът се обработвал от неговите синове – ищеца П. П. и М.П.. След смъртта на последния през 1997 г. фактическа власт върху земеделския имот била упражнявана и от наследниците му – останалите трима ищци. Междувременно, в неустановено с точност по делото време, К. направил волеизявление за внасяне на земята в ТКЗС, а след преустановяване дейността на това стопанство през 1962 г. – за внасянето й в държавния поземлен фонд, относно което на 19 октомври същата година бил съставен гореспоменатият протокол за приобщаване. На 02.06.1992 г. ищецът П. П. подал заявление по реда на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността върху имот в местността „Б.е.” – 3 дка и 2 дка в землище Г. К.. Заявлението било оставено без движение от Поземлената комисия с решение от 1999 г. до представяне на удостоверение за имота от техническата С. при О. К. по чл. 13, ал. 4,5 и 6 и чл. 13а от ППЗСПЗЗ. В същото време в изработения помощен план имотът с планов № 364, част от който е и процесният недвижим имот, бил записан на К.Х.. Впоследствие, със заповед от 2003 г. на изпълнителния директор на Агенция по кадастъра, бил одобрен кадастрален план на квартала. Така една част от бившия имот с планов № 364 била обособена в имот с № 6531, записан като общински остатък. С решение от 02.06.2006 г. на ОСЗГ, Г. К., процесната земя била възстановена на наследниците на К.. Със заповед от 10.07.2006 г. на кмета на О. К. било одобрено допълване на регистъра към кадастралния план на Г. К., кв. „В.”, за имот с планов № 6531, който да се запише от общински остатък на наследниците на К.Х. К., като мотивът за това бил възстановяването с решението на ОСЗГ.

Доводът на въззивния жалбоподател, че били събрани доказателства относно годината на образуване на ТКЗС, а именно – 1962 г., не може да бъде споделен. По делото са налице доказателства за това, че на 19.10.1962 г. е съставен протоколът за причисляване към държавния поземлен фонд, посочен по-горе, както и за това, че ТКЗС, Г. К., е преустановило дейността си въз основа на ПМС от 20.08.1962 г., т. е. – при всички случаи е образувано преди последната посочена дата. Кога обаче точно е образувано то, респективно – кога колективизацията е обхванала имотите от землището, където се е намирала процесната земеделска земя, в кориците на делото доказателства липсват.

Налага се да се посочи още, че от доказателствената съвкупност следва еднозначния‗ извод, че земята, върху която е насочена исковата претенция, при всички положения се включва в имота, чието владение е получено от И.П. през 1951 г. Това следва от назначената по Г. д. № 207/2007 г. на РС – К. СТЕ, чието заключение не е оспорено включително и след отмяната на влязлото в сила решение по това дело и новото разглеждане на спора.

От правна страна:

Направеното изявление от страна на К.К., обективирано в протокола от 19.10.1962 г., за внасяне на имота в държавния поземлен фонд, земеделският характер на земята, последващото й завеждане в помощния план на името на последния и – най-вече - възстановяването й от страна на ОСЗГ на наследниците на К. (това, че имотът се е водел на името на последния е релевирано и в исковата молба), обосновават правен интерес от воденето на исково производство именно по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ (изявленията на процесуалния представител на ищците касателно относимата към спора разпоредба са ирелевантни, доколкото единствено съдът е този, който следва да даде правна квалификация на претендираните права, черпейки я от релевираните факти и направените въз основа на тях искания), включително наличието на спор за собственост по смисъла на посочената разпоредба. Следва да се има предвид, че за съществуването на предпоставките за допустимост на конкретен иск, в случая – такъв по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, съдът следва да следи служебно и по всяко време на производството. Дори тези предпоставки да не са следвали от изложеното в исковата молба, ако те са установени на по-късен етап, необходимо е същите да бъдат взети предвид при преценка на допустимостта на иска. От значение в тези случаи е дали допустимостта на иска е налице към момента на постановяване на решението (арг. и от чл. 188, ал. 3 от ГПК /отм./). Противоречието в твърдението на ищците, че имотът от една страна е техен и то към 1992 г., а – от друга – че същите са инициирали производство за възстановяване на собствеността по ЗСПЗЗ, намира своето обяснение в направеното изявление от процесуалния им представител, а именно – че това е бил начинът да „уредят статута” на земята. Доколко последното е така се явява ирелвантно в случая. По-нататък, от изложеното в исковата молба, въпреки непрецизното й формулиране (виж в това отношение мотивите към Определение № 363/27.03.2009 г. по Г. д. № 4090/2008 г. на ВКС, III г. о., с което е било допуснато касационно обжалване на Решение № 73/07.05.2008 г. по в. Г. д. № 422/2007 г. на ОС – К.!) – относно лицата, в полза на които се претендира собственост и момента, към който се претендира, следва да бъде извлечено, че искането за признаване на собственически права в полза на ищците и по отношение на ответниците – наследници на К., на основанията давностно владение и наследство съдържа имплицитно искане за признаване правото на собственост към миналия момент, от който ответниците – физически лица - черпят правата си, независимо кой е той, съответно – за признаване на това право по отношение на наследодателя на втория, третия и четвъртия ищец, т. е. – от съда се иска установяването на тези права, които биха изключили правата на визираните тук ответници. Практически, миналият момент, за който се отнася спорът по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, е моментът на причисляване на земята към държавния земеделски фонд, независимо дали самото причисляване, съгласно твърденията на ищците, е валидно или не и независимо от това, че този момент е установен по-късно, в хода на производството по делото. Поради това се налага изводът, че освен релевираните основания и петитумът на иска касателно наследниците на К.К. съответства на исковата претенция по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ.

Налага се да бъде уточнено още, че, действително, основанията придобиване Ч. покупко-продажба и давностно владение са взаимно изключващи се. Съдът обаче се ръководи от фактическите, а не от правните твърдения на страните що се отнася до релевираните факти, т. е. – основанието на иска. Изложените от ищците факти се подвеждат именно под правните основания давностно владение и наследство, доколкото не се твърди наличието на валидна (формална) прехвърлителна сделка, а се сочи фактическо придобиване на земеделския имот през 1951 г.

Предвид постановеното ТР № 1 по Г. д. № 11/1997 г. на ВКС, ОСГК, не е налице отрицателна процесуална предпоставка относно иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и поради решението на ОСЗГ за възстановяване на имота в полза на наследниците на К.Х. К. (относно това тълкувателно решение виж по-долу!).

От събраните доказателства следва, че на неустановена дата през 1951 г., т. е. – най-късно на 31.12.1951 г., наследодателят на ищците е придобил фактическата власт върху претендирания имот. След смъртта му през 1959 г. и до момента на предявяване на исковата молба упражнявано на фактическа власт е продължило от ищеца П. П. и брат му – М.П., като е продължавало и към 01.01.1962 г. Съгласно чл. 69 от ЗС се предполага, че владелецът държи вещта като своя докато не бъде доказано противното; доказателства в противния смисъл по делото няма. От друга страна, липсват доказателства за това, че преди 01.01.1962 г. е образувано ТКЗС, включващо землището, където се намира визираният селскостопански имот (виж в тази връзка изложеното по-горе!). На датата 01.01.1962 г. придобивната давност е изтекла – чл. 79, ал. 1 от ЗС. Владението е от категорията на недобросъвестните по арг. от чл. 70, ал. 1 от ЗС. За процесния случай следва да се приложат разпоредбите на ЗС съгласно § 4 от същия закон вр. чл. 36 от Закона за давността от 1898 г. (отм.). Наличието на правопогасяващ факт касателно изтичане на давностния срок, какъвто би било включването на имота в ТКЗС, непременно преди датата 01.01.1962 г., е в доказателствена тежест на страните, които ще се ползват от този юридически факт – чл. 127, ал. 1, изр. 1 от ГПК (отм.). Ищците са доказали фактите, от които черпят правата си – упражняването на фактическа власт - и доколкото не са доказани други факти, които от своя страна да изключат тези права, то следва да се приеме, че придобивният давностен срок, на който се позовават последните, е изтекъл. Следователно, по делото се установява, че към 01.01.1962 г. процесният имот е станал собственост на ищеца П. П. и на наследодателя на останалите ищци М.П., предвид правилото на чл. 82 от ЗС, съгласно което владелецът може да присъедини към своето владение и това на праводателя си (в случая – на наследодателя си). Собствеността на тези две лица е била налице и към 19.10.1962 г. – датата на съставяне на протокола за причисляване към държавния поземлен фонд. Във връзка с разпоредбата на чл. 12, ал. 2 от ЗСПЗЗ следва да се посочи, че е напълно допустимо и в това производство доказването на давностно владение да бъде провеждано посредством свидетелски показания (виж в този смисъл мотивите към Решение № 314/15.06.2010 г. на ВКС, II г. о., постановено по Г. д. № 706/2009 г., където е посочено, че „Ч. свидетелски показания в производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ е допустимо установяване само на придобиване правото на собственост по давност…”). Няма пречка това да стане и в настоящото производство, още повече, че в случая ищците твърдят, че земята изобщо не е внасяна в ТКЗС, ДЗС и пр., т. е. – те основават своята претенция на факти, които не следва да бъдат установявани в производството, относно което намира приложение рестрикцията по чл. 12, ал. 2 от ЗСПЗЗ; от факта на иницииране от страна на първия от ищците на такова производство не следва обратния извод, като въпросът дали е следвало да бъде търсена защита на собственическото право именно по този административен ред не е предмет на настоящото производство. Спорът за материалното право всъщност идва от претенцията за възстановяване на земеделската земя от страна на наследниците на К.К.. Единствено с оглед пълнота на изложението е необходимо да се посочи още, че ако по делото беше доказано, че имотът е внесен в ТКЗС, то за него първоначално щеше да важи забраната за придобиване по давност на имот – социалистическа собственост (кооперативна, а не държавна), после – забраната за придобиване по давност на имот държавна собственост и накрая – спирането на давностния срок за придобиване на държавни имоти съгласно ЗДЗС, обн. ДВ бр. 46/2006 г., съответно – щяха да са налице правоизключващи придобивната давност факти.

Така следва изводът, че искът против наследниците на К.К. е с правно основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и е допустим, а по същество – основателен. Последното налага отмяна на атакуваното решение в частта му, с която този иск е отхвърлен, вместо което следва да бъде постановено уважаването му. Необходимо е да бъде посочено, че в самата искова молба процесният имот е индивидуализиран в достатъчна степен, така че да липсва съмнение относно неговата идентичност, като, въпреки това, същият не е посочен коректно, по-конкретно – посочено е, че номерът му 6531 е съгласно кадастрална карта от 2000 г. Видно е от заключението на вещото лице по нÓзначената по в. Г. д. № 165/2006 г. на ОС – К. СТЕ, че визираната карта е от 2003 г., а не от 2000 г. В този смисъл следва да бъде произнасянето на настоящата инстанция, т. е. – в диспозитива на съдебния акт имотът следва да бъде посочен коректно.

Обжалваното първоинстанционно решение обаче се явява законосъобразно по отношение на останалите искови претенции. По-конкретно:

ОСЗГ (ОСЗ) е държавен, административен орган, който упражнява дадени правомощия в процеса на възстановяване собствеността върху земеделските земи по реда на ЗСПЗЗ. Службата не е правен субект, претендиращ или имащ функцията да претендира някакви самостоятелни права върху земята. Такива претенции не са отправени и в процесния случай. Спорът за материалното право по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ е спор между заинтересувани лица извън ОСЗГ (ОСЗ). Впрочем, смисълът на производството по последната спомената разпоредба е в това да не се налага службата да взема отношение по възникнали гражданскоправни спорове. В тази връзка, в мотивите към ТР № 1 по Г. д. № 11/1997 г. на ВКС, ОСГК, е посочено следното: „Административното производство по чл. 14, ал. 1 - 3 от ЗСП33 започва по молба на заинтересуваните лица по чл. 10, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Спрямо тях като субекти на административното правоотношение поземлената комисия постановява своето решение. В преобладаващите случаи тези лица са и субекти на правото на собственост върху земеделските земи към момента на тяхното коопериране или одържавяване. Когато тяхната легитимация на собственици се оспорва по съдебен ред с иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСП33, административното производство по чл. 14, ал. 1 - 2 от ЗСПЗЗ, следва да се съобрази с гражданскоправния спор. Висящото производство по чл. 14, ал. 1 - 3 от ЗСПЗЗ следва да бъде спряно на основание чл. 182, б. "г" от ГПК до решаване на спора по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ за определяне на действителните собственици на земите. Спрямо тях общинската поземлена комисия ще постанови решението си по чл. 14, ал. 1 от ЗСПЗЗ. Когато след приключване на производството по чл. 14, ал. 1 - 3 от ЗСПЗЗ с влязло в сила съдебно решение по чл. 14, ал. 4 от 3СПЗЗ се установи, че собственици на конкретните земеделски земи са други граждани, а не тези, спрямо които е постановено възстановяването на собствеността в реални граници, общинската поземлена комисия на основание чл. 14, ал. 7 от ЗСПЗЗ може да измени постановеното решение съобразно новите обстоятелства”. С други думи, липсва правен интерес за ищците от предявяване на установителен иск за собственост срещу изпълняващия към момента функциите на бившите поземлени комисии орган на публичната власт ОСЗ (ОСЗГ).

Казаното относно липсата на претендирани права върху спорния имот се отнася и до О. К.. Независимо от това, че настоящият съдебен състав не възприема становището на първата инстанция, че след като фактите относно записването на земеделската земя като общински остатък не са релевирани в исковата молба, то същите не следва да се вземат предвид досежно допустимостта на установителната претенция (виж по-горе в настоящото изложение относно допустимостта на иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ по отношение на ответниците-физически лица!). Това е така защото - от една страна - по делото са събрани доказателства за последващо записване на имота на наследниците на К.Х. К., т. е. – надлежните ответници по иска по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ, съответно – Общината към момента не предявява никакви собственически претенции към имота. От друга страна – визираният тук ответник не предявява претенции към процесния имот и в хода на административното производство по ЗСПЗЗ за възстановяване собствеността върху земята. Изложеното е достатъчно, за да изключи правния интерес на ищците от водене на установителен иск за собственост по отношение на О. К..

В обобщение, установителните искове за собственост срещу ОСЗГ (ОСЗ) и срещу О. К. се явяват недопустими поради липсата на абсолютна процесуална предпоставка, каквато е наличието на правен интерес, поради което произнасянето на районния съд в същия смисъл е правилно, съответно – решението следва да бъде потвърдено в тази му част.

Недопустим се явява и искът, предявен срещу О. К. за задължаване на последната да отстрани непълнота и грешка в кадастраланата карта. Спорът по чл. 53, ал. 2, изр. 2 от ЗКИР е между съответните заинтересовани лица, които претендират дадени вещни права. Общината, както вече беше посочено, не претендира такива права върху процесния имот. При наличие на влязло в сила съдебно решение, с което спорът между наследниците на К. и ищците бъде решен в полза на последните, те ще имат възможността да проведат успешно административното производство пред АГКК по реда на чл. 53, ал. 2, изр. 1 вр. чл. 54, ал. 1 от ЗКИР. Поради това решението на първоинстанционния съд касателно този иск е законосъобразно и следва да бъде потвърдено в съответната му част.

С оглед пълнота на изложението е необходимо да бъде посочено още, че Решение № 67/09.03.2010 г. по Г. д. № 4090/2008 г. на ВКС, I г. о., макар и безспорно да представлява авторитетна съдебна практика, не е задължително за настоящия съдебен състав, както твърди процесуалния представител на ищците. С това решение делото не е върнато на по-долна инстанция за разглеждане със съответните задължителни указания. От друга страна, соченото произнасяне на ВКС е направено в хода на ненадлежно производство, в който смисъл е произнасянето на ВКС, I г. о., с Решение № 732/08.12.2010 г. по Г. д. № 886/2010 г., с което решение на основание чл. 303, ал. 1, т. 5 от ГПК (нов) е било отменено влязлото в сила Решение № 175/21.09.2009 г. по Г. д. № 207/2007 г. на РС – К. и делото е върнато на споменатия районен съд за ново разглеждане, т. е. – не е допустимо това произнасяне да обвързва страната, която неправомерно е била лишена от съответната възможност за участие в делото. С други думи, единственото задължително указание на ВКС, с което както първата, така и въззивната инстанция следва да се съобразят при новото гледане на делото, е това, че същото следва да бъде разгледано отново.

Предвид изхода на делото и направеното в съответния смисъл искане, ответниците–физически лица, следва да бъдат осъдени солидарно да заплатят в полза на въззивните жалбоподатели всички направени разноски по разглеждания в настоящото дело спор, които произтичат от предявените срещу наследниците на К. искови претенции, с уточнението, че разноски по в. Г. д. № 422/2007 г. на ОС – К. и по Г. д. № 4090/2008 г. на ВКС не следва да бъдат присъждани в полза на ищците, доколкото тези две дела не са образувани във връзка с процесуална деятелност на ответниците–физически лица. Така изчислена, сумата по визираните разноски се равнява общо на 1060 лева – адвокатски хонорар за един адвокат, държавни такси, депозити за вещи лица и призоваване на свидетели. Доколкото липсват искания за присъждане на разноски, изхождащи от другите въззиваеми страни, настоящият съдебен състав не следва да присъжда такива в тяхна полза.

Ето защо и на основание чл. 208 и чл. 64, ал. 1 от ГПК (отм.), въззивният съд

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯВА Решение № 12/31.03.2011 г., постановено по Г. д. № 2104/2010 г. по описа на РС – К., В ЧАСТТА, с която е отхвърлен като неоснователен предявеният от П. И. П., С. Г. П., Е. М. П. и В. М. Б. – всички със съдебен адрес в Г. К., установителен иск за собственост въз основа на наследство и давност, предявен срещу М. К. Ф.с турски имена М. Г., Х. К. Ф.с турски имена Х. И. и Х.К. И.с турски имена Х.А. – всички със съдебен адрес в Г. К., за недвижим имот в местността „Б.е.” в землището на Г. К. от 5 дка, с пл. сн. № 6531 по кадастралната карта на Г. К., вместо което постановява:

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗпо отношение на М. К. Ф., с турски имена М. Г., с турски идентификационен № *4, с местожителство Р. Т., област Б., О., Б. м., Х. К. Ф., с турски имена Х. И., с турски идентификационен № *4, с местожителство Р. Т., област Б., О., А. п. м.. и Х.К. И., с турски имена Х.А., с турски идентификационен № *6, с местожителство Р.Т., област Б., О., Б. м., че П. И. П. с ЕГН *, със съдебен адрес Г. К., бл. „М.”, вх. „*”, ап.* – А. З. Д., както и М.И. П., ЕГН *, наследодател на С. Г. П. с ЕГН *, Е. М. П. с ЕГН * и В. М. Б. с ЕГН * – и тримата със съдебен адрес Г. К., бл. „М.”, вх. „Г*, ап.* А. З. Д., са били собственици по наследство и давностно владение на недвижим имот, представляващ селскостопанска земя, незастроена, в местността „Б.е.” в землището на Г. К., идентичен с незастроен поземлен имот с пл. сн. № 6531 по кадастралната карта от 2003 г. на Г. К., кв. „В.”, с площ 4215 кв. м., към 19.10.1962 г. – датата на съставяне на „Протокол за причисляване към държавния поземлен фонд на земи, собственост на бивши членове на ТКЗС”, съставен в с. П., Кърджалийско, от общинската комисия за ТПС.

ОСТАВЯ В СИЛА решението В ОСТАНАЛАТА МУ ЧАСТ.

ОСЪЖДА М. К. Ф., с турски имена М. Г., с турски идентификационен № *4, с местожителство Р. Т., област Б., О., Б. м.., Х. К. Ф., с турски имена Х. И., с турски идентификационен № *4, с местожителство Р.Т., област Б., О., А. п.м.. и Х.К. И., с турски имена Х.А., с турски идентификационен № *6, с местожителство Р.Т., област Б., О., Б. м. да заплатят солидарно на П. И. П. с ЕГН *, С. Г. П. с ЕГН *, Е. М. П. с ЕГН * и В. М. Б. с ЕГН * – и четиримата със съдебен адрес Г. К., бл. „М.”, вх. „*”, ап.* – А. З. Д., сумата от 1060 лева – разноски по делото.

Настоящото решение може да се обжалва пред Върховния касационен съд на Република България Ч. Окръжен съд - К. в едномесечен срок от връчването му на страните при наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 от ГПК (нов).

Председател: Членове: 1/ 2/