Административен съд – Сливен в публично
заседание на двадесет и пети февруари две хиляди двадесет и първа година в
състав:
при секретаря НИКОЛИНКА ЙОРДАНОВА като
разгледа докладваното от съдия ДИНЧЕВА адм. дело № 468 по
описа за 2020 год. за да се произнесе, съобрази:
Производството е по чл. 40, ал. 1, т. 5 от Закона за
чужденците в Република Б. (ЗЧРБ) вр.
чл. 145 и сл. от Административно - процесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по жалба на А.М. гражданка на
Република Т. чрез адв. Р.К. *** против Заповед № 343з-2347/10.11.2020
год. на Началник група „Миграция“ към ОДМВР Сливен, с която на оспорващата е
наложена принудителна административна мярка "Отнемане на правото на
пребиваване в Република Б." на т.гражданин издадена на основание чл.40,
ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ.
В жалбата се твърди, че оспорената заповед е неправилна и
незаконосъобразна, тъй като е издадена в противоречие с административнопроизводствените
правила и материалноправните разпоредби на закона.
Твърди, че е налице нарушение на чл.35 от АПК. В съдебно заседание
процесуалният представител на оспорващата допълва, че изводът, че лицето няма
намерение да се установи трайно в страната не може да се извлече единствено и
само от посещенията и в страната. Обективни пречки са попречили на оспорващата
да се установи в страната. В по-късно представена писмена защита се посочва, че
е налице противоречие между мотивите за налагане на ПАМ и диспозитива
на заповедта. Административният орган не е установил какви неверни данни е
представила оспорващата при получаване на разрешението за пребиваване в
страната. Оспорващата активно е търсила да закупи недвижим имот, но поради липса
на такъв не е успяла. Твърди,че ограниченията свързани с Ковид-19 при
пътуванията са препятствали нейните намерения да финализира
сделката за закупуване на терен. Освен това за закупуването на имот били
необходими ф. средства, с които семейството и не разполагало. Оспорващата имала
з. проблеми, които са ограничили възможността и за придвижване в този
едногодишен срок. Прави се искане съдът да отмени обжалваната заповед.
Претендират се направите по делото разноски.
Административният орган Началник група
„Миграция“ към ОД МВР Сливен редовно призован се явява лично ст.и. Д. В. и гл. юриск. К. Б.. Считат жалбата за неоснователна, тъй като
заповедта е издадена при спазване на материалния и процесуален закон.
Административният орган е извършил преценка по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Прави се
искане съдът да отхвърли оспорването.
Съдът след като обсъди доводите на
страните и прецени събраните и приети по делото писмени доказателства приема за
установена следната фактическа обстановка:
По делото не се спори, че на жалбоподателката А.М. е разрешено на основание чл. 29, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ постоянно пребиваване в Република Б. от 28.05.2018 год. /л.53/. Съгласно
удостоверение за постоянен адрес от 27.07.2018 год. /л.45/ за такъв е вписан
адрес в с.Н., общ.Сливен, ул.“М.с.“ № … от 24.07.2018 год.
На 07.10.2020 год. е извършена проверка от
служители на група "Миграция" при ОДМВР Сливен на адрес с.Н.,
общ.Сливен, ул.“М.с.“ № …, който е посочен като адрес на пребиваване на жалбоподателката в страната. При проверката е снето
обяснение от н. на жалбоподателката Д. С. М.,
съгласно което оспорващата е посещавала адреса няколко пъти в годината, за по
няколко дни. Същата нямала ключ от къщата, както и нямала багаж в нея. От
сключването на договора за наем на къщата до настоящия момент никой не се е
установил трайно да живее в къщата. По сведения на М. семейството на М. живее в
гр.Б. в Т.. За извършената проверка е
изготвена докладна записка рег.№ 343р-12023/08.10.2020 год., към която са
приложени сведение от Д. С. М., справка за пътуване от 01.01.2016
год. до 06.10.2020 год. по отношение на А.М.. Видно от приложената справка след
28.05.2018 год. /датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване/ оспорващата
е посетила Република Б. шест пъти като последното влизане е на 19.08.2020 год.
За този период общо оспорващата е престояла в страната 35 дни. Установено е
също така от проверяващите, че по отношение на оспорващата в НАП няма
регистрирани т. договори, както и няма данни за з. о. По делото е представена
декларация за трайно пребиваване на чужденец, съгласно която оспорващата е
декларирала, че познава изискването на ЗЧРБ да не отсъства от територията на
Република Б. или друга членка на ЕС за период по-голям от 12 последователни
месеца, както и че в РБ. ще пребивава постоянно на адрес с.Н., общ.Сливен, ул.“М.с.“
№ ... Въз основа на резултатите от проверката е образувано административно
производство на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ и на лицето е изпратено
съобщение по чл.26 от АПК рег.№ 343000-10413/27.10.2020 год. /л.26/.
Съобщението е връчено по реда на чл.18а, ал.9 от АПК чрез залепване на входната
врата на адрес с.Н., общ.Сливен, ул.“М.с.“ № …, за което има съставен протокол
рег.№ 343р-13074/30.10.2020 год. /л.25/. Със съобщението е дадена възможност на
оспорващата да изрази своите възражения.
На 10.11.2020 год. Началникът на група
„Миграция“ към ОДМВР Сливен издал процесната Заповед
№ 343з-234, с която на основание чл. 40, ал. 1, т.3 и т. 5 от ЗЧРБ наложил на А.М. принудителна административна мярка "Отнемане на
правото на пребиваване в Република Б.", тъй като е установил, че данните
предоставени за получаването му са неверни и в едногодишен срок след разрешението
за пребиваване жалбоподателката не се е установила и
не пребивава на територията на страната. От фактическа страна органът е приел
за установено, че за периода от 28.05.2018 год. до момента на проверката лицето
е престояло на територията на Република Б. общо 49 дни като част от този
престой съвпада с датите за довършване на процедурата по заплащане на таксите,
вписване в регистрите на населението, заявяване на постоянен и настоящ адрес и
др.административни процедури. Не е установено лицето постоянно да живее на
територията на страната. Същото не се е установило в къщата в с.Н., няма ключ
от тази къща и няма собствен багаж в нея. Направен е извод, че лицето формално
поддържа разрешеното постоянно пребиваване с цел получаване на б. гражданство. Същото
не е изпълнило условието за получаване на постоянното пребиваване, а именно в
едногодишен срок да се установи и да пребивава на територията на РБ., каквото е
изискването на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Административният орган е приел, че е
налице и условието на т.3 от ал.1 на чл.40 от ЗЧРБ, а именно, че данните
предоставени при получаването на постоянното пребиваване са неверни. Видно от
доказателствата по преписката разрешението за постоянно пребиваване на А.М. е
издадено на основание чл.25, ал.1, т.9 от ЗЧРБ. Съгласно този текст
разрешението за постоянно пребиваване могат да получат чужденците, които не
са лица от б. произход, родени на територията на Република Б., изгубили са б.
си гражданство по изселнически спогодби или по собствено желание и желаят трайно да се установят на
територията на страната. Началник група „Миграция“ счита, че в настоящия
случай декларираното желание от страна на оспорващата не кореспондира с
поведението и след полученото разрешение, което навежда на извода, че данните
предоставени при получаването на разрешението са неверни.
В хода на настоящото съдебно производство
за изясняване на спорните по делото обстоятелства са събрани гласни
доказателства. Разпитаните са като свидетели на жалбоподателката
Ф. Ф. М. и Д.Р.А.. Съгласно свидетелските показания на Ф. Ф. М. същата познава А.М.
от 20 години, тъй като М. е с. на н. на А.. М. и А.М. са с. на първи б. М. си
идвала в Б. поне 2-3 пъти в година, оставала в къщата в Н., но ходела на гости
и на други свои роднини. Твърди,че А. активно си търси жилище, но не може да
намери. Предоставили са на А. и семейството и втория етаж от къщата. През 2017
год. А. имала з. проблем-оперирала се от р. на щ. ж. и продължително време се е
лекувала. За последната година твърди, че заради Ковид
обстановката се е притеснявала да влиза и излиза от страната. От 2018 год.
никога не е имало пречки оспорващата да ползва наетото жилище. Няма членове на
семейството и, които да живеят в Б.. В Т. М. живее в едно семейство с д. си,
които са големи, но не са с. Свидетелката е сключила предварителен договор за
покупко-продажба на нейн имот в с. двор на с.Ж. б.
Според свидетелските показания на Д.Р.А. /който е с. на първата б. на
оспорващата/, той се познава с А. от 30 години. Когато тя си идва в Б. той я
посреща на автобуса и той я изпраща. В годината си идва 3-4 пъти, понякога пет
пъти. Идва си за сватби, погребения. Когато си идва живее в Н.. Свидетелства,
че А. иска да си купи жилище в Б., но не могат да намерят. А. я оперирали от г.
преди две години. Няма пречки да ползва жилището, което и е осигурено в Б..В Т.
живее заедно с д. си.
По делото са представени и приети като доказателства предварителен договор
за покупко-продажба недвижим имот от 04.03.2020 год., съгласно който Ф. Ф. М.
се задължава да продаде на А.М. недвижим имот представляващ ПИ № 000180, с площ
от 0, 247 дка, с начин на трайно ползване:стопански двор, заедно с построената
в имота сграда с друго предназначение с площ от 30 кв.м. и служебна бележка
/превод от т. е./, съгласно която на пациентката е извършено лабораторно
изследване на 02.04.2019 год. /л.75/.
При така установената фактическа
обстановка съдът направи следните изводи от правна страна:
Административния акт е издаден от
компетентен орган Началник на група „Миграция“ към ОД МВР Сливен, съгласно
заповед № 343з-320/14.02.2018 год. на Директора на ОД МВР Сливен /л.20/, който
е сред изброените органи, на които по силата на чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ е предоставено право да
налагат ПАМ по този
закон. Спазена е предвидената в закона форма. Противно на твърденията на жалбоподателката в заповедта са изложени както фактически,
така и правните основания за издаването и. Описани са всички релевантни
обстоятелства. Не е налице и нарушение на чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Според тази разпоредба
при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи
отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на
Република Б., категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго
разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и
съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход
на лицето. В случая административният орган изрично е посочил в оспорения
административен акт, че не са налице предпоставките, визирани в този текст,
т.е. налице е извършена преценка на изброените обстоятелства при постановяване
на оспорената заповед. По делото не са наведени възражения, а липсват и въобще
твърдения жалбоподателя да е измежду изброените в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ категории лица.
Оспореният административен акт съответства
и на материалния закон.
Съгласно разпоредбата на чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ послужила като правно основание за издаване но оспорената заповед, правото
на пребиваване се отнема, когато се установи, че в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен
в случаите на чл. 25, ал. 1, т. 6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ, както и по отношение
на семейството на чужденец по чл. 25, ал. 1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ.
По делото безспорно е установено, че на А.М.
гражданка на Република Т., е предоставено право на постоянно пребиваване в
Република Б.. От доказателствата по дело също така е видно, че същата
фактически не се е установила въобще на територията на страната, а единствено е
пребивавала тук за кратки периоди от време по 2-3 пъти в годината и то все по
конкретни поводи, като някои от тях са свързани със самата процедура по даване
на постоянното пребиваване. Най-дългия престой на територията на страната е
само 10 дни. Налице е единствено регистриране на жалбоподателката
на адрес в с. Н., но по данни от собственика на имота и от свидетелските
показания се установява, че жалбоподателката въобще
не е живяла на този адрес. Този факт се потвърждава от свидетелските показания,
съгласно които А.М. не притежава ключ от къщата, както и няма багаж и мебели в
имота. И двамата свидетели казват, че няма пречка оспорващата да ползва къщата,
която е наела и да живее постоянно в нея, но същата идва и си отива само
няколко пъти в годината като само един път е била с с.
си. Според двамата свидетели оспорващата си живее в гр.Б. в РТ. с д. и с. си.
При това положение напълно обосновано административният орган е достигнал до
извод, че чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на
страната в рамките на посочения в чл. 40, ал. 1, т. 5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. В този
едногодишен срок оспорващата е посетила Б. само три пъти за общо 22 дни. В
подкрепа на този извод е и фактът, че според предоставените от НАП данни жалбоподателката не се е включила в осигурителната система
на страната, т.е. не упражнявала трудова дейност на нейна територия и не са
внасяни задължителните здравни осигуровки.
Пребиваването на едно лице - чужденец на
територията на Република Б. означава фактическото му местонахождение да е на
територията на страната. Съгласно чл. 23, ал. 1 от ЗЧРБ чужденците пребивават в
Република Б. краткосрочно - до 90 дни в рамките на всеки 180-дневен период от
датата на влизането в страната; продължително - с разрешен срок до една година
освен в случаите предвидени в този закон; дългосрочно - с разрешен първоначален
срок 5 години и възможност за подновяване след подадено заявление и постоянно -
с разрешен неопределен срок. Жалбоподателката е
получила разрешение за постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т . 9 от ЗЧРБ - като чужденец, който не е лице от б.
произход, роден е на територията на Република Б. и е изгубил б. си гражданство
по изселнически спогодби или по собствено желание, но желае трайно да се
установи на територията на страната. Освен обективните предпоставки за
получаване на разрешение за постоянно пребиваване на това основание нормата
предвижда да е налице и заявено желание
от страна на чужденеца за трайно установяване на територията на страната.
Законът не дава легално определение на понятието "трайно
установяване", но същото следва да се тълкува с оглед обичайното му житейско
съдържание. Под установяване на определено място, включително в по-широкия
смисъл - територията на дадена страна, следва да се разбира, че лицето живее на
това място, там упражнява на трудова дейност, има социални контакти и се
включва в живота на съответните общности, участва в съответните осигурителни
системи, още повече, когато това е и задължително. В този смисъл инцидентните
пребивавания на територията на страната не могат да обосноват извод за
установяване, още по-малко пък за трайно такова. И тъй като разрешаването на
постоянно пребиваване в хипотезата на чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ включва в себе си и заявеното желание за трайно установяване на чужденеца
на територията на Република Б., то логично следва изводът, че ако чужденецът не
реализира това си желание в един разумен срок (законът го определя на една
година), то той фактически няма желание за установяване и при това положение не
отговаря на изискванията за предоставяне на разрешение за пребиваване по чл. 25, ал. 1, т. 9 от ЗЧРБ. Изводът, който може да се направи е, че при подаване на искането за
издаване на разрешение за постоянно пребиваване чужденецът е посочил неверни
данни, а именно заявил е желание постоянно да се устрои на територията на
страната, а в действителност не е имал такова. Именно по тази причина законът в
чл. 40, ал. 1, т. 3 и т. 5 е предвидил в такива случаи даденото разрешение за
постоянно пребиваване да бъде отнемано. Изложеното тълкуване на цитираните
правни норми по никакъв начин не ограничава възможността на чужденеца, получил
разрешение за постоянно пребиваване на територията на Република Б. да отсъства
от страната и да пребивава на територията на дружи държави, но той следва да е
трайно установен в Б.. В съответствие със закона е преценката на
административния орган, че не са налице и обстоятелствата посочени в чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. Чужденецът няма
семейство на територията на РБ., не попада в категориите уязвими лица, по
отношение на него не са установени производства по Закона
за убежището и бежанците, от събраните гласни доказателства се
установява наличието на семейни, културни и социални връзки с РТ., където
постоянно пребивават с. и д. на оспорващата, а не с РБ..
Като неоснователно се възприема
възражението на оспорващата, че същата си търси да закупи жилище в РБ. за да
може да живее в него, но не може да намери такова. По делото е безспорно
установено, че на оспорващата е предоставено жилище-етаж от къща в с.Н., в
което същата има възможност да живее необезпокоявано. За определения от закона
обаче едногодишен срок оспорващата е посетила РБ. само три пъти. Следва да се
посочи, че законът не изисква чужденците получили постоянно пребиваване на
територията на страната за живеят в собствен имот, а изисква същите да са се
установили и да пребивават на територията и, което както бе посочено по-горе
означава да живее на територията на страната. При наличие на желание от нейна
страна оспорващата е могла да се установи в Б. в имота в с. Н. и пак да
продължи да търси да закупи собствен имот. Представеният предварителен договор
за покупко-продажба на недвижим имот не може да се приеме за доказателство, че
оспорващата се е устроила трайно на територията на страната, тъй като с този
договор същата не е станала собственик на имот в Б., а само е обещала да закупи
такъв. Но дори закупуването на имот не означава, че лицето трайно се е
установило в страната. Изисква се същото да живее на територията на страната
без значение чия собственост е имота.
Като неоснователно се преценя и възражението, че оспорващата е имала з.
проблем и поради тази причина не се е установила в страната. Действително от
представената по делото служебна бележка се установява, че на 02.04.2019 год.
на оспорващата е било извършено лабораторно изследване, както и че е налице п. и
резултат за обща х. на 16.10.2017 год., но от тази бележка не се установява
нито каква е диагнозата, нито какво е лечението и продължителността му. Законът
изисква в едногодишен срок от получаване на постоянното пребиваване лицето да
се е установило и да пребивава на територията на страната, а от тази служебна
бележка не се установяват обективни факти и обстоятелства, които да са
попречили на лицето да изпълни изискванията на закона.
Неоснователно е и възражението, че административният орган не е доказал
наличието на неверни данни по чл.40, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, както и какви са те. В процесната заповед е посочено, че лицето невярно е изразило
желание трайно да се установи на територията на страната без в действителност
да има такова желание. Този извод на органа се потвърждава от обстоятелството,
че не само в едногодишния срок указан в закона, но и до настоящия момент няма
данни лицето трайно да се е установило в страната. Липсват данни и че лицето
изобщо има намерение да се установи да живее в РБ. предвид инцидентните му
престои в страната и обстоятелството, че цялото семейство на лицето живее в Т..
В обобщение на изложеното съдът намира
издадената заповед за налагане на ПАМ за законосъобразна като постановена в
съответствие с процесуалните правила и материалния закон.
Жалбата срещу заповедта следва да бъде отхвърлена като неоснователна.
С оглед горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК Административен съд
Сливен
ОТХВЪРЛЯ жалбата на А.М. гражданин на Република Т. против Заповед №
343з-2347/10.11.2020 год. на Началник група „Миграция“ към ОДМВР Сливен, с
която на А.М. е наложена принудителна административна мярка "Отнемане на
правото на пребиваване в Република Б." на т.гражданин издадена на
основание чл.40, ал.1, т.3 и т.5 от ЗЧРБ като НЕОСНОВАТЕЛНА
Решението може да се обжалва с касационна
жалба пред ВАС в 14-дневен срок от съобщението до страните.