Решение по адм. дело №1363/2025 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл. 203 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ).

Делото е образувано по исковата молба от Д. В. М., с [ЕГН], от [населено място], [жк], [адрес], чрез пълномощника си адв. Т. В. Т. от АК – Пловдив, срещу Областна дирекция на МВР – Пловдив, представлявана от директора, с която е предявен иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000 лева, ведно със законната лихва, считано от 06.06.2025 г. Твърди се, че вредите са причинени от отменена по съдебен ред Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ЗППАМ) № 25-1030-000144/04.03.2025 г., издадена от началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив, с която е прекратена регистрацията на личния му автомобил „Ситроен Ксара“ с рег. № [рег. номер] и са иззети свидетелството за регистрация (част II) и регистрационните табели. Заповедта е била обжалвана по съдебен ред и с Решение № 5135 от 06.06.2025 г. по адм. д. № 20257180700588/2025 г. на Административен съд – Пловдив, ХХVII състав, е отменена като незаконосъобразна. Решението е окончателно и е влязло в законна сила. На 10.06.2025 г. на ищеца са били върнати отнетите регистрационни табели и свидетелството за регистрация. Ищецът твърди, че вследствие на незаконното прекратяване на регистрацията на автомобила е бил лишен от възможността да го използва за период от 01.03.2025 г. до 10.06.2025 г., което му е причинило болки, страдания и притеснения, свързани с необходимостта ежедневно да се придвижва пеша или с градски транспорт до работното си място като охранител, което е довело до влошаване на здравословното му състояние и обостряне на съществуващи болки в кръста, установени с медицински документи. Посочва, че е преживял значителен стрес и безпокойство и поради невъзможността да осигури транспорт на съпругата си К. М., страдаща от онкологично заболяване, за редовните ѝ химиотерапевтични процедури, което е наложило тя да се придвижва в тежко състояние с обществен транспорт. Твърди, че претърпените неимуществени вреди са пряка и непосредствена последица от отменената като незаконосъобразна административна заповед, поради което претендира присъждане на обезщетение в размер [рег. номер]. по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, определено по справедливост съгласно чл. 52 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение – 06.06.2025 г.

Ответната страна – ОДМВР – Пловдив, чрез процесуалния си представител старши юрисконсулт З. М.-П., оспорва изцяло иска по основание и размер, като го счита за неоснователен и недоказан. Твърди, че служителят на сектор „Пътна полиция“, издал заповедта, е действал законосъобразно, в рамките на своите правомощия и без противоправно поведение, а отменителното решение на съда не установява липса на предпоставки за налагане на ПАМ. Навежда възражение, че самият ищец със своето поведение е допринесъл за налагането на принудителната мярка и за настъпването на твърдените вреди, поради което е налице съпричиняване по чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ. Оспорва наличието на причинна връзка между отменената заповед и посочените физически и психически страдания, които са общо и субективно формулирани, като изтъква, че липсват доказателства за реално настъпили вреди от описания характер. Прави доказателствени искания за изискване на адм. д. № 588/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив и справка от Районен съд – Пловдив по АНД № 2396/2025 г., относно обжалване на наказателно постановление, свързано с поведението на ищеца. Алтернативно, при евентуално уважаване на иска, иска намаляване на размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, съобразно конкретните обстоятелства и трайната съдебна практика, както и намаляване на адвокатското възнаграждение съгласно Решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело C-438/22. На основание чл. 78, ал. 3 и 8 ГПК претендира присъждане на разноски, включително юрисконсултско възнаграждение, при отхвърляне на иска.

Окръжна прокуратура – Пловдив изразява становище за неоснователност на предявения иск. Счита, че по делото не са представени достатъчно доказателства за настъпили неимуществени вреди, както и за причинна връзка между отменения административен акт и описаните от ищеца неблагоприятни преживявания. Посочва, че обезщетение по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ се дължи само при доказано настъпили вреди като пряка и непосредствена последица от незаконния акт, каквито не са установени по настоящия спор, поради което моли искът да бъде отхвърлен като неоснователен.

Административен съд – Пловдив, като прецени доводите на страните и наличните по делото доказателства, счита, че исковата молба е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.

По делото се събраха писмени и гласни доказателства.

От събраните по делото доказателства безспорно се установи, че с влязло в сила на 06.06.2025 г. Решение № 5135/06.06.2025 г. по адм. дело № 588/2025 г. на Административен съд – Пловдив, XXVII състав, е отменена Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-1030-000144/04.03.2025 г., издадена от началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив, с която на ищеца Д. В. М. е наложена принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „б“ от Закона за движение по пътищата – прекратяване на регистрацията на притежавания от него лек автомобил „Ситроен Ксара“ с рег. № [рег. номер] за срок от 6 месеца. Именно тази заповед представлява незаконосъобразният административен акт, в резултат на който ищецът твърди, че са настъпили неимуществените вреди – болки, страдания, притеснения и влошено здравословно състояние.

По делото е изискано и приложено адм. д. № 588/2025 г. по описа на Административен съд – Пловдив, приключило с Решение № 5135/06.06.2025 г., с което процесната заповед е отменена като незаконосъобразна. Решението е влязло в законна сила.

След влизане в сила на съдебния акт ищецът, чрез пълномощника си, е подал молба до сектор „Пътна полиция“ – Пловдив, с искане да му бъдат върнати свидетелството за регистрация (част II) и регистрационните табели на автомобила. Видно от представените по делото доказателства, на 10.06.2025 г. същите са му били върнати от органите на ОДМВР – Пловдив.

От ищеца са представени медицински документи, удостоверяващи влошено здравословно състояние за релевантния период — амбулаторен лист № 921/12.09.2024 г. и амбулаторен лист № 247/12.09.2024 г., издадени от лечебно заведение в [населено място], в които е отразено оплакване от болки в лумбалната област и е поставена диагноза, свързана с дегенеративни изменения на междупрешленните дискове. От тези документи се цели да се установи, че ищецът страда от заболяване, причиняващо остра болка при движение и ходене.

Представена е и епикриза от МБАЛ „Св. София“ – [населено място] за периода от 30.09.2024 г. до 03.10.2024 г., от която е видно, че на Д. М. е поставена диагноза „Изкълчване в лумбалната област на гръбначния стълб“, като е проведено лечение и е препоръчан ограничен двигателен режим. Тези медицински документи се сочат от ищеца като доказателства за наличието на хронични болки в гърба, които се обострили в резултат на необходимостта ежедневно да се придвижва пеша до работното си място след прекратяването на регистрацията на автомобила.

Към исковата молба са приложени и служебни документи, удостоверяващи трудовото правоотношение на ищеца – копие от трудов договор и длъжностна характеристика, издадени от работодателя „Трафик СОТ“ ООД, с място на работа „ВиК“ ЕООД, от които се установява, че М. заема длъжността „охранител“ и е длъжен да посещава различни обекти, включително извън територията на [населено място].

В подкрепа на твърденията относно семейните затруднения и емоционалното напрежение ищецът е приложил медицински документи на съпругата си К. Е. М., удостоверяващи, че тя страда от онкологично заболяване и преминава химиотерапевтично лечение в болнично заведение по определен график, което налага редовно придвижване до лечебното заведение.

С писмения отговор ответникът по делото е представил заверена преписка по издаването на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-1030-000144/04.03.2025 г., включваща копие от съставения АУАН сер. GA бл. № 3597005/01.03.2025 г., докладна записка и приложените материали по административнонаказателната процедура, удостоверяващи обстоятелствата, при които е наложена принудителната мярка.

Ответникът е приложил и копие от наказателно постановление № 25-1030-002035/16.04.2025 г., издадено срещу ищеца, както и доказателства за образувано административнонаказателно дело № 2396/2025 г. по описа на Районен съд – Пловдив, имащо за предмет жалба срещу посоченото наказателно постановление. Посочените документи се сочат като доказателства за това, че поведението на ищеца е дало основание за налагането на мярката и че той сам е допринесъл за настъпването на твърдените вреди, поради което се прави възражение за съпричиняване по чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ.

Ответникът е представил и вътрешнослужебни документи – служебна бележка и справка относно компетентността и правомощията на длъжностното лице, издало заповедта, удостоверяващи, че актът е постановен в кръга на служебните му задължения и при спазване на законовите изисквания.

Ищецът е ангажирал гласни доказателства. Допуснат е до разпит свидетелят Е. Д. М., син на ищеца Д. М.. От показанията на свидетеля се установява, че прекратяването на регистрацията на автомобила и отнемането на правото на ищеца да ползва МПС са му се отразили изключително негативно. Свидетелят заявява, че след случилото се баща му станал затворен, потиснат и раздразнителен, не разговарял с близките си, включително със съпругата и внучето си, и изглеждал психически пречупен. Посочва, че майка му – съпругата на ищеца – е с онкологично заболяване, има ТЕЛК-ово решение и редовно провежда лечение в София, като преди време е претърпяла счупване на крака и все още има метална шина. Тъй като свидетелят работи на смени, не е могъл да я придружава, а след като регистрацията на автомобила била прекратена, баща му не е имал възможност да я транспортира до болничното заведение, което довело до допълнителен стрес и напрежение. Свидетелят описва, че ищецът започнал да има трудности и в служебните си задължения – закъснявал за работа и често се оплаквал от болки в кръста и краката. Свидетелят уточнява, че баща му продължава да работи като охранител, като по негови думи работното му място е във „ВиК“ – [населено място], където след пенсионирането си е останал на работа като охранител на подстанцията. На въпроси от процесуалния представител на ответника свидетелят заявява, че не му е известно по каква причина са свалени регистрационните табели на автомобила и е отнето свидетелството за управление, като единственото, което знае, е, че баща му му е казал, че „са му взели номерата и книжката“.

Материалите по АНД № 2396/2025 г. не са необходими за изясняване предмета на спора, доколкото въпросът за законосъобразността на заповедта вече е разрешен с влязлото в сила решение по адм. д. № 588/2025 г. на Административен съд – Пловдив.

Въз основа на така събраните доказателства и изложеното от фактическа страна съдът приема, че предявеният иск е процесуално допустим, а разгледан по същество – неоснователен.

Съгласно чл. 203, ал. 1 от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на административни органи и длъжностни лица, се разглеждат по реда на глава единадесета от кодекса, като за неуредените въпроси относно имуществената отговорност се прилагат разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ). Чл. 1 от ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на АПК.

За да възникне правото на иск за обезщетение, необходимо е кумулативно наличие на следните предпоставки: незаконосъобразен акт, действие или бездействие на орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт, действието или бездействието да са при или по повод изпълнение на административна дейност; настъпила вреда – имуществена или неимуществена; както и пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт (действие/бездействие) и настъпилата вреда. При липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав отговорността на държавата по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ не може да бъде реализирана. Условие за допустимост на иска по чл. 204, ал. 1 АПК е административният акт да бъде отменен по съответния ред.

Няма спор между страните, че регистрацията на автомобила на ищеца – лек автомобил „Ситроен Ксара“ с рег. № [рег. номер] – е била прекратена за периода от 01.03.2025 г. до 10.06.2025 г. На 01.03.2025 г., след съставяне на АУАН и издаване на Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-1030-000144/04.03.2025 г. от началник група в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив, са били свалени регистрационните табели на автомобила и иззето свидетелството за регистрация (част II), които са върнати на 10.06.2025 г. след отмяна на заповедта с влязло в сила Решение № 5135/06.06.2025 г. по адм. д. № 20257180700588/2025 г. на Административен съд – Пловдив. Доказването на настъпилите вреди и на причинно-следствената връзка между тях и отменения незаконосъобразен акт е в тежест на ищеца.

В конкретния случай е налице отменен като незаконосъобразен административен акт – Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 25-1030-000144/04.03.2025 г., издадена от длъжностно лице в сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР – Пловдив.

Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ държавата дължи обезщетение за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, независимо от вината на длъжностното лице.

Искът за обезщетение за неимуществени вреди е неоснователен.

Съдът, съобразявайки изцяло релевантния фактически и доказателствен материал и прилагайки кумулативните предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ във връзка с чл. 203 и сл. АПК и чл. 4 ЗОДОВ, приема следното по същество: по делото безспорно е установено наличие на отменен по надлежния ред незаконосъобразен административен акт – ЗППАМ № 25-1030-000144/04.03.2025 г. по чл. 171, т. 2а, б. „б“ ЗДвП (прекратяване на регистрацията), издадена при или по повод изпълнение на административна дейност от компетентен орган в системата на МВР. Поради това първите две предпоставки от фактическия състав на отговорността по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са реализирани и искът е допустим по чл. 204, ал. 1 АПК.

Спорът се концентрира върху доказването на настъпили вреди и върху наличието на пряка и непосредствена причинна връзка между отменения административен акт и твърдените неблагоприятни последици.

Ищецът твърди, че вследствие на действието на отменената заповед е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания, психоемоционален дискомфорт, тревожност и социална изолация в периода от 01.03.2025 г. до 10.06.2025 г., като ангажира за доказване на тези твърдения писмени медицински документи и гласни доказателства.

Съдът кредитира свидетелските показания в онази им част, в която описват промени в поведението и повишена тревожност на ищеца, доколкото са логични, житейски обосновани и отразяват преки впечатления, като с оглед родствената връзка на свидетеля тежестта им се преценява със завишен критичен стандарт. Представените медицински документи, макар да удостоверяват предхождащи заболявания в лумбалната област, не индивидуализират конкретно обостряне през релевантния период и не установяват медицинска причинност между отменената принудителна мярка и интензитета на болките в периода март – юни 2025 г.

Същевременно, по делото безспорно съдът след служебна справка установи, че с окончателно Решение № 4589/20.05.2025 г. по адм. д. № 20257180700587/2025 г. на Административен съд – Пловдив е потвърдена законосъобразността на друга, самостоятелна и действаща принудителна административна мярка – Заповед № 25-1030-000143/04.03.2025 г. по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, представена по делото от ответника, с която на ищеца е било временно отнето свидетелството за управление на моторно превозно средство до решаване на въпроса за отговорността, но не повече от 18 месеца. Този факт обуславя извода, че невъзможността ищецът лично да управлява автомобил през процесния период не е пряка последица от отменената заповед за прекратяване на регистрацията, а произтича от действието на законосъобразна държавна принуда, наложена с посочената втора заповед. Налага се изводът, че вредите, свързани с невъзможността на ищеца лично да управлява моторно превозно средство, са резултат от действието на законосъобразната заповед за временно отнемане на свидетелството за управление и не се намират в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с отменената заповед за прекратяване на регистрацията на автомобила.

Възможно е обезщетяване единствено за онези негативни преживявания и неудобства, които са пряка и непосредствена последица от невъзможността автомобилът да бъде използван от ищеца вследствие на отменената заповед по чл. 171, т. 2а, б. „б“ ЗДвП, но не и за последици, произтичащи от действието на потвърдената заповед по чл. 171, т. 1, б. „б“ от същия закон. В тази връзка съдът изрично отчита твърденията на ищеца за служебни затруднения и семейни нужди, свързани с необходимостта от придвижване на съпругата му до лечебни заведения. От доказателствата по делото се установява, че ищецът е служител на „Трафик СОТ“ ООД, осъществяващ охранителна дейност на обект на „ВиК“ – Пловдив.

Въпреки това липсват конкретни и външно обективирани данни, че именно прекратената регистрация – а не отнетото свидетелство за управление – е осуетила възможността автомобилът да бъде използван. Не са представени доказателства за конкретни дати, маршрути, откази за транспорт или пропуснати медицински прегледи поради свалянето на регистрационните табели, както и документи от работодателя, които да свързват твърдените закъснения и оплаквания с невъзможността за ползване на МПС.

С оглед на изложеното потвърдената законосъобразност на мярката по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП прекъсва причинната връзка за всички вреди, произтичащи от невъзможността ищецът лично да управлява автомобила, и ограничава обхвата на евентуално обезщетение по ЗОДОВ единствено до вредите, които са непосредствен резултат от действието на отменената заповед за прекратяване на регистрацията на МПС. Времевият обхват на последната допълнително ограничава възможността за ангажиране на отговорност – прекратяването на регистрацията е настъпило на 04.03.2025 г., а последиците от нея са отпаднали на 10.06.2025 г. с връщането на регистрационните табели.

Съдът намира за необходимо да отбележи, че предметът на настоящия иск е очертан от изложените в исковата молба фактически основания и петитум и е ограничен до твърденията за претърпени неимуществени вреди, настъпили в причинна връзка с отменената заповед за прекратяване на регистрацията на автомобила. От съдържанието на исковата молба е видно, че ищецът сочи емоционален дискомфорт, притеснение, напрежение и социална изолация, обусловени от невъзможността лично да управлява собствения си автомобил, както и от възникнали затруднения при изпълнение на служебните му ангажименти и при придвижване на съпругата му до лечебни заведения. В исковата молба не се навеждат твърдения за вреди, произтичащи от това, че автомобилът не е могъл да бъде управляван от друго, трето лице, нито се сочат конкретни опити за ползването му чрез правоспособен водач, осуетени поради свалянето на регистрационните табели. Дори подобна хипотеза да беше въведена, тя не би обосновала лична неимуществена вреда по смисъла на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, тъй като вредата следва да бъде индивидуализирана и да засяга пряко психическата и емоционалната сфера на ищеца като непосредствен резултат от отменения акт; евентуални неблагоприятни последици от невъзможно ползване от трети лица биха имали предимно имуществен характер (напр. разходи за транспорт, пропуснати ползи), каквито не са предявени. В случая е безспорно установено, че ищецът не е могъл лично да управлява автомобила поради действието на законосъобразна принудителна административна мярка – временно отнемане на свидетелството за управление по чл. 171, т. 1, б. „б“ ЗДвП, потвърдена с окончателен съдебен акт; поради това твърдените емоционални преживявания, тревожност и неудобства се явяват пряка последица от тази законосъобразна държавна принуда, а не от отменената заповед за прекратяване на регистрацията. При това положение липсват твърдения и доказателства за самостоятелни вреди, подлежащи на обезщетяване по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ в разглежданата хипотеза, което изключва възможността за ангажиране на отговорността на държавата в тази част.

При тези данни съдът приема, че макар отмененият акт да е незаконосъобразен и да се твърдят неимуществени вреди, липсва ключовата кумулативна предпоставка – пряка и непосредствена причинна връзка по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ между отменената заповед и твърдените вреди. Множеството неудобства, свързани с личното управление на автомобила, са резултат от действието на законосъобразната заповед за временно отнемане на свидетелството за управление и не могат да обосноват деликтна отговорност на държавата. С оглед на което, макар и процесуалната предпоставка по чл. 204, ал. 1 АПК да е налице, тъй като заповедта е отменена с влязъл в сила съдебен акт, кумулативният фактически състав на отговорността не е напълно реализиран – макар първите две предпоставки (наличие на незаконосъобразен акт и издаването му при изпълнение на административна дейност) и условието за допустимост да са осъществени, не е доказано настъпване на лични неимуществени вреди в пряка причинна връзка с отменения акт. Емоционалният дискомфорт, социалната изолация и тревожността, за които се твърди, се явяват пряка последица от действието на законосъобразната заповед за временно отнемане на свидетелството за управление, а не от отменената заповед за прекратяване на регистрацията. Липсата на този ключов елемент – причинната връзка – изключва възможността за реализиране на отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, поради което предявеният иск се явява неоснователен.

По отношение на направените по делото разноски, с оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, такива не се присъждат в полза на ищеца, тъй като искът му е отхвърлен като неоснователен. Ответникът – Областна дирекция на МВР – Пловдив, не е претендирал присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне в тази насока. В случай че същият беше направил изрично искане и представил доказателства за сторени разноски, същите биха следвали да се присъдят съразмерно с отхвърлената част от иска.

Воден от горното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд – Пловдив

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ предявения от Д. В. М., с [ЕГН], от [населено място], [жк], [адрес], чрез пълномощника си адв. Т. В. Т. от АК – Пловдив срещу Областна дирекция на МВР – Пловдив, иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 4000 (четири хиляди) лева, ведно със законната лихва, считано от 06.06.2025 г., като неоснователен.

РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховен административен съд на Република България в 14-дневен срок от съобщението на страните, че е изготвено.