№ 21069
гр. София, 19.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 157 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА
при участието на секретаря КОЯ Н. КРЪСТЕВА
като разгледа докладваното от ЗОРНИЦА ИВ. ВИДОЛОВА Гражданско дело
№ 20251110128124 по описа за 2025 година
Предявени са от ищеца Й. В. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София, **** чрез
адв. П. В. П., със съдебен адрес: гр. София, *****, обективно и субективно и
обективно кумулативно съединени установителни и осъдителен искове, както следва:
срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2,
па. 40-46, представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров, установителен
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 22 ЗПК вр. с чл. 11, ал.
1, т. 10 за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем **** г.,
сключен между Й. В. К. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД поради противоречие със
закона, и кумулативно предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 3 ЗЗД за заплащане на сумата 1756 лв., формирана от платените по
нищожния договор за кредит лихви и други разходи по кредита, надхвърлящи
предоставена в заем сума, която се явява платена при начална липса на основание
поради нищожонстта на договора;
срещу ответника „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2,
ап. 40-46, представлявано от Ангел Василев Маджиров, установителен иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД за прогласяване нищожността на
Договор за предоставяне на гаранция № **** г. поради заобикаляне на закона и
противоречие с добрите нрави, а при условията на евентуалност установителен
иск с правно основание чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД за прогласяване нищожността на
за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция № **** г.
поради противоречие с добрите нрави.
Ищецът извежда съдебно предявените си субективни права при твърдения, че
между него и първия ответник Изи Асет Мениджмънт“ АД бил сключен Договор за
паричен заем № **** г. за сумата от 3500 лв., при уговорена възнаградителна лихва от
40 % и посочен ГПР 49,02 %. Сочи в чл. 4 от договора било предвидено задължение на
кредитополучателя, в срок от три дни след сключването му да осигури поне едно от
следните обезпечения: 1) Две физически лица – Поръчители, които да отговарят на
1
следните изисквания: да представят служебна бележка от работодателя за размер на
трудовото възнаграждение; нетния размер на трудовото им възнаграждение да е в
размер над 1000 лв.; да работят по безсрочен трудов договор; да на се заематели или
поръмители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД;
да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към
други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със стаус „просрочие от 0 до 30 дни“; 2) Банкова
гаранция в размер на цялото задължение по договора за паричен заем, валидна 30 дни
след крайния срок за плащане по договора; 3) Одобрено от Заемодателя Дружество –
гарант, което предоставя гаранционни сделки. Ищецът твърди, че в изпълнение на
така уговореното възнаграждение на 24.01.2024 г. сключил с втория ответник
„Файненшъл България“ ЕООД Договор за предоставяне на гаранция № 5017851,
съгласно чл. 2 на който било предвидено заплащането на възнаграждение в полза на
гаранта в размер на 712,20 лв. Оспорва договора за заем като недействителен, тъй като
противоречи на императивни законови норми на ЗПК. В този смисъл излага, че в
посочения в договора размер на ГПР не е включено възнаграждението по
гаранционната сделка, поради което следва да се приеме, че липсва посочване на
действителния размер на ГПК, което влече след себе си недействителност на целия
договор за кредит. Поддържа, че в договора са предвидени няколко варианта на
обезпечение, но първите две са напълно неизпълними, поради което
кредитополучателят винаги е принуден за прибегне до третото обезпечение, чрез
сключване на договор с дружество – гарант срещу възнаграждение. Т.е. този разход е
изначално ясен, а доколкото гаранта е свързано с кредитодателя лице, то следва, че
това възнаграждение представлява скрита лихва по кредита. Излага, че е заобиколена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По отношение на договора за гаранция счита, че
същият пряко и съществено нарушава изискванията за добросъвестност и
справедливост, поради което противоречи на добрите нрави и същевременно със
сключването му се цели заобикаляне на закона, предвид въведено ограничение за
размера на ГПР. С допълнителна молба прави уточнение, че за погасяване на договора
за кредит е платил сума в общ размер на 5256 лв., като предвид, че договорът е
нищожен платените суми над предоставената главница подлежат на връщане, поради
което претендира от първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД сумата от 1756 лв.
При тези твърдения моли съда да уважи предявените искове. Претендира разноски.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД. Ответникът оспорва предявения
установителен иск като недопустими, поради възможността на ищецът да се защити
със осъдителна претенция. Навежда твърдение и за злоупотреба с процесуални права
от страна на ищеца. Оспорва предявените искове и като неоснователни, като подробно
аргументира, че договорът за заем е сключен при спазване на нормативните
изисквания. Сочи, че възнаграждението по договора за гаранция не представлява „общ
разход по кредита за потребителя“, поради което счита, че не следва да се включва в
размера на ГПР. Твърди, че ищецът е имал възможност да предостави обезпечение,
различно от поръчителството на дружеството-гарант. Развива подробни съображения в
насока, че лихвеният процент по договора за заем е в съответствие с изискванията на
ЗПК. Твърди, че клаузите от процесния договор за заем са индивидуално уговорени
между страните. Оспорва се и осъдителният иск, като счита, че ако бъде прогласена
нищожността на договора, платената от ищеца сума и подлежаща на връщане би била
в размер на 862,26 лв. Смита, че недължи връщане на платените от ищеца суми във
връзка с договора за предоставяне на гаранция. Моли съда да отхвърли предявените
искове. Претендира разноски. Релевира възражение за прекомерност на
претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
2
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника „Файненшъл България“ ЕООД. Ответникът оспорва предявения иск като
недопустим при доводи, че за ищеца не съществува правен интерес за предявяване на
иска за нищожност, доколко изрично заявява, че не е извършвал плащания по
договора. Сочи, че ищецът злоупотребява с процесуални права. Оспорва предявения
иск и като неоснователен, като подробно излага, че Договорът за предоставяне на
гаранция е сключен при спазване на нормативните изисквания. Развива съображения в
насока, че уговореното възнаграждение е дължимо срещу поетото задължение за
обезпечаване на кредита. Сочи, че двата договора са самостоятелни, както и че
евентуалната недействителност на договора за кредит не влияе на действителността на
договора за гаранция, а нормите на ЗПК не са приложими за договора за гаранция.
Моли съда да отхвърли предявените искове. Претендира разноски. Релевира
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и прецени събраните по
делото доказателства, намира за установено следното от фактическа страна:
Между страните не е спорно, поради което съдът с доклада по делото е отделил
като безспорни и ненуждаещи се от доказване обстоятелствата, че между ищеца Й. В.
Косев и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем
**** г. за сумата от 3500 лв., с годишен лихвен процент от 40 %, ГПР от 49,02 %, със
срок на връщане 12 месеца, съответно на 12 месечни погасителни вноски.
Видно от приложения по делото договор за паричен заем общата сума за
връщане от кредитополучателя е в размер на 4303,80 лв.
В чл. 4 от договора страните са уговорили, че заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на кредитора едно
от следните обезпечения: 1) две физически лица – поръчители, които да отговарят на
следните изисквания: да представят служебна бележка от работодател за размера на
трудовото възнаграждение, като нетния им осигурителен доход е в размер над 1000
лв.; да работят по трудов договор без определен срок; да не са заемател или
поръчители по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД;
да нямат неплатени осигуровки за последните две години; да нямат задължения към
други банкови и финансови институции или ако имат – кредитната им история в ЦКР
към БНБ една година назад да е със статус не по-лош от „Редовен“; да подпишат
договор за поръчителство; 2) банкова гаранция в полза на кредитора за дължимите
суми по договора със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на
задълженията по договора; 3) одобрен от дружеството гарант, което предоставя
гаранционни сделки.
Между страните не е спорно, а това се установява и от представения по делото
Договор за предоставяне на гаранция № 5017851/24.01.2024 г., че задълженията по
договора за заем са обезпечени с поръчителството на ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, за което е уговорено възнаграждение, платимо от кредитополучателя
в полза на гаранта в размер на 712,20 лв.
По делото е представен Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за потребителски кредити, както и общи условия – ред за предоставяне на
финансови услуги от разстояние от „Изи Асет Мениджмънт“ АД.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение по назначената
Съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от нещото лице В. Д. П., което съдът
приема изцяло като пълно и обосновано, се установява, че размера на ГПР, посочен в
договора за кредит от 49,02 % включва единствено приложения лихвен процент, а при
включване на възнаграждението по договора за гаранция, ГПР е в размер на 103,72 %.
Вещото лице е установило, че за погасяване на задълженията от ответника са
3
постъпили плащания в общ размер на 4303,80 лв., с които са погасени главница в
размер на 3500 лв. и възнаградителна лихва в размер на 803,80 лв.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
На първо място съдът следва да отбележи, че предявените искове на нищожност
на договора за кредит и договора за предоставяне на гаранция са допустими,
доколкото кредитополучателят винаги разполага с интерес да предяви иск за
прогласяване на нищожността на договор, страна по който е същият, доколкото
уважаването на предявените искове ще внесе правна сигурност в отношенията между
страните, ще избегне бъдещото неоснователно разместване на имуществени блага
(плащането на недължими суми по нищожен договор) и/или ще бъде предпоставка за
връщане на платеното по нищожните договори. За наличието на правен интерес,
респективно за да е допустим предявен иск за прогласяване нищожността на
определен договор, е достатъчно ищецът да е страна по договора, или по друг начин да
е засегнат от договора, какъвто несъмнено е настоящият случай.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за кредит, съдът
намира следното:
Процесният договор за заем е потребителски – страни по него са потребител по
смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за
свои лични нужди), и небанкова финансова институция – търговец по смисъла на § 13,
т. 2 ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз
основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава
да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на
длъжникапотребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото
дело не се твърди и не е доказано сумата по предоставения заем да е използвана за
свързани с професионалната и търговска дейност на кредитополучателя, то следва да
се приеме, че средствата, предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за
цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по
делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 от ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата
на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б ЗЗП, в това число и забраната
за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно.
Основният довод на ищеца за нищожността на процесния договор за кредит се
свежда до това, че във връзка със задължението му да предостави гаранция - в случая
посредством сключения договор за предоставяне на гаранция с ответника „Файненшъл
България“ ЕООД, при изчисляване на размера на ГПР следва да намери отражение
дължимото възнаграждение по гаранционната сделка, доколкото същото представлява
разход, свързан с договора за кредит, а включването му в ГПР ще доведе до разход по-
голям от максимално предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер, и същевременно
непосочването на действителния размер на ГПР е равносилно на липса на посочен
ГПР.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по отношение на
договора за потребителски кредит, както и задължително минимално съдържание на
същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от задължителните реквизити в
договора влече неговата недействителност според чл. 22 ЗПК. Така, според чл. 11, ал.
1 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите
4
по определения в приложение № 1 начин. Не веднъж СЕС е имал повод да тълкува
смисъла на конкретни норми от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на
Съвета от 23 април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити и за отмяна
на Директива 87/102/ЕИО на Съвета (ОВ, L 133/66 от 22 май 2008 г.), която е
транспонирана в националното право на Р България именно със ЗПК. Така в свое
Решение от 16.07.2022 г. по дело C 686/19 СЕС отново разяснява, че „общи разходи по
кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони,
такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във
връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на
нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, по-специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение
към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на
кредита или получаването му при предлаганите условия, а „обща сума, дължима от
потребителя“ означава сборът от общия размер на кредита и общите разходи по
кредита за потребителя. С оглед разяснената по-горе дефиниция за общите разходи по
кредита за потребителя по смисъла на чл.3, б. „ж“ от Директивата и чл. 11, ал. 1, т.10
ЗПК, ГПР представлява общите разходи по кредита за потребителя, изразени като
годишен процент от общия размер на кредита и, когато е приложимо, включително
разходите, посочени в член 19, параграф 2. Съобразно конкретиката на казуса може да
се обоснове извод, че процесното възнаграждение по гаранционна сделка представлява
именно разход за допълнителна услуга, свързана с договора за кредит, като предвид
съдържанието на договора за предоставяне на гаранция, същият в максимална степен
се доближава по съдържание и последици на застрахователния договор.
Същевременно са налице и другите допълнителни изисквания, а именно сключването
на този договор за допълнителна услуга да е задължително условие за получаване на
кредита и същевременно да е бил известен на кредитора. От съдържанието на
договора за кредит несъмнено може да се обоснове извод, че предоставянето на
гаранция е условие за получаване на сумите по кредита, доколкото гаранционен
договор се сключва в деня на сключването на договора за заем и то със свързано с
кредитора дружество (дружеството кредитор е едноличен собственик на капитала на
дружеството гарант, видно от данните в ТРРЮЛНЦ). Съдът намира, че
алтернативното посочване на видовете обезпечения е единствено с цел да се създаде
впечатление, че кредитополучателят има право на избор какво конкретно обезпечение
да предостави, но на практика този избор е напълно привиден. Това е така, защото
осигуряването на поръчителството на 2 физически лица, които допълнително да
отговарят на изключително завишените условия или банкова гаранция в рамките на 3
дни от датата на подписване на договора, е изначално непосилно за
кредитополучателя. Именно поради тази причина, единствената възможност да
изпълни задължението си по чл. 4 от договора за заем, е като сключи гаранционен
договор с предварително одобреното от кредитодателя дружество – гарант, за което
следва отново да се подчертае, че е свързано лице. Не случайно е и обстоятелството,
че договорът за предоставяне на гаранция е пописан в деня на сключване на договора
за кредит. При тези данни, за съда липсват каквито и да било съмнения, че
сключването на гаранционния договор е условие за сключването на договора за заем и
усвояването му.
Въз основа на всичко изложено, съдът намира, че дължимото възнаграждение по
гаранционната сделка следва да бъде включено като разход по кредита при
изчисляването на ГПР, както и да бъде отразено при посочване на общата сума,
дължима от потребителя. В случая това не е сторено, като видно от информацията,
посочена в чл. 2.7 от договора общата сума, дължима от заемателя като се вземат
предвид допусканията в т. 8 е 4303,80 лв. и се състои от размера на заемната сума и
5
размера на възнаградителната лихва за целия срок на договора и е изчислена към
момента на неговото сключване, следователно в нея не е включено възнаграждението
по гаранционната сделка. Този разход не е взет предвид и при посочване размера на
годишния процент на разходите, което беше установено от неоспореното заключение
на ССчЕ, а при допълнително въвеждане на дължимото възнаграждение по
гаранционния договор при изчисляване на ГПР, наред с уговорената лихва и
съобразено с размера на кредита и неговия срок, размерът на ГПР многократно
надвишава размера, посочен в договора – 103,72 % , съгласно заключението на ССчЕ.
Основното съображение за приемане на Директива №2008/48/ЕО е именно да се
даде възможност на потребителите да взимат своите решения при пълно знание за
фактите, поради което те следва да получават адекватна информация относно
условията и стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде
сключен договорът за кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят,
както и че с оглед осигуряване на възможно най-пълна прозрачност и сравнимост на
предложенията за сключване на договор, тази информация следва да включва по-
специално годишния процент на разходите, приложим за кредита и определян по
еднакъв начин навсякъде в Европейския съюз. Следователно размерът на годишния
процент на разходите е основният показател, който оказва влияние върху решението на
потребителя да сключи определен договор за кредит или не, който му позволява да
извърши реална преценка за цената, която ще плати за да полза заетата сума.
Прикривайки даден разход по кредита като не е посочен изрично в договора за кредит
и не е взет предвид при посочване размера на ГПР, кредиторът на практика е въвел в
заблуждение потребителя и същият не е бил наясно за риска, който поема, респ.
цената, която трябва да плати преди да бъде обвързан от договора. Поради всичко
изложено съдът намира, че като не е посочен действителният размер на ГПР в
процесния договор за кредит, не е спазено изискването на чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК за
задължително посочване на ГПР в договора за кредит. Същото се отнася и до
изискването за задължително посочване на общата сума, която кредитополучателят
следва да върне, въведено със същата разпоредба, съображения за което бяха
изложени по-горе.
Както беше посочено по-горе, съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Следователно договорът за заем е нищожен поради противоречието
му с императивните разпоредби на ЗПК.
По предявения иск за прогласяване на нищожност на договора за предоставяне
на гаранция, съдът намира следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД нищожни са договорите, които
заобикалят закона. Заобикаляне на закона е налице, когато страните се опитват да
постигнат забранен от закона резултат чрез сключването на отделни съглашения, както
и чрез сключването на повече сделки, всяка от които, разгледана без връзка с другите,
е валидна – нищожни са цялата поредица от сделки. В конкретния случай засегната
страна има качеството „потребител“, за чиито права и интереси ПЕС налага висока
степен на защита. Законодателството на Съюза в областта на защитата на
потребителите освен това допринася за правилното функциониране на вътрешния
пазар. То има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и
потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото
благосъстояние на европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените
изисквания от правото на ЕС предпоставя, че националният съд има задължение при
тълкуване на съответната норма на националното право да я тълкува и прилага в духа
6
и смисъла на съответното общностно право (в този смисъл са Решение от 10.04.1984
по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от
Решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от Решение от 14.09.2000 г., Collino и
Chiappero, C-343/98; т. 40 от Решение от 19.04.2007 г., Farell, C-356/05; т. 39 от Решение
от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10), националният съд има задължение да тълкува
националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно за да
бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на
завишения стандарт за това е необходимо, когато се изследва въпроса за няколко
договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да
изследва релациите и връзките в отделните договори, но не като отделни
правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа
дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба, в който случай
различните правни средства и ползвани договори обслужват икономическата дейност.
Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или
между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа, като на едно правно и
икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя, при
проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и
добрите нрави, в това число и проверката за наличието на неравноправни клаузи.
Именно такъв е настоящият случай, като от извършена служебно справка в Агенция по
вписвания – Търговски регистър, на основание чл. 23, ал. 6 ЗТРРЮЛН се установява,
че едноличен собственик на поръчителя „Файненшъл България“ ЕООД, е
кредитодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД, следователно се касае за хипотеза на
свързани лица по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ТЗ. Следователно при преценка
действителността на договора за предоставяне на гаранция, то същият следва да се
разглежда наред с договора за кредит, който обезпечава. По-горе бяха изложени
подробни мотиви относно това, че възнаграждението по този договор за предоставяне
на гаранция представлява разход, пряко свързан с договора за кредит, респ. разход за
допълнителна услуга, която е задължително условие за сключването на договора и
предоставянето на заема и следователно този разход следва да намери отражение в
размера на ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК годишния процент на разходите не може да
надвишава 5 пъти законна лихва, която към датата на сключване на договора за кредит
е 10 % (10 пункта + ОЛП, който е 3,79), следователно ГПР по кредита не може да
надвишава 68,95 %. Видно от приложения по делото договор за заем, кредиторът не е
упоменал по никакъв начин този разход и същият не е включен при изчислението на
ГПР. Включвайки възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция като
разход по кредита, при изчислението на ГПР същият се явява с размер надвишаващ
максималния такъв, според чл. 19, ал. 4 ЗПК, който според заключението на ССчЕ е
103,72 %. При положение, че единствената цел за сключването на договора за
предоставяне на гаранция е не гарантиране изпълнението на задълженията по договора
за кредит, а кредиторът да получи допълнително възнаграждение, което не му се
следва, то със сключването на този договор се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
то този договор е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД:
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. В случая беше доказано, че
ищецът е извършил плащания за погасяване на задълженията си по процесния договор
за кредит в общ размер на 4303,80 лв. Предоставената по договора за кредит главница
е в размер на 3500 лв., следователно всичко платено над размера на усвоената
главница и предвид нищожността на договора за кредит, се явява платено при начална
липса на основание и подлежи на връщане. Следователно и предвид установените по
7
делото данни, сумата от 803,80 лв. се явява платена при начална липса на основание.
По делото не бяха събрани доказателства за плащане от страна на ответника над
сумата от 4303,80 лв., поради което предявеният осъдителен иск се явява основателен
до размера на сумата 803,80 лв., която именно се явява пратена при начална липса на
основание.
По разноските:
При този изход на спора право на разноски има ищецът, включително по
предявения осъдителен иск, независимо от частичното му отхвърляне. В този смисъл
съдът се съобразява с даденото тълкуване на СЕС в Решение от 16 юли 2020 г. по
съединени дела С-224/19 и С-259/19, в което се приема, че член 6, параграф 1 и член 7,
параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на ефективност трябва да се
тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която позволява част от
процесуалните разноски да се възлагат върху потребителя в зависимост от размера на
недължимо платените суми, които са му били върнати вследствие на установяването
на нищожност на договорна клауза поради неравноправния характер, като се има
предвид, че подобна правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре
потребителя да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен
съдебен контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Ищецът е сторил разноски за държавна такса в размер на 260,24 лв. и депозит за
изготвяне на ССчЕ в размер на 400 лв. От така сторените разноски за държавна такса,
ответникът „Изи Асет Мениджънт“ АД отговаря до размера на 110,24 лв., каквато е
платената държавна такса за предявените срещу този ответник искове, а ответникът
„Файненшъл България“ ЕООД отговаря до размера на 50 лв., какъвто е размерът на
платената държавна такса за предявения срещу този ответник иск, а разноските за
платен депозит следва да бъде поет от ответниците по равно.
Процесуалният представител на ищеца – адв. П. В. П. е претендирал адвокатско
възнаграждение за предоставена безплатна правна помощ на ищеца на основание чл.
38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. Съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗА в случаите по ал. 1 на чл. 38 ЗА, ако
в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът или
адвокатът от Европейския съюз има право на адвокатско възнаграждение. Съдът като
съобрази липсата на фактическа и правна сложност на делото, приключването му в
рамките на едно съдебно заседание, конкретно проявената процесуална активност на
адвоката и защитавания материален интерес по предявените искове, определя
адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ на ищеца за
предявените искове, както следва: за предявените искове срещу ответника „Изи Асет
Мениджмънт“ АД възнаграждение в размер на 500,00 лв., и за предявения иск срещу
ответника „Файненшъл България“ ЕООД възнаграждение в размер на 400 лв. За
пълнота съдът намира за необходимо да посочи, че съгласно практиката на СЕС,
обективирана в решения постановени по дела С-427/16 и С-428/16, съдът, след като
съобрази фактическата и правна сложност на делото, може да присъди възнаграждение
под определения минимален размер по Наредба № 1 за минималните адвокатски
възнаграждения.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
Договор за паричен заем **** г. по предявения от ищеца Й. В. К., ЕГН **********, с
адрес: гр. София, ***** срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК
8
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ №
28, ет. 2, па. 40-46, представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров, иск.
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД
Договор за предоставяне на гаранция № **** г. по предявения от ищеца Й. В. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, ***** срещу ответника „Файненшъл България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46, представлявано от Ангел Василев
Маджиров, иск.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, па. 40-46,
представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров да заплати на Й. В. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, *****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД сумата от
803,80 лева, формирана от платените по нищожния договор за кредит лихви и други
разходи по кредита, надхвърлящи предоставена в заем сума, която се явява платена
при начална липса на основание поради нищожонстта на договора.
ОТХВЪРЛЯ предявения от ищеца Й. В. К., ЕГН **********, с адрес: гр. София,
**** срещу ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, па. 40-46,
представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров осъдителен иск с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД за сумата над 803,80 лв. до пълния предявен
размер от 1756 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, па. 40-46,
представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров да заплати на Й. В. К., ЕГН
**********, с адрес: гр. София, **** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 310,24
лв. – разноски в производството.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, па. 40-46,
представлявано от Галин Тодоров и Ангел Маджиров да заплати на адв. П. В. П. ,
САК, личен № ***** с адрес гр. София, ****, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗАдв.
сумата от 500 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна
помощ на ищеца.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Ангел Василев Маджиров да заплати на Й. В. К., ЕГН **********,
с адрес: гр. София, **** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 250 лв. – разноски в
производството.
ОСЪЖДА „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46,
представлявано от Ангел Василев Маджиров да заплати на да заплати на адв. П. В.
П., САК, личен № ***** с адрес гр. София, ****, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от
ЗАдв. сумата от 400 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна
правна помощ на ищеца.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчване на препис на страните.
ПРЕПИС от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
9
10