Решение по адм. дело №734/2025 на Административен съд - Русе

Производството е по чл. 145 и сл. от АПК вр.чл. 118, ал. 3 от КСО.

Образувано е по жалба от Н. И. К. от гр. Глоджево, област Русе против решение № 1040-17-64 от 07.11.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-03-49-3 от 18.09.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе. С потвърденото разпореждане на основание чл. 54ж, ал. 1 от КСО във връзка с чл. 11, § 3, б. “а“ и чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност е отказано отпускането на парично обезщетение за безработица по чл. 54а от КСО по депозираното от жалбоподателя заявление вх. № 171-03-49 от 07.02.2025 г. Развиват се съображения за незаконосъобразност на оспореното решение и потвърденото с него разпореждане поради неизясняване на основния въпрос относно пребиваването на жалбоподателя в процесния период и неправилното приложение на материалния закон въз основа на неизяснена фактическа обстановка и при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Моли съда да отмени оспореното решение и потвърденото с него разпореждане и да върне преписката на административния орган за ново произнасяне по подаденото от него заявление, съгласно дадените от съда задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Претендира и присъждане на направените по делото разноски по представен списък.

Ответникът по жалбата – директорът на ТП на НОИ – Русе, чрез процесуален представител изразява подробно становище за нейната неоснователност. Моли съда да постанови решение, с което да отхвърли жалбата. Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства, съобрази доводите на страните и извърши служебна проверка на законосъобразността на оспорения административен акт, приема за установено следното от фактическа и правна страна:

Жалбата, инициирала настоящото производство, е депозирана от процесуално легитимирана страна - адресат на издаденото решение и потвърденото с него разпореждане, чиито права и законни интереси са засегнати от същото. Оспорването е направено в законоустановения 14 дневен срок по чл. 118, ал. 1 от КСО, поради което следва да се приеме, че е допустима.

Разгледана по същество, жалбата се явява неоснователна.

Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе и потвърденото с него разпореждане на ръководителя на осигуряването за безработица в ТП на НОИ – Русе са издадени в рамките на установената от закона материална, степенна и териториална компетентност на тези органи – чл. 117, ал. 3 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО, съответно чл. 54ж, ал. 1 от КСО. Посочените разпоредби, в приложимите им части, предвиждат, че ръководителят на съответното ТП на НОИ се произнася по жалбите срещу разпорежданията за отказ за отпускане на обезщетенията за безработица с мотивирано решение в едномесечен срок от получаването им, респ. че паричните обезщетения за безработица се отказват с разпореждане на длъжностното лице, на което е възложено ръководството на осигуряването за безработица или друго длъжностно лице, определено от ръководителя на ТП на НОИ.

Спазени са изискванията за писмена форма на разглежданите административни актове. Обжалваното решение на директора на ТП на НОИ – Русе е мотивирано в съответствие с изискванията на чл. 117, ал. 3, изр. първо от КСО и чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК като в него са изложени фактическите основания, поради които постановеният отказ за отпускане на обезщетение за безработица е потвърден – посочени са обстоятелствата, които, според административния орган, обосновават този извод. В решението са посочени и правните основания, мотивирали органа да постанови решението си – конкретни разпоредби от Регламент (ЕО) № 883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009.

Съдът не констатира в хода на проведеното административно производство да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Жалбоподателят Н. К. е подал заявление вх. № 171-03-49/07.02.2025 г. , чрез директора на дирекция „Бюро по труда“ – Ветово, до директора на ТП на НОИ – Русе с искане, в качеството му на безработно лице, да му бъде отпуснато обезщетение за безработица по КСО след последна заетост в друга държава-членка на ЕС – Германия. Към заявлението е приложил документи, доказващи трудова дейност в Германия за периода 15.08.2016г-31.01.2025г. Попълнил е декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 и заявление за издаване на преносим документ - немски формуляр. В декларацията относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65(2) от Регламент (ЕО) 883/2004 Карахюсеинов е посочил, че през периода от 15.08.2016 г. до 31.01.2025 г. е работил като наето лице и живял в Германия. Съпругата му и децата му са живели в България. През периода на последната заетост роднините му са живели в България. Разполага с постоянно жилище в България. Живял е под наем и е плащал данъци върху доходите си от заетост в Германия. Завръщал се е в България няколко пъти в годината или по- рядко да се види със семейството.

Жалб.Карахюсеинов не е представил издаден за него преносим документ U1 в пълнота, поради което за удостоверяване на осигурителния период от Германия, служебно е изискано осигурително досие (със СЕД U001), номер на случай 3142023.

За този период на обмен, на информация между двете държави, административното производство, образувано по заявлението на лицето е спряно с разпореждане №171-03-49- 1/20.02.2025 г.

Чрез системата за електронен обмен на социално осигурителна информация между България и ЕС от Германия е получен структуриран електронен документ U002, с които за Н. К. са потвърдени осигурителен период от 15.08.2016 г. до 31.01.2025 г. и причина за прекратяване на заетостта - уволнение от работодателя.

За да изясни фактите и обстоятелствата от значение за случая административният орган е поискал от ОД на МВР и ТД на НАП - Варна, офис Русе, дирекция „Бюро по труда“ – Русе информация по смисъла на чл. 11, § 1 и 2 и от Регламент 987/2009.

Направени са служебни справки в регистрите от информационната система на НОИ. От отговора на ОД на МВР-Русе за задграничните удостоверени пътувания е направен извод, че временните отсъствия на лицето от Германия не надвишават 2 месеца за година и че Н. К. не е живял в България по време на потвърдената заетост. От получената информация от ТД на НАП Варна, офис Русе се установява, че за времето от 2016 г. до 2024 г. вкл. лицето няма подавани декларации по чл. 50 от ЗДДФЛ за доходите си от източници в България и в чужбина.

С оглед еднозначно определяне на пребиваването за изпълнение на целите на Регламента административния орган е уведомил на 17.07.2025 г., със СЕД НООЗ (Предложение/уведомление относно държавата на пребиваване) компетентната германска институция, че мястото на обичайно пребиваване на Карахюсеинов за времето 15.08.2016 г. до 31.01.2025 г. е Германия. Органът твърди и не се оспорва, че уведомлението не е оспорено и СЕД НООЗ не е отхвърлен от германската институция.

След възобновяването на производството с разпореждане №171-03-49-3/18.09.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе, е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица на Карахюсеинов, на основание чл.54ж, ал.1 и във връзка с чл.11,§3, буква „а" и чл.65,§2 от Регламент (ЕО) 883/2004 с мотив: „ Съгласно чл. 65 (1) от Регламент (ЕО) № 883/2004, безработно лице получава обезщетения за безработица от държавата по последната заетост. Като изключение от това правило, в съответствие с чл. 65 (2) от Регламент (ЕО) № 883/2004, обезщетенията за безработица могат да се предоставят от институцията в държавата по пребиваване на лицето по време на последната заетост. В становището си по преюдициално запитване по дело С- 30/22, Европейската комисия възприема позицията, че след изтичане на 5 години, през които лице работи в дадена държава, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване. Държавата по пребиваване се преценява към периода на упражняваната последна заетост, а не след нейното приключване. По СЕД U002 за Карахюсеинов е потвърден период на осигурена заетост в Германия за времето от 15.08.2016 г. до 31.01.2025 г. (общо 8 години и 5 месеца). От събраните доказателства и налични данни (декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл. 65(2) от Регламент (ЕО) № 883/2004; справки от ТД на НАП, ОД на МВР, ДБТ Русе, СЕД U002 и служебни справки в Регистрите) се обосновава извода, че за Карахюсеинов държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост. С оглед тълкуването на Съдът на ЕС за приложението на чл. 65, ал.2 от регламента по дело С-30/22., положението на Н. Карахюсеинов е несъответно, тъй като е налице завръщане в държавата му на произход след прекратяване на трудовата му дейност в Германия, където е „ пребивавал " във връзка с дейността си. Следователно на основание чл. 61 и по аргумент от чл. 65, §. 2 и §. 5, б. „ а" от Регламент (ЕО) № 883/2004, България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на обезщетение за безработица по българското законодателство ".

Карахюсеинов е обжалвал това разпореждане по административен ред в 14-дневния срок по чл. 117, ал. 2, т. 2 вр.ал. 1, т. 2, б. “б“ от КСО пред директора на ТП на НОИ – Русе и с оспореното решение № 1040-17-64 от 07.11.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе жалбата е отхвърлена и разпореждането потвърдено, независимо от представените към нея писмени доказателства, чрез които жалбоподателят се е опитал да докаже център на жизнените си интереси в България.

Така допълнително представените с жалбата по адм.ред и неоспорени писмени доказателства сочат, че жалбоподателят е сключил граждански брак с А. Й. К. през 2007г., от които имат две деца, родени в РБългария съответно през 2008г. и 2015г., които са записани като ученици в СУ“Христо Ботев“ гр.Глоджево за учебната 2025/2026г. в дневна форма на обучение и редовно посещават учебни занятия. Ноторно известно е, че учебната година започна на 15.09.2025г. От представения трудов договор сключен със съпругата му е видно, че такъв е сключен на 06.11.2023г. в гр.Глоджево и тя работи като продавач-консултант.Т.е и както приема АО, представени са доказателства за пребиваване на семейството му в РБългария. Органът отчита че се на представени поисканите с изх. №1012- 17-394#1/28.10.2025 г. документи: трудов договор с немски работодател, въпреки потвърдените периоди с U002,копие от документ удостоверяващ собственост на постоянно жилище в РБ и документ за придобиване на МПС, които имали отношение при изясняване на спора.

Административният орган е приел относно жилищното положение на лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му - видно от СЕД-и U002 и декларация относно определяне на пребиваване, за периода на осигурена заетост, Н. К. е работил и живял под наем, в Германия от 30.06.2017г. до 31.01.2025г.

Спорът между страните е от правен характер и се свежда до определяне на това коя е компетентната държава по изплащането на парично обезщетение за безработица, след като последната заетост на жалбоподателя е била на територията на Германия.

Няма спор, че жалбоподателят като български гражданин е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. (чл. 2 от Регламента).

Заявлението за отпускане на парично обезщетение за безработица е подадено на 07.02.2025 г. и доколкото Карахюсеинов декларира, че последната му трудова заетост е в Германия за периода от 15.08.2016 г. до 31.01.2025 г.,, когато е бил уволнен, за установяване основателността на претендираното от него право приложение намира именно така цитираният регламент.

С Регламент (ЕО) № 883/2004 г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки.

Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа:

определяне на приложимото законодателство;

равенство в третирането;

сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и

износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето съгласно чл. 11, § 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като чл. 61 от същия Регламент (ЕО) № 883/2004 г. въвежда и принципа на сумиране на периоди, т.е. компетентната институция на държава-членка, съгласно чието законодателство придобиването, запазването, времетраенето или възстановяването на правото на обезщетения зависи от завършването на периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, зачита до необходимия размер периодите на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост или пребиваване, завършени съгласно законодателството на всяка друга държава-членка, все едно че периодите са завършени съгласно прилаганото от него законодателство.

Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Така съгласно чл. 65, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. лице, което е безработно частично или през различни периоди, и което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е живяло в държава-членка, различна от компетентната, се поставя на разположение на неговия работодател или на службите по заетостта в държавата-членка. То получава обезщетения в съответствие със законодателството на компетентната държава-членка, както ако е пребивавало в тази държава-членка. Тези обезщетения се отпускат от институцията на компетентната държава-членка. Според нормата на чл. 65, § 2, изр. първо от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. По силата на чл. 65, § 5, буква „а“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. безработно лице по първо и второ изречение на § 2 получава обезщетения в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или като самостоятелно заето лице. Тези обезщетения се предоставят от институцията по пребиваване.

Дефиниция за компетентната институция, която следва да отпусне и предостави обезщетението за безработица, се съдържа в чл. 1, буква „р“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г., като това е институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията.

Видно от определение по на СЕС по С-30/22г. от 24.03.2023г. ,поради вече формираната еднозначна практика на СЕС : член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период.

Безспорно и неоспорено е, че за целия заявен период от 15.08.2016г. до 31.01.2025г. жалбоподателят пребивава преимуществено/ с изключение от 1 до 2 месеца, когато се е завръщал в България / на територията на Германия и той пребивава по смисъла на член 1, буква й) и на член 65, параграф 2 от Регламент № 883/2004 в тази държава, която е компетентната държава по смисъла на последната разпоредба през този период, и където са настъпили осигурителните права по явно постоянната му заетост до прекратяване на договора му. Едва след като тази дейност като заето лице е преустановена, Карахюсеинов се връща в България, за да поиска от компетентния орган на тази държава членка да отпусне обезщетения за безработица. Т.е на това основание правилно е прието липсата на компетентност на органите на НОИ в България.

Обстоятелството, че спрямо жалбоподателя се явява приложимо законодателство в Германия и последната държава – членка на ЕС се явява компетентната обаче не означава, че следва автоматично да се приеме, че той е пребивавал в тази държава през процесния период на осигурена заетост.

Легалната дефиниция на понятието „пребиваване“ се съдържа в чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя съгласно чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти:

- продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки,

- семейното положение и роднинските връзки на лицето,

- жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и

- естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянния характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и

- други примерно изброени в цитираната разпоредба.

Съгласно разпоредбата на чл. 11, § 2 от Регламента по прилагането решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице има намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между „пребиваване“ и „престой“. Както бе посочено и по-горе, съгласно чл. 1, § 3, б. „й“ от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. „пребиваване“ е мястото, където лицето обичайно пребивава, а съгласно чл. 1, § 3, б. „к“ „престой“ означава временно пребиваване.

В изготвен съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията „обичайно пребиваване“, „временно пребиваване“ и „престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социално-осигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. Съгласно правото на ЕС може да има само една държава-членка, която отговаря за плащанията за обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например:

- семейното положение и роднинските връзки на лицето;

- продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка;

- състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянния характер, както и продължителността на договора за работа);

- упражняването на неплатена дейност;

- в случай на студенти - източник на доходите им;

- доколко постоянно е жилищното положение на лицето;

- държавата-членка, в която лицето плаща данъци;

- причини за преместването;

- намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства.

При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност. Т.е. въз основа на правилото за само едно приложимо законодателство (чл. 11, § 1 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г.) се налага извод, че по смисъла на приложимите регламенти всяко лице може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство.

В случая, решаващият орган е потвърдил разпореждането за отказ от отпускане на парично обезщетение за безработица именно поради преценката, че не българската институция е компетентна, като е извършил преценка на всички обстоятелства от значение за спора, като е приложил въпросните насочващи преценката критерии, основавайки се най-вече на неоспореното основание за завръщане- уволнение.

За преценката на центъра на жизнени интереси:

Няма спор за липса трудова и социална заетост на територията на България за жалбоподателя.

Няма спор, че регистрирането на адрес в Германия и ползването на жилище под наем, е свързано именно с упражняването на трудова дейност там, поради което единствено въз основа на това обстоятелство не може да се направи извод относно пребиваването на жалбоподателя, макар че това покрива критериите и при положение, че именно там е регистрирана трудова заетост .

Няма спор между страните, че Карахюсеинов е напълно безработно лице, като се има предвид обстоятелството, че същият е с прекратено трудово правоотношение по инициатива на работодателя му в Германия, като се е завърнал в държавата, чийто гражданин е, в Република България в конкретния случай. Няма спор, че приносим документ U001 не е представен въпреки поискването му.

Продължителността на престоя над с трудова заетост над 8 години представлява дълъг и непрекъснат период, с доходи от Германия и редовно възнаграждение , е допълнителен показател за концентрация на социални и икономически връзки в Германия.

Установената трудова заетост и осигуряване в Германия, съчетани с липсата на доходи от източник в България, също водят на извод, че за процесния период жалбоподателят не попада в приложното поле на българското данъчно законодателство. Липсват данни за здравно осигуряване в България и ползване на услуги.

Краткотрайните му завръщания в рамките на 1 месец до максимум 2 общо в годините на трудовота му заетост, съвпадаща с празнични дни не са представлявали трайно установяване, което допълнително потвърждава, че жизненият център на жалбоподателя е концентриран в Германия.

Няма фактически спор, че съпругата на жалбоподателят през 2023г. е била на територията на РБ и е сключила трудов договор. Липсват доказателства за нейна трудова заетост и пребиваване извън България извън този период. Няма и спор, че считано от 15.09.2025г./ т.е. след приключване на трудовото правоотношение/ децата а жарбоподателя за записани като ученици в България. Няма спор, че жалбоподателя е придобил регистрирано в сектор ПП-Русе МПС, което всъщност е и без правно значение заради свободата на придвижване. Няма и спор за епизодичните връщания на жалбоподателя в България общо в рамките на 1 до 2 месеца в периода и съответно липса на трудова заетост на територията на България. Липсват каквито и да са доказателства за придобито и притежавано имущество на територията на България чрез упражнената трудова дейност, че да се счете, че това са водещите намерения за трудовата заетост и последваща установеност.

Обстоятелството, че Н. К. има роднини в България е обективно обусловено, доколкото България се явява държавата по произход и не следва да се приема като меродавно по смисъла на регламента

Жалбоподателят не е доказал, че във визирания 8 годишен период центъра на жизнените му интереси е в България, независимо от спорадичните му завръщания. Безспорно съпругата му рядко е напускала България / документално удостоверен един път до Турция, ведно с децата/. Вярно е, че са налице само и единствено доказателства, че след уволнението му децата му са записани като ученици в гр.Глоджево. За предходен период липсват представени доказателства, които да сочат на център на жизнени интереси в България. Липсата на представен приносим документ U001 води до неяснота на отношението на страната по пребиваване и дали там му е отказано обезщетение или е удостоверено право на получаване.

От събраните по преписката доказателства безспорно се установява, че в периода от м.август 2016г. до 30.01.2025 г., жалбоподателят е живял, работил по трудово правоотношение и е осигуряван в Германия, поради което съгласно общото правило на чл. 11, § 3, буква а) от основния регламент, по отношение на него се прилага законодателството на държавата по последната заетост, т.е. в случая на Германия.

Заявлението за отпускане на парично обезщетение, подадено в Република България на 06.02.2025г., само по себе си не води до промяна на правния статут на пребиваване на жалбоподателя. Същото е подадено едва след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия и не е подкрепено с каквито и да било доказателства за фактическо, стабилно и продължително пребиваване на лицето в България през процесния период

Според настоящия състав на съда, с оглед събраните в хода на съдебното производство писмени доказателства жалбоподателят не доказа постоянното си местопребиваване в Република България във връзка с посочените по-горе обстоятелства през процесния период.

Решението/намерението му впоследствие да се завърне в България (а както беше посочено и по-горе в настоящото изложение това решение дори в случая е следствие на факта, че трудовото му правоотношение в Германия е било прекратено по инициатива на работодателя му, а не по негово желание) не променя този извод, тъй като съгласно чл. 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 и практиката на Съда на Европейския съюз определящо значение имат реалните жизнени обстоятелства, а не бъдещи намерения.

Към момента на прекратяване на последната му заетост жалбоподателят е пребивавал в държавата по заетост, а именно Германия, а не в друга държава-членка. Поради това последвалото му преместване в България не може да бъде квалифицирано като „завръщане“ по смисъла на чл. 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. На това основание следва да се приеме, че през процесния период центърът на жизнените интереси на жалбоподателят се е намирал в Германия.

С определението по дело С-30/22, СЕС приема, че чл. 65, § 2 от Регламент № 883/2004 трябва да се тълкува, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава-членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост и на територията, на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава-членка, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Основание за прилагане на чл. 65, § 2 от основния регламент е налице само, когато лицето не е променило мястото си на пребиваване по време на периода на последната си трудова заетост - а в случая е налице пребиваване на жалбоподателя в Германия.

При това положение и като се има предвид, че жалбоподателят на практика е декларирал намерение да се установи трайно в България, но вече след приключване на последната му заетост, не може да се приеме, че той се е завърнал в държавата-членка по пребиваване, тъй като според обсъдените по-горе релевантни обстоятелства Република България не се е явявала такава по време на последната заетост на Карахюсеинов. Следователно по отношение на него не е приложимо изключението по чл. 65, § 2 от Регламента.

От цялата съвкупност от правнозначими обстоятелства, независимо от изразеното намерение на лицето да се установи в Република България, което също не може да бъде еднозначно потвърдено от обстоятелства, случили се след завръщане на лицето, както бе посочено и по-горе, не може да се приеме, че жалбоподателят е доказал по разгледаните по-горе критерии, че държава на пребиваване е Република България. Отнесени към цитираната правна регламентация, посочените факти и обстоятелства по конкретния казус не обосновават извод, че държавата на пребиваване на жалбоподателя е Република България.

Не се доказа в настоящото съдебно производство центърът на жизнените интереси на жалбоподателя да е останал и да е бил в Република България.

При събраните и анализирани доказателства обосновано и в съответствие с приложимите материалноправни разпоредби административният орган е приел, че Република България не е държава по пребиваване на жалбоподателя.

С оглед изложеното жалбата е неоснователна и следва да се остави без уважение.

Ответникът е заявил своевременно искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Като съобрази нормата на чл. 143, ал. 3 от АПК и изхода на спора, настоящият съдебен състав намира, че в полза на НОИ следва да се присъди сумата от 102, 26 евро /200 лева юрисконсултско възнаграждение, определена по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, във връзка с чл. 37, ал. 1 от Закона за правната помощ, във връзка с чл. 24 от Наредба за заплащането на правната помощ, субсидиарно приложими на основание чл. 144 от АПК; Решение № 10/29.09.2016 г. на Конституционния съд по к.д. № 3/2016 г. и ТР № 3/13.05.2010 г. по т. д. № 5/2009 г. на ВАС.

Мотивиран от изложеното и на основание чл. 172, ал. 2 от АПК, Административен съд - Русе

Р Е Ш И:

ОТХВЪРЛЯ жалбата на Н. И. К. от гр. Глоджево, област Русе против решение № 1040-17-64 от 07.11.2025 г., издадено от директора на ТП на НОИ – Русе, с което е отхвърлена жалбата му по административен ред и е потвърдено разпореждане № 171-03-49-3 от 18.09.2025 г. на ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ – Русе.

ОСЪЖДА Н. И. К. от гр. Глоджево, [ЕГН], с адрес: [улица]да заплати на Националния осигурителен институт – гр. София юрисконсултско възнаграждение в размер на 102, 26 евро /200 лева.

Решението е окончателно.