№ 18651
гр. София, 16.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 48 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА
при участието на секретаря ПЕТЯ Н. АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от ИВЕЛИНА М. СИМЕОНОВА Гражданско
дело № 20231110140999 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1, вр. чл. 235 ГПК, вр. чл. 422 ГПК.
Образувано е по искова молба, подадена от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ******** срещу А. Г.
Ц., ЕГН **********, с която са предявени по реда на чл. 422, ал. 1, вр. чл. 415 ГПК
обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и с правно
основание чл. 86 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
Ищецът твърди, че на 20.11.2017 г. е сключен Договор за потребителски кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта №
CARD-15469979, към Договор за потребителски кредит № CREX-15469945 от 20.11.2017 г.
между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД – като кредитор и А. Г. Ц. – като кредитополучател, по силата на
който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя револвиращ потребителски кредит под
формата на кредитна карта. Кредиторът е издал кредитна карта Мастъркард и e предоставил
на ответника револвиращ потребителски кредит под формата на кредитна карта с кредитен
лимит в размер на 1 500 лв. с минимална погасителна вноска в размер на 120 лв. Ищецът
твърди, че договорът за издаване и ползване на кредитна карта е със срок 3 години. След
активиране на картата и усвояване на сумата, длъжникът не е погасил усвоения кредитен
лимит съгласно договора, като е в забава от 01.01.2018 г. Ищецът сочи, че е придобил
процесните вземания въз основа на договор за цесия от 27.04.2022 г., като ответникът му
дължи сумата от 4 790,17 лв., от които: главница – 1 500 лв., ведно със законна лихва от
22.12.2022 г. до изплащане на вземането, договорна лихва – 2 063,83 лв. за период от
01.01.2018 г. до 20.11.2021 г. и мораторна лихва – 1 226,34 лв. за период от 01.01.2018 г. до
22.12.2022 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 06.02.2023 г.
1
по ч. гр. д. № 70249/2022 г. по описа на СРС, 48 състав. Моли за уважаване на исковете и за
присъждане на разноски.
В срока по чл. 131 ГПК е подаден отговор на исковата молба, с който ответникът
оспорва исковете. Оспорва размера на дължимата главница, претендирана в размер на 1 500
лв., както и начислените лихви. Твърди, че срокът на договора е изтекъл на 20.11.2020 г.,
поради което договорна лихва би се дължала до тази дата. Освен това заявява, че кредитът е
станал предсрочно изискуем на 01.02.2018 г. и договорна лихва след тази дата не се дължи.
Излага и съображения, че договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК,
тъй като не отговаря на изискванията на чл. 10, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9, т. 10, т. 12 и т. 20
ЗПК по подробни съображения, вкл., че тъй като по договора е начислена застраховка
„сигурност на плащанията“ в размер на 56,20 лв., която е следвало да се включи в ГПР.
Счита, че на основание чл. 23 ЗПК дължи връщане само на главницата по договора.
Възразява за погасяване на вземанията по давност. Моли за отхвърляне на исковете и за
присъждане на разноски.
След съвкупна преценка на доказателствата по делото и съобразявайки
становищата на страните, съдът приема за установено от фактическа страна следното:
По делото като доказателство е приет сключеният между ответника А. Г. Ц., като
кредитополучател, и „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, като кредитор, Договор за отпускане на револвиращ
потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта № CARD-15469979/20.11.2017
г., по силата на който кредиторът е отпуснал на кредитополучателя безсрочен револвиращ
потребителски кредит в размер на 1 500 лв., при лихвен процент от 35 % и ГПР от 44,90 %,
за което кредиторът издава на кредитополучателя кредитна карта Мастъркард, чрез която се
извършва идентификация на кредитополучателя и се осъществява отдалечен достъп до
отпуснатия на кредитополучателя револвиращ кредит. Картата позволява чрез нея да бъдат
извършвани тегления в брой от банкомат (АТМ), плащания чрез терминални устройства
(РОS) и други услуги, посочени в това приложение или достъпни чрез АТМ и/или РОS в
страната и чужбина. Предвидено е, че за ползването на револвиращия кредит
кредитополучателят дължи годишна лихва в посочения в договора размер. Лихвата се
начислява върху усвоения размер на кредитния лимит за времето на използването му.
Представен е и документ, озаглавен Кредит: CARD-15469979, Усвояване CREX-
15469945 от 20.11.2017 г., видно от който част от кредита е бил усвоен от ответника за
закупуване на стока - хладилник на обща цена от 1 249 лв. Посочено е, че размерът на
кредита е 1 305,20 лв., дължим на пет месечни погасителни вноски в размер на по 272,78 лв.
всяка (с падеж на първа погасителна вноска на 01.01.2018 г. и падеж на последна
погасителна вноска на 01.05.2018 г.) и обща стойност на плащанията 1 363,90 лв., при ГПР –
17,05 % и лихвен процент – 15,84 %. В документа фигурира и погасителен план, видно от
който посочената обща стойност от 1 363,90 лв. следва да бъде погасявана на пет равни
месечни вноски с падеж първо число на съответния месец, считано от 01.01.2018 г. до
01.05.2018 г. включително. Съгласно този документ, кредитополучателят е сключил и
застраховка „Сигурност на плащанията“ с дължима застрахователна премия в размер на
2
56,20 лв. по застрахователна декларация CREX-15469945 и групова полица № 5/2008 г. Не се
оспорва от страна на ответника, че е страна по този договор и че е получил от кредитора
кредитната карта. Не се оспорва също, че ответникът е кандидатствал, респ. кредитът му е
отпуснат във връзка с покупка на стока на изплащане на 20.11.2017 г. – хладилник, на
стойност 1 249 лв., за което е представен служебен бон за изплащане на стоката.
По делото е представен Стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация за револвиращ потребителски кредит и издаване и ползване на кредитна карта
на „Б.П.П.Ф.“ ЕАД, в който са описани основните характеристики на предоставения кредит
– револвиращ потребителски кредит, с индивидуален кредитен лимит не повече от 10 000
лв., усвояване на кредита след активиране на кредитна карта, чрез АТМ и ПОС трансакции,
със срок на валидност на картата – 3 години, с минимална погасителна вноска – не по-малко
от 60 лв., с фиксиран ГЛП – 35 %, като е предвидено и право на отказ от договора в 14
календарни дни след сключването му.
Установява се на следващо място, че на 27.04.2022 г. между „Е.М.“ ЕООД и „Б.П.П.Ф.
С.А.“, чрез клона в Република България (правоприемник на „Б.П.П.Ф.“ ЕАД), е сключен
договор за продажба и прехвърляне на вземания, като страните по същия са постигнали
съгласие за прехвърляне на вземания от цедента, в полза на ищеца като цесионер, а именно:
портфолио от вземания, произтичащи от договори за потребителски кредит, сключени от
цедента с длъжници, които не изпълняват задълженията си на заемополучатели по тях, а
цесионерът придобива вземанията, определени в Приложение № 1 – Списък на вземанията,
срещу заплащане на покупната цена. Уговорено е, че продавачът - цедент изрично
упълномощава купувача – цесионер да изпраща писмени уведомления до длъжниците по
вземанията, предмет на договора, от името на продавача, с които да ги уведомява за
прехвърлянето на техните задължения по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, за което продавачът предоставя
на купувача нотариално заверено пълномощно, упълномощаващо го да изпраща писмените
уведомления (Приложение № 6). Договорът за цесия носи подписи за продавач и купувач.
По делото е прието Приложение № 3 към договор за продажба и прехвърляне на
вземания, подписан между „Б.П.П.Ф. С.А.“, клон България и „Е.М.“ ЕООД от 27.04.2022 г. -
Потвърждение за извършена цесия на вземанията на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД от
„Б.П.П.Ф. С.А.“, чрез клона в Република България, както и извлечение от Приложение №
1/27.04.2022 г., неразделна част към договора за цесия от 27.04.2022 г., в което са
индивидуализирани вземанията, предмет на договора за цесия. Съгласно същото са
прехвърлени вземанията към ответника (индивидуализиран с три имена и ЕГН) по договор
за кредит CARD-15469979 от 20.11.2017 г., по който е отпусната главница в размер на 1 500
лв., остатъкът от главницата към датата на подписване на приложението е в размер на 3
563,83 лв., остатъкът от договорната лихва е в размер на 869,53 лв., общо дължимото към
27.04.2022 г. е 4 790,17 лв., а датата на първата пропусната вноска (изпадането на ответника
в забава) е 01.08.2020 г., с посочена дата на последно плащане 28.07.2020 г., като
приложението е подписано от страните по договора за прехвърляне на вземания.
Представено е и пълномощно, с нотариална заверка на подписа от 19.05.2022 г.,
3
съгласно което цедентът „Б.П.П.Ф. С.А.“, чрез клона в Република България е упълномощил
цесионера „Е.М.“ ЕООД да уведоми длъжниците за сключения договор от 27.04.2022 г., с
който вземанията се прехвърлят в полза на „Е.М.“ ЕООД, включително да преупълномощава
трети лица (в това число адвокати/адвокатски дружества) с правата по пълномощното, за
което е представено и пълномощно в полза на адв. А. К. от 31.10.2022 г.
По делото е прието Уведомление с изх. № 1655/07.10.2022 г. от адв. А. К. –
пълномощник на цесионера „Е.М.“ ЕООД, действаща от името на цедента, с което
ответникът е уведомен за извършената цесия на вземанията по договор за отпускане на
потребителски кредит от 20.11.2017 г. в полза на „Е.М.“ ЕООД.
Прието е и изпратено до ответника уведомително писмо за прехвърлянето на
вземанията по договора за потребителски кредит от 20.11.2017 г., което е върнато на
подателя на 10.11.2022 г. като непотърсено.
В хода на съдебното дирене, проведено пред настоящата инстанция, е прието и
заключение на съдебно-счетоводна експертиза (ССчЕ), изготвено въз основа на материалите
по делото и извършена проверка при кредитора. Същото, като обективно и компетентно
изготвено, съдът кредитира и ползва при изграждането на изводите си относно
правнорелевантните за спора факти. От заключението се установява следното: на 21.11.2017
г. „Б.П.П.Ф.“ ЕАД е платило сума в размер на 1 249 лв. с получател „Технополис България“
ЕАД, 0010-Магазин София 2, Младост 4, по фактура № **********/21.11.2017 г. на стойност
1 249 лв., с основание „CREX-15469945“, за клиент А. Г. Ц. с ЕГН **********. От
извършения анализ на представените месечни извлечения по процесната кредитна карта, за
периода от 15.12.2017 г. до 15.03.2021 г. вещото лице е установило многократни усвоявания
чрез теглене на банкомат, плащане на ПОС терминал, плащания по EPAY/EASYPAY,
начислени суми за такси, договорна лихва, застраховка, вноски/плащания от
кредитополучателя по кредитната карта и върнати суми от изравнения на лихва, като е
посочило, че общият размер на усвоените суми е 8 270,15 лв., включващи: усвоена сума за
покупка на хладилник на 21.11.2017 г. – 1 305,20 лв. (в това число и 56,20 лв. - застраховка);
усвоени суми чрез теглене на банкомат – 2 690 лв.; усвоени суми чрез плащания на ПОС
терминал за покупка на хранителни стоки, плащане на сметки и други – 4 147,69 лв.;
усвоени суми чрез плащания по EPAY/EASYPAY – 127,26 лв. (в посочения размер на
усвоените суми не са включени постъпилите частични погасявания, с които лимитът по
кредитната карта е използван до разрешения му размер). От представените месечни
извлечения вещото лице е констатирало, че размерът на кредитния лимит е увеличаван три
пъти над първоначално разрешения кредитен лимит от 1 500 лв. – на 15.04.2019 г.
кредитният лимит е увеличен на 2 500 лв., на 15.10.2019 г. кредитният лимит е увеличен на 3
500 лв., на 15.04.2020 г. кредитният лимит е увеличен на 4 500 лв.
Според експертното заключение, до датата на цесията на 27.04.2022 г. са постъпили
вноски/плащания от кредитополучателя в общ размер на 6 526,19 лв., последната вноска е в
размер на 480 лв. на дата 27.07.2020 г., като отделните плащания са посочени в Приложение
№ 1 към заключението. За периода след 27.04.2022 г. не са констатирани плащания по
4
процесния кредит. На база представените месечни извлечения и обстоятелството, че
разрешеният кредитен лимит е 4 500 лв. към датата на издаване на последното месечно
извлечение на 15.03.2021 г. неплатената главница по процесния кредит е в размер на 4
374,86 лв. (общо задължения 10 901,05 лв. – усвоени суми, такси, лихви и застраховки,
минус извършени плащания – 6 526,19 лв. (вноски по кредитна карта и върнати суми от
изравнение на лихва)), като в този случай начислените вноски за лихви, такси, застраховки
след последното плащане на 27.07.2020 г. се погасяват изцяло от неусвоения кредитен лимит
по кредита.
Вещото лице е изготвило и допълнителен вариант на изчисление при разрешен
кредитен лимит в размер на 1 500 лв., като е отразило, че неплатените суми са: 1 500 лв. –
главница, 243,96 лв. – договорна лихва за периода от 15.01.2018 г. до 15.04.2018 г., 1 990,44
лв. – договорна лихва за периода от 15.06.2018 г. до 15.03.2021 г.; 427,86 лв. – вноски за
застраховка; 212,60 лв. – такси за периода от 15.04.2018 г. до 15.03.2021 г., включващи –
83,80 лв. – такси за теглене на банкомат, 0,80 лв. – такса за справка по кредитна карта и 128
лв. – такси за обслужване. Изчислената договорна лихва върху неплатената главница от 1
500 лв. за периода от 20.11.2020 г. до 20.11.2021 г. е в размер на 523,80 лв., а начислената
такава от ищеца е в размер на 383,99 лв. по издадените месечни извлечения за посочения
период.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи:
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК установителни искове с правно основание
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД, вр. чл. 99 ЗЗД.
От приложеното ч. гр. д. № 70249/2022 г. по описа на Софийски районен съд, 48
състав се установява, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.12.2022 г. за вземанията, предмет на настоящото
производство, като съдът е издал заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК срещу длъжника А.
Г. Ц..
В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК длъжникът е подал възражение срещу заповедта за
изпълнение, поради което и с оглед указанията на съда ищецът е предявил искове по чл. 422,
вр. чл. 415 ГПК за установяване дължимостта на сумите, предмет на заповедното
производство. Във връзка с изложеното съдът приема, че предявените искове са допустими.
За основателността на исковете за главница и договорна лихва в тежест на ищеца е да
установи наличието на валидно облигационно отношение между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД и
ответника по договор за потребителски кредит, отпускане на револвиращ потребителски
кредит, издаване и ползване на кредитна карта, по силата на който за ответника е
възникнало задължение за плащане на процесната сума, а именно – предаване от „Б.П.П.Ф.“
ЕАД на А. Г. Ц. на паричната сума, предмет на договора за кредит (отпусната под формата
на револвиращ потребителски кредит), настъпване на изискуемостта на кредита, както и
какъв е размерът на непогасеното задължение; наличието в договора за кредит на
5
действителна клауза за договорна лихва, както и нейния размер; сключен договор за цесия,
по силата на който „Е.М.“ ЕООД е придобило посочените по-горе вземания от „Б.П.П.Ф.“
ЕАД срещу ответника; съобщаване на цесията на длъжника от страна на цедента.
По възражението за давност в тежест на ответника е да установи изтичане на
законоустановения давностен срок за погасяване на задълженията по договора за кредит, а в
тежест на ищеца е да установи настъпването на обстоятелства, които са основание за
спиране и/или прекъсване на погасителната давност по смисъла на чл. 115 ЗЗД и чл. 116 ЗЗД.
За основателността на иска за мораторна лихва в тежест на ищеца е да докаже
наличието на главен дълг и изпадането на ответника в забава.
При доказване на горните обстоятелства, в тежест на ответника е да докаже
положителния факт на погасяване на задълженията си.
По отношение на това дали ищецът се легитимира като кредитор на претендираните
вземания, настоящият съдебен състав приема следното:
По делото е безспорно сключването на договор за цесия от 27.04.2022 г., по силата на
който вземанията по процесния договор за потребителски кредит са били прехвърлени в
полза на ищеца (същите са индивидуализирани в извлечение от Приложение № 1/27.04.2022
г., неразделна част към договора за цесия от 27.04.2022 г.).
Прехвърлянето на вземане (цесията) е договор, с който кредиторът на едно вземане
(цедент) го прехвърля на трето лице (цесионер). Договорът за цесия винаги предполага
съществуващо вземане, произтичащо от друго правно основание, като вземането преминава
върху цесионера в обема, в който цедентът го е притежавал - чл. 99, ал. 2 ЗЗД. Длъжникът по
вземането не е страна по цесията. В закона липсва изискване за форма за действителност
на цесията. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което то се е намирало в
момента на сключването на договора. Заедно с вземането върху цесионера по силата на
закона преминават и всички акцесорни права (освен ако е уговорено противното).
Обстоятелството, че цесията засяга интересите както на страните по договора, така и на
трето лице - длъжника, налага извършването на допълнително действие съобщаване на
длъжника за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Съобщението е едностранно
изявление, с което длъжникът се известява, че вземането на неговия кредитор е прехвърлено
на нов кредитор. То е неформално и за да породи действие трябва да бъде извършено от
стария кредитор (цедента) - чл. 99, ал. 3 ЗЗД. Само това уведомяване ще създаде достатъчна
сигурност за длъжника за извършената замяна на стария му кредитор с нов и ще обезпечи
точното изпълнение на задълженията му, т. е. изпълнение спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Целта на задължението на цедента за
уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при
изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на
надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Без да е елемент от
фактическия състав на договора, съобщението има значение с оглед на третите лица,
длъжника, правоприемниците и кредиторите на цедента и на цесионера. Прехвърлянето на
6
вземането има действие за всички трети лица от момента, в който съобщението бъде
получено от длъжника - чл. 99, ал. 4 ЗЗД.
Съгласно практиката на ВКС (решение № 243 от 06.03.2017 г. по т. д. № 3501/2015 г., І
т. о., решение № 449 от 06.03.2013 г. по гр. д. № 1268/2011 г., IV г. о., решение № 123 от
24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г., II т. о. и др.), съобразно разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и ал.
4 ЗЗД правно релевантно за действието на цесията е единствено съобщението до длъжника,
извършено от цедента (стария кредитор), но не и съобщението, извършено от цесионера
(новия кредитор). Цесионерът става титуляр на вземането в отношението със стария
кредитор с прехвърлянето му, но действието спрямо длъжника е от съобщаване на
прехвърлянето от цедента - чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Същевременно, поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от цедента за
извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава,
когато изходящото от цедента уведомление му е връчено като приложение към исковата
молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, с което прехвърлянето на вземането
поражда действие за длъжника на основание чл. 99, ал. 4 ЗЗД. Като факт, настъпил в хода на
процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на
уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера,
следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното
правило на чл. 235, ал. 3 ГПК.
В практиката на ВКС се приема още (решение № 204 от 25.01.2018 г. по т. д. №
2230/2016 г., І т. о., решение № 156 от 30.11.2015 г. по т. д. № 2639/2014 г., ІІ т. о., решение №
137 от 02.06.2015 г. по гр. д. № 5759/2014 г., III г. о. и др.), че съобщението от новия кредитор
няма предвиденото в чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД действие, но това не означава, че предишният
кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до
длъжника като негов пълномощник. Това становище е аргументирано с чл. 36 ЗЗД, според
който представителната власт възниква по волята на представлявания, нейният обем се
определя според това, което упълномощителят е изявил (чл. 39 ЗЗД) и след като не са
предвидени никакви изрични ограничения посредством повелителни правни норми на тази
власт, свързани с уведомяването за цесията, по силата на принципа за свободата на
договарянето (чл. 9 ЗЗД) няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията. Това упълномощаване не противоречи на целта
на чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД. Длъжникът може да се защити срещу неправомерно изпълнение в
полза на трето лице, като поиска доказателства за представителната власт на новия
кредитор.
В съответствие с тази практика по делото е представено и прието пълномощно, по
силата на което цедентът е упълномощил цесионера да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземанията по процесния договор за кредит, а той от своя страна е
упълномощил и конкретен адвокат за съобщаване на цесията. Във връзка със съобщаването
на цесията на ответника по делото е представено Уведомление за извършена цесия с изх. №
1655/07.10.2022 г., чрез адв. А. К., адресирано до ответника, с което на последния е
7
съобщено, че вземанията по договора за кредит от 20.11.2017 г., сключен с „Б.П.П.Ф.“ ЕАД,
са изкупени от „Е.М.“ ЕООД и считано от датата на получаване на уведомлението кредитор
по описаните парични вземания е именно ищецът „Е.М.“ ЕООД.
Съдът приема, с оглед ангажираните доказателства, че цесията е била надлежно
съобщена на ответника с връчване на препис от исковата молба, ведно с приложените към
нея договор за цесия, уведомително писмо по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и пълномощно от цедента за
цесионера (доколкото няма данни изпратеното по-рано уведомление да е достигнало до
ответника), който факт следва да бъде съобразен по реда на чл. 235, ал. 3 ГПК. Следователно
се установява, че ищецът „Е.М.“ ЕООД е активно материалноправно легитимиран да
претендира заплащането на задълженията на ответника по Договор за потребителски
кредит, отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна
карта № CARD-15469979, към Договор за потребителски кредит № CREX-15469945 от
20.11.2017 г., сключен с „Б.П.П.Ф.“ ЕАД.
По отношение на действителността на процесния договор за потребителски кредит
настоящият съдебен състав намира следното:
Установява се от материалите по делото, че между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД (с правоприемник
цедента по договора за цесия) и А. Г. Ц. е сключен договор за потребителски кредит,
предоставен под формата на кредитен лимит, по силата на който кредитодателят е отпуснал
на ответника револвиращ кредит в размер на сумата от 1 500 лв. Ответникът е оспорил, че е
усвоил кредитния лимит в пълен размер от 1 500 лв., а само сумата от 1 249 лв. – за
закупуване на съответната стока, което обаче се опровергава от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, неоспорено от страните, според което сумата от 1 500 лв. е усвоена
от кредитополучателя. Не се установява между страните да са подписвани анекси, в които да
е закрепено писменото им съгласие по отношение на промяната на кредитния лимит и
неговото увеличаване, поради което съдът не намира за необходимо да анализира в пълнота
заключението в частта, с която вещото лице посочва усвоените суми и плащания вследствие
на увеличаване на кредитния лимит. В тази връзка съдът съобразява, че от ищеца не са
изложени твърдения за увеличаване на кредитния лимит по договора, поради което
съобразно нормата на чл. 6 ГПК съдът дължи произнасяне само в рамките на заявената
претенция.
На основание чл. 7, ал. 3 ГПК съдът служебно следи за наличието на неравноправни
клаузи в договор, сключен с потребител. Отделно от това нормите на ЗПК са повелителни,
поради което съдът може служебно да се произнесе по действителността на клаузи в договор
за потребителски кредит, когато са налице за това правни или фактически обстоятелства.
За да е налице валидно сключен договор за потребителски кредит, необходимо е
същият да отговоря кумулативно на всички предвидени в разпоредбите на чл. 10, ал. 1 ЗПК,
чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 ЗПК и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 ЗПК изисквания. Неспазването
на което и да е от изискванията, залегнали в посочените разпоредби, според императивната
норма на чл. 22 ГПК води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Настоящият съдебен състав приема, че процесният договор за потребителски кредит е
8
сключен в писмена форма и отговаря на императивните изисквания на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7, 11 и 20 ЗПК. Посочени са датата и мястото на сключване, вид на предоставения
кредит, индивидуализиращи данни за страните, размер на получената сума, общият размер,
който потребителят следва да върне, условията за издължаване на кредита и правото на
отказ от договора.
Не са спазени обаче императивните изисквания, залегнали в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10
ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да съдържа
лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен
процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, ако при различни обстоятелства се прилагат
различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички лихвени проценти.
Така поставените нормативни изисквания са свързани с възможността за промяна на
уговорения първоначално лихвен процент. В случая такъв е уговорен като постоянен, а не
като променлив - поради което е достатъчно да бъде посочен размер на същия. При
фиксиран лихвен процент не е необходимо посочване на периодите, условията и
процедурите за промяна на лихвения процент, както и не важи изискването за посочване на
методиката за определянето му.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се изготвя на
разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин.
В процесния договор са посочени абсолютни стойности на годишния лихвен процент
/ГЛП/ по заема и на годишния процент разходи /ГПР/ на заема. Липсва обаче ясно разписана
методика на формиране на ГПР по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как
се формира посоченият в договора ГПР от 44,90 %. В тази връзка следва да се отбележи, че
съобразно разпоредите на ЗПК, ГПР по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, т. е.
по ясен и разбираем за потребителя начин следва да са инкорпорирани всички разходи, които
длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.
В конкретния случай в договора за кредит липсва яснота относно посочените
обстоятелства. Посочен е годишен лихвен процент по заема, който е фиксиран - 35 %, но не
се изяснява как тази стойност се съотнася към ГПР по договора. Същевременно от
документа, озаглавен Усвояване CREX-15469945, както и от представения по делото касов
бон, се установява, че ответникът е усвоил (част) от кредита чрез покупката на посочената
по-горе стока – хладилник. Видно обаче от документа за усвояване на кредита, за
отпуснатите суми за закупуването на хладилник и за застраховката „Сигурност на
плащанията“ е предвидено начисляване на възнаградителна лихва от 15,84 %, а годишният
9
процент на разходите е посочен като 17,05 %. По делото не е установено как тази годишна
лихва върху така отпуснатите суми се съотнася към уговорения лихвен процент по договора
за кредит в размер от 35 %, нито към ГПР по договора за кредит в размер от 44,90 %.
Последното по мнение на настоящия състав на съда създава неяснота за потребителя по
отношение на реално приложимите ГЛП и ГПР към кредитното правоотношение.
Следва да се посочи, че годишният процент на разходите е величина, чийто
алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване
на разходите по кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по-горе, остават неизвестни, и на практика така се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
Действително двете величини са с различни математически измерения, но винаги
възнаградителната лихва следва да бъде включена при формирането на ГПР. В случая
възнаградителната лихва е веднъж посочена като 35 % в договора за кредит и веднъж като
15,84 % в документа за усвояване на кредита, като за потребителя не става ясно как едната
величина се отнася към другата. Следователно неясни са както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема. След
като кредиторът при формиране цената на предоставения от него финансов ресурс задава
допълнителни компоненти, които го оскъпяват, то следва ясно да посочи какво точно е
включено в тях. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето.
Следва да се посочи също, че застрахователната премия и таксата
ангажимент/обслужване представляват разходи, които е следвало да бъдат включени в ГПР,
като липсата им при изчисляването му е в противоречие с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Предвид
изложеното, процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК
поради неспазване на чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК (така решение № 127 от 11.01.2023 г. по в.
гр. д. № 3292/2022 г. на СГС, III-Б въззивен състав, решение № 1619 от 21.03.2024 г. по в. гр.
д. № 11790/2022 г. на СГС, IV-Б въззивен състав, решение № 3885 от 28.06.2024 г. по в. гр. д.
№ 5757/2023 г. на СГС, II-Ж състав и др.).
Съгласно трайната вече практика на ВКС, а именно решение № 50174 от 26.10.2022 г.
по гр. д. № 3855/2021 г., ІV г. о., решение № 60186 от 28.11.2022 г. по т. д. № 1023/2020 г., І т.
о. и др., договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на който кредиторът
предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем,
разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на
договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
10
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите,
съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното
предоставяне. При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Ако тази недействителност се установи в производството по чл. 422
ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит и задължението за периодичност за връщането на сумата.
Ако се приеме, че установяването на дължимостта на чистата сума по получения кредит и
осъждането на потребителя за нейното връщане следва да се извърши в отделно
производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то би се достигнало до
неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на вземането по
недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски кредит и
позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК.
Съобразявайки тази практика, доколкото договорът за кредит е недействителен, то
съдът следва да даде отговор на въпроса каква е чистата стойност на кредита, дължима от
ответника.
В случая чистата сума, подлежаща на връщане съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК
възлиза в размер на 1 500 лв. (в тази връзка съдът кредитира заключението на ССчЕ във
вариант с кредитен лимит от 1 500 лв., тъй като по делото не са изложени твърдения, нито
представени доказателства за увеличаване на кредитния лимит до сумата от 4 500 лв.).
Следва да се посочи, че дори да се приеме, че кредитният лимит е бил увеличаван три пъти и
като се отчетат извършените от ответника плащания, то дължимата главница е в размер,
надвишаващ претендирания от 1 500 лв. (8 270,15 лв. – 6 526,19 лв.). Ето защо искът за
главница е основателен в пълен размер от 1 500 лв. и следва да бъде уважен изцяло. Като
законна последица от уважаването на иска за главница следва да се присъди и законната
лихва от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2022 г. до окончателното
изплащане на вземането.
По отношение на възражението на ответника за настъпила погасителна давност:
Правната уредба на договора за кредит дава възможност на страните да уговорят
връщане на кредита на погасителни вноски до пълното погасяване на задължението. Това
обаче не превръща договора в такъв за периодични плащания, нито определя по-кратък срок
за неговото погасяване, тъй като при периодичните плащания отделните задължения,
въпреки техния общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни задължения (виж
и разясненията, дадени с ТР № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г. по описа на ОСГТК на
ВКС), а при договора за кредит се поема задължение за едно цяло задължение, като с
11
уговорените погасителни вноски отделните плащания са начин на разсрочено погасяване на
едно общо задължение на отделни части. Ето защо приложима е общата петгодишна
погасителна давност по чл. 110 ЗЗД. В разглеждания случай заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 70249/2022 г. по описа на СРС, 48
състав е подадено на 22.12.2022 г. (чл. 422, ал. 1 ГПК), т. е. преди изтичането на 5-годишния
давностен срок (както от първата падежна дата по договора за потребителски кредит, така и
от последното усвояване на суми по сметката - 27.07.2020 г.), при съобразяване и на Закона
за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на
Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване на последиците, във връзка с § 13
от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020 г., в сила от 14.05.2020 г.), поради
което възражението за погасителна давност е неоснователно.
Предвид установената недействителност на договора, неоснователни са предявените
искове за сумата от 2 063,83 лв. – договорна лихва за периода от 01.01.2018 г. до 20.11.2021
г., и за сумата от 1 226,34 лв. – мораторна лихва за периода от 01.01.2018 г. до 21.12.2022 г.
вкл., поради което същите следва да бъдат отхвърлени.
По разноските:
При този изход на спора, разноски се дължат и на двете страни, съразмерно на
уважената и отхвърлената част от исковете. Съгласно т. 12 от ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл.
422 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство.
От ищеца се претендират разноски за заповедното производство както следва: 95,80
лв. – държавна такса и 180 лв. – адвокатско възнаграждение, или общо 275,80 лв., от които
следва да му се присъдят 86,36 лв.
За исковото производство от ищеца се претендират разноски както следва: 95,80 лв. –
държавна такса, 350 лв. – депозит за ССчЕ и адвокатско възнаграждение. По делото обаче
липсват доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение за исковото
производство, поради което на ищеца се дължат единствено разноски за държавна такса и
депозит за вещо лице, в общ размер на 139,60 лв., съразмерно на уважената част от
исковете.
От ответника се претендират разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500
лв. за заповедното производство съгласно договор за правна защита и съдействие от
17.05.2023 г.
От страна на ищеца е направено своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. С
Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22 е прието, че
член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в
смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да
откаже да я приложи. Посочено е още, че национална уредба, съгласно която, от една страна,
адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от
минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като
Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за
възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на
конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на посочената разпоредба от ДФЕС. При
наличие на такова ограничение не е възможно позоваване на легитимните цели, които се
12
твърди да са преследвани от посочената национална правна уредба. С оглед така дадените
разрешения, при определяне размера на подлежащите на възстановяване разноски за
адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е
обвързан от посочените в Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения минимални размери. Възнаграждението следва да бъде
определено при съобразяване на фактическата и правната сложност на делото и
действително извършената работа. Съобразявайки изложеното, съдът определя дължимите
на процесуалния представител на ответника разноски за заповедното производство в размер
от 100 лв., при съобразяване, че се касае за подадено възражение по чл. 414 ГПК по образец,
което не е необходимо да бъде допълнително мотивирано (а и в случая не е). От тях на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза ответника следва да се присъдят 68,68 лв., съразмерно
на отхвърлената част от исковете.
За исковото производство от ответника се претендират разноски за адвокатско
възнаграждение в размер на 1 250 лв. съгласно договор за правна защита и съдействие от
19.10.2023 г. От ищеца своевременно е направено възражение за прекомерност по чл. 78, ал.
5 ГПК. Съобразявайки цитираната по-горе практика, фактическата и правната сложност на
делото, както и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, според която разпоредба минималният размер на
възнаграждението в случая е 779,02 лв., съдът приема, че възнаграждението следва да бъде
определено на 800 лв. Съразмерно на отхвърлената част от исковете, в полза на ответника
следва да се присъди сумата от 550 лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени по реда на чл. 415, вр. чл.
422, ал. 1 ГПК от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С..................., че А. Г. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. С.............., дължи на „Е.М.“ ЕООД,
ЕИК ********, на основание чл. 23 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 1 500 лв., ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК - 22.12.2022 г., до окончателното плащане, представляваща остатък от
чистата стойност на сумата, получена във връзка с Договор за потребителски кредит,
отпускане на револвиращ потребителски кредит, издаване и ползване на кредитна карта №
CARD-15469979, към Договор за потребителски кредит № CREX-15469945 от 20.11.2017 г.,
сключени между „Б.П.П.Ф.“ ЕАД и А. Г. Ц., което вземане е прехвърлено на „Е.М.“ ЕООД с
Договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 27.04.2022 г. и Приложение № 1
от 27.04.2022 г. към него, и за което е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК от 06.02.2023 г. по ч. гр. д. № 70249/2022 г. по описа на СРС, 48
състав, като ОТХВЪРЛЯ предявените от „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и
адрес на управление: гр. С..................., срещу А. Г. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр.
С.............., по реда на чл. 415, вр. чл. 422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 240, ал. 2
ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 99 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 99
ЗЗД за сумата от 2 063,83 лв. – договорна възнаградителна лихва за периода от 01.01.2018 г.
до 20.11.2021 г. и за сумата от 1 226,34 лв. – мораторна лихва за периода от 01.01.2018 г. до
21.12.2022 г. вкл., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от
06.02.2023 г. по ч. гр. д. № 70249/2022 г. по описа на СРС, 48 състав, като неоснователни.
ОСЪЖДА А. Г. Ц., ЕГН **********, с адрес: гр. С.............., да заплати на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С..................., сумата от 86,36 лв. - разноски за заповедното производство, както и сумата от
13
139,60 лв. - разноски за исковото производство.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление: гр.
С..................., да заплати на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на А. Г. Ц., ЕГН **********, с
адрес: гр. С.............., сумата от 68,68 лв. - разноски за заповедното производство, както и
сумата от 550 лв. - разноски за исковото производство.
Решението може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчване на препис на
страните пред Софийски градски съд.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
14