РЕШЕНИЕ
№ 17378
гр. София, 28.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
девети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ТЕОДОРА М. ИВАНОВА
при участието на секретаря БИЛЯНА ХР. РАДОВЕНСКА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ИВАНОВА Гражданско дело №
20241110108665 по описа за 2024 година
Производството е образувано по предявени от Н. Н. Н.ова, чрез адв. Д. М.,
против ********** искове както следва:
1/. иск за прогласяване нищожност на сключен между страните договор
за потребителски кредит на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК –
поради непосочване в договора на действителния ГПР, в който фактически е
била включена такса за обезпечение с поръчителство; евентуално – на
основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 ЗПК – поради сключване на договора при
неспазване на предвидената в закона форма, евентуално – на основание чл.
146, ал. 5, вр. ал. 1, вр. чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП;
2/. евентуално – при отхвърляне исковете за нищожност на целия
договор – искове за прогласяване за нищожна на клаузата на чл. 5 от
договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК – като сключена в противоречие с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, евентуално на основание чл. 21 ЗПК – като сключена с
цел заобикаляне на императивна законова забрана, установена в чл. 19, ал. 4
ЗПК, евентуално – на основание чл. 10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4 и чл. 19, ал. 1 и ал. 4
ЗПК;
3/. кумулативно съединен с исковете по т. 1 и т. 2 иск с правно основание
чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да върне на ищцата сумата
1
88,86 лв., платена при начала липса на основание такса за обезпечение с поръчителство
(с протоколно определение от 09.05.2025 г. е допуснато, на основание чл. 214 ГПК,
изменение размера на иска от сумата 5 лв. на сумата 88,86 лв., представляваща пълния
размер на вземането), ведно със законната лихва от 15.02.2024 г. (датата на
предявяване на иска)до окончателното й изплащане.
Ищцата твърди, че между нея и ответника има сключен договор за
потребителски кредит № ********** г., по силата на който ответникът й предоставил
назаем 300 лв. със срок на погасяване 30 дни, при лихва в размер на 10,14 лв. и ГПР
49,85 %. Твърди, че в чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се обезпечава с
поръчителство, предоставено от „Multitude Bank“ (Малта) в полза на ответника.
Твърди, че възнаграждението за предоставеното обезпечение възлиза на 88,86 лв. и е
платено от ищцата на ответника. Излага доводи, че поради нищожността на целия
договор на посочените по-горе основания, плащането на сумата 88,86 лв. е било
извършено без основание. Иска договорът за потребителски кредит, евентуално чл. 5
от същия, да бъдат прогласени за нищожни и да бъде осъден ответникът да върне на
ищеца сумата 88,86 лв., представляваща платена по чл. 5 от договора за потребителски
кредит, при начална липса на основание, такса за поръчителство, ведно със законната
лихва от 15.02.2024 г. до окончателното й изплащане. Претендира да й бъдат
присъдени направените в съдебното производство разноски.
С отговора на исковата молба ответникът **********, чрез адв. Е. Ц., поддържа
неоснователност на предявените искове. Твърди, че процесният договор за
потребителски кредит е сключен по реда на ЗЕДЕУУ, че ищцата сама избрала
обезпечаването на заема да стане чрез поръчителство от „***********, а не чрез
избран от нея поръчител. Излага, че съгласно посочената в Приложение № 1 към ЗПК
формула за изчисляване на ГПР за кредитодателя не съществува задължение да
включва в ГПР и възнаграждението за предоставено поръчителство. Иска отхвърляне
на предявените искове и присъждане на направените разноски по делото. Прави
възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК по отношение на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
От фактическа страна:
От договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние №
********** г., общите условия към него и преддоговорна информация (стандартен
европейски формуляр) се установява, че между ищцата Н. Н. Н.ова, като заемател, и
ответника **********, като заемодател, е сключен договор за потребителски кредит,
по силата на който ответникът предоставя на ищцата кредит в размер на 300 лв., а
ищцата се задължава да върне сумата и да заплати възнаградителна лихва в размер на
2
10,14 лв., чрез еднократно плащане на падежната дата ***** г.. В чл. 4 от договора е
посочено, че ГПР възлиза на 49,85 %. В чл. 5 от договора е предвидено, че кредитът се
обезпечава с поръчителство, предоставено от *******“ в полза на ответника. В чл. 6 от
ОУ са описани етапите за сключване на договора за потребителски кредит от
разстояние, като в чл. 6.3, б. „а“ ОУ е предвидено, че кредитополучателят трябва да
изрази своето съгласие за сключване на договора чрез SMS със задължително
съдържание ***********“, като изразеното по този начин съгласие за приемане се
отнася както за индивидуалните условия на потребителския кредит, така и за общите
условия към него. Съгласно чл. 6.6 ОУ, след изпращане на съгласието за сключване на
договора, договорът за потребителски кредит се счита за сключен и обвързва
страните.
От договор за гаранция (поръчителство) от 23.02.2025 г. се установява, че между
ищцата Н. Н. Н.ова и *******) е сключен договор за гаранция, по силата на който
дружеството се задължава да обезпечи изпълнението на задълженията на ищцата,
произтичащи от сключения между нея и ответника договор за потребителски кредит.
Уговорено е възнаграждение за гаранта – такса за предоставяне на гаранция
(поръчителство) в размер на 88,86 лв.
От заключението на съдебнотехническата експертиза се установява, че
процесният договор е сключен от разстояние, като при кандидатстване за отпускане на
кредита ответното дружество е предоставило на ищеца, чрез изпращане на
електронната му поща, следните документи: преддоговорна информация (Стандартен
европейски формуляр), договор за потребителски кредит, общи условия за
предоставяне на потребителски кредити на **********. След изпращане на
документите на ищеца, на 22.02.2023 г., в 16.54 ч., последният е заявил, че приема
условията и потвърждава сключването на договора, като изпратил кратко текстово
съобщение (SMS) на номер 1917 със съдържание „**“. Към датата на изготвяне на
заключението потребителите на системата на ответното дружество имат два варианта
за гарант на кредита – гаранция от „*********** или личен гарант.
Според заключението на съдебносчетоводната експертиза, а и видно от
представените с исковата молба разписки, ищецът е усвоил заемната сума от 300 лв. на
22.02.2023 г., а на 02.03.2023 г. е извършил плащане към ответника на сумата 399 лв.
Според вещото лице сумата 399 лв. включва 300 лв. главница, 10,14 лв. лихва и 88,86
лв. такса по договора за гаранция. Според вещото лице ГПР по процесния договор за
заем, с включен разход за поръчителство, за срока на кредита е 3112,64 % и не
отговаря на ограниченията по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
При тези данни съдът намира следното от правна страна:
Съгласно практиката на ВКС, обективирана в решение № 199 от 12.07.2016 г. по
гр. д. № 583/2016 г., IV г. о., решение № 198 от 10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г., IV
3
г. о., решение № 97 от 8.02.2013 г. по т. д. № 196/2011 г., I т. о. и др., когато са
предявени искове за недействителност на договор/клауза на договор, начинът на
съединяването на исковете не зависи от волята на ищеца, а от естеството на порока.
Каквато и поредност и каквото и съотношение да е посочил ищецът, всички искове са
предявени в условията евентуалност, тъй като никоя сделка не може да бъде нищожна
на повече от едно основание, нито е възможно едновременно тя да е нищожна и да
подлежи на унищожение, и наред с това да съществува някаква форма на относителна
или висяща недействителност. А и ако сделката е нищожна на едно основание, то
последващото прогласяване на недействителност на друго основание е безпредметно.
Във всички случаи съдът е длъжен да разгледа първо основанията на нищожност,
подредени според тежестта на порока: от най-тежкия - противоречие със закона или
заобикалянето му, през по-леките - липса на основание, липса на съгласие,
привидност, невъзможен предмет, противоречие на морала, липсата на форма. Ако
съдът приеме, че сделката не е нищожна, той е длъжен след това да разгледа
основанията за унищожаемост, също подредени според тежестта на порока: от най-
тежкия - поради неспазване на режима на настойничеството и попечителството, през
по-леките - поради неспособност да се разбират или ръководят действията, поради
заплашване, поради измама, поради грешка, до най-лекия - поради крайна нужда. Ако
съдът приеме, че сделката не подлежи на унищожение, той е длъжен след това да
разгледа съответното основание за недействителност, напр. за висяща
недействителност поради извършването й без или извън надлежно учредената
представителна власт. Когато съдът прогласи нищожността на сделката на едно от
сочените от ищеца основания, разгледани в поредност според тежестта на порока,
отпада вътрешнопроцесуалното условие под което са предявените останалите
евентуално съединени искове, основаващи се на по-леки пороци. Съдът не може да се
произнася в решението си по тези искове, тъй като условието, под което те са
предявени не се е сбъднало, а постановеното решение по тези искове подлежи на
обезсилване като недопустимо.
1. По главния иск с правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 и ЗПК за
прогласяване нищожност на сключения между страните договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние № **********г.:
Процесният договор за потребителски кредит от 22.02.2023 г. е сключен при
действието на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като
е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към
ЗЗП. Ето защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК)
и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за
4
потребителски кредит е недействителен. Посочените разпоредби уреждат императивни
законови изисквания към формата и съдържанието на договора за потребителски
кредит, установени в защита на потребителите.
В процесния договор не са спазени част от тези императивни изисквания и по-
конкретно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, тъй като не са посочени
годишният лихвен процент (ГЛП) и годишният процент на разходите (ГПР). Това е
така, защото клаузите от договора, определящи ГЛП и ГПР (чл. 3, б. „б“ и „в“ и чл.
4 от договора за заем) са нищожни, а нищожната клауза означава липса на клауза.
Според практиката на ВКС, преценката за неравноправност и поради това за
нищожност по смисъла на чл. 146, вр. чл. 143 ЗЗП на клаузите, посочващи ГПР и ГЛП
в договор за потребителски кредит, е релевантна и за преценката налице ли е
нищожност на целия договор съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, защото
установената недействителност (нищожност) на съществен елемент от императивно
уреденото съдържание на договора за потребителски кредит, попадащ в изброените в
разпоредбата на чл. 22 ЗПК, в частност на посочените в договора ГЛП или ГПР
съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, се приравнява на неговата
липса и поради това води до недействителност на договора за потребителски кредит.
Неточното посочване на тези компоненти от задължителното съдържание на договора
за потребителски кредит има същата последица, както и непосочването им. В този
смисъл е решение № 50013 от 5.08.2024 г. по т. д. № 1646/2022 г., II т. о. на ВКС и др.
Клаузата на чл. 3, б. „б“ от договора за заем, предвиждаща възнаградителна
лихва за кредитодателя в размер на 10,14 лв., е нищожна на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП, тъй като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Това
е така, защото в размера на възнаградителната лихва не е включено изрично
неуговореното в договора за потребителски кредит, но фактически начислено и
събрано възнаграждение за предоставяне на обезпечение в размер на 88,86 лв., което е
довело до неточно посочване на действителния размер на лихвата и така ищецът-
потребител не е могъл да прецени реалните икономическите последици от
сключването на договора за потребителски кредит. Възнаграждението за предоставяне
на обезпечение е следвало да бъде включено при изчисляването на възнаградителната
лихва, тъй като по своята същност представлява допълнително възнаграждение на
кредитодателя. Тук следва да се посочи, че ответникът не оспорва твърдението на
ищеца, направено в молбата му от 28.04.2025 г., че след извършена справка в
ТРРЮЛНЦ и ТР на *********, се установява, че дружеството-кредитодател
********** и дружеството-гарант ********) са свързани лица – единият от
акционерите в гарантиращото дружество е едноличен собственик на капитала на
ответното дружество, като със създаването на мрежа от свързани дружества се цели да
се заобиколят разпоредбите на чл. 19 ЗПК.
5
По аналогични съображения е нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП, тъй
като е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗЗП - не позволява на
потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора, и
клаузата на чл. 4 от договора за заем, посочваща ГПР в размер на 49,85 %. Това е така,
защото в размера на ГПР не е включено начисленото и събрано възнаграждение за
предоставяне на обезпечение в размер на 88,86 лв., което е довело до неточно
посочване на действителния размер на ГПР, който в случая възлиза на 3112,64 %, и
така ищецът-потребител не е могъл да прецени реалните икономическите последици
от сключването на договора за потребителски кредит. Вземането е следвало да бъде
включено при изчисляването на ГПР, тъй като по своята същност представлява общ
разход по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи
(лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид,
в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на
годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за
потребителски кредит (чл. 19, ал. 3, т. 1 ЗПК). Според разпоредбата на § 1, т. 1 ДР
ЗПК, „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита,
включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и
всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит,
които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително
разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално
застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. В случая в
ГПР е включена посочената в договора възнаградителната лихва, но не е включено
вземането за предоставяне на поръчителство, представляващо общ разход по кредита,
въпреки че е било известно на кредитора към сключването на договора за кредит,
въпреки че поръчителство е било пряко свързано с договора за кредит и въпреки че
възнаграждението за поръчителство е следвало да бъде заплатено от потребителя.
Клаузата на чл. 4 от договора за заем е нищожна и на основание чл. 21 ЗПК, тъй
като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според която
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с
постановление на ***************. С непосочването на действителния ГПР ответното
дружество е целяло да се заобиколи императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 и ал. 4
ЗПК.
6
Предвид изложеното предявеният от Н. Н. Н.ова против ********** иск с
правно основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да бъде уважен.
Следва да се посочи, че е налице и основанието за нищожност по чл. 22 ЗПК,
вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, което съдът следва да обсъди само в мотивите, тъй като
нищожността произтича пряко от събраните по делото доказателства и това е от
значение за решаване на правния спор по осъдителния иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД,
по аргумент от Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на
ОСГТК на ВКС.
Неоснователни са доводите на ищцата, че процесният договор за потребителски
кредит е нищожен поради неспазване на изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК договорът
да е сключен в писмена форма. В случая договорът и общите условия са подписани от
ищеца при условията на чл. 13, ел. 4 ЗЕДЕУУ, с електронен подпис, на който страните
са придали стойността на саморъчен с клаузата на чл. 8 от договора за кредит, според
която съобщенията, изпратени от/до посочения от ищеца идентификационен номер, ще
се считат за направени/получени от ищеца и според която изходящите от
идентификационния му номер съобщения имат силата на електронни изявления,
удостоверени с електронен подпис по смисъла на л. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, еквиваленти на
саморъчно подписани от ищеца изявления.
2. С оглед уважаването на главния иск за прогласяване нищожността на
договора за потребителски кредит, не следва да се разглеждат евентуалните искове за
прогласяване нищожността на чл. 5 от договора за потребителски кредит.
3. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да върне на ищцата сумата 88,86 лв., платена при начална липса на
основание такса за обезпечение с поръчителство, ведно със законната лихва от *******
г. до окончателното й изплащане:
Искът е основателен и следва да се уважи за пълния предявен размер.
Съгласно чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи
лихва или други разходи по кредита.
По делото се установи, че по процесния договор за потребителски кредит
ищецът е платил на кредитодателя ********** сумата 399 лв. От посочената сума
чистата стойност на кредита възлиза на 300 лв. (усвоена и върната главница), а сумата
88,86 лв. е платена без основание и същата подлежи на връщане.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищцата се дължат
направените по делото разноски. Същата претендира 100 лв. платена държавна такса,
30 лв. платени такси за издаване на съдебни удостоверения, 400 лв. платен депозит за
7
вещо лице и 1900 лв. с ДДС платено адвокатско възнаграждение.
Възражението на ответника по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на
адвокатското възнаграждение на процесуалния представител на ищцата е основателно
с оглед фактическата и правна сложност на делото, извършените по същото
процесуалния действия от адвоката и защитения имуществен интерес (общо 88,86 лв.).
Следва да се посочи също, че на съда е служебно известно, че адв. М. е процесуален
представител на ищци по множество дела заведени срещу ********** и други
финансови институции, по които исковите молби са еднотипни и споровете произтичат
от еднотипни фактически състави, включващи еднакви по съдържание договори за
потребителски кредит и еднакви по съдържание общи условия към тях. А и с оглед
приетото в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС и в определение №
50015 от 16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т.о., Наредба № 1/2004 г. за
възнаграждения за адвокатска работа не съответства на правото на ЕС, поради което
не следва да се прилага, а посочените в наредбата размери на адвокатските
възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебно определяне
на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда.Поради изложеното съдът намира,
че в полза на ищцата следва да се присъди вместо сумата 1900 лв. с ДДС – сумата 360
лв. с ДДС разноски за адвокатско възнаграждение.
Предвид горното ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата общо
сумата 890 лв. разноски по делото.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от Н. Н. Н.ова, ЕГН
**********, против **********, ЕИК ******, установителен иск, че сключеният
между страните договор за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние
№ ********** г. е нищожен на основание чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
ОСЪЖДА **********, ЕИК ******, да върне на Н. Н. Н.ова, ЕГН **********,
на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, сумата 88,86 лв., платена при начала липса на
основание такса за обезпечение с поръчителство, ведно със законната лихва от
15.02.2024 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА **********, ЕИК ******, да заплати на Н. Н. Н.ова, ЕГН
**********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 890 лв. разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8
9