РЕШЕНИЕ
№ 213
гр. ХАСКОВО, 11.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ХАСКОВО, I-ВИ СЪСТАВ, в публично заседание на
девети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА
Членове:ЖУЛИЕТА КР. СЕРАФИМОВА-
ДИМИТРОВА
ВАСИЛ Г. ЧАМБОВ
при участието на секретаря Ж. Р. Х.
като разгледа докладваното от МИЛЕНА Д. ДЕЧЕВА Въззивно гражданско
дело № 20255600500487 по описа за 2025 година
Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл.от ГПК.
С Решение №40/03.02.2025г., постановено по гр.д.№652/2023г. Районен съд-
Димитровград: ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО ,че в полза на „Изи финанс“ЕООД против Р.
Г. Д. съществува вземане в размер на сумата от 400лв.-вземане за главница по Договор за
предоставяне на кредит №*** с падежни дати 18.06.2022г. ; 17.08.2022г., 16.09. 2022г. и
16.10.2022г.; 26,40лв. договорна/ възнаградителна лихва за периода от 18.08.2022г. до
18.07.2022г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 24.04.20223г. до
окончателното изплащане на сумата, представляващи част от сумите, за които по ч.гр.д.
№450/2023г. на РС-Димитровград е била издадена Заповед №216 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 25.04.2023г., като отхвърля като неоснователен иска в
частта относно сумата от 326,70лв.-неустойка по чл.3 от договора за кредит; ОСЪЖДА Р. Г.
Д. да заплати на „Изи финанс“ЕООД сумата в размер на 26,55лв.-разноски за заповедното
производство и сумата от 133,02лв. за исковото производство; ОСЪЖДА „ Изи финанс“
ЕООД да заплати на адв. Д. В. М. сумата в размер на 65,07лв., адвокатско възнаграждение
на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
Недоволен от така постановеното решение, в частта, в която съдът е уважил искът за
сумата от 26,40лв.-договорна/ възнаградителна лихва е останал въззивникът Р. Г. Д., който
чрез упълномощения си адвокат го обжалва в закноустановения срок с оплаквания за
1
неправилност. Счита, че неправилно и в противоречие с установената по делото фактическа
обстановка първоинстанционният съд приел, че за посочената сума процесният договор за
кредит отговаря на изискванията на ЗПК. Поддържа, че целият договор за кредит е
недействителен, тъй като съдържа нищожни клаузи, поради което кредитополучателят по
такъв договор дължи единствено главницата. Позовава се и на съдебна практика на СЕС.
Поддържа също, че договорната лихва следва да бъде включена в ГПР, но в процесният
договор за кредит не е ясно дали в него е включена и договорната лихва, както не е ясно и
как е формиран ГПР -49,85%. Претендира от въззивната инстанция да отмени решението на
РС-Димитровград в обжалваната част и вместо него да постанови ново, по същество на
спора, с което да отхвърли иска по чл.422 от ГПК за сумата от 26,40лв. договорна/
възнаградителна лихва за периода от 18.08.2022г. до 18.07.2022г. Претендира и разноски в
производството.
В срока по чл. 263 от ГПК е депозиран писмен отговор от въззиваемата страна „Изи
Финанс“ЕООД-гр.София, с който се оспорва подадената въззивна жалба и се излагат
съображения за нейната неоснователност. Прави се искане въззивната инстанция да
потвърди решението на РС-Димитровград в обжалваната част.
Подадена е и частна жалба от адв. Д. В. М., пълномощник на Р. Г. Д. срещу
Определение №479/16.04.2025г. , постановено по гр.д.№652/2023г., в частта, в която е
оставена без уважение молбата с правно основание чл.248 ал.1 от ГПК на адв. Д. В. М. от
АК-Пловдив, пълномощник на Р. Г. Д., за изменение на решение №40/03.02.2025г. по гр.д.
№652/2023г. на Районен съд-Димитровград за присъдените в полза на адв.М. разноски по
делото. Счита, че определеното му адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.2 от ГПК не е
съобразено с фактическата и правна сложност на делото и извършените процесуални
действия,поради което счита, че това възнаграждение следва да се определи в по-висок
размер. Претендира въззавната инстанция да отмени определението по чл.248 от ГПК в
обжалваната част и да му се присъди достойно адвокатско възнаграждение за
първоинстанционното и заповедното производство.
В срока по чл.276 от ГПК по частната жалба е депозиран писмен отговор от „Изи
Финанс“ ЕООД-гр.София, с който същата се оспорва и се излагат доводи за нейната
неоснователност. Прави се искане въззивната инстанция да потвърди определението на РС-
Димитровград по чл.248 от ГПК в обжалваната част.
Хасковският окръжен съд след преценка на събраните по делото доказателства поотделно и
в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Районен съд – Димитровград е сезиран с подаден от ищеца „Изи Финанс “ЕООД-
гр.София против ответника Р. Г. Д., иск с правно основание чл. 422, ал.1, вр. чл. 415, ал. 1
от ГПК . Ищецът е претендирал да се признае за установено по отношение на ответника ,че
в негова полза съществува вземане за сумата от общо 753,10лв. ,от които : 400лв.-вземане за
главница по Договор за предоставяне на кредит №** с падежни дати 18.06.2022г. ;
17.08.2022г., 16.09. 2022г. и 16.10.2022г.; 26,40лв. -договорна/ възнаградителна лихва за
периода от 18.08.2022г. до 18.07.2022г. и 326,70лв.- неустойка по чл.3 от договора, ведно
2
със законната лихва върху главницата, считано от 24.04.2023г. до окончателното изплащане
на сумата, представляващи част от сумите, за които по ч.гр.д.№450/2023г. на РС-
Димитровград е била издадена Заповед №216 за изпълнение на парично задължение по
чл.410 от ГПК от 25.04.2023г.
Ищецът е мотивирал исковата си молба с твърдения, че на 18.06.2022г. между него и
ответника е бил сключен Договор за предоставяне на кредит от разстояние №**, по силата
на който „Изи Финанс“ЕООД е предоставил на Р. Г. Д. предоставила на ответника кредит в
размер на 800лв. със срок на кредита 240 дни. Посочената сума по кредита била изцяло
усвоена, но задължението по същия не било изплатено на крайния срок. Освен главницата
по договора за кредит ответникът дължал договорна лихва и обезщетение за забава, тъй
като не изпълнил основното си задължение по договора за кредит да плати в посочените в
договора срокове. На 24.04.2023г. ищецът подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК срещу кредитополучателя Р. Г. Д.. По образуваното ч.гр.д.№
450/2023г. по описа на РС – Димитровград била издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 216/25.04.2023г., с която е разпоредено длъжникът да
заплати посочените в заповедта суми. В срок е било депозирано възражение по чл.414 от
ГПК от длъжника, което поражда и правният интерес ищецът да предяви настоящия иск за
установяване съществуване на вземането си, за което е издадена заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК.
В срока за отговор ответникът е оспорил исковата претенция ,като се е позовал на
недействителност на представения от ищеца договор за кредит, поради наличието в същия
на неравноправни клаузи.
Въззивната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активно
легитимирана страна,в законоустановения срок и е процесуално допустима. Разгледана по
същество е основателна.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
На основание чл. 269 от ГПК, относно правилността на решението въззивната
инстанция ще се произнесе по спорния предмет единствено в очертаните от въззивната
жалба рамки.
Първоинстанционният съд е обсъдил подробно и задълбочено посочените от
страните допустими и относими доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, поради
което е постановил своя съдебен акт при напълно изяснена фактическа обстановка. Против
така възприетата фактическа обстановка не се въвеждат възражения, а и въззивният съд не
намери основания за нейното изменение, поради същата няма да бъде преповтаряна.
Настоящият състав на въззивния съд споделя фактическите констатации, направени
от първата инстанция относно дължимостта на претендираната главница, но намира за
неправилни изводите на съда относно приетата като част от вземането на кредитора
договорна/възнаградителна лихва върху главницата в размер 26,40лв. за периода от
18.08.2022г. до 18.07.2022г., поради което решението в тази част ще следва да се отмени по
3
следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът за потребителски кредит
следва да съдържа лихвения процент по кредита и условията за прилагането му, а съгласно
т. 10- годишния процент на разходите по кредита, както и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за
кредит формално отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, доколкото в
него е налице посочване на лихвен процент, годишен процент на разходите и обща сума,
дължима от потребителя. Размерите на тези величини, посочени в договора, обаче не
съответстват на действителните такива съобразно поетите от потребителя задължения.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК "общ разход по
кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит. В случая уговореното в договора възнаграждение за предоставената в
заем сума липсват данни да е било включено в ГПР по кредита, въпреки че разходите за
заплащането му са пряко свързани с договора за кредит и съобразно императивните
разпоредби на чл. 19, ал. 1 от ЗПК и § 1, т. 1 от ДР на ЗПК е следвало да бъдат включени при
изчисляването му. При това положение следва да се приеме нарушение на разпоредбата на
чл. 19, ал. 4 от ЗПК, предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита не може
да бъде по- висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.
Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите интереси на потребителя
като по- слабата страна в правоотношението при сключване на договор за потребителски
кредит и целта на същата е да не се допусне той да заплати за предоставения му кредит
необосновано високо възнаграждение на кредитора. Предвид горното посоченият в договора
годишен процент на разходите не съответства на действителния такъв, определен съгласно
чл. 19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Налага се изводът, че в
договора за кредит е налице неточно посочване на ГПР по кредита, в резултат на което
потребителят е въведен в заблуждение относно действителната му цена, което следва да се
окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. В случая следва,че договорът за кредит не съдържа
посочване на годишния процент на разходите по кредита, поради което не отговаря на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК
води до неговата недействителност. Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК при
недействителност на договора за потребителски кредит потребителят следва да върне само
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита. Т.е.
длъжникът не дължи на кредитора заплащане на други суми по договора освен неплатената
4
главница в размер на 400лв., поради което неправилно съдът е приел за установено
съществуването на вземане на кредитора за договорна/възнаградителна лихва в размер на
26,40лв. за периода от 18.06.2022г. до 18.07.2022г.
Годишният лихвен процент по конкретния договор е определен като 48,61%. Няма
пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на
законната лихва от 10 %, изчислена като основен лихвен процент на БНБ + десет пункта
надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.
2 от ЗЗД. Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) обаче
е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите
нрави. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010г. на ВКС, ОСТК, добрите
нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които
изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на
правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал
правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона - чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Противоречащи на добрите нрави са сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на
един субект за облагодетелствуване на друг и пр. По отношение на
възнаградителната/договорната лихва и нейния размер, които следва да се преценят на тази
плоскост, критерият е количествен, като за основа се приема законната лихва.
От друга страна обаче съдът следва да осъществи цялостна проверка на
потребителския договор на основание чл.7 ал.3 от ГПК.
В случая годишния процент на разходите е изведен на 48,61%. Годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
вид, в това число тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит- чл. 19, ал. 1 от Закона за
потребителския кредит. Годишният процент на разходите по кредита се изчислява по
формула съгласно приложение № 1 към ЗПК, като се вземат предвид посочените в него
общи положения и допълнителни допускания чл. 19, ал. 2 от Закона за потребителския
кредит. Годишният процент на разходите е строго уредена величина, чийто алгоритъм е
регламентиран императивно в закона. Годишният процент на разходите е 48,61%, но не е
отразено по какъв начин е формиран и какви компоненти включва. Бланкетното посочване
единствено на крайния размер на годишния процент на разходите, както и общото
посочване на взетите предвид допускания, обуславя невъзможност да се проверят
индивидуалните компоненти, от които се образува, и дали те са в съответствие с нормата на
чл. 19, ал. 1 от Закона за потребителския кредит. Целта на закона е на потребителя да се
предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да
направи във връзка с кредита, за може да направи осведомен и икономически обоснован
5
избор дали да сключи договора. С оглед спазването на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.10 от
Закона за потребителския кредит, в договора за потребителски кредит следва да се отрази не
само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит
представлява годишният процент на разходите, но и изчерпателно да се изброят всички
разходи, които длъжникът ще прави, отчетени при формиране на годишния процент на
разходите. В конкретния случай в процесния договор за кредит липсва яснота относно
посочените обстоятелства. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР по
кредита-кои точно компоненти са включени в него и как се формира посочения в договора
негов размер. Клаузите на договора за потребителски кредит трябва да са ясни и разбираеми
не само от граматическа гледна точка, но и да дават възможност на потребителя да предвиди
икономическите последици от сключване на договора. Следователно не са спазени
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК – годишният процент на разходите е посочен като
процент, но не са отразени основните данни, послужили за неговото изчисляване. Следва да
се съобрази и че поради непосочване съставките на ГПР не става ясно дали посочения ГЛП
от 40,05% е съставна част от ГПР по кредита-48,61% или същият не е включен в него.Ако
последното е налице,то общия размер на ГПР надхвърля допустимия размер от чл.19 ал.4 от
ЗПК.
Съгласно чл. 22 от Закона за потребителския кредит, когато не са спазени
изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9, договорът
за потребителски кредит е недействителен.
По изложените съображения, настоящият състав приема, че договорът за
потребителски кредит, е недействителен поради неспазване на изискването на чл. 11, ал. 1,
точка 10 от ЗПК за потребителския кредит – годишният процент на разходите е посочен като
процент, но не са изброени основните данни, послужили за неговото изчисляване-чл.22 от
закона, поради което кредотополучателят следва да върне само чистата стойност на кредита ,
а в конкретния случай претендираната главница в размер на 400лв.
Изложените по-горе съображения водят до извода на настоящия съдебен състав,че
решението на РС-Димитровград, в обжалваната част като неправилно, постановено в
противоречие с изискванията на материалния закон ще следва да се отмени и вместо него да
се постанови ново по съществото на спора, като се отхвърли предявения иск с правно
основание чл.415 ал.1 вр. чл.422 ал.1 от ГПК относно претендирата
договорна/възнаградителна лихва в размер на 26,40лв. за периода от 18.06.2022г. до
18.07.2022г.
Предвид изхода от спора ще следва да се отмени и решението на РС-Димитровград в
частта за разноските, като същите се определят съобразно изхода от спора при съобразяване
съответно на уважената и отхвърлената част на исковата претенция.Според изхода от спора
ще следва да се определят и разноските за заповедното производство, по които съдът дължи
произнасяне в специалното исково производство.
В този ред на мисли на ищеца ще следва да се присъдят общо 331,42лв., от които
47,30лв. разноски за заповедното производство и 284,12лв. за първоинстанционното
6
производство съобразени с уважения размер на исковата претенция и направените по делото
разноски. За въззивното производство на ищеца не се следват разноски,тъй като въззивната
жалба се уважава изцяло.
На ответника следва да се присъдят разноски,за въззивното производство в размер на
25лв., платена държавна такса за въззивно обжалване.
На пълномощника на ответника на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата,
във връзка с Наредба №1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатската работа и размера
на отхвърлената част от исковата претенция за осъществената безплатна защита следва да се
определи адвокатско възнаграждение за заповедното производство, за първоинстанционното
производство и за въззивното производство. Предвид Решение от 25.01.2024г. по дело С-
438/2022г. на СЕС, съобразявайки действителната и правна сложност на делото,
извършената адвокатска работа на пълномощника на ответника съдът счита,че на същия
следва да се определи адвокатско възнаграждение в общ размер на 235лв.
По отношение на подадената частна жалба срещу определението на съда,постановено
по реда на чл.248 от ГПК следва да се посочи,че същата е неоснователна,доколкото
въззивната инстанция отменя постановеното първоинстанционно решение и в частта за
разноските,тъй като същите следва да се съобразят с изхода от спора. В този смисъл
частната жалба следва да се отхвърли,тъй като относно разноските въззивната инстанция се
произнася във въззивното отменително решение.
На основание чл. 280, ал. 3, т.1 от ГПК въззивното решение не подлежи на
касационно обжалване.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №№40/03.02.2025г., постановено по гр.д.№652/2023г. Районен
съд-Димитровград, в частта, в която се ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че в полза на „Изи
финанс“ЕООД против Р. Г. Д. съществува вземане в размер на сумата 26,40лв. договорна/
възнаградителна лихва за периода от 18.08.2022г. до 18.07.2022г., за която по ч.гр.д.
№450/2023г. на РС-Димитровград е била издадена Заповед №216 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 25.04.2023г и в частта за разноските, вместо което
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Изи Финанс“ЕООД, ЕИК *********, със съдебен адрес
*** против Р. Г. Д., ЕГН ********** от ***, иск с правно основание чл.415 ал.1 вр. чл.422
ал.1 от ГПК, с който се претендира да се признае за установено, че в полза на „Изи
финанс“ЕООД против Р. Г. Д. съществува вземане в размер на сумата 26,40лв. договорна/
възнаградителна лихва за периода от 18.08.2022г. до 18.07.2022г., за която по ч.гр.д.
№450/2023г. на РС-Димитровград е била издадена Заповед №216 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 25.04.2023г., като неоснователен и недоказан.
7
ОСЪЖДА Р. Г. Д., ЕГН ********** от *** да заплати на „Изи Финанс“ЕООД, ЕИК
*********, със съдебен адрес *** на правените разноски в общ размер на 331,42лв., от
които 47,30лв. разноски за заповедното производство и 284,12лв. за първоинстанционното
производство.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ЕООД, ЕИК *********, със съдебен адрес *** да заплати на
Р. Г. Д., ЕГН ********** от направените пред въззивната инстанция разноски в размер на
25лв., платена държавна такса за въззивно обжалване.
ОСЪЖДА „Изи Финанс“ЕООД, ЕИК *********, със съдебен адрес *** да заплати на
адвокат Д. В. М. сумата в общ размер на 235лв., представляваща адвокатско
възнаграждение за заповедното, исковото производство и въззивното производство,
определени на основание чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата.
ОТХВЪРЛЯ частна жалба от адв. Д. В. М., пълномощник на Р. Г. Д. срещу
Определение №479/16.04.2025г. , постановено по гр.д.№652/2023г., в частта, в която е
оставена без уважение молбата с правно основание чл.248 ал.1 от ГПК на адв. Д. В. М. от
АК-Пловдив, пълномощник на Р. Г. Д., за изменение на решение №40/03.02.2025г. по гр.д.
№652/2023г. на Районен съд-Димитровград за присъдените в полза на адв.М. разноски по
делото.
Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8