№ 2474
гр. София, 04.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 10-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание
на девети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВИАНА ДИМЧЕВА
при участието на секретаря АННА Б. КОВАНОВА
като разгледа докладваното от ИВИАНА ДИМЧЕВА Административно
наказателно дело № 20241110203009 по описа за 2024 година
Производството е по реда на глава III, раздел V от ЗАНН.
Обжалвано е Наказателно постановление (НП) № 23-4332-028657 от 29.11.2023г.,
издадено от Началник Група в Отдел „Пътна полиция” при СДВР (ОПП - СДВР), с което на
основание чл.185 от Закона за движение по пътищата ЗДвП) за нарушение по чл.20, ал.1 от
ЗДвП на А. А. С. е наложена „глоба“ в размер на 20 (двадесет) лева, а на основание чл.175,
ал.1, т.5 от ЗДвП за нарушение по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП – „глоба“ в размер на 100 (сто)
лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 (един) месец.
Срещу Наказателното постановление е подадена жалба от А. А. С. чрез адвокат А.. В
жалбата се посочва, че Наказателното постановление е незаконосъобразно и необосновано.
Жалбоподателят отрича да е извършил вмененото му нарушение. Изтъква се, че в Акта не
били посочени щетите по автомобилите, нито били описани предупредителните и
забранителните знаци. Твърди се, че АУАН е съставен 4 месеца след визираното пътно-
транспортно произшествие (ПТП). С тези мотиви се иска от съда да отмени Наказателното
постановление като незаконосъобразно, както и да присъди в полза на жалбоподателя
направените по делото разноски.
Пред СРС жалбоподателят се представлява от адв. А., който в съдебно заседание на
15.05.2024г. заявява, че поддържа жалбата. По време на съдебните прения пред СРС на
09.04.2025г. адвокат А. заявява, че от събраните по делото писмени и гласни доказателства
по безспорен и категоричен начин не било установено, че жалбоподателят /като водач на бус
„****“/ е реализирал ПТП в района на кооперативния пазар в кв. „Люлин“, бул. „Захари
С.ов“ № 51. Полицейският служител А. не си спомнял за ПТП-то. Изтъква се, че АУАН е
съставен близо 5 месеца след инкриминираната дата 20.06.2023г. Защитата иска СРС да не
1
кредитира показанията на св. Д. М. - Н., която е подала сигнала на телефон 112 за
въпросното ПТП. Посочва се, че при подаден сигнал полицейските органи се отзовават със
закъснение и освен това процесното място било изключително оживено - имало пазар,
банки, община, пешеходци, а 09 РУ-СДВР е на 200 метра. Ако въпросният сигнал е приет на
посочената дата, адв. А. не намира пречки да се съставени Акт и поради това за него буди
недоумение защо това е станало след месеци. Защитата се позовава на показанията на
свидетеля Р. и приема, че свидетелката М. – Н. е имала претенции и пререкания в други
случаи със същия водач, който по думите й препречвал видимостта към нейния търговски
обект. Защитата предполага, че свидетелката седи и пуши цигари навън вероятно, за да пази
място за нейните клиенти, тъй като в района трудно се намира място за паркиране.
Свидетелката била казала на Р. и на жалбоподателя, че този път няма да му се размине и ще
извика полиция. В разпита си св. М. – Н. твърдяла, че е записала телефона и се е обадила на
112, а след това е заявила, че е снимала с телефона. Това не е от съществено значение за
адвоката и той признава, че трудно би доказал да е налице неяснота как точно свидетелката
е записала или е видяла номера на въпросното превозно средство, но адв. А. намира
противоречие в показанията на свидетелката, тъй като тя казала, че се е обадила, след това
заявила, че са се обадили с приятеля й, а също и че се е обадила на жената на собственика на
лек автомобил „***“. Поради това защитата прави извод, че разказът на М. – Н. е объркан.
Във връзка с наложеното наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1
месец се изтъква, че жалбоподателят е започнал нова работа в Министерски съвет, има
малко дете и би останал без работа, ако му се отнеме свидетелството за правоуправление.
Според адв. А. гласните доказателства, въз основа на които е съставен АУАН и
Наказателното постановление, изхождали от заинтересовани лица. Не били събрани други
относими доказателства, въпреки, че в района имало камери. Иска се СРС да присъди в
полза на А. С. сторените в производството разноски.
Въззиваемата страна Началник Група към ОПП – СДВР не се явява и не изпраща
представител пред СРС.
По делото са депозирани общо пет писмени становище от процесуални представители
на въззиваемата страна – писмени бележки с вх. № 186601/06.08.2024г. от гл. Ю., писмени
бележки с вх. № 226724/10.07.2024г. от гл. юрк. В.-Г., писмени бележки с вх. №
358498/08.11.2024г. от гл. Ю., писмени бележки с вх. № 25865/24.01.2025г. от гл. Ю. и
писмени бележки с вх. № 25817/24.01.2025г. от гл. Ю.. С тях се иска съдът да отхвърли
жалбата като неоснователна и необоснована, както и да потвърди процесното Наказателно
постановление като законосъобразно и правилно. Твърди се в хода на административно-
наказателната процедура да не са нарушени сроковете за съставяне на АУАН и за издаване
на НП. Заявява се, че АУАН и Наказателното постановление са издадени от овластени лица,
при спазване на реквизитите по чл.42 от ЗАНН и чл.57 от ЗАНН, като фактическото
описание на нарушението отразява признаците на състава и отговаря на дадената правна
квалификация. Претендира се за яснота на административно-наказателното обвинение и за
осигурена възможност на нарушителя да организира защитата си. Твърди се, че издаденият
2
АУАН е редовен, поради което се иска СРС да приложи чл.189, ал.2 от ЗДвП. Събраните
доказателства установявали по безспорен начин нарушението, а наложеното наказание в
пълна степен било съобразено с целта за налагането му, а именно да се въздейства
предупредително и превъзпитателно върху нарушителя и останалите граждани. С тези
аргументи се иска от съда да потвърди Наказателното постановление и да присъди
юрисконсултско възнаграждение. Прави се и възражение за прекомерност на адвокатското
такова.
Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени и гласни
доказателства, намира за установено следното от фактическа страна :
Свидетелката Д. М. – Н. работи на кооперативния пазар в гр. София, бул. „Захари С.ов“
№ 51. Неин колега с малко име Станислав всеки ден ходел на този адрес с лек автомобил
„*** ***“ с рег. № ****, включително и на 20.06.2023г. Докато Станислав разтоварвал стока
от автомобила си св. М. – Н. излязла навън да пуши и видяла, че на 20.06.2023г. към 15:12
часа жалбоподателят С., след като привел в движение товарен автомобил „**** ****“ с рег.
№ **** (с надписи на ЕКОНТ), върнал назад и ударил лявата част на задната броня на лек
автомобил „*** ***“ с рег. № ****, който по същото време бил паркиран в гр. София, на бул.
„Захари С.ов“ № 51. Д. М. – Н. видяла, че задната броня на лек автомобил „***“ е издрана и
вдлъбната, махнала с ръка на водача на товарен автомобил „****“, но той не й обърнал
внимание. Поради това св. М. – Н. снимала буса на ЕКОНТ, записала номера му и се
обадила на жената на Станислав, тъй като имала нейни контакти. След това Станислав
отишъл при автомобила си и бил подаден сигнал за случилото се в полицията.
Към 17:15 часа на 20.06.2023г. местопроизшествието било посетено от свидетелите А.
и Д. – младши автоконтрольори в ОПП – СДВР. Полицаите снели писмени сведения от св.
М. – Н. и въз основа на тях св. А. съставил Протокол за ПТП № 1807239 от 20.06.2023г., в
който били записани данните на лек автомобил „*** ***“ с рег. № ****, имената на
собственика му, както и щетите по автомобила в областта на задната броня и задния ляв
калник. За случая била образувана преписка в ОПП – СДВР, в хода на която било
установено, че товарен автомобил „**** ****“ с рег. № **** е предоставен с Договор за
сублизинг № М11-199 от 08.06.2020г. на фирма – партньор на „ЕКОНТ Експрес“ ООД. В
последствие било установено, че на 20.06.2023г. около 15:12 часа именно А. А. С. е
управлявал товарен автомобил „**** ****“ с рег. № ****, което било признато и от самия
него в декларация от 20.10.2023г.
Свидетелят Ц. Ц. (в присъствието на своя колега Любляна Милева и въз основа на
сведението, дадено от Д. М. – Н.) съставил Акт за установяване на административно
нарушение (АУАН) с бланков № 240977 от 20.10.2023г. срещу А. А. С. за това, че на
20.06.2023г. около 15:12 часа в гр. София, по бул. „Захари С.ов“, с посока на движение към
центъра, управлявал товарен автомобил „**** ****“ с рег. № **** (собственост на
„Уникредит Лизинг“ ЕАД – клон Русе) и срещу № 51 поради недостатъчен контрол върху
МПС-то, реализира ПТП с паркирания лек автомобил „*** ***“ с рег. № ****, след което
напуска местопроизшествието, като не спира да установи нанесените щети и не уведомява
3
компетентните органи на МВР. В Акта е посочено, че А. А. С. е нарушил чл.20, ал.1 от ЗДвП
и чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП.
Препис от Акта е връчен на А. А. С. срещу подпис на дата 20.10.2023г.
Въз основа на този АУАН срещу А. А. С. е издадено процесното Наказателно
постановление № 23-4332-028657 от 29.11.2023г., с което Началник Група в ОПП - СДВР на
основание чл.185 от ЗДвП е наказал С. за нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДвП с „глоба“ в
размер на 20 лева и на основание чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвП за нарушение по чл.123, ал.1, т.1
от ЗДвП – с „глоба“ в размер на 100 лева и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок
от 1 месец.
Това Наказателно постановление е получено от А. А. С. на 31.01.2024г. и е обжалвано с
жалба, подадена по ЕКОНТ и входирана в ОПП – СДВР на 14.02.2024г.
Горната фактическа обстановка се установява от събраните по делото гласни и
писмени доказателства, а именно : показанията на свидетелите Ц., М. – Н., Д., А. и Р.;
АУАН с бланков № 240977 от 20.10.2023г.; декларация от А. А. С. от 20.10.2023г.; Протокол
за ПТП № 1807239 от 20.06.2023г.; Договор за сублизинг на движимо имущество № М11-199
от 08.06.2020г. с приложени към него пълномощно и приемо-предавателен протокол; писмо
от ОПП – СДВР до ОДМВР – Русе, Сектор „Пътна полиция“ с № УРИ4332р-
45396/10.07.2023г.; писмо от ОДМВР – Русе, Сектор „Пътна полиция“ до ОПП – СДВР с рег.
№ 1085р-6627/29.08.2023г.; справка картон на водача; Заповед на Директора на СДВР с №
513з-242 от 12.01.2016г.; Заповеди на Министъра на вътрешните работи с № 8121К-13180 от
28.10.2019г. и с № 8121з-1632 от 02.12.2021г.; Акт за встъпване в длъжност и плик от жалба
/подадена чрез ЕКОНТ/.
Съдът остави извън доказателствената съвкупност и съответно не анализира
приложените по делото Докладна записка от К. Д., обяснения от Валентин Пенчев и
писмено сведение от Д. М., тъй като по своето естество тези документи съдържат
свидетелски показания, които, обаче, не са дадени устно и непосредствено пред съда, а в
писмен вид и като такива те не представляват свидетелски показания. Освен това трайно
установената съдебна практика (Решение № 149/16.10.2017г. на ВКС, III НО; Решение №
278/21.06.2010г. на ВКС, II НО и други) счита, че Докладната записка не представлява годно
доказателствено средство и съдържащите се в нея данни не могат да служат като
доказателство за установяване авторството на деянието и механизма на извършването му.
Съдът постави в основата на фактическите и правните си изводи показанията на
свидетелката Д. М. – Н., тъй като те се явяват относими, информативни, звучат житейски
достоверно и вътрешно логично. Освен това тези гласни доказателства намират опора в
писмените доказателства – АУАН и Протокол за ПТП. Поради това съдът дава вяра на
показанията на св. М. – Н. и не споделя доводите на защитата, че тези свидетелски
показания били объркани, недостоверни и предубедени. От разказа на този свидетел не
може да се направи извод, че има трайни негативни отношения спрямо жалбоподателя, а се
доказва, че свидетелката е видяла процесния удар и щетите по лек автомобил „***“, поради
4
което е информирала собственика на автомобила.
Приложените по делото АУАН и Протокол за ПТП също следва да се кредитират от
съда, тъй като са еднопосочни, достоверни, взаимно се подкрепят и намират опора в
кредитираните по-горе свидетелски показания.
Справката картон на водача, Заповедите на Директора на СДВР и на Министъра на
вътрешните работи, както и Актът за встъпване в длъжност са обективни и достоверни
писмени доказателства, които имат доказателствена сила за посочените в тях обстоятелства.
Поради това съдът ги кредитира и установява, че жалбоподателят С. има малко на брой
предишни нарушения по ЗДвП. Въз основа на Заповед на Директора на СДВР с № 513з-242
от 12.01.2016г. и показанията на св. Ц. се установява, че актосъставителят Ц. Х. Ц. е заемал
длъжността младши автоконтрольор в ОПП – СДВР. Като такъв по силата на точка 2.1., вр.
1.3.2. от Заповед на Министъра на вътрешните работи № 8121з-1632 от 02.12.2021г. той се
явява компетентен да състави АУАН. От Заповедите на Министъра на вътрешните работи с
№ 8121К-13180 от 28.10.2019г. и с № 8121з-1632 от 02.12.2021г., както и от Акта за
встъпване в длъжност, следва, че Гергана Борисова е Началник на 01 Група
„Административно – наказателна дейност“ на 03 Сектор „Административно обслужване“
към ОПП – СДВР и съответно може да издава Наказателни постановения, вкл. и процесното
НП. Поради това съдът приема, че конкретните АУАН и НП се явяват издадени от
оправомощени за това лица.
По делото са приложени Договор за сублизинг на движимо имущество № М11-199 от
08.06.2020г. с пълномощно и приемо-предавателен протокол; писма, разменени между ОПП
– СДВР и ОДМВР – Русе, Сектор „Пътна полиция“, както и декларация от А. А. С. от
20.10.2023г. Тези писмени доказателства са взаимно подкрепящи се и обективно
съществуващи. Поради това съдът приема, че в хода на проверката пред ОПП – СДВР такива
документи са били съставени или представени, от където се е установило, че А. А. С. е
признал неизгодния за себе си факт, че е управлявал товарен автомобил „**** ****“ с рег. №
**** на 20.06.2023г. в 15:12 часа. Доколкото за неизгодните за подписалото ги лице факти
декларацията има доказателствена сила, СРС я кредитира в тази й част и на база направения
по-горе анализ на показанията на св. М. - Н. и писмените доказателства на лист 12-25 от
делото, приема за доказано авторството на деянието.
Твърдението от декларацията, че А. А. С. не разбрал за случилото се, но научил два
часа по-късно не кореспондират с нито едно от другите доказателства по делото. Поради
това СРС ги приема за защитна теза на нарушителя.
Показанията на св. Р. звучат предубедено и недостоверно. Освен това не намират опора
в останалите доказателства по делото. От съществено значение в случая е това, че разказът
на този свидетел не се отнася до процесните факти, а касае разговор, който се е случил
между него и жена /неясно със сигурност коя/, който се е провел докато жалбоподателят е
предавал пратки, т.е. преди да потегли с буса на ЕКОНТ и съответно да реализира процесния
удар. Поради това СРС счита, че думите на св. Р. не са пряко относими и информативни към
предмета на доказване по делото, а се отнасят до странични обстоятелства. Освен това
5
думите на св. Р., че не е имало ПТП се опровергават от кредитираните по-горе АУАН,
Протокол за ПТП и показанията на св. М. – Н.. В случая дали е имало или не е имало
проведен разговор между св. Р. и въпросната жена, както и дали е имало обтегнати
отношения между жалбоподателя и св. М. – Н. преди процесното ПТП е без значение за
настъпването на последното. Доколкото св. М. – Н. е категорична, че е видяла удар между
двете превозни средства, както и че по паркирания автомобил е имало вдлъбнати в областта
на задната броня, каквито не е имало преди удара, то за съда е безспорно доказано
реализирането на ПТП и заради това е ирелевантно какво е казала св. М. – Н. на
жалбоподателя или на св. Р., респ. какво е възнамерявала да направи. Самият факт, че тя
първо е информирала за ПТП собственика на ударения автомобил, а не полицията директно,
също показва, че показанията на св. Р. не са достоверни. Доколкото този свидетел се познава
с бащата на жалбоподателя - може да се мисли, че показанията му са пристрастни и
насочени към това да се изгради защитна теза за жалбоподателя. Поради посочените по-горе
съображения съдът не кредитира показанията на св. Р..
По отношение на показанията на свидетелите Ц., Д. и А. съдът счита, че те са
информативни единствено относно заеманата от тях длъжност, както и относно съставените
и подписани от тях документи (че св. Ц. е подписал АУАН като актосъставител, а св. А. е
съставил и подписал Протокола за ПТП). В тези части показанията на свидетелите намират
опора в кредитираните от съда писмени доказателства и доколкото звучат непредубедено и
достоверно, СРС им се доверява. Същевременно показанията на тези трима свидетели
относно процесните нарушения се явяват неинформативни - първо защото свидетелят Ц. не
е посещавал мястото (защото е работил по документи) и второ защото свидетелите Д. и А.
нямат съхранен спомен за конкретното ПТП. Освен това следва да се отчете и това, че
нарушенията са такива, че полицаите, посетили местопроизшествието (дори и да имат
съхранен спомен), не се явяват очевидци на ПТП-то и на напускането на
местопроизшествието от виновния водач. Поради това съдът не постави в основата на
фактическите и правните си изводи думите на тези трима свидетели.
На лист 32 от делото е приложен плик от жалба /подадена чрез ЕКОНТ/. Този
документ е обективно и непредубедено писмено доказателство. Поради това съдът го
кредитира. Същевременно, обаче, в този документ не се съдържа дата на изпращане на
пратката, поради което въз основа на това писмено доказателство съдът не може да направи
извод относно датата на подаване по ЕКОНТ на жалбата. Поради това съдът съобрази
датата, поставена на самата жалба, когато тя е била входирана в ОПП – СДВР и доколкото тя
е в рамките на законоустановения 14-дневен срок за обжалване на Наказателното
постановление, съдът приема, че жалбата е подадена в срок и е процесуално допустима.
При така установената фактическа обстановка и направения по-горе
доказателствен анализ съдът достига до следните правни изводи :
Атакуваното Наказателно постановление е от категорията на обжалваемите пред съда
административни актове. Жалбата е депозирана в преклузивния процесуален срок и изхожда
от легитимирана страна в процеса. Поради това жалбата се явява процесуално допустима и
6
следва да се разгледа по същество.
От направения по-горе анализ на приложените по делото Заповеди на Директора на
СДВР и на Министъра на вътрешните работи следва, че конкретните АУАН и НП са
издадени от оправомощени лица.
В случая се твърди, че и двете нарушения са извършени на 20.06.2023г. От
декларацията на А. А. С. следва, че нарушителят е бил открит на 20.10.2023г. Това означава,
че съставеният на 20.10.2023г. Акт е бил изготвен 4 месеца след извършване на нарушенията
и в деня на установяване на нарушителя. Поради това СРС приема, че са спазени сроковете
по чл.34, ал.1 от ЗАНН. От съставянето на Акта на 20.10.2023г. до издаването на НП на
29.11.2023г. са минали месец и девет дни, което означава, че е спазен и 6-месечният срок по
чл.34, ал.3 от ЗАНН.
Издаването на Наказателно постановление след повече от месец след съставянето на
Акта (т.е. след срока по чл.52, ал.1 от ЗАНН) не е съществено процесуално нарушение –
основание за отмяна на НП на формално основание, тъй като този срок е инструктивен, а не
преклузивен. Срокът по чл.52, ал.1 от ЗАНН е насочен единствено към дисциплиниране на
държавните органи за срочно упражняване на правомощията им. Поради това неспазването
на този срок не води до незаконосъобразност на Наказателното постановление.
Неоснователно е и възражението на защитата относно изтеклия период от време от
подаването на сигнала за реализираното ПТП до съставянето на Акта, тъй като в случая не е
от значение на какво разС.ие от местопроизшествието е 09 РУ – СДВР, а кога е бил
установен деецът. Доколкото той не е останал на местопроизшествието, то намирането му е
било предшествано от други действия по установяване собственика на товарен автомобил
„**** ****“ с рег. № **** и именно поради това Актът е бил съставен след четири месеца.
Конкретният АУАН е подписан от актосъставителя и от един свидетел, за който е
подчертано, че е свидетел „при съставяне на акта“. Поради това следва да се приеме, че при
съставяне на АУАН са спазени изискванията на чл.43, ал.1 от ЗАНН. Служебната проверка
на съда води до извода, че са спазени и изискванията на чл.40, ал.1 и ал.3 от ЗАНН, както и
чл.43, ал.5 от ЗАНН.
По отношение на нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП :
Настоящият съдебен състав счита, че в Акта и в Наказателното постановление не е
описано нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП и не са изложени обстоятелствата, при които то
е извършено, поради което е нарушен чл.42, т.4 от ЗАНН, респ. чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН.
Това е така, защото в Акта и в НП е посочено с думи, че А. А. С. е управлявал товарен
автомобил „**** ****“ с рег. № **** и поради „недостатъчен контрол“ върху МПС-то
реализира ПТП с паркиран лек автомобил „*** ***“ с рег. № ****. Понятието „недостатъчен
контрол“ е прекалено общо. За да е описано нарушението по разбираем за нарушителя
начин, срещу който той да може да организира защитата си, следва в Акта и в Наказателното
постановление да е посочено какво конкретно водачът на товарен автомобил „**** ****“ с
рег. № **** е направил или е пропуснал да стори, за да се стигне до удар в лек автомобил
7
„***“. В случая не е посочено в какво се изразява недостатъчният контрол. Вместо да е
описано нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП е цитирана терминология от закона, но това не
означава, че деянието е фактически конкретизирано. Поради това съдът счита, че касателно
това нарушение Актът и Наказателното постановление са останали с непопълнена
фактология. Горното води до извода, че обвинението за извършено нарушение по чл.20, ал.1
от ЗДвП е неясно и е допуснато съществено процесуално нарушение, тъй като е невъзможно
А. А. С. да разбере административното обвинение, срещу което следва да организира
защитата си.
Гореизложеното означава, че са налице основания за отмяна на точка 1 от НП на
формално основание.
Въпреки това съдът ще изложи съображения и по съществото на спора касателно
нарушението по чл.20, ал.1 от ЗдвП. Въз основа на АУАН, Протокола за ПТП, показанията на
св. М. – Н., декларацията от А. С. и останалите писмени доказателства, кредитирани по-
горе, се налага като извод, че при привеждане в движение на товарен автомобил „**** ****“
с рег. № **** жалбоподателят е върнал назад и е ударил лек автомобил „*** ***“ с рег. №
**** в областта на задната броня и задния ляв калник. Това означава, че С. е реализирал
ПТП с друг автомобил, тъй като не е контролирал в достатъчна степен управляваното от
него МПС и следователно от обективна страна е реализирал състава на нарушението по
чл.20, ал.1 от ЗДвП. От субективна страна С. е действал по непредпазливост – с оглед
габаритите на управлявания от него бус и останалите автомобили, намиращи се в близост,
СРС счита, че жалбоподателят е бил длъжен и е могъл да предвиди, че като даде назад,
макар и не много, може да удари паркирания зад него автомобил. В случая С. не се е убедил
какво е разС.ието между двете МПС-та, нито е осигурил човек, който да го навигира при
предприетата от него маневра. С. не е обърнал внимание и на махащата му свидетелка –
очевидец на ПТП. Поради това съдът приема, че нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП е
реализирано и от обективна, и от субективна страна. Наказанието по чл.185 от ЗДвП е във
фиксиран размер – 20 лв. – колкото е определен и в точка 1 от процесното НП. Въпреки
това, обаче, доколкото нарушението по чл.20, ал.1 от ЗДвП не е описано в достатъчна
пълнота и яснота – на формално основание следва да се отмени точка 1 от Наказателното
постановление поради нарушения на чл.42, т.4 от ЗАНН, респ. чл.57, ал.1, т.5 от ЗАНН и
съответно поради ограничено право на защита на С. касателно обвинението му по чл.20, ал.1
от ЗДвП. Едва пред съда, въз основана на показанията на Д. М. – Н., жалбоподателят
разбира как е настъпило ПТП-то и в какво се изразява недостатъчния контрол над
управлявания от него товарен автомобил „****“. Поради този порок СРС не може да
потвърди точка 1 от НП (въпреки изложените по-горе мотиви по съществото на тази част от
спора), тъй като би допуснал съществено процесуално нарушение, свързано с това С. да
научи за първи път от съда факти по обвинението, срещу който той до сега не се е
защитавал, тъй като не са му били предявени с Акта и Наказателното постановление.
По отношение на нарушението по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП :
Нормата на чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвП предвижда наказания за водач, който наруши
8
задълженията си като участник в ПТП. Видно е, че санкционната норма е бланкетна, поради
което в НП следва да е посочена и разпоредбата, съдържаща съответното задължение за
участника в ПТП, което не е било изпълнено. В тази връзка в обжалваното НП (както и в
Акта) е посочена като нарушена нормата на чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП. Тази норма гласи
„Водачът на пътно превозно средство, който е участник в пътнотранспортно произшествие, е
длъжен без да създава опасност за движението по пътя, да спре, за да установи какви са
последиците от произшествието“. Същевременно в АУАН и в НП с думи е записано, че С.
управлява товарен автомобил „**** ****“ и реализира ПТП с лек автомобил „*** ***“, след
което напуска местопроизшествието, като не спира да установи нанесените щети. Това
словесно описание е достатъчно, за да се разбере за какво нарушение се ангажира
административната отговорност на С., като е налице съответствие между словесното и
цифровото описание на деянието по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП. Вярно е, че с думи в Акта и в
НП е посочено, че С. не е уведомил компетентните органи на МВР, но доколкото това
поведение не е изискуемо според фактическия състав на чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП, съдът
намира, че то /като фактология/ е изложено в повече и извън съставомерните факти по
чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП, без това да води до неяснота на обвинението или да ограничава
реално правото на защита на наказаното лице.
За съставомерността по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП не е необходимо да се описват щетите
от ПТП по двата автомобила, а е достатъчно, че е посочено, че нарушителят не е спрял да
установи дали има такива. Без значение за съставомерността по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП е и
това дали е имало или не предупредителни и забранителни знаци. Поради това
възражението, че такива не били описани в Акта и в НП, не се явява основателно.
Този съдебен състав счита, че са налице и останалите реквизити по чл.42, ал.1 от ЗАНН
и съответно по чл.57, ал.1 от ЗАНН. Няма допуснати съществени процесуални нарушения
касателно това обвинение, поради което то следва да се разгледа по същество.
От АУАН, Протокола за ПТП, показанията на св. М. – Н., декларацията от А. С. и
останалите писмени доказателства, кредитирани по-горе, се доказва по безспорен начин, че
жалбоподателят е бил водач на товарен автомобил „**** ****“ с рег. № ****, който е
участник в ПТП с друг автомобил. От показанията на св. М. – Н. и АУАН се доказва, че С.
не е спрял след ПТП, за да установи какви са последиците от произшествието. Това
означава, че от обективна страна А. С. е реализирал състава на нарушението по чл.123, ал.1,
т.1 от ЗДвП.
За да е реализирано от субективна страна нарушението по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП е
необходимо да се докаже, че жалбоподателят е знаел или е могъл да предположи, че следва
да спре, за да установи щетите от ПТП-то. При условие, че няма нито едно доказателство,
което да сочи, че С. е знаел със сигурност, че е реализирал ПТП, не може да се приеме, че
той е съзнавал задължението си, че е следвало да спре, за да установи щетите от ПТП-то.
Поради това не може да се приеме, че е действал с пряк умисъл. За да се приеме, че деецът е
действал непредпазливо, следва да се установи, че той не е предвиждал настъпването на
обществено – опасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги предвиди или ако е
9
предвиждал настъпването на обществено – опасните последици, е мислел, че може да ги
предотврати. Доколкото доказателствата не сочат наличие на знание у С. относно ПТП, не
може да се мисли, че той е предвиждал, че следва да спре, за да установи последиците от
ПТП-то. Въпросът тогава е дали, като не е предвиждал обществено – опасните последици, е
бил длъжен и е могъл да ги предвиди. По делото са събрани свидетелски показания, според
които Д. М. – Н. е подала знак с ръка към водача на буса на ЕКОНТ, но той не я „отразил“,
т.е. не я е видял. Няма данни, които да сочат от удара да се е чул звук или да се е появило
друго обстоятелство, от което обективно С. да е бил длъжен и да е могъл да предвиди, че
следва да спре, да излезе от автомобила, който управлява и да установи последиците от
ПТП-то. Поради това, дори С. да е бил длъжен и да е могъл да предвиди, че ще удари колата
зад него, от тази изискуема по закон мисловна дейност не би могло да се установи, че
водачът на МПС-то е бил длъжен да спира винаги, когато до него има автомобил, за да се
увери дали ги е ударил или не. Поради това в случая СРС приема, че от наличния
доказателствен материал не може да се направи извод, че по отношение на нарушението по
чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП А. С. е действал по непредпазливост.
Водим от изложеното СРС прие, че нарушението по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП е
доказано само от обективна страна, но не и от субективна страна, поради което не може да
се ангажира административната отговорност на жалбоподателя по чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвП.
Това означава, че са налице основания за отмяна на точка 2 от Наказателното постановление
поради недоказаност от субективна страна на нарушението по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП.
Съображенията на съда, изложени до тук, водят до извода, че заради съществени
процесуални нарушения следва да се отмени точка 1 от обжалваното Наказателно
постановление, а заради недоказаност на нарушението по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП от
субективна страна – следва да се отмени точка 2 от Наказателното постановление, т.е. НП
следва да се отмени изцяло.
Съгласно чл.63д, ал.1 от ЗАНН в производствата пред районния съд страните имат
право на присъждане на разноски по реда на АПК. Въпросът за разноските е уреден в чл.143
от АПК, който е част от Дял III - „Производства пред съд“ и за неуредените в този дял
въпроси се прилага ГПК /според чл.144 от АПК/. Според чл.80 от ГПК страната, която е
поискала присъждане на разноски, представя на съда списък на разноските най-късно до
приключване на последното заседание в съответната инстанция. В настоящия случай това
законово изискване не е изпълнено, но въпреки това доколкото според точка 8 от
Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК „липсата
на списък не е пречка за присъждане на разноски съобразно доказателствата по делото“, с
оглед изхода на спора и изрично направеното от страна на адв. А. искане за присъждане на
разноски в полза на жалбоподателя, СРС следва да обсъди въпроса за разноските, вкл. и
техния размер – във връзка с направеното пред настоящата съдебна инстанция възражение
от процесуалните представители на въззиваемата страна за прекомерност на разноските за
адвокат на жалбоподателя. Видно от договора за правна защита и съдействие на лист 6 от
делото А. С. е платил на адв. А. възнаграждение в размер на 600 лева. Според чл.143, ал.1 от
10
АПК и с оглед изхода на делото, органът, издал процесното НП (т.е. СДВР като
първостепенен разпоредител с бюджетни средства) следва да заплати на жалбоподателя
направените от него разноски за един адвокат. Според чл.18, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.1 от
Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (заглавие изм. ДВ бр.
14/2025г.; преди : Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения) при „имуществена санкция“ до 1000 лева - адвокатското възнаграждение е
400 лева. В случая срещу А. С. са били повдигнати две обвинения – за нарушение по чл.20,
ал.1 от ЗДвП, за което му е била наложена „глоба“ в размер на 20 лева и за нарушение по
чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП, за което му е наложена втора „глоба“ – в размер на 100 лева, както
и „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 1 месец. Това означава, че за
обвинението по чл.20, ал.1 от ЗДвП за адвокатска защита се дължат 400 лева и за
обвинението по чл.123, ал.1, т.1 от ЗДвП за адвокатска защита се дължат други 400 лева, т.е.
общо за двете обвинения 800 лева. Отделно за всяко заседание след второто се дължат и по
250 лева съгласно чл.7, ал.9 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска
работа (преди : Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения). Това означава, че за адвокатска защита на А. С. дължимият размер на
адвокатско възнаграждение е много над този, който реално жалбоподателят е платил на адв.
А. и иска съответно от съда да му бъде присъден – 600 лева. Поради това не е налице
прекомерност на платеното и поискано адвокатско възнаграждение.
Водим от изложеното и на основание чл.18, ал.2, вр. чл.7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от
09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (преди : Наредба № 1 от 09.07.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения) и чл.143, ал.1 от АПК органът,
издал процесното Наказателно постановление (т.е. СДВР) следва да заплати на
жалбоподателя направените от него разноски за адвокатско възнаграждение в размер общо
на 600 лева.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 23-4332-028657 от 29.11.2023г., издадено от
Началник Група към Отдел „Пътна полиция” при СДВР, с което на основание чл.185 от
ЗДвП за нарушение по чл.20, ал.1 от ЗДвП на А. А. С. е наложена „глоба“ в размер на 20
(двадесет) лева, а на основание чл.175, ал.1, т.5 от ЗДвП за нарушение по чл.123, ал.1, т.1 от
ЗДвП му е наложена „глоба“ в размер на 100 (сто) лева и „лишаване от право да управлява
МПС“ за срок от 1 (един) месец.
ОСЪЖДА Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на А. А. С. с ЕГН
**********, с адрес : **** сумата от 600 (шестстотин) лева за направени по делото разноски
за адвокатско възнаграждение.
Решението може да се обжалва по реда на АПК пред Административен съд – София
град в 14-дневен срок от съобщаването му на страните.
11
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
12