№ 829
гр. София, 16.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и втори май през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Таня Ж. Петрова Вълчева
като разгледа докладваното от Величка Борилова Въззивно гражданско дело
№ 20251000500801 по описа за 2025 година
взе предвид следното:
Въззивното производството по реда на чл.258 и сл. ГПК е образувано по жалба на
„Банка ДСК“АД, чрез старши юрисконсулт М. Б. насочена против Решение
260030/22.01.2025 г., постановено по гр.д. № 686/2019 г. по описа на СГС, ГО, с което са
отхвърлени като неоснователни предявените в условието на обективно кумулативно
съединяване искове от „Банка ДСК“АД против М. В. Й. от гр.София за осъждане на
ответника да заплати на ищеца на осн.чл.430, ал.1 ТЗ сумата от 31 796,49 евро главница по
договор за кредит от 21.03.2008 г.; по чл.430, ал.2 ТЗ сумата от 18 178,09 евро
възнаградителна лихва върху главницата за периода 13.03.2011 г. 15.01.2019 г.; на осн.чл.79,
ал.1 ЗЗД сумата от 1 592,58 евро заемни такси по договора за кредит и по чл.86, ал. ЗЗД
сумата от 340,96 евро лихва за забава върху главницата за периода 16.0.2012 г. – 15.01.2019 г.
Във въззивната жалба на първо място се поддържа неправилност на обжалваното
решение, поради постановяването му в нарушение на съдопроизводствените правила,
изразяващо се в едностранчива и превратна преценка на приобщените по делото
доказателства, в противоречие с материалния закон – ТЗ и ЗЗД, както и поради
необоснованост.
Твърди се СГС неправилно да е ценил част от събраните доказателства -гласните
такива на заинтересовано от изхода на делото лице - сестрата на ответника-въззиваем, вкл.
писмени - приложеното в.ч.гр.д. № 9483/2018 г. по описа на СГС, поради което е установил
неточно релевантните за предмета на производството факти. Това от своя страна довело и до
неправилно приложение на материалния закон, както и до необоснованост на крайните
изводи за неоснователност на предявените искове.
По подробно изложени доводи в подкрепа на всяко едно от посочените оплаквания
се иска от настоящата инстанция да отмени атакувания съдебен акт и неговата цялост и по
съществото на спора постанови уважаване на предявените осъдителни искове в пълен
размер.
1
В отговора по въззивната жалба насрещната страна, чрез адв.К. Гигова от САК,
оспорва наведените в нея доводи за неправилност на обжалваното решение.
Пред настоящата въззивна инстанция не са събрани нови доказателства.
Софийският апелативен съд в решаващия състав, като прецени данните по
първоинстанционното дело, приема следното:
СГС е бил сезиран с предявени при условието на субективно съединяване
осъдителни искове с правно основание чл. 430, ал.1, във вр. с чл. 430, ал. 2 ТЗ, чл. 79, ал. 1,
предл. 1 и чл. 86, ал. 1 ЗЗД от „Банка ДСК“АД против М. В. Й. от гр.София.
В обстоятелствената част на исковата молба са изложени твърденията, че страните по
делото са били обвързани от договор за ипотечен кредит, сключен на 21.03.2008 г., по силата
на който банката предоставила на кредитополучателя - ответник кредит в размер на 33 000
евро, със срок на издължаване 360 месеца. Кредитът бил усвоен от Й. на 27.03.2008 г. По
време на действие на договора последният изпаднал в забава на плащанията на дължимите
ежемесечни вноски, а в последствие преустановил плащанията. Така последно погасена
част от задължението била вноска за м. 03.2011 г., а дължимата вноска за м. 04.2011 г. -
непълно погасена. Към датата на подаване на молба останали дължими непогасени 94 броя
вноски по кредита.
Твърди се още, че за събиране на вземанията по процесния договор за кредит е подал
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение, по което е образувано гр. д. №
45075/2011 г. на СРС, 34 състав. Разпореждането за незабавно изпълнение на издадената по
него заповед за незабавно изпълнение било отменено, а издаденият изпълнителен лист –
обезсилен, поради липса на доказателства, че волеизявлението на банката, с което е обявила
кредита за предсрочно изискуем, е достигнало до ответника.
С оглед на изложеното се поддържа от ищеца, че не е настъпила предсрочна
изискуемост на вземанията по процесния договор в по-ранен момент, защото моментът на
настъпването е този на получаване от длъжника на волеизявлението на банката, че счита
кредита за предсрочно изискуем. В случая това е моментът на получаване на исковата
молба, съдържаща това изявление, от ответника.
Затова и се поддържа, че именно с предявяването на настоящата исковата молба
банката се позовава на настъпила предсрочна изискуемост на целия кредит и обявява този
факт на длъжника с получаване на исковата молба.
Поддържа се ответникът да дължи на ищцовата банка на основание обвързващия ги
договор за кредит, обявен за изцяло предсрочно изискуем, следните суми: 1/ сумата от
31 796,49 евро, представляваща неплатена главница по договора; 2/ договорна
(възнаградителна) лихва в размер на 18 178,09 евро за периода 13.03.2011 г. – 15.01.2019 г.;
3/заемни такси в размер на 1 592,58 евро и 4/ обезщетение (лихва) за забава в размер на
340,96 евро за периода 06.02.2012 г. – 15.01.2019 г.
Иска се от съда да осъди ответника да заплати тези суми на ищеца, заедно със
законната лихва върху главницата от 16.01.2019 г. до окончателното изплащане на сумата.
В отговора по исковата молба ответникът, чрез процесуалния си представител,
оспорва предявените искове по основание и размер.
Не оспорва фактическите твърдения в исковата молба за договорната обвързаност на
страните по делото по договор за банков кредит от 21.03.2008 г.
Оспорва обаче тези, че с образуването на предходно заповедно производство през 2011
г. кредитът не е бил обявен за изцяло предсрочно изискуем и поддържа от своя страна, че
вземанията на банката срещу него по процесния договор за кредит били обявени от
кредитора за предсрочно изискуеми още през 2011 г. За този факт ответникът научил от
сестра си, която получила вместо него писмо от банката за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Така кредитът бил обявен за предсрочно изискуем чрез полученото
от сестра му писмо или - евентуално през същата година, чрез подаденото от ищеца
заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение.
Въз основа на тези твърдения оспорва правото на кредитора да може да обявява
2
многократно предсрочната изискуемост на кредита.
Поддържа още банката да е признала факта за настъпване на предсрочната
изискуемост на кредита на 17.05.2010 г.
Като се позовала на този факт през 2011 г. и поради липса на действия от нейна страна
по събирането на дължимото вземане от ответника, последният поддържа, че в периода 2011
г. – 2018 г. липсва спиране или прекъсване на погасителната давност за вземанията на
банката, поради което и е въвел възражение за погасяване на вземанията на банката,
произтичащи от процесния договор за кредит, по давност.
На отделно основание е оспорил предявените искове и по размер с възражения за
недължимост на възнаградителна лихва след обявяване на предсрочната изискуемост и
неравноправност на клаузата, даваща право на банката едностранно да изменя лихвения
процент.
Софийският апелативен съд, ГО, 16-ти състав, след самостоятелна преценка на
приобщените по делото доказателства във връзка с оплакванията във въззивната жалба, в
рамките на правомощията си по чл.269 ГПК като взе предвид твърденията, доводите и
възраженията на страните по спора, намира следното:
Обжалваното решение е валидно и допустимо, като постановено от надлежен съдебен
състав, в рамките на правораздавателната му власт, в съответната форма, по редовно
предявени осъдителни искове, в съответната форма и е подписано.
При проверка наведените основания за неговата неправилност, съобрази така
изложеното:
Страните не са спорили по релевантните за предмета на спора факти, установени
безсъмнено и от приобщените по делото писмени доказателства, а именно: 1/ че са били
валидно обвързани от договор за ипотечен кредит от 21.03.2008 г.; 2/ че съобразно
съглашенията на посочения договор Въззиваемият М. В. Й., като кредитополучател, е
получил в банков заем от банката кредитор сумата от 33 000 евро за срок от 360 месеца; 3/
че отпуснатият кредит е бил изцяло усвоен от кредитополучателя; 4/ падежната дата на
уговорените месечни вноски за издължаване на кредита /главница и лихва/ е определена на
10-то число; 5/ че договорът е подписан при приложение на общи условия за предоставяне
на ипотечни кредити на физически лица на „Банка ДСК“АД; 6/ че въз основа на заявление за
издаване на заповед за незабавно изпълнение по реда на чл.417 ГПК същата банка е
поискала издаването на заповед за незабавно изпълнение въз основа на извлечение от
счетоводните книги по сметка № 15381213 към 21.10.2011 г.; 7/ по заявлението е било
образувано ч.гр.д.№ 45075/2011 г. и исканата заповед е била издадена, вкл. и изп.лист въз
основа на нея за сумите, както следва - за 32 030,60 евро главница, ведно със законната
лихва от 21.10.2011 г. до окончателното изплащане /приложеното извлечение от
счетоводните криги за сметка 15381213 е от 21.10.2011 г/, сумата от 4 009,34 лв. договорна
лихва за периода от 17.02.2010 г. до 20.10.2011 г., 2 312,75 евро мораторна лихва за периода
от 17.05.2010 г. до 20.10.2011 г., както и разноски по заповедното производство; 8/“Банка
ДСК“АД се е снабдила с изп.лист за посоченото вземане на 31.10.2011 г. /според
отбелязването върху заповедта за изпълнение, както и с дубликат на 13.12.2017 г.; 9/ въз
основа на втория /дубликата/ на изп.лист е било образувано изп.д. № 239/2018 г. по описа на
ЧСИ Р. М.; 10/ С определение № 20090/27.09.2018 г. по в.ч.гр.д. № 9483/2018 г. по описа на
СГС, ГО, разпореждането за незабавно изпълнение на посочената заповед за изпълнение е
отменено и издадения въз основа на нея изп.лист - обезсилен.
По отношение на спорните между страните факти относно обявяването на получения
от въззиваемия кредит за предсрочно изискуем и неговата дължимост.
За установяване твърденията на страните по тези спорни въпроси са приобщени
писмени и гласни доказателства.
Свидетелката Ю. П. /сестра на ответника-въззиваем/ е заявила в показанията си пред
първоинстанционния съд, че знае за кредита на брат си от ДСК и според нея той редовно го
погасявал. Т.к. работел в Кремиковци и затворили завода, пред 2009 г. той заминал за
чужбина и именно тя внасяла вноските всеки месец на определена дата в клон на ДСК в
3
продължение на две години. Имала пълномощно за това и го представяла, като ходела за
справки. Освен това редовно ходела до апартамента му, за да проверява пощата, понеже
апартамента бил необитаем. Твърди, че е получила писмо с печат от ДСК през 2011 г. на
адреса на брат си, в пощенската кутия /не е подписвала обратна разписка/, с което го
уведомявали, че кредита става предсрочно изискуем. Тя се шокирала, защото редовно
плащала кредита и се обадила на брат си, вкл. отишла в офис на банката, за да се разберат.
Твърди, че в офиса в кв.Красно село служителя й обяснил, че кредита е изискуем, т.к.
сумата, която е внасяла, не е била достатъчна и е минал някакъв съвет. Твърди още, че като
внасяла сумите по кредита никой на я уведомил, че има проблем - тя внасяла винаги една и
съща сума. И т.к. служителят й казал, че трябва да се плати цялата сума, тя уведомила брат
си, че нещата са сериозни и той трябва да се върне от чужбина. Междувременно платила още
една сметка и видяла, че на бележката не пише кредитна вноска, е нещо различно. Брат й
се прибрал за малко в Българи няколко дни след разговора им, бил в централата на банката
на ул.Раковска, но не постигнал споразумение с нея - не му дали възможност да преговаря и
му казали, че ще му продадат апартамента.
Решаващият състав намира състоятелни оплакванията във въззивната жалба на
банката-въззивник за допуснато процесуално нарушение от страна на първоинстанционния
съд при приложението на чл.172 ГПК, доколкото последният изобщо е изложил мотиви защо
кредитира безкритично показанията на свидетелката П., независимо от близките й
отношение с ответника-въззивник.
Във връзка с това възражение настоящата инстанция се присъединява към възприетото
от съдебната практика разбиране, че съдът следва да преценява обективността на
показанията на възможни заинтересовани свидетели, определени от чл. 172 ГПК, които имат
интерес от постановяване на решението в полза или във вреда на една от страните. Това
могат да бъдат хипотези на близки родствени отношения, евентуална симпатия/антипатия
спрямо някоя от страните, отношения на власт и подчинение, на финансова или друга
зависимост и пр. Във всички случаи, свидетелят се явява заинтересован, ако в резултат на
показанията му, за него или негови роднини и близки би възникнала определена облага или
отговорност. Съдът, поради това, е длъжен да извърши преценка на тяхната обективност и
доколко поведението на свидетеля и данните по делото изключват заинтересоваността и
предварителната предубеденост да са повлияли на достоверността на показанията му. Към
показанията на такива свидетели съдът трябва да подходи със засилена критичност, като не
съществува забрана въз основа на техните показания да бъдат приети за установени факти,
които ползват страната, за която свидетелят се явява заинтересован или такива, които вредят
на противната страната.
При съобразяване на тези указания решаващият състав счита, че поради близките й
родствени отношение с ответника-въззиваем, вкл. поради факта, че същата е била негов
пълномощник пред редица институции, вкл. банкови, според даденото й пълномощно на
28.07.2009 г. /л.83 от първоинстанционното дело/ не са налице пречки показанията на
свидетеля Ю. П. да бъдат кредитирани, но не и безкритично, както е направил
първоинстанционния съд. Приема, че нейната предубеденост и заинтересованост от изхода
от спора налагат показанията й да се кредитират безкритично само в частта им, в която се
подкрепят /вкл.пряко и косвено/ и от останалите приобщени по делото доказателства, а в
останалата им част - да не се кредитират, като недостоверни.
Така по отношение твърдения от нея факт относно нарочното писмено уведомяване
на брат й с писмо за факта на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита му към
ДСК към 2011 г. други преки и/или косвени доказателства не са налични по делото.
Двата платежни документа, представени в подкрепа на тези й твърдения /че е плащала
редовно вноски по кредита на брат си, но последното плащане не било отнесено за
погасяване на кредита/, не установяват горния факт, вкл. и косвено.
От една страна съдържанието на същите не обективира изявление на банката в насока,
че обявява кредита на М. Й. за предсрочно изискуем към определена дата на 2011 г. и в
определен размер - в т.ч. главница, лихви, такси.
На отделно основание - върху двата документа изобщо липсва подпис на мястото на
клиент, за да се установи еднозначно внасянето на сумата именно от свидетелката П. на каса
4
в клон на „Банка ДСК“АД.
Дори обаче горният факт да се игнорира по отношение на операционната бележка от
15.08.2011 г., на която изрично е отразено, че вноската от 250 евро е направена от Ю. П. в
полза на М. Й. и основанието е „вноска по заем“ /жилищно заеми 15381213 - сметката на Й.
по договора за заем/, то същите изводи не могат да се наложат за т.нар. „операционна
бележка“ с дата 17.10.2011 г. Според отразеното в този документ на посочената дата е
внесена сума от 300 лв., чиято равностойност в евро е 153,22, при фиксинг 1,95583 и курс
продава 1,958.
Не е отразено в операционната бележка от кого и в полза на кого е внесена сумата, а
като основание е отбелязано „вн по разч сметка, несъвпадаща с тази, посочена в предходния
документ.
При тези данни настоящата инстанция намира, че втория от документите, представени
като копия на л.80 от първоинстанционното дело няма отношение към предмета на спора,
доколкото не установява дали, от кого и в полза на кого е внесена посочената в него
сума.
Намира още, че показанията на свидетелката П. - сестра и пълномощник на
кредитополучателя и поради това заинтересована от изхода на спора, касаещи обявяването
на кредита за предсрочно изискуем на някаква дата през 2011 г. /тя изобщо не сочи коя е
тази дата, вкл. приблизително/, не следва да се кредитират, доколкото в посочената им част
не се подкрепят от нито едно друго доказателство по делото пряко или косвено.
Този извод се основава и на обстоятелството, че по отношение на факта дали и кога
банката кредитор е обявила предсрочната изискуемост на кредита на ответника-въззиваем
през 2011 г. са налице твърдения на самият Й. в отговора по исковата молба, че не съхранява
писмото, с което е бил уведомен за този факт - т.е. не разполага с доказателство, което пряко
да установи този факт. Освен това не е заявил конкретна дата или поне период от време, в
който такова писмо е било получено от сестра му, а и самата тя не свидетелства за такъв
факт.
На самостоятелно основание според мотивите на Определение № 20090/27.09.2018 г.
по в.ч.гр.д. № 9483/2018 г. по описа на СГС, образувано по частна жалба на М. Й. по реда но
чл.419 ГПК срещу разпореждането за незабавно изпълнение на заповедта, издадена по
ч.гр.д. № 45075/2011 г. по описа на СРС, в жалбата си същият е твърдял, че е получил на
17.04.2018 от ЧСИ Р. М. покана за доброволно изпълнение за сумите, обективирани в
заповедта за изпълнение и издадения въз основа на нея изп.лист на 24.11.2017 г.. Твърдял е
още, че в приложените документи липсвали доказателства за изискуемост на задължението,
за което е издадена заповедта за изпълнение /виж определението на л.100 - 102 от
първоинстанционното дело/.
Тези негови твърдения - че преди 17.04.2018 г. същият не е знаел за факта на
обявяването на кредита за предсрочно изискуем и - както той сам сочи, към посочената дата
не са му били представени доказателства за изискуемост на задължение, са намерили
отражение в съдебния акт, който той самия представя като доказателство по настоящето
дело.
Горната позиция на самия кредитополучател-длъжник, отразена в приключил
предходен съдебен процес пред съда, опровергава изнесеното в показанията на
свидетелката П. относно факта на обявяване на предсрочната изискуемост на кредита.
За изчерпателност следва да се посочи, че в мотивите на цитирания съдебен акт, с
който е отменено разпореждането за незабавно изпълнение по издадената заповед за
парично задължение срещу М. Й. и е обезсилен издадения въз основа на последното
изп.лист, изрично е акцентирано върху неоснователността на поддържаното от Й. в
производството по обсъжданото частно дело твърдение, че самото представяне на банковото
извлечение /въз основа на което е поискано издаването на заповедта за незабавно
изпълнение/ пред съда удостоверява, че вземането е изискуемо и ликвидно за посочените в
него суми. По отношение на същото съдът е подчертал, че от представените към
заявлението за издаване на заповедта за незабавно изпълнение документи не може да се
установи момента на настъпване на изискуемостта на процесното вземане, вкл. не е ясно
5
какво трябва да се провери, за да се установи дали такава е настъпила, а освен това липсват
доказателства за обявяване на предсрочната изискуемост на задължението по договора на
длъжника.
Доказателства, които да установят така твърдения факт, включващ установяване
момента на настъпване на предсрочната изискуемост и размера на кредита, вкл. на
обявяването на последните обстоятелства на кредитополучателя-въззиваем, не се
ангажираха от страна на последния, чиято е тежестта за стори това в условието на пълно и
главно доказване.
По изложените съображения въззивната инстанция не споделя изводът на
първоинстанционния съд, че банката е уведомила длъжника си М. Й., чрез неговия
пълномощник, за настъпване на предсрочната изискуемост на кредита през 2011 г. /без да се
сочи кога и в какъв размер/.
Отделно от изложеното самият ответник-въззиваем не е заявил конкретно в хода на
производството /отговорите по исковите молби и до приключване на устните състезания по
делото/ кога точно през 2011 г. кредитът в точно посочен размер като главница, лихви и др.,
му е бил обявен за предсрочно изискуем. Едва в писмената защита на процесуалните му
представители се твърди, че кредита е станал изискуем на 21.10.2011 г., защото
предсрочната изискуемост била обявена лично на ответника при негово посещение в
банката, без обаче отново да е уточнено кога и какъв е бил размерът на претендираната от
банката парична сума като изцяло предсрочно изискуема.
Настоящият решаващ състав намира, че неустановеността на релевантните факти кога
е настъпила предсрочната изискуемост на кредита през 2011 г. в точно определен размер,
вкл. обявяването на сочения факт на кредитополучателя-длъжник, обосновават извод за
неоснователност на възражението на ответника-въззиваем, че това е станало през 2011 г.,
поради което и към настоящия момент вземането на банката кредитор се е погасило по
давност.
Да се приеме това възражение за състоятелно би означавало да не се зачетат
задължителните указания в т.18 от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на
ВКС , според които предсрочната изискуемост има действие от момента на получаване от
длъжника изричното изявление на кредитора, че ще счита непогасения остатък от кредита /
т. е. и за вноските с ненастъпил падеж / за предсрочно изискуем, ако към този момент са
настъпили и обективните факти, обуславящи настъпването й.
Би означавало и да не се зачетат задължителните указания на ТР № 3/21.11.2024 г. по
т.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, според които нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД винаги свързва
началния момент на течението на давностния срок с изискуемостта на вземането на
кредитора, тъй като това е моментът, от който може да се търси изпълнение. А изпълнение
може да се търси на конкретно опредено по основание и по размер вземане.
В обобщение на изложеното се налага, че за настъпването на предсрочната
изискуемост са необходими две предпоставки - 1/ да са настъпили предвидените в
нормативен акт или в договор между страните предпоставки, при които кредитът може да
бъде обявен за предсрочно изискуем и 2/ кредиторът да е направил изявление за обявяване
на кредита за предсрочно изискуем, като ефектът на това изявление настъпва от момента на
достигането му до длъжника. Изявлението на кредитора за обявяване на кредита за
предсрочно изискуем може да се съдържа както в нарочен документ, така и да бъде
инкорпорирано в други документи.
В случая не се установи при условието на пълно и главно доказване от страна на
ответника-въззивник, който твърди този факт, че същият се е осъществил - т.е. че към
сочения от него период са настъпили предпоставките, уговорени между страните в договора
от м.март 2008 г. за обявяването на кредита за предсрочно изискуем, както и че банката
кредитор е отправила до кредитополучателя изявление, че обявява кредита за предсрочно
изискуем, което той е получил.
Ето защо и настоящият състав приема, че настъпването на посочените факти -
обявяване от банката кредитополучателят при условията на кредита, че кредитополучателят
е изпаднал в забава на изпълнение на задълженията си за плащане на месечните
6
погасителни вноски по договора, размера на неиздължената и претендирана част от кредита
/главница, лихви, такси и т.н./, както и момента на настъпване на предсрочната изискуемост,
са обявени на кредитополучателя - длъжник с връчването на исковата молба, инициирала
настоящето производство - на 27.06.2019 г.
Неоснователни са твърденията на ответника-въззиваем, че правото на банката-
кредитор за обяви кредита за предсрочно изискуем през 2019 г. било погасено по давност
поради това, че били изтекли повече от пет години от първоначалното обявяване на този
факт през 2011 г.
Както вече се посочи, правото на кредитора да обяви кредита за изцяло предсрочно
изискуем, винаги се основава на наличието на конкретни предпоставки за това.
Неустановяването им сочи на неоснователност на твърдението за тяхното наличие, но не и
на погасяване на материалните права на кредитора, произтичащи от облигационната му
обвързаност с кредитополучателя.
В тази връзка съдебната практика е постоянна във виждането си, че вкл. предявен
осъдителен иск относно вземане, чиято изискуемост не е настъпила, е неоснователен и
подлежи на отхвърляне, като отхвърлянето му на това основание не е пречка той да бъде
предявен отново с позоваване на новонастъпил факт /настъпила изискуемост/, доколкото със
сила на предсъдено нещо в предходното производство не се отрича спорното право, а
неговата изискуемост / Решение № 132 от 13.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 2195/2019 г., I т. о.,
ТК, Решение № 118 от 11.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 2278/2019 г., I т. о., ТК/.
На още по-силно основание горното разрешение следва да намери приложение и в
казуси като настоящия, когато кредиторът не е упражнил надлежно извънсъдебно правото
си да обяви кредита за изцяло предсрочно изискуем. Липсата на такова предходно действие
има отношение не към съществуването/несъществуването на правото му да търси
изпълнение от насрещната страна по договора за кредит на задължението й да заплати
дължимите се вноски, а към изискуемостта на последното.
Ето защо и не може да се погаси по давност правото на банката за обяви кредита за
изцяло предсрочно изискуем така, както се поддържа в случая от въззиваемата страна,
защото това право може да не е възникнало към определен момент /2011 г./, поради
неосъществяването на определен факт. С настъпването на този факт в по-късен момент
обаче няма пречки същото материално право да се предяви надлежно, вкл. извънсъдбно или
в съдебен процес /така и Решение № 60102 от 6.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1922/2020 г., I т.
о., ТК/.
Обявяването на предсрочната изискуемост може да стане по всяко време, когато са
налице предпоставките за това, независимо от момента на възникването им. Ето защо и
правото на кредитора не може да се погаси по давност, ако не бъде упражнено до определен
момент от възникване на предпоставките за това.
С тези пояснения въззивната инстанция приема в случая, че банката кредитор е
упражнила надлежно правото си да търси изпълнение на задължението на
кредитополучателя по обвързващия страните по делото договор за кредит с предявяване на
исковата молба по настоящето дело.
Както вече се посочи, страните не спорят по договорната си обвързаност от договора
за кредит от 21.03.2008 г., при посочените в него права и задължения за тях.
В т.5 от този договор е уговорено кредитът да се погасява според приложения
погасителен план /Приложение № 1/ на равни месечни вноски, изрично посочени, с краен
срок за погасяването му - 360 месеца.
Т.к. договорът е сключен при общи условия, установимо е от т. 20.2 от същите, че при
забава в плащанията по погасителния план с повече от 90 дни страните са се съгласили, че
целият остатък от кредита става предсрочно изискуем.
7
Именно посочената уговорка дава възможност на кредитора да обяви кредита за
предсрочно изискуем, а обстоятелството, че кредитопоручателят е изпаднал в забава на
плащанията си по погасителния план с повече от 90 дни още към края на 2011 г. , не е спорно
между страните /ответникът-въззиваем изрично признава този факт, вкл. в тази насока са и
обсъдените показания на неговата сестра - свидетелката П./.
По размера на дължимия остатък.
За установяването му пред първоинстанционния съд е допусната съдебно-счетоводна
експертиза, която е дала основно и допълнително заключения, които следва да се
кредитират, като компетентни и безпристрастни, вкл. основани на наличните по делото
неоспорени от страните писмени доказателства /договор за кредит, приложения към него,
счетоводни записвания при банката-кредитор/.
Т.к. ответникът-въззиваем, като физическо лице, имащо качеството на потребител по
процесното кредитно правоотношение и ползващ се от специалната защита на ЗПП, е въвел
редовно възражение за недействителност, поради неравноправност на клаузата в
приложимите между страните общи условия към договора за кредит - т.9.1 от същите в
насока, че кредиторът има право да извършва изменения в базовия лихвен процент,
въззивната инстанция намира анализът на доказателствата по делото да установява
основателността на това възражение и приема, че следва да обсъжда по съществото на спора
допълнителното заключение.
В последователната практика на касационната инстанция по приложението на чл.143
ЗЗП и чл.144 от с.з. се приема, че една договорна клауза е неравноправна при наличието на
следните предпоставки: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в
нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност
между страните относно правата и задълженията - съществено и необосновано
несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на
потребителя.
Приема се, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3,
т. 1 ЗЗП клауза да не бъде третирана като неравноправна по отношение на сделките с ценни
книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с
колебанията/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент
на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови
услуги, е изменението на цената /възнаградителната лихва/ да се дължи на външни причини,
които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а да са породени от
въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава
търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по
смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП,
тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата
воля.
Освен това за да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този
критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат
формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е
получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може
едностранно да промени цената, за да може свободно да формира воля да встъпи или не в
правоотношението при тези условия.
Във формираната постоянна практика на касационната инстанция към чиито
разрешения и настоящия състав се присъединява се приема още, че уговорката в договор за
банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на
договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и
когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън
контрола на доставчика на услугата, е неравноправна, с оглед общата дефиниция на чл. 143
ЗЗП.
Приема се също, че методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да
съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида,
8
количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти -
пазарни индекси и/или индикатори.
Затова и когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна
информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени
цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от
банката - кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит,
банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за
неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1
ЗЗП.
От друга страна следва да се съобрази и обстоятелството дали клауза, която се отнася
до определяне на основния предмет на договора, който за кредитодателя безспорно обхваща
цената на предоставянето на кредита, може да е индивидуално, но и неиндивидуално
уговорена.
Когато е неиндивидуално уговорена, каквато е в случая, т.к. се съдържа не в
индивидуално сключения между страните договор, а в общите условия към него, такава
клауза подлежи на преценка от гледище на неравноправния си характер, само ако не е ясна и
разбираема /чл. 145, ал. 2 ЗЗП/. Изискването за ясен и разбираем език включва яснота и
разбираемост на клаузите не само от граматическа гледна точка, но и прозрачно и
недвусмислено изложение на съдържанието на правата и задълженията на страните, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици.
При съобразяване на така възприетите разрешения за конкретния казус решаващият
състав приема, че клаузата на т.9.1, изр.второ, даваща възможност на банката кредитор
едностранно да променя базовия лихвен процент, който е един от компонентите на
договорената възнаградителна лихва, определен от индивидуалния договор, не е установено
в хода на производството от страна на банката кредитор, чиято е доказателствената тежест
да стори това, да е индивидуално уговорена.
При преценка на критерия дали същата е ясна и разбираема, решаващият състав
съобрази, че според текстът на чл. 7 от договора от 21.03.2008 г. за усвоения кредит
кредитополучателя заплаща лихва, формирана от БЛП за този кредит, определян
периодично от кредитора и надбавка, която може да бъде намалявана с отстъпки, съгласно
условията за ползване на преференциален лихвен процент по програмата „ДСК Уют“
/Приложение 3.1 към договора/. Посочено е изрично, че към датата на сключване на
договора базовия лихвен процент е 4,19%, а стандартната надбавка е в размер на 2,60
процентни пункта, или лихвения процент по кредита е общо 6,79%.
Анализът на тези текстове сочи, че според уговореното възнаградителната лихва има
два компонента: 1/ един променлив – БЛП, който се определя от банката и който при
сключването на договора е посочен изрично цифрово - 4,19% процента и 2/ един постоянен
– стандартна надбавка, съгласно преференциален процент - в размер на 2,60 процентни
пункта.
Доколкото текстът на чл.7 от договора в този смисъл е ясен и разбираем, то
предвидената в т.9.1 от ОУ възможност Базовият лихвен процент да бъде променян
едностранно от банката кредитор, при това - при неясни условия и без да е посочена каквато
и да е М.ка за изчисляването му, напрактика представлява изначално уговорено в полза на
кредитодателя право едностранно и по неясни критерии /предпоставки за промяна,
математическа формула за изчисляването/ да променя в хода на изпълнението на
договорните задължения размера и на възнаградителната лихва.
Следователно посочената клауза е неравноправна, т.к. установените от нея правила за
промяна на единия от компонентите на възнаградителната лихва безспорно създават
значителна неравнопоставеност между страните, давайки изначално право само на едната
страна не просто да влияе върху него, а да го определя.
Тази редакция рефлектира неблагоприятно върху правната сфера на по-слабата в
договорната връзка страна – кредитополучателят физическо лице, доколкото промените в
нивата на компонента е предвидено във всички случаи да се определят от насрещната по
9
договора страна без каквито и да ясни и разбираеми критерии, поради което и клаузата
безсъмнено нарушава общото изискване за добросъвестност по смисъла на чл.143, ал.1 от
ЗЗП и е нищожна.
По делото са налице категорични доказателства протоколи №№ 13 и 46 - л.98 и 99 от
първоинстанционното дело/, че в рамките на правоотношението банката е упражнила
правото си да измени размера на БЛП, повишавайки го с с о05 процентни пункта за
жилищните ипотечни кредити в евро, какъвто е процесния, респ. – размера на дължимата се
възнаградителна лихва едностранно, поради което и тези нейни действия, извършени на
основание нищожна клауза, не следва да се приемат за имащи правно значение за
разрешаването на спорния въпрос относно дължимата се по кредитното правоотношение
възнаградителна лихва.
Затова дължимите от кредитополучателя като неплатени в изпълнение на
задължението му по чл.5 -чл.7 от договора суми следва да се изчислят съобразно
първоначално приетия погасителен план към договор за кредит от 21.03.2008 г., в каквато
насока е допълнителното заключение на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза, доколкото клаузата на чл.7 от индивидуално уговорения договор, както вече се
посочи, е ясна и разбираема и следва да се възприеме като цена на договора за целия негов
период.
Именно въз основа на нея допълнителната експертиза е отчела размера на дълга при
съобразяване на уговорения начин на формиране на дължимите месечни вноски като
главница и възнаградителна лихва, вкл. и въз основа на допълнително постигнатите
съглашения в т.20.1 и т.20.2 от ОУ, според които при забава на плащането на месечната
вноска частта, представляваща главница, се олихвява с договорената лихва, увеличена с
наказателна надбавка от три процентни пункта, но ако се погаси дължимата вноска до 7 дни
след падежната дата, наказателна лихва не се начислява; при допусната забава в плащанията
на главницата и/или лихвата над 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно
изискуем и се отнася в просрочие.
За последните не е въведено изрично възражение за неравноправност, а при
самостоятелната им преценка във вр. с чл.26 ЗЗД решаващият състав приема същите да са
съответни на закона и добрите нрави, доколкото не съдържат уговорки, които да ги
нарушават.
Съобразно уговореното между страните в основния договор, начинът на погасяване на
усвоения изцяло кредит в размер на 33 000 евро е чрез 360 равни месечни, всяка от по
214,92 евро /изрично посочена в погасителния план, приложение № 1 към договора/, при
договорен размер на възнаградителна лихва от общо 6,79% /4,19% БЛП и стандартна
надбавка от 2,60 процентни пункта/.
Решаващият състав приема, че допълнителното заключението на вещото лице отразява
точно размера на дълга на кредитополучателя, останал непогасен след съобразяване на
извършените от него частично погашения до 06.02.2012 г. С последната вноска от
кредитополучателя от посочената дата е платена последната сума на основание погасяване
на задълженията му по кредита в размер на 249,11 евро, отнесена за цялостно погасяване на
вноската с падеж 10.03.2011 г. и част от дължимата се възнаградителна лихва с падеж
10.04.2011 г.
За прецизност на изложението следва да се посочи, че ответникът-въззиваем не е
оспорил констатациите на експертизата в насока, че е изпаднал в забава на изпълнение на
задълженията си за заплащане на дължимите се месечни вноски по кредита още към
12.04.2010 г., когато внасяните от него суми не са били достатъчни за погасяване на
уговорените според договора месечни вноски всяка в размер на 214,92 евро. Отделно от
това и противно на твърденията самия длъжник, както и на показанията на свидетелката П.,
експертизата установява М. Й. да е внасял суми за погасяване на задълженията му по
кредита вкл. към м.02.2012 г., но вноските му до този краен момент на погашения по
кредита са били нередовни и недостатъчни за покриване на задължението му, поради което
и са му начислявани наказателни лихви в уговорения в т.20.1 от ОУ размер.
Така според допълнителното към датата на предявяване на исковата молба по
настоящето дело дължимият размер на главницата след отчитане на всички погашения е в
10
размер на 31 851,98 евро, от която 3 335,24 падежирала и 28 516,74 непадежирала; на
възнаградителната лихва за периода 10.03.2011 г. - 15.01.2019 г. - 16 855,80 евро, от които
16 819,76 падежирала и 36,05 непадежилара; санкционна лихва 391,54 евро, такса за
управление 1 246,48 евро и застраховки - 348,64 евро.
При въведеното възражение за погасяване по давност на претендираното вземане
настоящият решаващ състав съобрази задължителните постановки на ТР № 3/21.11.2024 г. по
т.д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, според които при уговорено погасяване на паричното
задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, давностният срок за
съответната част от главницата и/или за възнаградителните лихви започва да тече съгласно
чл.114 ЗЗД от момента на изискуемостта на съответната вноска.
При обявяване на дълга за предсрочно изискуем давностният срок за вноските от
главницата с ненастъпил до този момент падеж, започва да тече от предсрочната
изискуемост
Следователно и т.к. според чл.111, б.“в“ ЗЗД вземанията за лихва се погасяват с
тригодишна давност, която в случая тече за всяка месечна вноска от падежа й, след като
искът за заплащането й е предявен на 16.01.2019 г. всички месечни вноски, включващи
възнаградителна лихва, чийто падеж е настъпил преди 16.01.2016 г. следва да се считат
погасени по давност.
По арг. от чл.110 ЗЗД, според който общата погасителна давност е пет годишна и при
съобразяване датата на предявяване на иска за заплащане на вземането по претендираната
главница, всички месечни вноски за главницата следва да се считат погасени преди
16.01.2014 г.
При съобразяване изчисленията на вещото лице по представената от него
допълнителна експертиза се налага искът за главница да е погасен по давност за сумата от
1 288,48 евро, а този за възнаградителна лихва - за сумата от 10 511,74 евро.
След извършване на обикновени аритметични пресмятания се налага предявеният иск
за заплащане на дължима главница по договора за банков кредит от кредитора спрямо
кредитополучателя да е основателен за сумата от 30 563,50 евро /разликата между
установения като дължим от експертизата и погасената по давност сума/ , а този за
възнаградителната лихва - за сумата от 6 344,06 евро /също разликата между установената
като дължима от експертизата и тези, погасена по давност/ .
По отношение претенцията за заплащане на обезщетение за забава за периода от
06.02.2012 г. до 15.01.2019 г. решаващият състав приема, че същата следва да бъде
отхвърлена, като недоказана по основание и размер.
Неустановена по основание и размер е претенцията за осъждане на ответника
кредотополучател за заплащане на сумата от 1 592,58 евро заемни такси, предвид
неангажирането от страна на банката въззивник на доказателства относно основанията за
начисляването и определянето им по размер, съобразно договореното в чл.12 от договора и
т.25.2 от ОУ.
Приобщените по делото доказателства установяват единствено /заключението на ССЕ,
изслушано пред първоинстанционния съд/, че в тежест на кредитополучателя банката е
начислявала такса за управление и заемна такса. Въззивната банка обаче не ангажира като
доказателства по делото действалата Тарифа за такси и комисионни към момента на
сключване на договора, респ. - по време на действието му до неговото погасяване, поради
което и основанието за дължимостта на тези такси, както и техния размер, следва да се
счетат за неустановени.
По изложените съображения и поради частично несъвпадение на крайните изводи на
въззивната и първата инстанции обжалваното решение следва да бъде частично отменено и
предявените искове - частично уважени по отношение посочените по-горе установени като
дължими суми като главница и възнаградителна лихва от кредитополучателя. В останалата
му отхвърлителна част обжалваното решение следва да се потвърди.
Съобразно изходът от спора пред настоящата инстанция и по правилото на чл.78, ал.1
и ал.3 ГПК в тежест на ответника въззиваем следва да се поставят разноските на въззивника,
извършени пред двете съдебни инстанции, съобразно уважената част от претенциите.
11
Така според представения списък за разноски и наличните доказателства за
извършването им, при съобразяване съотношението на уважените и отхвърлени искове за
ДТ, ответникът-въззивник дължи за платена ДТ пред първоинстанционния съд сумата от
2 887,35 лв., а пред въззивния - 1 443,68 лв. За платено възнаграждение на вещото лице по
счетоводната експертиза дължимата сума е 203,20 лв., а за юрисконсултско възнаграждение
на пълномощника на банката - в размер на 81,28 лв.
На ответника въззиваем, съобразно приложените списъци с разноски пред двете
инстанции, ищеца-въззивник дължи разноски съобразно отхвърлената част от исковете, в
размер на по 1 187,20 лв.
Възражението за прекомерност на последното, въведено от страна на процесуалния
представител на банката-въззивник решаващият състав преценява като неоснователно, при
съобразяване на фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените
съдопроизводствени действия от страна на пълномощника на ответника-въззиваем.
Мотивиран от изложеното, Софийският апелативен съд, ГО, 16-и състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 260030/22.01.2025 г., постановено по гр.д. № 686/2019 г. по описа
на СГС, ГО в частта му, с която са отхвърлени, като неоснователни предявените в условието
на обективно кумулативно съединяване искове от „Банка ДСК“АД - ЕИК ********* против
М. В. Й. - ЕГН ********** от гр.София за осъждане на ответника да заплати на ищеца на
осн.чл.430, ал.1 ТЗ сумата от 30 563,50 евро, като част от общо претендираната такава от 31
796,49 евро като главница по договор за кредит от 21.03.2008 г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от 16.01.2019 г. до окончателното й изплащане и на осн. чл.430, ал.2 ТЗ
сумата от 6 344,06 евро, като част от общо претендираната сумата от 18 178,09 евро,
представляваща възнаградителна лихва по същия договор за кредит и вместо него
ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА М. В. Й. - ЕГН ********** от гр.София да заплати на „Банка ДСК“АД -
ЕИК ********* осн.чл.430, ал.1 ТЗ сумата от 30 563,50 евро, представляваща главница по
договор за кредит от 21.03.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от
16.01.2019 г. до окончателното й изплащане и на осн. чл.430, ал.2 ТЗ сумата от 6 344,06
евро, представляваща възнаградителна лихва върху главницата, дължима по същия договор
за кредит, за периода 16.01.2016 г. - 15.01.2019 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260030/22.01.2025 г., постановено по гр.д. № 686/2019
г. по описа на СГС, ГО в останалата му обжалвана част, с които са отхвърлени, като
неоснователни, предявените в условието на обективно кумулативно съединяване искове от
„Банка ДСК“АД - ЕИК ********* против М. В. Й. - ЕГН ********** от гр.София за
осъждане на ответника да заплати на ищеца на осн.чл.430, ал.1 ТЗ разликата над сумата от
30 563,50 евро до претендираната такава от 31 796,49 евро като главница по договор за
кредит от 21.03.2008 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.01.2019 г. до
окончателното й изплащане и на осн. чл.430, ал.2 ТЗ разликата над сумата от 6 344,06 евро
до претендираната сумата 18 178,09 евро, представляваща възнаградителна лихва по същия
договор за кредит, както и в частта, с която са отхвърлени, като неоснователни, предявените
искове за заплащане на сумата 1 592,58 евро, представляваща заемни такси по договора за
кредит и с за заплащане на сумата 340,96 евро, като дължима лихва за забава върху
главницата за периода 06.02.2012 г. – 15.01.2019 г. .
ОСЪЖДА М. В. Й. - ЕГН ********** от гр.София да заплати на „Банка ДСК“АД -
ЕИК ********* сумата от 4 615,51 лв. разноски по делото пред двете съдебни инстанции -
СГС и АС София, съобразно уважената част от предявените искове.
ОСЪЖДА „Банка ДСК“АД - ЕИК ********* да заплати на М. В. Й. - ЕГН **********
от гр.София сторените от него по делото разноски пред двете съдебни инстанции - СГС и
АС София, съобразно отхвърлената част от предявените искове, в размер на 2 374,40 лв.
12
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба в едномесечен срок от
връчването му на страните пред ВКС на РБългария, при наличие на предпоставките по
чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13