РЕШЕНИЕ
№ 22141
гр. София, 03.12.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети септември през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. ТОДОРОВА Гражданско
дело № 20241110169679 по описа за 2024 година
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, от К. Д. С. срещу „И.А.М.“ АД за прогласяване на нищожност на Договор
за паричен заем №**********/05.07.2024 г., под евентуалност иск по чл. 26, ал.
4, вр. ал. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузата от договора, с която
се уговаря възнаградителна лихва в размер 50 % от договора.
Предявен е установителен иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 от
ЗПК, от К. Д. С. срещу „Ф.Б.“ ЕООД за прогласяване на нищожност на Договор
за предоставяне на гаранция №**********/05.07.2024 г., под евентуалност иск
по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожност на клаузата на чл.
3, ал. 1 от договора.
В искова молба, ведно с отговор на насрещен иск, с който се отстранява
противоречие относно кой договор за кредит са исковете, са изложени твърдения,
че между ищеца и „И.А.М.“ АД е сключен договора за паричен заем. На същата
дата е сключен договор за предоставяне на гаранция между ищеца и „Ф.Б.“
ЕООД, което е дъщерно дружество на заемодателя. Според договора се
предоставят заемни средства от 1900 лева, при ГПР от 63,37 %, с 50 % лихвен
процент по кредита, лихвен процент при отказ от договора 14 %, без посочен
лихвен процент на ден, със срок за връщане на заема-18 месечни вноски.
Уговорено е възнаграждение по договора за предоставяне на гаранция – 1275,66
лв., а според чл. 3 от този договор плащането му е при условията на
погасителния план към договора за кредит. Ищецът твърди, че договорът за
паричен заем е нищожен като сключен в противоречие със закона, а именно чл.
11, ал. 1, т. 6, 9а, 10, 1, 20,23,24 от ЗПК с подробни съображения, в т.ч. твърди, че
възнаграждението/таксата за поръчителство е скрита лихва по кредита и е
следвало да се включи в обявения ГПР. Поддържа, че уговорената
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, доколкото надвишава три
1
пъти този на законната лихва. Договорът за предоставяне на поръчителство е
акцесорно съглашение, чието сключване противоречи на добрите нрави.
Ответното „И.А.М.“ АД не спори по сключването на договора за заем,
който настоява, че е действителен и сключен в съответствие с изискванията на
ЗПК, за което излага подробни съображения, в т.ч. ГПР е изчислен към момента
на сключване на договора,a така оспорения лихвен процент е в съответствие с
чл. 19, ал. 5 от ЗПК. Счита, че с оглед на съдържанието на отделните уговорки
договорът за предоставяне на гаранция /поръчителство/ е второ, акцесорно,
облигационно правоотношение и възнаграждението по него не би могло да се
включи в ГПР по договора за заем, а изпълнението по двата договора не е
обвързано. Намира, че чл. 11, ал.1, т.9а от ЗПК е неприложим, доколкото не е
уговорен референтен лихвен процент, а фиксиран за целия срок на договора. На
потребителя е предоставена предварително информация със СЕФ и в този
смисъл е индивидуално уговорено обезпечението. Ответното „Ф.Б.“ ЕООД
оспорва исковете и поддържа, че договорът за предоставяне на поръчителство е
сключен по възлагане на ищеца, при условията на договорна свобода,
престациите не са явно нееквивалентни по твърдението за накърняване на
добрите нрави, а договорът е възмезден за услуга. Оспорва наличието на
представки по чл. 38, ал.1 от ЗА.
По реда на чл. 211 от ГПК „И.А.М.“ АД е предявило срещу К. Д. С.
насрещни осъдителни искове по чл. 9 от ЗПК, под евентуалност по чл. 23 от
ЗПК, за заплащане на сумата 1827,04 лева – главница, представляваща
неизплатена заемна сума по Договор за паричен заем №**********/05.07.2024 г.,
ведно със законна лихва от датата на подаване на искова молба, и сумата 512,58
лева – договорна лихва за периода 06.09.2024-04.04.2025 г.; евентуално чиста
стойност на кредита 1747,87 лв. Твърди се, че отв. С. е в неизпълнение на
паричното задължение за връщане на заемната сума, ведно с договорна лихва,
като поради просрочие повече от 90 дни с искова молба обявява предсрочна
изискуемост на кредита. В случай че бъде уважена претенцията на ответника по
чл. 26, ал.1 от ЗЗД моли да бъде присъдена в полза на заемодателя дължимата
чиста стойност на кредита, съгласно чл. 23 от ЗПК.
Ответникът оспорва исковете по съображения за недействителност на
договора за кредит, изложени по-рано.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че между К. Д. С., като заемател, и „И.А.М.“ АД,
като заемодател, е сключен Договор за паричен заем №**********/05.07.2024 г.,
г.; между К. Д. С., като потребител, и „Ф.Б.“ ЕООД, като гарант, е сключен
Договор за предоставяне на гаранция №**********/05.07.2024 г.
От предметното съдържание на договора за кредит се установява, че е
предоставена заемна сума от 1900.00 лв., която потребителят трябва да върне,
ведно с договорна лихва на 18 месечни вноски, всяка в размер на 152.13 лв., при
фиксиран годишен лихвен процент от 50%,, при ГПР от 63.37 % и обща сума за
връщане от заемателя в размер на 2738.34 лв., която се състои от главница и
договорна лихва. Според чл. 4 от договора, заемателят се задължава в срок от
три дни, считано от датата на сключване на договора, да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения: 1) две физически лица-поръчители,
всяко от които да отговаря на изискванията: да представи служебна бележка от
работодател за размер на трудово възнаграждение, нетния размер на трудовия му
доход да е в размер на 1500 лв., да работи по безсрочен трудов договор, да не е
2
заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с кредитора,
да няма неплатени осигуровки за последните две години, да няма задължения
към други банкови и финансови институции или ако има кредитната му история
в ЦКР към БНБ една година назад да е статус не по-лош от „Редовен“,
поръчителят подписва договор за поръчителство; 2) банкова гаранция с
бенефициер-заемодателя; 3) одобрено от заемодателя дружество-гарант, което
предоставя гаранционни сделки.
За изпълнението на посочената клауза заемателят-ищец е сключил с
втория ответник - „Ф.Б.“ ЕООД, договорa за предоставяне на гаранция, с който
потребителят възлага, а ответникът, като гарант, се задължил да издаде гаранция
за плащане (за изпълнение на парични задължения) в полза на „И.А.М.“ АД, с
цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя,
възникнали съгласно договора за паричен заем, както и за всички последици от
неизпълнението на задълженията на потребителя по договора за паричен заем,
както и в случай, че не е изпълнено задължението по чл.4,т.1 или чл.4,т.2 от
договора за заем. За това потребителят дължи на гаранта възнаграждение от
1275.66 лв., платимо на вноски от по 70.87 лв., на дати, съответни на падежните
дати по договора за паричен заем. Според чл. 3, ал. 3, заемодателят е овластен да
приема вместо гаранта изпълнение на задължението за плащане на
възнаграждение, както и при поискване от заемодателя гарантът да плати всички
изискуеми задължения на потребителя по договора за заем.
Сключеният между ищеца и ответното „И.А.М.“ АД договор по правната
си същност е договор за потребителски кредит по смисъла нa чл. 9 от ЗПК
Страни по него са потребител по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП и небанкова
финансова институция – търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. Според легалната
дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за
потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-
потребител да върне предоставената парична сума. Не се твърди сумата по
предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, и следва да се приеме, че средствата,
предоставени по договора за заем (кредит) са използвани за цели, извън
професионална и търговска дейност на потребителите. Ето защо договорът се
подчинява на правилата на Закона за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б
ЗЗП, респ. забраната за неравноправни клаузи за наличието, на които съдът следи
служебно.
Законът за потребителския кредит въвежда изискване за форма по
отношение на договора за потребителски кредит, както и задължително
минимално съдържание на същия – чл. 11, ал. 1 от ЗПК, а липсата на някои от
задължителните реквизити в договора влече неговата недействителност според
чл. 22 ЗПК. Според чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът за потребителски кредит
се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по
кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения
в приложение № 1 начин.
Съдът, като взе предвид доказателствата по делото, приема, че договора за
паричен заем е изцяло недействителен, като сключен в нарушение на чл. 11, ал.
1, т. 10 от ЗПК по следните съображения:
От обявените и общоизвестни обстоятелства в Търговски регистър на
Република България се установява, че „И.А.М.“ АД е едноличен собственик на
капитала на „Ф.Б.“ ЕООД, поради което те са свързани лица по смисъла на § 1, т.
3
5 от ДР на ТЗ. Това дава основание да се приеме, че търговската им дейност се
контролира пряко от едно и също лице, двете дружества упражняват дейността
си при общи икономически интереси и ползи и се презумира наличието на
знание у лицата, участващи в управлението им, респ. представителство, досежно
търговските дела на другото дружество. Това се потвърждава от чл. 3, ал. 3 от
договора за предоставяне на гаранция, като „И.А.М.“ АД е овластено да приема
вместо гаранта възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази
свързаност между двете дружествва обуславя категоричен извод, че разходът за
възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя. Договорът за заем
и договорът за предоставяне на гаранция съдът счита за сключен от потребителя
с един и същ търговец -„И.А.М.“ АД, от една страна, а от друга – договорът за
предоставяне на гаранция представлява една допълнителна уговорка между
потребителя и заемодателя, сключена в противоречие с чл. 16 от ЗПК. Това е
така, защото договорът за предоставяне на гаранция няма самостоятелен
характер, неговия предмет и уговорените права и задължения могат да бъдат
предоставени във връзка с усвояване и управление на договора за кредит;
условията и сумата по гаранцията зависят изцяло от главното задължение по
заема. Договорът за потребителски кредит се явява правопораждащия факт, с
оглед на който длъжникът сключва договора за предоставяне на гаранция.
Обвързаността между двете съглашения се установява от уговорката за
необходимост от предоставяне на обезпечение, без всякаква друга обективно
възможна алтернатива (чл. 4,т.1 и т.2), чрез сключване на договор за гаранция на
кредитополучателя с одобрено от кредитодателя юридическо лице – гарант;
сключването на договора за гаранция в деня, в който е сключен самият договор
за кредит; с изричната уговорка за изплащане на възнаграждението за
предоставяне на гаранция с основното задължение по кредита; както и че
самостоятелен отказ от договора за предоставяне на гаранция не е предвиден.
Не може да се приеме, че чл. 4 от договора за заем касае доброволен и
информиран избор на потребителя за предоставяне на обезпечение. От начина на
уговаряне на задължението на потребителя следва да се счита, че е предвидено
допълнително условие за отпускане на кредита, а именно да предостави
обезпечение, при условия- обективно неизпълними за посочения срок от всеки
средно информиран потребител на финансови услуги, които изрично зависят от
преценката на кредитодателя, с оглед необходимостта да одобри представеното
обезпечение. Ето защо клаузата на чл. 4 от договора е уговорена изцяло в
противоречие с чл. 16 от ЗПК, тъй като чрез нея кредиторът прехвърля своята
отговорност за дължимата професионална грижа по чл.16 от ЗПК на
потребителя. Възнаграждението на гаранта обезпечава не изпълнението на
длъжника, а преддоговорно задължение на заемодателя за правилната преценка
за кредитиране.
По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя
обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.
Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за
допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и
преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит.
Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може
да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били
поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземат предвид
4
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор,
за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези
разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата
сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки
относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в
посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този
начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското
законодателство - включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до
неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на
предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК.
Предвид гореизложеното съдът счита, че кредитният продукт е
предоставен при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без
реален избор за потребителя относно уговорката за предоставяне на гаранция.
При това клаузата на чл. 4 не е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал. 2
от ЗЗП. Тъй като са свързани лица двете ответни дружества и сключването на
договора за предоставяне на гаранция се явява единственото изпълнимо условие
по чл. 4 от договора за заем, следва да се приеме, че разходите, които
потребителя трябва да заплати по договора за предоставяне на гаранция са пряко
свързани с основната му престация по договора за заем и отговарят на
дефиницията за разход по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, поради
което следва да бъдат включени в общия му размер. Имат характер на
допълнително възнаграждение за ползване на заемните средства и са разход
пряко свързан с договора за потребителски кредит, който потребителят трябва да
заплати. Уговорената в договора престация на потребителя, чието основание е с
цел да получи или да продължи да ползва заемните средства, и предвид
обстоятелствата, при които се възниква паричното задължение – обезпечаване на
правилната преценка за даване на заемните средства или дължима от
потребителя сума за предоставяне на заемните средства, следва да се приеме, че
дори изведено извън договора като уговорка за плащане на възнаграждение на
привидно трето лице за кредитното правоотношение, касае плащане на скрито
възнаграждение на кредитора за времето, през което ще е лишен от паричния си
ресурс. В настоящия случай е налице хипотезата на договорна конструкция,
чиято цел е възнаграждението за заетата сума да бъде изведено извън рамките на
уговорките за основните престации по договора. Ето защо договорът само
формално покрива изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност,
доколкото и вземането за възнаграждение на гарант следва да се включи като
разход по кредита, не съответства на заявеното от кредитора. Годишният
процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за
потребителя да съществува яснота относно крайната цена на договора и
икономическите последици от него, за да може да съпоставя отделните кредитни
продукти и да направи своя информиран избор. След като в договора не е
посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при формирането му
елементи, което води до неяснота за потребителя относно неговия размер, не
може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, което води до
нищожност на целия договор, на основание чл. 22 от ЗПК, а като правна
последица от това се явява недействителен договора за предоставяне на
5
гаранция, доколкото клаузата за обезпечение в договора за заем е нищожна и
същият е сключен без основание, в т.ч. при заобикаляне на закона. С тези
съображения съдът приема предявените главни установителни искове за
основателни.
Действителното задължение на потребителя е чистата стойност на
кредита, на осн. от чл. 23 от ЗПК, с приспадане на евентуално платени суми, с
които са погасени лихви или други разходи по кредита. Поради това са изцяло
неоснователни предявените главни насрещни осъдителни искове на „И.А.М.“
АД. Съобразно представеното извлечение от счетоводните книги на заемодателя,
неоспорено от ответника по насрещния иск и преценено по реда на чл. 182 от
ГПК, съдът установява, че кредитополучателят е заплатил по договора сумата
152,13 лв., които следва да се отнесат за погасяване на заемната сума, при което
следва да се върне сумата 1747,87 лв. Предвид това се явява основателен
насрещния осъдителен иск за главница, на осн. чл. 23 от ЗПК. Трябва да се
отчете, че задължението за връщане на дадено при начална липса на основание,
каквато правна природа е това по чл. 23 от ЗПК, е безсрочно и може да се иска
от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и
от този момент става изискуемо (ТР №5/2017 г. на ОСГТК на ВКС). Търсеното
парично задължение за главница е дължимо и изискуемо, и като законна
последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва от датата на
подаване на иска – 25.04.2025 г., до окончателното изплащане на вземането.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответната
страна трябва да заплати на ищеца сторените съдебни разноски по главните
искове. Съдът отчете, че търговецът е предложил финансови услуги във вреда
на потребителя, в нарушение на изискването за добросъвестност, което е довело
до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Договаряйки с тези условия търговецът винаги става повод за
водене на дело от потребителя за защита на правата и интересите му в
съответствие със ЗПК и ЗЗП. Ответниците навеждат възражение за
прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК на претендираното от ищеца адвокатско
възнаграждение. В случая то е ирелевантно, защото е заявена разноска по реда
на чл. 38, ал. 2, вр. чл. 38, ал.1, т. 2 от ЗА, която съдът определя. За преценка
справедливия размер на възнаграждението на адвоката, съдът следва да съобрази
даденото тълкуване в решението на СЕС от 25.01.2024 г. по дело № С-438/22/,
което е задължително за съдилищата на основание чл. 633 от ГПК. При
определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение съдът не е
обвързан от размерите на адвокатските възнаграждения, определени в Наредба
№ 1/2004 г. на ВАС и тези размери могат да служат единствено за ориентир при
определяне на отговорността за разноски. Следва да съобрази фактическа и
правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на
очакваните и извършени процесуални действия. Съдът, предвид защитавания
материален интерес, фактическата и правна сложност на спора, очакваните
процесуални действия, които е било необходимо да бъдат извършени от
адвоката, без явяване в открито съдебно заседание, приема, че необходима и
разумна разноска за процесуално представителство и защита срещу всеки
ответник е сумата 360 лв., в който размер впрочем ответниците също заявяват за
правна помощ. Същата следва да се присъди в полза на процесуалния
представител на ищеца – адв. Л.. Съгласно Определение №5115/2025 г. ищецът е
освободен от заплащане на държавна такса по чл. 1 от ТДТГПК. На основание
чл. 78, ал. 6 от ГПК, във вр. чл. 83, ал.2 от ГПК, ответниците трябва да заплатят в
полза на бюджета на Съдебната власт и по сметка на съдилището дължимата
държавна такса, в т.ч. по чл. 11от ТДТГПК, съответно отв. „И.А.М.“ АД – 76,00
лв., а отв. „Ф.Б.“ ЕООД - 51,03 лв.
6
Отговорността за съдебните разноски по насрещните искове поначало се
определя от изхода по евентуалния иск, който е доказан по основание и размер В
конкретния случай следва да се отчете за сумата над 1747,87 лв. по размер
главният насрещен иск не е предмет на евентуалния иск, но е и неоснователен,
или за сумата 591,75 лв., за която съразмерно на която ответникът по насрещните
искове има право на съдебни разноски. Ето защо ищецът по насрещните искове
има право на съдебни разноски, на осн. чл. 78, ал.1, вр. чл. 211 от ГПК, за сумата
141,87 лв. за платени държавна такса и възнаграждение на юрисконсулт. Съдът
определя възнаграждение на процесуалния представител на ответника, на осн.
чл. 78, ал.3 от ГПК, вр. чл. 38, ал. 2 от ЗА, сумата 300 лв., а съразмерно на
отхвърлената част - 75,88 лв., която следва да се присъди в полза на адв. Л.; или
„И.А.М.“ АД му дължи общо сумата 435,88 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от К. Д. С., с ЕГН:**********,
срещу „И.А.М.“ АД, с ЕИК:***********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.
22 от ЗПК, на Договор за паричен заем №**********/05.07.2024 г.
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от К. Д. С., с ЕГН:**********,
срещу „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:***********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, във вр. чл.
22 от ЗПК, на Договор за предоставяне на гаранция №**********/05.07.2024 г.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „И.А.М.“ АД, с ЕИК:***********, срещу К.
Д. С., с ЕГН:**********, осъдителен иск по чл. 9 от ЗПК за заплащане на сумата
1827,04 лева – главница, представляваща неизплатена заемна сума по Договор за
паричен заем №**********/05.07.2024 г., ведно със законна лихва от 25.04.2025
г. до окончателното й изплащане, и сумата 512,58 лева – договорна лихва за
периода 06.09.2024-04.04.2025 г.
ОСЪЖДА К. Д. С., с ЕГН:**********, да заплати на „И.А.М.“ АД, с
ЕИК:***********, на осн. чл. 23 от ЗПК, сумата 1747,87 лева, представляваща
неизплатен остатък от чиста стойност на кредита по Договор за паричен заем
№**********/05.07.2024 г., ведно със законна лихва от 25.04.2025 г. до
окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:***********, да заплати на адвокат М. Л.
Л., с ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 и ал. 3 от ГПК, вр. чл. 38, ал.2,
вр. ал.1, т. 2 от ЗА, сумата 435,88 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:***********, да заплати на адвокат М. Л.
Л., с ЕГН:**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 38, ал.2, вр. ал.1,
т. 2 от ЗА, сумата 360,00 лева– съдебни разноски.
ОСЪЖДА К. Д. С., с ЕГН:**********, да заплати на „И.А.М.“ АД, с
ЕИК:***********, на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 211 от ГПК, сумата 141,87
лева – съдебни разноски.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, с ЕИК:***********, да заплати в полза на
бюджета на Съдебната власт и по сметка на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал.6, във вр. чл. 83, ал. 2 от ГПК, сумата 76,00 лева за държавна
такса по чл. 1 от ТДТГПК; а при служебно издаване на изпълнителен лист и 5,00
лева за държавна такса по чл. 11 от ТДТГПК.
ОСЪЖДА „Ф.Б.“ ЕООД, с ЕИК:***********, да заплати в полза на
бюджета на Съдебната власт и по сметка на Софийски районен съд, на
основание чл. 78, ал.6, във вр. чл. 83, ал. 2 от ГПК, сумата 51,03 лева за държавна
такса по чл. 1 от ТДТГПК; а при служебно издаване на изпълнителен лист и 5,00
7
лева за държавна такса по чл. 11 от ТДТГПК.
Присъдените суми могат да бъдат платени от К. Д. С. на „И.А.М.“ АД по
банкова сметка№ IBAN:***********, BIC:*******, при „Ю. Б.“ АД.
Присъдените суми могат да бъдат платени от „И.А.М.“ АД и „Ф.Б.“
ЕООД на Софийски районен съд по банкова сметка№IBAN:***********,
BIC:********, при „Ц. к. б.“ АД.
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8