Р Е Ш Е Н И Е № 116
гр.Бургас 10.01.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А :
БУРГАСКИ АПЕЛАТИВЕН СЪД, гражданско отделение, в
публично заседание на единадесети декември през две хиляди и деветнадесета година в състав :
Председател: Румяна Манкова
Членове: Албена Зъбова
Росица Стоева
и секретаря Пенка Шивачева, като разгледа докладваното от съдия Р.Манкова в.гр.д. № 361 по описа за 2019 год., за да се произнесе, взе пред вид следното :
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на К. С. А. , Г. Д. Н. и М. Д. А. , тримата от гр. Б., против решение №233 от 18.06.2019г. по гр.д. №597/2017г. на Бургаския окръжен съд, с което са осъдени да предадат на община Б. владението на собствения ѝ имот с идентификатор 07079.659.316 по КККР на гр. Б., с площ от 6218 кв.м., адрес: гр. Б., ул. „А“ №*, в едно с изградените в него постройки, както следва: Г. Н. да предаде владението на едноетажна сграда с идентификатор 07079.659.316.1 на площ от 442 кв. и едноетажна сграда с идентификатор 07079.659.316.2 на площ от 250 кв.м., М. А. да предаде владението на едноетажна сграда с идентификатор 07079.659.316.3 на площ от 172 кв.м. и К. А. да предаде владението на едноетажна сграда с идентификатор 07079.659.316.4 на площ от 57 кв.м. и едноетажна сграда с идент. 07079.659.316.5 на площ от 43 кв.м., като са отменени нотариален акт №77, т.I, рег. №1551, н.д. №66/17.04.2012г. и нотариален акт №107, т.I, рег. №2278, н.д. №73/31.05.2016г., двата на нотариус Ив. К. , рег. №255 на НК, както и са присъдени съдебни разноски.
В жалбата се твърди, че решението е неправилно. Оспорва се приетото от решаващия съд, че по всички планове до този от 1995г. процесният имот попада в територия, обозначена като езерото „В“, след като първият план от 1926 г., според обяснения на експертите, има само схематичен характер без информация за съществуващи сгради, огради или знаци, по чиито координати да се определят границите на езерото и отделните имоти, а няма и определена брегова ивица по плана. Наведени са доводи за неопреляемост на границите на езерото „Вая“ и в последващите планове, също със схематичен характер, като неодобреният план от 1958 г. съдържа заснети постройки, попадащи върху територия с надпис „езеро В. “, което сочи, че съществуващите сгради не са във водата и не са част от езерото. Налице е позоваване на погрешна преценка и на лесотехническата експертиза, която установява в процесния и съседни имоти дървета на не по-малко от 120 години, които са от вид, непозволяващ съществуване във водата на езерото. Изложени са съображения за разликата в правния статут на „дъно“ и „брегова ивица“ на езеро, като се изтъква, че според чл.11, т.2 ЗВ, публична държавна собственост върху „прилежащи“ към езерата земи не се предвижда. Като неправилен се сочи изводът в обжалваното решение, че процесният имот бил „осушен“ от 1912 до 1926г., след като не се доказва същият да е бил дъно на езеро, а в исковата молба се твърди осушаване след 1929г. На следващо място се сочи противоречие в мотивите на атакувания съдебен акт, досежно изградена земнонасипна дига през 1954г. при вече осушен до 1929г. терен. Възразява се по несъобразяване на представения по делото позволителен билет №565/11.09.1963г., където е посочен план №1782/10.09.1963г., кв.351 в и адм. адрес на процесния имот на ул. „А“ №37. Изведени са доводи и от свидетелските показания на Г. и Я. , относно изграждането на постройките и владението на процесния имот. Въззивниците се позовават и на извършено отчуждаване на съседни имоти, като индиция за липса на държавна собственост върху терена, като бивше дъно на езеро. По отношение на актуването на спорния имот е посочено, че първичният АОС е оспорен и е установена неговата неавтентичност. А при осушаване на процесния терен, той би бил публична държавна собственост и не би могъл да се придобие от общината. Възражения са изложени и досежно позоваването на решаващия съд на разпоредбата на чл.6 ЗС, чието приложение според въззивниците се опровергава от позволителния билет на името на Д. Н. , което доказва собственост на физическо лице, а не безстопанствен имот. Като недоказани са определени твърденията на общината за наличие предпоставките на пар.42 от ПЗР на ЗОбС, тъй като предвиждането по ЗРП от 1998г. за имота „за КОО“, „за спортна зала“ и „за търговия и услуги“ не означава отреждане за обществено мероприятие, предвид възможността и частни лица да извършват такова строителство. Твърди се, че по-скоро ЗРП в разглежданата част е съобразен с фактическото изпълнение на завареното строителство в процесния имот, което строителство е разрешено на ответника Н. именно от ищцовата община. Направено е искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с които искът да бъде отхвърлен, с присъждане на съдебните разноски.
О. Б. не е подала отговор на въззивната жалба.
Жалбата е подадена в срок от надлежно легитимирана страна против подлежащ на обжалване съдебен акт, което сочи на допустимост.
По съществото на спора, след съвкупната преценка на становищата и доводите на страните, събраните по делото доказателствата и с оглед предвиденото в закона, съдът намира следното:
С обжалваното решение е уважен предявеният от община Б. против въззивниците Г. Н. , М. А. и К. А. осъдителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор 07079.659.316 по КККР на гр. Б. и построените в него сгради, като са отменени констативните нотариални актове в полза на ответниците. За да постанови този резултат, решаващият съд е приел, че процесният имот към 1913-1954г. е бил бряг – част от леглото на езерото „В“, поради което на основание чл.1 от ЗИСС /1904-1951г./, чл.3 от ЗДИ /1941-1948г./, чл.2 от ЗДИ и чл.1 от Закона за водостопанството и Закона за водното стопанство /1949-1969г./ е бил част от територия, която е общонародна /обществена/ държавна собственост. Последвалите насипи и осушаване не се отразяват на собствеността, която до 1991г. е държавна, след това се дефинира като частна държавна собственост по Конституцията от 1991г. и чл.2, ал.3 от Закона за държавната собственост от 1996г., а по силата на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС /ДВ бр.96/05.11.1999г./ е станал собственост на община Б., която по приращение е собственик и на сградите. Имотът не е придобит по давност, тъй като по отношение на частни държавни и общински имоти давност не тече до 31.12.2022г. /пар.1 от ЗД на ЗС – ДВ бр.46, 2006г./.
Преценено служебно при условията на чл.269 ГПК, атакуваното решение е валидно и допустимо. Същото е произнесено от законен състав на компетентния съд, в изискуемите от закона форма и елементи от съдържанието, при надлежно развило се исково производство.
По правилността на решението:
О. Б. е предявила против въззивниците осъдителен иск за собственост по чл.108 ЗС, съгласно който собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее и държи без основание за това.
Ищецът твърди в исковата и уточняваща молба, че по изработен регулационен план на м. „А“, гр. Б., с утвърдена улична и дворищна регулация през м.11.1926г., територията на процесния имот, разположена северно от ул. „А“, е показана като част от езерото „В“ /сега Б. езеро/. През годините е усвоена като нова територия след проведени устройствени мероприятия и от водна площ става осушена територия – земя. През 1995г. е одобрен първият ЗРП за усвоената част от езерото, с попълване на кадастралния план на кв. „А“ – западна част, заключена между ул. „Т“, ул. „А“, ул. „В“ и спортен терен на стадион „Ч“, в която попада и процесният имот. През 1998г. е одобрен цялостен ЗРП на кв. „П“ и кв. „А“, действащ и към момента. Съгласно плана, теренът на процесния имот попада в три урегулирани имота, отредени по плана за кафе и ресторант, за спортна зала, за търговия и услуги, както и попада в улична регулация и територия за изолационна зеленина. При тези обстоятелства, общината се позовава на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС /ДВ бр.96 от 05.11.1999г./, като твърди, че са налице предпоставките за трансформация на собствеността от частна държавна в общинска – попада върху бивши парцели, частна държавна собственост, за които по действащия план е предвидено отреждане за обществени и благоустройствени мероприятия на общината. Имотът не е могло да бъде придобит по давност, тъй като и към момента на предявяване на иска, давност не тече за частна държавна и общинска собственост. Констативните нотариални актове на ответниците са оспорени като неверни. За сградите в имота липсва отстъпено право на строеж или признато такова, както и режим на търпимост, поради което същите са собствени на общината по силата на приращение /чл.92 ЗС/. Поземленият имот е ограден и се владее от ответниците без правно основание. Заявено е искане за установяване по отношение на ответниците, че община Б. е собственик на ПИ с идентификатор 07079.659.316 по КККР на гр. Б. с площ от 6218 кв.м., в едно с построените в него пет сгради и за осъждане на ответниците да предадат имота на общината, всеки за съответната сграда по издадените констативни нотариални актове и последвала делба, като заплатят съдебните разноски.
В отговор на ответника Г. искът е оспорен с довода на първо място, че не са налице основанията на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС /ДВ бр.96 от 1999г./. Оспорено е правото на държавна собственост, като неустановено по надлежния ред. Имотът не е актуван като държавна собственост, а съседни имоти са били отчуждени през 1987г., което сочи, че държавата не е имала претенции и признава собственост на физически лица. Налице е позоваване на писмо от 31.03.2014г. на МРРБ до О. Б. за отписване на имотите в кв. „А“ от регистъра на общината, тъй като са нанесени там противозаконно. Заявено е, че отреждането по действащия план не е за жилищно строителство или за обществени и благоустройствени мероприятия на общината, каквото е изискването на посочения по горе текст на ЗОС. Отречено е процесният терен да е усвоена нова територия, като част от езерото „Вая“, тъй като в периода 1911 – 1985г. на същото ниво и малко по-напред към езерото са открити архиологически свидетелства /амфори, монети и др./. А дори и да е резултат от наноси-осушена, то тази земя би била не частна, а публична държавна собственост /чл.12 ЗВ/, което препятства трансформация в общинска. Заявено е, че през 1913г. К. Г. С. , дядо на ответника, закупил имота от турчин – Т. , заминал за Т. Освен това, в полза на Д. Г. Н. , наследодател на ответника, е издаден позволителен билет №565/11.09.1963г. за строителство, т.е. имотът се е владял спокойно и необезпокоявано. На издадена от общината скица от кадастралния план от 1989г. имотът е нанесен със съответните масивни сгради в него, а по протокол – решение №40/23.11.1994г. на ЕС към Дирекция „Териториално развитие, жил. политика и строителство“ при община Б. е видно, че към този момент има изградена в имота сграда на ЕФ „В“, чийто собственик е ответника Н. , което означава, че общината е признала сградите за законни. Твърди се придобито право на собственост по силата на давностно владение в продължение на 20 години, съобразно чл.34 ЗД /1898 – 1951г./.
В отговор на исковата молба, ответницата М. , оспорва иска, като твърди за себе си право на собственост по силата на придобивна давност, с оглед осъществено владение от наследодателя Д. неговите наследници, предвид позволителен билет №565/11.11.1963г. на Градски народен съвет – Б. за узаконяване на незаконно построени сгради. Позовава се на деклариране на имота, плащани данъци и отразяване в кадастралните регистри на името на ответниците. Оспорена е активната легитимация на ищцовата община като собственик на спорния имот, предвид липсата на акт за държавна собственост и неприложимост на пар.42 от ПЗР на ЗОС. Заявява се присъединяване към възраженията в отговора на Н.
За установяване право на собственост върху процесния поземлен имот в полза на ищцовата община на заявеното придобивно основание – пар. 42 от ПЗР на ЗОС, на първо място следва да се изясни дали имотът е бил държавна собственост към датата на влизане в сила на посочената разпоредба – 09.11.1999г. Ключов въпрос в тази насока от фактическа страна е дали той е бил част от езерото „Вая“ към 1926г., както твърди общината, като се позовава на изработен през 1926г. регулационен план на м. „А“, гр. Б..
Видно от изслушаните по делото единична и тройна съдебно-технически експертизи, през 1926г. е одобрен план за регулация на предградие „А“, като уличната регулация е одобрена с указ №354 от 11.11.1926г., а дворищната регулация – със заповед №3753 от 18.11.1926г. Регулацията обхваща територия на север до ул. „А“, която е проектирана до линията на езеро „В“. Процесният имот, разположен северно от ул. „А“, не попада в обхвата на регулационния план. Предвидени са само квартали и парцели, без кадастрални данни. Планът е със схематичен характер /едър мащаб, водещ до загуба на точността по поясненията в с.з./ и изображението на брега не може да се определи точно, поради което вещите лица от тройната експертиза дават заключение, че брегът на езерото е изобразен на около 40-50 м. северно от ул. „А“. По този план, както и по всички изследвани от експертите подробно описани планове за терена до 1944г., процесната сграда /по кад.план от 1989г./ се намира в полосата на брега, съвсем до границата на водата. С оглед ситуирането на сградата, следва изводът, че поземленият имот също попада в терен, обхващащ брега и границата с водата, обозначени на плана от 1926г. На кадастрален план, изработен 1956-1958г., има вече заснети имоти на север от ул. „А“, но процесният не попада между тях. В плана не е отразен нито бряг, нито граница на езерото „В“. Има само надпис „езеро В. “, където експертите ситуират спорния имот. За пръв път имотът, в едно с две сгради в него, е отразен на скица №836/18.04.1995г., издадена от община Б. по кадастрален план от 1989г., като същият е без планоснимачен номер. През 1995г. е одобрен ЗРП на кв. „А“, който заменя действащия до тогава план от 1926г., като е попълнен и кадастралният план на север от ул. „А“ между новопостроения главен път Е-9 /„ул. „Т“/, ул. „А“, ул. „В“ и спортен терен. Процесният имот е заснет с две масивни сгради и отново без планоснимачен номер. През 1998г. са одобрени кадастрален, застроителен и регулационен план на кв. „П“ и кв. „А“, гр. Б.. Процесният имот не е отразен в този план, като теренът на същия попада в три УПИ – I, II и III в кв.3, отредени за „кафе-ресторант“, „спортна зала“, „търговия и услуги“ и улична регулация. През 2009г. са одобрени кадастрална карта и кадастрални регистри на землището на гр. Б., където процесният имот и 5 сгради в него са заснети, обозначен е с идентификатор 07079.659.316 и е записан на Г. Н. на основание констативен нот. акт №107 от 31.05.2016г. на нотариус Ив. К. , рег. №255 на НК.
При горните фактически обстоятелства, настоящата инстанция намира за установено обстоятелството, че към 1926г. спорният поземлен имот е попадал в полосата на брега, на границата с водата на езерото „В“. Съгласно действащите към този момент чл.39, т.4 и чл.88 от Закон за имуществата, за собствеността и сервитутите /ДВ бр.29 от 1904г., в сила до 16.12.1951г./, естествените езера и блатата и техните легла са част от обществените имущества на държавата, които са неотчуждаеми /чл.24 от същия закон/, като собственикът на езерата и блатата запазва правото на собственост върху земята, дори и обемът на водата да се намали. В случая процесният имот, попадащ към онзи момент върху граничен терен на брега и водите на естественото езеро „В“, т.е. в крайбрежната граница на езерото и неговото легло, е бил тогава обществена държавна собственост. Безспорно, крайбрежните земи са били периодично заливани от водите на езерото поради което към 1954г. е била изградена крайбрежна земнонасипна дига, върху която през 1972-1974г., с допълнително разширение с насип към езерото, е изградена ул. „Т“ /вж. т.5 и т.10 от тройната СТЕ, св. Г. /. Логично следва изводът, че наносите при заливането на сушата, както и посочените мероприятия, са довели до цялостното засушаване на процесния имот и състоянието, в което е отразен на кадастралния план от 1989г. Бидейки държавна собственост към 1926г., според последващата уредба – чл.1 от Закона за водостопанството /отм./, чл.1 от Закона за водното стопанство /отм./, Закона за водите /ДВ бр.29 от 1969г./, този статут е запазен и към датата на влизане в сила на пар.42 от ПЗР на ЗОС /ДВ бр.96 от 5.11.1999г./, независимо, че не е бил съставен акт за държавна собственост /вж. опр. №583 от 27.12.2018г. на ВКС по гр.д. №2315/2018г., I г.о./.
Несъстоятелен е доводът на въззивника Н. , че при установените от нарочна експертиза живи дървета на възраст над 120 години в близост до процесния имот, то към 1026г. той е бил извън граничната линия на езерото „В“. Въпросните стари дървета са установени от експертите на югозапад от имота /вж. заявеното от вещите лица в с.з. от 23.05.2019г./, което означава, че са израснали на брега на езерото, без да са целогодишно във водата. Според експертите, при периодичното заливане на брега, каквото през годините е безспорно по делото и се потвърждава от пясъчно-глинестата почва с наноси на целия процесен терен, няма пречки за вегитационното развитие на растенията и запазването им до днес.
Съгласно разпоредбата на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, застроените и незастроени парцели и имоти – частна държавна собственост, отредени за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия на общините, съгласно предвижданията на действащите към датата на влизането в сила на този закон подробни устройствени планове, преминават в собственост на общините. Придобивното основание по посочения текст, с оглед естеството си, е по силата на закона. То се изразява в трансформация на собствеността от държавна в общинска, предвид статута на имота, предназначението му и отреждането му за посочените в разпоредбата на този параграф нужди. За да настъпят последиците на законовия текст, е необходимо да се установи, че към 1999г. спорният имот е бил частна държавна собственост и отреждането му, съгласно действащия към този момент ПУП, е за целите, посочени в този параграф, а именно – за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия. В разглеждания казус са налице условията на посочената законова разпоредба за преминаване на собствеността от държавна в общинска. Както се посочи по-горе, спорният поземлен имот е бил частна държавна собственост и според действащия и понастоящем ЗРП на кв. „А“, гр. Б. от 1998г., същият попада в терен, отреден за кафе и ресторант, спортна зала, търговия и услуги и улична регулация, съставляващи обществени и благоустройствени мероприятия на общината по смисъла на пар. 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС. В закона липсва легална дефиниция на понятието „обществени и благоустройствени мероприятия на общините“, което е наложило същото да бъде изяснено от съдебната практика, която възприема като критерий за разграничението между общинската и държавната собственост обстоятелството какви потребности задоволява предвиждането по плана – такива от национално значение, като в този случай собствеността ще остане държавна, или такива от местно значение, в която хипотеза имотът преминава в собственост на общината /вж. решение №313 от 5.03.2012г. на ВКС по гр.д. №143/2011г., II г.о./. В случая, несъмнено, отреждането на процесния имот за кафе и ресторант, спортна зала, търговия и услуги и улична регулация е обществено мероприятие, което обслужва нуждите на общината и не е обект с национално предназначение. Поради това, на основание пар. 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС, имотът е преминал по силата на закона в собственост на община Б..
Твърденията в отговора на исковата молба на Н. , че имотът е закупен от дядо му през 1913г. от изселил се турчин са голословни и неподкрепени с надлежни доказателства. Заявеното от свидетелката Г. преповтаря твърдението на Н. с израза: „доколкото знам…“, то не е резултат от лични възприятия и не може да бъде годно доказателство. Владението на спорния имот от ответниците се установява от показанията на свидетелите Г. . Двамата са родени в кв. „А“ и познават имота от деца. Показанията на свидетелите са противоречиви, досежно начина на ползването му – Г. /66 г./ твърди, че откакто се е родила, помни родителите на Г. да живеят там, а Я. /61 г./, заявява, че на този имот бащата на Н. , дядо Д. , гледал животни и имал стопански сгради за животните. Настоящата инстанция възприема за достоверно заявеното от св. Я. , предвид възможната заинтересованост на св. Г. , която е пояснила, че води дело с общината за неин имот. Независимо от посоченото противоречие за начина на ползване, следва да се приема за доказан най-ранен момент на владение на имота от наследодателя към 1954-1955г., продължаващо в последствие от ответниците и към настоящия момент. Това владение, обаче, не води до придобивна давност в тяхна полза, предвид забраната по чл.86 ЗС /ДВ бр.92 от 1951г./ за придобиване по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост.
Що се отнася до твърденията на Н. в с.з. на 15.03.2018г., че първоначално имотът е бил бахча, като през 1925-1926г. и 1944-1945г. са били построени сгради, в тази насока не са ангажирани каквито и да било доказателства и същите са неустановени по делото. Но каквито и сгради да са построени в имота, при липсата на учредено право на строеж от собственика на терена, те представляват подобрения в чужд имот и по силата на приращение са собственост на собственика на земята. Тук е мястото да бъде разгледан представеният от Н. позволителен билет №565 от 11.09.1963г., за узаконяване на незаконно строителство на сграда, яхър и плевник и за позволяване на клозет с две клетки в кв. 351 в, „А“, съгласно утвърден от общинската техническа власт план под №4782 от 10.11.1963г. По отношение на същия не се установява за кой поземлен имот се отнася, тъй като квартал с такъв номер не се открива в действащите тогава планове на кв. „А“, както и не съществува план с посочения номер /вж. допълнителното заключение на в.л. М. Г. /. Освен това, дори и хипотетично да се приеме, че са узаконени посочените постройки, то същите са съборени през 1987г. по заявеното от Н. в с.з. на 15.03.2018г. Видно от декларация на същия от 28.12.1998г. /л.484/, той е извършил ново строителство на три обекта в процесния имот през периода 1991-1997г., за които е претендирал узаконяване. Такова не е последвало. Следователно, новоизградените сгради в имота са незаконни, за тях няма учредена суперфиция, те не са узаконени и нямат признат статут на търпимост, поради което и не могат да бъдат обект на отделна собственост от собствеността на чуждия терен, в който се намират.
При горните съображения, настоящата инстанция намира, че община Б. е установила правото си на собственост върху процесния поземлен имот и постройките в него. Същият е придобит по силата на закона в разпоредбата на пар.42 от ПЗР на ЗИД на ЗОС /ДВ бр.96 от 5.11.1999г./ чрез трансформиране на собствеността от държавна в общинска. Въззваемите ответници не могат да се легитимират като собственици на твърдяното от тях основание – придобивна давност, тъй като липсват доказателства за осъществено владение от 1913г. до средата на 50-те години на миналия век, а доказаното такова в следващите години и до настоящия момент е осъществено при действието на законова забрана за придобиване на държавна и общинска собственост по давност.
Като е стигнал до същите изводи и е уважил предявения иск по чл.108 ЗС, като е осъдил въззиваемите ответници да предадат на община Б. собствения ѝ процесен недвижим имот, който владеят без основание и е отменил като неверни издадените в тяхна полза констативни нотариални актове, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което е обосновано от доказателствата по делото и съобразено с приложимия закон. Поради това, същото следва да бъде потвърдено, като настоящата инстанция споделя изложените там мотиви и за пълнота препраща към тях, съобразно разпоредбата на чл.272 ГПК.
Мотивиран от посоченото, Бургаският апелативен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №233 от 18.06.2019г., постановено по гр.д. №597/2017г. на Бургаския окръжен съд.
ОСЪЖДА Г. Д. Н. , М. Д. А. и К. С. А. , тримата от гр. Б. да заплатят на община Б. общо сумата от 450 лв., разпределена по равно – по 150 лв. за всеки, представляваща юрисконсултско възнаграждение за настоящата инстанция.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: