№ 567
гр. София, 25.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, II ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети ноември през две хиляди
двадесет и пета година в следния състав:
Председател:Ирина Р. Славчева
Членове:Ивайло П. Георгиев
Лилия М. Руневска
при участието на секретаря Теодора Р. Вутева
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Въззивно гражданско дело
№ 20251800500897 по описа за 2025 година
С Решение № 177/15.07.2025 г., постановено по гр.дело № 297/2025 г. по
описа на Ихтиманския районен съд, е признато за незаконно и е отменено
уволнението на Д. И. Б., извършено със Заповед № РД 08-45/20.01.2025 г. на
Началника на РУО - София област на основание чл. 330, ал. 2, т. 8, вр. чл. 107а,
ал. 1, т. 2 от КТ, като същият е възстановен на заеманата до уволнението му
длъжност „директор на училище“ в Професионална гимназия „Васил Левски“
гр. Ихтиман, а ответникът е осъден да заплати на ищеца на основание чл. 344,
ал.1, т. 3 от КТ, вр. с чл. 225, ал.1 от КТ, сумата от 20925,78 лв.,
представляваща обезщетение за оставането му без работа поради незаконното
уволнение за периода от 20.01.2025 г. до 01.07.2025 г., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба (07.03.2025г.) до окончателното
й изплащане, а искът е отхвърлен за разликата над 20925,78лв. до пълния
предявен размер от 43832,64 лева, ведно със законната лихва от 20.01.2025 г.
до окончателното й изплащане, както и е отхвърлена претенцията за
присъждане на законна лихва върху уважената част от иска за периода от
издаването на заповедта за уволнение на 20.01.2025 г. до 07.03.2025 г.
Настоящото производство е по реда на чл. 258 и сл. от Гражданския
процесуален кодекс и е образувано по въззивна жалба на ответника
Професионална гимназия „Васил Левски“ - гр. Ихтиман срещу горното
решение. Жалбоподателят счита същото за неправилно, незаконосъобразно и
постановено в нарушение на закона. Описва установената по делото
фактическа обстановка, като акцентира, че по делото не е спорно, че Д. И. Б.,
към момента на заемане на длъжността на „директор“ на ПГ „Васил Левски“,
а и към настоящия момент, е председател на Кооперация „Напредък“ с ЕИК
*********. Навежда доводи, че освен това Б. е съдружник в ООД и e част от
1
управителните органи на четири сдружения, както и че с влязла в сила
присъда е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 302, т. 1 и т. 2,
вр чл. 301, ал. 1 от НК. Цитира извадки от длъжностната характеристика на
въззиваемия. Счита, че обжалваното решение е постановено при съществено
нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като ИРС не бил обсъдил
всички факти и обстоятелства по делото и целия събран доказателствен
материал, като в случая обсъждането било формално и не в съвкупност.
Навежда доводи и за противоречие на решението с материалния закон.
Оспорва решаващия извод на съда, че по отношение на длъжността „директор
на училище“ е неприложима нормата на чл. 107а, ал. 1, т. 2 от КТ. Сочи, че
общото понятие "държавна администрация" включва административните
структури както на централната, така и на териториалната администрация на
изпълнителната власт, към която причислява и училищната система. Цитира
съдебна практика, съгласно която директорът на училището е орган на
изпълнителната власт по смисъла на чл. 19, ал. 4, т. 4 от ЗА, тъй като бил
ръководител на държавна институция, чието създаване е предвидено със
закон. Позовава се на разпоредбата на чл. 36 от ЗА, като изтъква, че част от
трудовите функции на директора на ПГ „Васил Левски“ включват съхранение
на училищния печат и печата с държавния герб, както и разпореждане с
бюджетни средства, откъдето прави извод, че дейността му е дейност в
държавната администрация, а училището е част от административния апарат
на Държавата - още повече, че чрез него се осъществяват държавни политики
и цели.
В подкрепа на довода си, че по отношение на директора на едно учебно
заведение намира приложение нормата на чл. 107а от КТ, изтъква, че на
11.04.2024 г. самият ищец е представил пред РУО - София област декларация
по чл. 49, ал. 1, т, 1, вр. чл. 6, ал. 1, т. 50 от ЗПК, с което бил признал, че по
отношение на него е приложима нормата на чл. 107а КТ, тъй като
законодателят не е предвидил, директорите на учебни заведения да представят
такава декларация, а такова изискване няма и в Наредба № 16 от 1.07.2022г.,
нито в Наредба № 15 от 22 юли 2019 г., но е въведено от законодателя в
нормата на чл. 107а, ал. 5 от КТ. Цитира практика на ВАС, от която прави
извод, че по отношение на директорите на държавни учебни заведения тази
норма намира приложение. Прави същия извод и от съвместното тълкуване на
чл. 25, ал. 1, чл. 36 и чл. 211, ал. 1 от ЗПУО, считайки, че директорът
изпълнява трудови функции в държавната администрация, представлява
едноличен орган на управление по чл. 37, ал. 1 от ЗНП, назначава се от
административен орган и издава административни актове.
Оспорва извода на районния съд, че длъжностите в държавната
администрация са определени в Класификатора на длъжностите в
администрацията, в който не е посочена длъжност „директор на училище“.
Навежда контрааргументи, че класификаторът е приет с ПМС № 129 от
26.06.2012 г., а чл. 107а от КТ е приет и обн. в ДВ, бр. 95 от 2003 г., т.е. в по-
ранен момент, но в тази разпоредба се имат предвид всички длъжности,
заемани в държавната администрация, сред които са и държавните учебни
заведения, а не само тези, посочени в Класификатора на длъжностите в
администрацията (КДА). Счита, че дори ако една длъжност не е изрично
посочена в Класификатора на длъжностите в администрацията, това не може
да доведе до извод, че тази длъжност не е част от системата на държавната
администрация по смисъла на чл. 107а от КТ.
Развива съображения, че длъжността „директор на училище“ е публична
2
длъжност по смисъла на чл. 6 от ЗПК, като по отношение на нея се прилага
институтът на несъвместимостта по § 1, т. 4 от ДР на ЗПК.
Оспорва цитираната от ИРС съдебна практика, обективирана в „Решение
№ 75 от 02.07.2019 г. по гр. д. № 3025/2018 г., ГК, IV г.о. на ВКС, като счита
същата за неприложима към настоящия казус, доколкото касае директор на
общинско предприятие, а не на училище.
Прави извод, че искът по чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ е бил неоснователен,
поради което неоснователен е и искът за възстановяване на ищеца на
предишната му работа, а обжалваното решение, с което се уважават тези
искове, е неправилно в съответните си части. Поради същата причина била
неоснователна и претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ, като в това
отношение жалбоподателят черпи аргументи и от факта, че ищецът
осъществява дейност като председател на Кооперация „Напредък“, т.е. има
друга работа и не е останал без работа поради уволнението, доколкото
кооперацията развива дейност, което било ясна индикация за осъществяването
на трудова дейност от страна на Д. Б.. Оспорва значението на регистрацията
му в бюрото по труда. Подчертава също, че Б. е регистриран и като
самоосигуряващо се лице - земеделски производител. Прави извод, че ищецът
не е останал без работа за период от 6 месеца, считано от 20.01.2025г. Сочи, че
ищецът бил оттеглил частично исковата си претенция до размер на
22832,64лв., а съдът бил уважил иска до по- нисък размер, с оглед дължимия
за сметка на лицето данък.
Счита, че изцяло неправилно са били уважени предявените искови
претенции по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от КТ. Моли съда да отмени
обжалваното решение и да отхвърли исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3
от КТ като неоснователни и недоказани.
В срока за отговор не е постъпил такъв.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд жалбоподателят се
представлява от адв. К., която поддържа жалбата и изложените в нея
съображения, като счита, че по отношение на директора намира приложение
чл. 107 от КТ. Моли съда да отмени обжалваното решение като неправилно,
незаконосъобразно и постановено в нарушение на процесуалния и
материалния закон. Навежда довод, че първоинстанционния съд не е обсъдил
в съвкупност целия доказателствен материал и не е съобразил съдебната
практика на ВАС и ВКС, приложима към конкретния случай. Счита
издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение за правилна
и законосъобразна. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание пред въззивния съд въззиваемият се явява
лично и се представлява от адв. Петрова, която оспорва въззивната жалба и
моли съда да я остави без уважение, както и да потвърди обжалваното
решение като правилно, законосъобразно, обосновано и подкрепено с
доказателствения материал по делото. Моли съда да го потвърди изцяло.
Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна и за двете инстанции. Претендира присъждане на
адвокатско възнаграждение на основание чл. 38, ал. 2 от Закона за
адвокатурата.
Съдът намира, че фактическата обстановка по делото, установена въз
основа на събраните в първоинстанционното производство доказателства, е
описана вярно и пълно в обжалваното решение, поради което не следва да се
3
възпроизвежда в настоящия съдебен акт.
В производството пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
При така установената фактическа обстановка, съдът намира от правна
страна следното.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
І. По валидност
В случая, обжалваното решение е валидно, доколкото е постановено от
надлежен съдебен състав, в писмен вид и е подписано от разгледалия делото
съдия.
ІІ. По допустимост
Решението е и допустимо, тъй като са били налице положителните
предпоставки за предявяване на иск и са липсвали отрицателни такива, а
съдът се е произнесъл по действително предявените искове.
ІІI. По същество
Настоящият съдебен състав споделя изложените в обжалваното решение
мотиви и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.
В допълнение, както и в отговор на наведените с въззивната жалба
доводи, съдът излага следните съображения.
Неоснователно жалбоподателят поддържа, че разпоредбата на чл. 107а,
ал. 1, т. 2 от КТ се прилагала и по отношение на длъжността „директор на
училище“ като част от държавната администрация, а училищната система
била част от изпълнителната власт, респ. училището било част от
административния апарат на Държавата.
Според настоящия съдебен състав (доколкото липсва легално
определение на този термин), администрацията е система от органи и
структури, които подпомагат органите на изпълнителната власт при
осъществяване на тяхната дейност. Тя е организационно обособена система,
осъществяваща изпълнително-разпоредителна дейност от името на държавата
или общината с цел реализиране на държавната (общинската) политика и
удовлетворяване на обществени потребности. Същностни нейни
характеристики са, че тя е част от изпълнителната власт, осъществява
изпълнително-разпоредителна дейност и реализира държавното
(публичноправното) управление в определена сфера от обществения живот.
Поради това за „държавна администрация“ по смисъла на чл. 107а от КТ
следва да се приеме организираната система от органи и служители на
изпълнителната власт, която чрез изпълнително-разпоредителна дейност
осигурява прилагането на законите и удовлетворяването на обществени
потребности.
В конкретния случай, с оглед изложените по- горе принципни
съображения, длъжността „директор на училище“ не следва да се причислява
към държавната администрация. Наистина, училищата са държавни
4
институции, но те не са структури на изпълнителната власт, не изпълняват
административно- управленски функции и чрез тях не се регулират
отношения на власт и подчинение. Държавният им характер не ги превръща
задължително в административни, тъй като тяхната функция ги поставя извън
администрацията и ги причислява към образователните, а не към
управленските, институции. Затова също както редица други държавни
институции (напр. болници, театри, музеи, библиотеки, университети), те не
са част от изпълнителната власт. Тяхната функция е не управленска, а
специфична, и е определена със съответния ресорен закон (в случая – ЗПУО).
Съответно, работещите в тях работници и служители (вкл. ръководителите
им) не са част от държавната администрация, и за тях е неприложима
разпоредбата на чл. 107а от КТ. Аргумент в подкрепа на този извод е и
включването в Класификатора на длъжностите в администрацията (КДА) само
на такива длъжности от системата на образованието, които са част от
изпълнителната власт (напр. Директор на Националния инспекторат по
образованието, служители на Изпълнителна агенция "Програма за
образование"), но не и длъжността „директор на училище“.
Във връзка с това, неоснователно жалбоподателят оспорва относимостта
на този класификатор и счита, че дори ако една длъжност не е изрично
посочена в него, тя въпреки това може да е част от системата на държавната
администрация по смисъла на чл. 107а от КТ. Според настоящия съдебен
състав, това тълкуване противоречи на общото правило за действие на
нормативните актове във времето, а именно, че новият закон отменя стария
(lex posterior derogat legi priori). Когато се приеме нов закон, уреждащ същата
материя като стария, приоритет има новият закон, т.е. той се прилага вместо
стария. В случай, че новият закон не отменя изрично стария и не му
противоречи, двата закона се прилагат съвместно, като новият закон служи за
конкретизация, детайлизиране или приложение на стария. Такова е и
съотношението между КДА и чл. 107а от КТ: класификаторът не отменя чл.
107а, а – в качеството си на по- нов подзаконов нормативен акт – прецизира,
кои длъжности се считат за „държавна администрация“ по смисъла на този
нормативен текст. Това означава, че невключените в класификатора
длъжности (напр. директор на училище) не следва да бъдат считани за част от
държавната администрация, и за тях чл. 107а от КТ не се прилага. Но дори да
се приеме тълкуването на жалбоподателя, че тази разпоредба се прилага и за
невключени в КДА длъжности, последните следва да принадлежат към
държавната администрация съгласно изведения по- горе критерий –
осъществяване на управленски функции в системата на изпълнителната
власт, който не е изпълнен по отношение на директора на учебно заведение.
Не може да бъде споделен и доводът на жалбоподателя, че дейността на
директора е дейност в държавната администрация, защото била включвала
съхранение на училищния печат и печата с държавния герб, а също и
разпореждане с бюджетни средства. Както се обоснова по- горе, държавният
характер на дадена институция и издържането й от бюджетни средства не е
релевантен критерий за причисляването й към администрацията.
Същевременно, релевантният такъв – осъществяване на управленски
функции в системата на изпълнителната власт – в случая не е изпълнен.
Не обосновава обратен извод и доводът на жалбоподателя, че самият
ищец бил представил пред РУО - София област декларация по чл. 49, ал. 1, т,
1, вр. чл. 6, ал. 1, т. 50 от ЗПК, с което бил признал, че по отношение на него е
5
приложима нормата на чл. 107а КТ. Дори подаването на тази декларация да се
тълкува като изразена от него воля да се счита за част от държавната
администрация, тя не е достатъчна да доведе до този правен резултат,
доколкото неговата принадлежност към определена категория служители не
се определя от субективните му представи за това.
Доводът на жалбоподателя, че длъжността „директор на училище“ е
публична длъжност по смисъла на чл. 6 от ЗПК, като по отношение на нея се
прилага институтът на несъвместимостта по § 1, т. 4 от ДР на ЗПК, е по
принцип правилен, но неотносим към настоящия правен спор, тъй като няма
връзка с предпоставката за приложението на чл. 107а от КТ, а именно - работа
по трудово правоотношение в държавната администрация. Публичният
характер на една длъжност не я приравнява автоматично на административна.
Затова и доколкото директорът на училище е управителен орган на бюджетна
организация, той, безспорно, е лице, заемащо публична длъжност по смисъла
на чл. 6, ал. 1, т. 50 от ЗПК, но това не означава, че е част от държавната
администрация по смисъла на чл. 107а от КТ. По тези съображения съдът не
споделя изводите, което жалбоподателят прави във връзка с публичния
характер на длъжността на ищеца и установената от КОНПИ несъвместимост
по § 1, т. 4 от ДР на ЗПК.
Ирелевантни са доводите на жалбоподателя, че Б. е съдружник в ООД и
е част от управителните органи на четири сдружения, както и че с влязла в
сила присъда е признат за виновен в извършено престъпление по чл. 302, т. 1 и
т. 2, вр чл. 301, ал. 1 от НК. Тези обстоятелства не са изтъкнати като основание
за обжалваното в настоящото производство уволнение на ищеца, поради
което, дори да бъдат доказани, те не са в състояние да обосноват неговата
законосъобразност.
По тези съображения съдът намира, че исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и 2
от КТ са били основателни и правилно са били уважени.
Основателността на първия от тези искове е една от кумулативно
необходимите предпоставки за уважаване и на иска по чл. 344, ал. 1, т. 3 от КТ.
В случая са доказани и останалите предпоставки за това, доколкото по делото
е установено чрез представяне на служебна бележка от Агенцията по
заетостта (л. 306 от първоинстанционното дело), че ищецът е останал без
работа поради процесното уволнение през релевирания период. Не обосновава
обратен извод твърдението на жалбоподателя, че ищецът има друга работа и
не бил останал без работа поради уволнението, доколкото осъществявал
дейност като председател на Кооперация „Напредък“, а и е регистриран като
самоосигуряващо се лице. Съгласно правната теория (Мръчков В., Средкова
Кр., Василев Ат., Мингов Е., „Коментар на Кодекса на труда“, изд. „Сиби“,
2021г., стр. 755), „няма значение заетостта на друго основание през това време
– договор за изработка, поръчка, упражняване на ссвободна професия,
търговия и др.“
С оглед гореизложеното, въззивната жалба е неоснователна, а
първонистанционното решение е правилно и следва да бъде потвърдено
изцяло.
ІV. По разноските
С оглед изхода на делото и направено в този смисъл искане,
жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на процесуалния
6
представител на въззиваемия възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА в размер,
определен съгласно чл. 7, ал. 1, т. 1 и чл. 7, ал. 2, т. 3 от НВАР, а именно: 1077
+ (1300+0,09*(20925,78-10000)) = 1077 + (1300+983,32) = 3360,32лв.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 177/15.07.2025 г., постановено по гр.дело
№ 297/2025 г. по описа на Ихтиманския районен съд.
ОСЪЖДА Професионална гимназия „Васил Левски“ - гр. Ихтиман с
БУЛСТАТ ********* да заплати на адвокат Елеонора К. Петрова с адрес гр.
София, ул. „Уйлям Гладстон“ № 10, ет. 1, офис 4, възнаграждение по чл. 38,
ал. 2 от ЗА за процесуално представителство пред въззивния съд в размер на
3360,32 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС на РБ в едномесечен срок от
връчване на препис от него.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7