РЕШЕНИЕ
№ 7261
гр. София, 24.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ИВЕТА В. ИВАНОВА
при участието на секретаря ДИАНА АЛ. МАНОЛОВА
като разгледа докладваното от ИВЕТА В. ИВАНОВА Гражданско дело №
20231110168990 по описа за 2023 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са от Н. Н. К. (с предходно фамилно име Н.ова) срещу [фирма]
установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД с искане за
прогласяване нищожността на договор за предоставяне на потребителски кредит № *** от
13.02.2023 г., евентуално съединен с иск по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 143
ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от последния, предвиждаща
сключването на договор за гаранция за обезпечаване на договора за кредит кумулативно
обективно съединени с осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата от 177,22 лева (след допуснато изменение на исковата претенция по
реда на чл. 214 ГПК с протоколно определение от 03.02.2025 г.), представляваща недължимо
платена сума – въз основа на недействителен договор/клаузата на чл. 5 от договора под
формата на такса, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
подаване на исковата молба – 18.12.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.
Ищцата Н. Н. Н.ова твърди, че на 13.02.2023 г. между нея, в качеството й на
кредитополучател и ответното дружество, в качеството му на кредитор по реда на ЗПФУР е
сключен договор № *** за предоставяне на потребителски кредит, по силата на който на
Н.ова е предоставен паричен кредит в размер на сумата от 600 лева. Посочва се, че по силата
на договора ищцата следвало да върне на [фирма] сума в общ размер от 620,28 лева,
включваща главницата – предоставената заемна сума и договорна лихва в размер от 20,28
лева в срок от 30 дни, при посочен ГПР по договора в размер от 49,85 %. Сочи, че съгласно
клаузата на чл. 5 от договора изпълнението на задълженията на кредитополучателя следва
да бъде обезпечено от трето за процеса лице – [фирма], чрез сключване на договор за
гаранция с последното и срещу заплащането на възнаграждение. Посочва се, че от страна на
ищцата не е сключван договор за предоставяне на гаранция. Изтъква се, че на основание
клаузата на чл. 5 от договора за кредит на Н.ова била начислена като дължима такса в размер
1
от 177,52 лева, която същата заплатила на ответното дружество, както и погасила изцяло
задълженията си по кредита. С исковата молба ищцата оспорва действителността на
договора за потребителски кредит с твърдения, че дължимите вноски по договора за
поръчителство са останали непосочени в договора за кредит, а в Общите условия не е
отразено, че сключването на договор за поръчителство е задължително условие за
предоставяне на кредита. Поддържа се, че договорът не е подписан нито с квалифициран,
нито с обикновен електронен подпис, поради което в случая липсва съгласие. Сочи се
наличието на протИ.речие с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора за
кредит е отразена единствено абсолютната стойност на ГПР, но не и конкретните
компонентни, които са включени при определянето му. Налице е и заобикаляне на
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като възнаграждението по договора за поръчителство
реално не е взето предвид при определяне на ГПР, въпреки че събирането на такива разходи
е част от дейността по управление на кредита. В случай на включването на този разход като
компонент на ГПР, то размерът му би надхвърлил максималния такъв, установен в чл. 19,
ал. 4 ЗПК, което обуславя недействителността на договора. Ищцата намира, че последица от
неспазване на тези законови изисквания е недействителност на договора за кредит в
неговата цялост на основание чл. 22 ЗПК. В условията на евентуалност Н.ова излага
твърдения за недействителност на клаузата на чл. 5 от договора, въвеждаща задължение за
кредитополучателя да обезпечи изпълнението на задълженията си по договора чрез
сключване на договор за гаранция, като условие за отпускане на кредита. Намира тази клауза
е неравноправна по см. на чл. 146, вр. чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като съдържа уговорка във
вреда на потребителя, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
неравновесие в правата на страните и задължава потребителя да заплати необосновано
висока такса при неизпълнение на свое задължение, срещу която реално не получава услуга.
Наред с това се посочва, че с включването на таксата, начислена на основание тази
договорна клауза, ГПР по договора надвишава повече от пет пъти законната лихва по
просрочени задължения. С тези съображения ищцата обосновава правния си интерес от
търсената защита и отправя искане за прогласяване нищожността на договора за кредит, а в
условията на евентуалност - в случай на извод, че договорът е действителен – за
прогласяване нищожността на клаузата на чл. 5 от същия, както и за връщане на сумата от
177,72 лева като недължимо платена сума - при изначална липса на основание за това, по
недействителния договор за кредит под формата на такса. Претендира присъждане на
сторените разноски по делото.
В депозирания в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК писмен отговор ответникът [фирма], чрез
пълномощника си адв. Ц., оспорва исковите претенции като неоснователни. Посочва, че
между страните е сключен договор за потребителски кредит № ***, по силата на който
ответното дружество е отпуснало на ищцата паричен заем в размер на сумата от 3000 лева,
която да бъде върната, заедно с договорна лихва с еднократно плащане. Поддържа, че с
клаузата на чл. 3 от договора ищцата е поела задължение за връщане на заемната сума с
възнаградителна лихва в размер от 600 лева, при ГПР в размер на 49,85 %. Излага, че
договорът е сключен съгласно правилата на ЗПФУР и ЗЕДЕУУ, чрез подаване от ищцата на
електронно искане за отпускане на кредит на интернет страницата на [фирма] с избрани от
нея параметри на кредита, в частност предпочитаното обезпечение. В отговора са поддържа,
че след извършена оценка на кредитоспособността на лицето, искането за кредит е било
одобрено от дружеството – кредитор, на ищцата са предоставени на електронен адрес
преддоговорна информация под формата на СЕФ, заедно с проекти на договора за кредит,
Общи условия. Посочва се, че договорът е сключен след изпращане от ищцата на кратко
текстово съобщение по телефон – смс, че е съгласна да сключи договора при предложените
условия. Ответното дружество оспорва да е налице нарушение на изискванията на чл. 11, ал.
2
1, т. 9, т. 10 и чл. 19, ал. 4 ЗПК с довод, че лихвеният процент и ГПР, посочени в СЕФ са
впоследствие възпроизведени в договора за кредит. Формирането на ГПР е нормативно и
императивно установено съгласно изрична формула в приложение № 1 към ЗПК, чието
включване в договора не е необходимо, а единствено вписване на изчисления според тези
правила ГПР. [фирма] оспорва сключването на договор за поръчителство с [фирма] да е
условие за отпускане на кредита или да увеличава възможностите за опускането му, тъй като
ищцата Н.ова е имала възможност да обезпечи кредита по различни начини.
Възнаграждението по договора за гаранция, сключен с трето лице, не представлява разход,
участващ при формиране на ГПР по договора за кредит, още повече, че се касае за услуга,
която няма задължителен характер. Оспорва се твърдението на ищцата сключването на
договора за гаранция да е насочено единствено към начисляване на допълнителни разходи
по кредита, тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 18 ЗПК право на кредитора е да изисква
предоставяне на обезпечение от кредитополучателя. Посочва се, че ищцата е била
уведомена за това задължение преди сключване на договора и е имала възможност за
свободна преценка дали може да изпълни това изискване. Наред с това, посоченият в
процесния договор ГПР е в съответствие с изискването на чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото не
надвишава петкратния размер на законната лихва за просрочени задължения. С тези доводи
[фирма] отправя искане за отхвърляне на предявените искове. Претендира присъждане на
разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По исковете с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД, евентуално
по чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗПК:
Основателността на предявените искове е обусловена от установяване от ищцата, при
условията на пълно и главно доказване, на следните предпоставки: сключването на
процесния договор за потребителски кредит от 13.02.2023 г., неговото конкретно
съдържание – права и задължения на страните, както и наличието на договорна клауза,
предвиждаща задължение за кредитополучателя да предостави обезпечение на договора чрез
сключване на договор за гаранция с трето лице срещу заплащането на възнаграждение на
гаранта, респ. начисляване на такса в тежест на кредитополучателя в сочения размер на
основание тази договорна клауза.
В тежест на ответника е да установи действителността на процесния договор и на
конкретно оспорените договорни клаузи, чрез установяване наличието на основните
съществени елементи от съдържанието на договора съгласно чл. 11 ЗПК, в частност на
конкретно и ясно посочен ГПР по договора; че оспорената клауза не поражда задължение за
насрещната договаряща страна поради неизпълнение по договора да заплати необосновано
високо обезщетение и индивидуалното й уговаряне.
По делото не спори, че между ищцата Н. Н.ова, в качеството й на кредитополучател и
ответното дружество [фирма], в качеството му на кредитор, е сключен договор за
предоставяне на потребителски кредит от 13.02.2023 г., по силата на който на ищцата е
предоставена под формата на кредит паричната сума от 600 лева, реалното предаване на
същата на кредитополучателя, както и наличието на клауза в договора, предвиждаща
задължение за предоставяне на обезпечение на договора.
Последните факти следват и от представените и приети по делото писмени
доказателства, от които се установява сключването на договор № *** от 13.02.2023 г. за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние между [фирма], в качеството му на
3
кредитор – заемател и Н. Н. Н.ова, в качеството й на кредитополучател - заемател за
предоставяне на паричен заем в размер на сумата от 600 лева срещу задължението за
връщането й в срок до 30 дни, считано от датата на превода на заемната сума или до
15.0.3.2023 г. с еднократно плащане, заедно с договорна лихва в размер от 20,28 лева при
лихвен процент от 3,38 %, или сума в общ размер от 620,28 лева – арг. т. 2 и т. 3 от договора.
Съгласно клаузата на т. 4 от договора годишният процент на разходите (ГПР) по заема е в
размер на 49,85. В т. 5 е уговорено, че заемът се обезпечава с поръчителство, предоставено
от третото за процеса лице *** в полза на дружеството-кредитор, чрез сключване на договор
за поръчителство не по-късно от края на работния ден, в който е сключен заемът.
Предвидено е също, че одобряването на поръчителството от кредитора се извършва чрез
одобряване на заема, след който момент уговорката, касаеща обезпечението, не може да
бъде отменена от заемателя или от лицето, предоставило обезпечението. Съгласно клаузата
на т. 9 заемателят има правото да се откаже от сключения договор за кредит чрез писмено
уведомяване на кредитора в 14-дневен срок от сключването му, в който случай дължи
връщане на заеманата сума и на лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на
кредита до датата на връщане на главницата. В т. 6 от договора е посочено, че извън
уговорените в същия индивидуални условия за уреждане на взаимоотношенията между
страните се прилагат Общите условия за предоставяне на финансови услуги (заеми) от
разстояние на [фирма]. В т. 7 заемателят е изразил съгласието си кодът за потвърждение,
предоставен от заемодателя и кредитор, като електронен подпис, да има силата на
саморъчен подпис на лицето в отношенията между страните. Установява се, че договорът
носи подпис на представител на [фирма], както и датата 13.02.2023 г.,, изписана в графа
„заемател“.
Между страните не се спори, а и от приобщената към доказателствената съвкупност
разписка № *** от 30.05.2019 г., издадена от [фирма] следва, че заемната сума от 600 лева е
преведена на заемателя Н. Н.ова за получаване от същата в брой.
Данните по делото сочат за изготвена от кредитора и заемодател преддоговорна
информация (стандартен европейски формуляр), съдържаща основните елементи на
договора за кредит: общ размер на заемната сума (600 лева), срок на договора (30 дни
месеца), брой, вид и размер на погасителните вноски (1 плащане, дължимо на 15.03.2023 г.),
общата дължима сума (620,28 лева, от която 600 лева главница и 20,28 лева лихва),
изисквано обезпечение (договор за предоставяне на поръчителство/гаранция, подписан от
кредитополучателя), лихвен процент – фиксиран в размер от 41,12 % - годишен; годишен
процент на разходите (49,8 %) и взетите предвид допускания при изчисляването му
валидност на договора за кредит през целия договорен срок и точно изпълнение на
задълженията от страните, както и наличието на фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора; друг разход, свързан с договора за кредит – при сключен от кредитополучателя
договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от кредитора за обезпечаване на
задълженията си по кредита, очаквани разходи в размер от 177,72 лева. В тази връзка е
отразено, че сключването на договора за гаранция не е задължително условие за сключване
на договора за кредит и не увеличава възможностите на кредитополучателя за отпускане на
кредит в желания от него размер. Посочено е също, че тези разходи не са част от ГПР по
договора, доколкото касаят допълнителна услуга, която не е задължително условие за
предоставяне на кредита. В СЕФ са отразени също дължимите разходи при просрочени
плащания; правото на отказ от договора и условията за упражняването му, възможността за
предсрочно погасяване на кредита, данни за кредитора.
По делото са представени и приети като доказателство Общи условия за предоставяне
на финансови услуги (заеми) от разстояние на [фирма], в сила от 10.06.2022 г. В клаузите на
4
чл. 3 от същите е предвидено, че предоставянето на паричен заем е обусловено от подаване
на молба от страна на лицето, кандидатстващо за отпускане на заема, в т.ч. чрез попълване
на електронна форма за регистрация – заявка, находяща се на интернет – страницата на
дружеството. След получаването на молбата [фирма] предоставя на лицето преддоговорна
информация – чл. 4 от ОУ, извършва оценка на кредитоспособността на кредитоискателя –
чл. 5 от ОУ, след което одобрява/неодобрява заема. В случай на одобрение, лицето се
уведомява за това – чл. 6, в частност чрез изпращане на СМС на идентификационен номер,
съдържащ информация за начина, по който заемателят може да изрази съгласието си за
конкретните условия по договора. Предвидено е, в клаузата на чл. 6.3. от Общите условия,
съгласието на заемателя да бъде изразено посредством СМС от идентификационния номер,
респ. попълване на кода за потвърждение на заглавната страница на интернет адреса на
дружеството – кредитор, което приемане се отнася, както до договора, така и до Общите
условия. Съгласно клаузата на чл. 6.6 договорът се счита за сключен от момента на
изпращане от страна на заемателя на съгласието му за сключване на договора. В клаузата на
чл. 5 от Общите условия е предвидена възможността кредитоискателя самостоятелно да
избере предпочитаното от него обезпечение, което посочва в молбата за отпускане на заем,
като при оценка на кредитоспособността му дружеството-кредитор взема предвид и
предложените обезпечения на кредита – арг. чл. 5.2. Предлагането на последното – под
формата на договор за поръчителство, сключен с одобрено от кредитора лице като
гарант/поръчител повишава кредитоспособността на кредитоискателя и възможността да
бъде одобрен искания кредит – арг. чл. 5.3 от Общите условия. Съгласно клаузата на чл. 13.
1 от ОУ при непогасяване – изцяло или отчасти на главницата, лихвата, разноските,
разходите или таксите по потребителския кредит, или при неизпълнение на което и да е
друго задължение вземането на дружеството за възстановяване на целия кредит става
изцяло предсрочно изискуемо, без да се прекратява действието на договора, за което
дружеството уведомява кредитополучателя посредством текстово съобщение, посредством
е-mail на електронен адрес, посочен от последния по време на кандидатстване за кредит,
посредством писмо до адреса по регистрация – арг. чл. 13.3 от ОУ. В клаузата на чл. 8.5 от
Общите условия е регламентирано, че ГПР по договора изразява общите разходи по кредита
на потребителя, изразени като годишен % от общия размер на предоставения кредит и се
изчислява при следните допускания: а). валидност на договора за срока, за който е сключен
и б.).неизменност на лихвения % другите разходи спрямо първоначалните им размери; в).
усвояване на изцяло и незабавно на общия размер на кредита.
Предвид изложеното и доколкото по делото не се спори, а и се установи, че заеманата
сума реално е предадена на кредитополучателя, съдът достига до извод, че поначало между
страните е възникнало договорно правоотношение, породено от договор № *** от 13.02.2023
г. за предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние, сключен по реда на чл. 6
ЗПФУР - между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови
услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на
предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за
комуникация от разстояние - едно или повече.
Същевременно съдът намира, че договорът е сключен като потребителски такъв – за
предоставяне на паричен заем за посрещане на лични нужди на заемателя. Доколкото
страна, в качеството си на заемополучател, по процесната двустранна сделка е физическо
лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална
или търговска дейност и предвид нейния предмет, съдът намира, че в случая договорната
обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК
(обн. в ДВ бр.18 от 05.03.2010 г. в сила от 12.05.2010 г.) и спрямо същата са приложими
5
специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с
това и специалната защита на потребителя, регламентирана в Закона за защита на
потребителите (обн. в ДВ бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила от 10.06.2006 г.) – арг. § 13, т. 1 от ДР
на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г.
относно неравноправните клаузи в потребителските договори.
Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа: годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния
процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Сключеният между страните договор е в писмена форма, ясно и четлИ. написан, на
разбираем език.
В договора са посочени лихвеният процент от 3,38 % и годишният процент на
разходите по кредита – 49,85 %.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по
кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Предвид това е необходимо в ГПР да бъдат описани
всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в
положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи.
Гореизложеното поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо
кредитора и на практика няма информация колко точно (като конкретна сума) е
оскъпяването му по кредита. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР
на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се
формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и
максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за
да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От
посоченото следва, че за да е спазена разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, следва в
договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на
предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени
всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР.
В настоящия случай ГПР е посочен като процент – 49,85 %, но не става ясно какво
представлява разликата между размера на ГПР и на възнаградителната лихва, която е част от
него, съответно дали в същия е включен размерът на допълнителни такси, съответно
възнаграждението по договора за поръчителство. С договора е направено общо препращане
към Общите условия, но клаузата на чл. 8.4 от последните в съдържанието си възпроизвежда
легалната дефиниция на ГПР по чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Наред с това, данните по делото, следващи от събраните доказателства сочат, че
действителният размер на ГПР по договора е различен от посочения в клаузата на т. 4 от
същия. Между страните не се спори, а и по делото се установява, че за обезпечаване
изпълнението на задълженията си по договора за кредит и на основание клаузата на т. 5 от
същия, ищцата Н. Н. Н.ова е сключила договор за гаранция (поръчителство) от 13.02.2023 г.
с третото за процеса лице *** (представен и приет в заверен препис по делото), което се
задължава в полза на кредитора да гарантира изпълнението на задълженията на заемателя,
срещу заплащането от последния на възнаграждение - такса за предоставане на гаранцията
6
в размер на сумата от 177,72 лева. Съгласно клаузата на т. 1.6 от договора таксата е дължима
от клиента за предоставената гаранция. Между страните не се спори, че тази сума реално е
била начислена като дължима на Н.ова, доколкото ответникът оспорва наличието на
основание за включване на това възнаграждение като част от съдържанието на ГПР по
договора за кредит, предвид дължимостта му на трето лице. Фактът на реално начисляване
на таксата и заплащането й от кредитополучателя следва и от изводите на вещото лице в
приетата по делото съдебносчетоводна експертиза
Съдът, съобразявайки характера на вземането в размер от 177,72 лева и
предпоставките, при които е дължимо, счита, че стойността на същото следва да бъде
включена при определяне на приложимия ГПР по договора, тъй като се касае за разход във
връзка с предоставяне на кредита по смисъла на чл. 19, ал. 1 ЗПК, въпреки че договорът за
гаранция е сключен с лице, различно от кредитора, доколкото същият е пряко свързан с
договора за потребителски кредит и създава система от правоотношения между страните,
поради което съблюдаването на изискванията за действителност на договора за
потребителски кредит рефлектира и по отношение на договора за предоставяне на гаранция.
Сключването на договор за поръчителство е допълнителна услуга за потребителя, която е
пряко свързана с договора за кредит и разходът за него следва да бъде включен в общите
разходи по кредита при изчисляване на годишния процент на разходите. С включването на
възнаграждението, предвидено в договора за предоставяне на гарант/поръчителство към
ГПР от 49,85 %, действителният такъв би нараснал над 2333,92 % годишно, съгласно
експертните изводи на приетото по делото заключение.
Посочването на всички компоненти, включени в ГПР по договора към момента на
сключването му е от съществено значение при преценка от потребителя дали да сключи
договора за кредит при така определените условия за връщането на заемната сума. Предвид
това, и доколкото посочените в процесния договор размери на годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя, не съответстват на действително
уговорените такива, в случая е налице неяснота при определяне на ГПР.
Същевременно, включването на възнаграждението за поръчителство като компонент
при определяне на годишния процент на разходите, при съобразяване с неговия конкретен
размер, води до превишаване на законоустановения праг по чл. 19, ал. 4 ЗПК, което е
самостоятелно основание за несъблюдаване на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед изложеното, съдът намира, че липсата на част от задължителните реквизити по
чл. 11, ал. 1 ЗПК, в случая по т. 10 – ясно определен ГПР в процесния договор за
предоставяне на финансови услуги (заеми) от разстояние от 13.02.2023 г., сключен между
ищцата Н. Н.ова, като заемател/кредитополучател и ответника [фирма], като
заемодател/кредитор, води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22
ЗПК. В този случай и на основание чл. 23 ЗПК потребителят дължи връщане само на
чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи.
Предвид изложеното, предявеният иск по чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, имащ за предмет
прогласяване недействителността на договора в неговата цялост се явява основателен и
следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора по предявения главен иск, то не е настъпило вътрешно
процесуалното условие за разглеждане на предявения при условията на евентуалност иск по
чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1, предл. 1 и предл. 2 ЗЗД, вр. чл. 143 ЗПК за прогласяване нищожността
на клаузата на чл. 5 от договора, предвиждаща сключването на договор за гаранция за
обезпечаване на договора за кредит.
По иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД:
7
Съгласно посочената разпоредба този, който е получил нещо без основание, е длъжен
да го върне.
Касае се за хипотеза на предаване, съответно получаване на нещо при начална липса на
основание, т. е. когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на
блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго.
Начална липса на основание е налице както в случаите, когато е получено нещо въз
основа на нищожен акт, така и при предаване и без наличието на някакво правоотношение
между даващия и получаващия, в който смисъл са и задължителните за съда разяснения,
дадени в мотивите на Постановление № 1 от 28.05.1979 г. по гр. дело № 1/79 г. на Пленум на
ВС – по някои въпроси за неоснователното обогатяване.
Липсата на основание по смисъла на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД означава първоначална,
неосъществена или настъпила впоследствие, но с обратна сила, липса на валидно
правоотношение между лицето, дало имуществена облага и получателя на същата.
Началната липса на основание за преминаването на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго, е налице във всички случаи, когато отсъства годен юридически факт
за получаването на определена имуществена облага.
Посочената законова хипотеза, регламентираща един от съставите на неоснователно
обогатяване, е налице когато ищецът докаже даването, а ответникът не докаже
претендираното от него основание, а също така и в случаите, при които ответникът докаже
основанието, на което е получил даденото, но ищецът установи, че това основание е
нищожно, като и в двете хипотези даденото е без правно основание.
С оглед изложеното, възникването в полза на ищцата на процесното вземане е
обусловено от установяване, при условията на пълно и главно доказване, осъществяването
на твърдяното имуществено разместване чрез реалното заплащане, съответно получаване от
ответното дружество на претендираната сума, при установяване на което в тежест на
ответната страна е да докаже наличието на основание за получаването и последващо й
задържане, в частност като установи, че процесният договор е валиден и отговаря на
законовите изисквания.
По делото се изясни, че в клаузата на т. 5 от договора за предоставяне на финансови
услуги (заеми) от разстояние е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство,
предоставено от ***, в полза на кредитора, като с одобряването на предоставеното
обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени - нито от
кредитополучателя, нито от поръчителя, самото одобряване на обезпечението се извършва
чрез одобряването на кредита.
Установи се, че именно във връзка с договора за кредит кредитополучателят и
потребител е сключил и договор за поръчителство, по силата на който гарантът се задължава
солидарно с клиента да отговаря спрямо кредитора за изпълнение на всички задължения,
произтичащи от договора за кредит, срещу възнаграждение – такса за гаранция в размер от
177,72 лева, платима на гаранта – т. 3.2 от договора.
Достигнатият извод за недействителност на процесния договор за предоставяне на
финансови услуги (заеми) от разстояние от 13.02.2023 г. поради несъблюдаване на
изискванията откъм съдържанието му, установени императивно в разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, както и правната последица от това, установена в разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
обуславя отговорността на ищцата, в качеството й на кредитополучател и потребител, за
заплащане на насрещната страна единствено на предоставената й заемна сума в в общ
размер от 600 лева.
8
Следователно, заплатената от нея сума под формата на такса/възнаграждение за
предоставяне на поръчителство, като част от общо заплатената сума по процесния договор
за потребителски кредит, се явява дадена при липсата на основание за това, поради което
„Файненшъл България“ ЕООД дължи връщането й на насрещната страна – потребител.
За установяване на обстоятелствата относно реалното заплащане на сумата и
постъпването й в патримониума на ответното дружество по делото е изслушано и прието
заключението на вещото лице по допуснатата съдебносчетоводна експертиза, което,
преценено по реда на чл. 202 ГПК, съдът кредитира като компетентно и обосновано
изготвено, въз основа на материалите по делото и допълнително получени справки и
документи от ответното дружество, по същество останало неоспорено от страните. В
експертизата е прието, че съгласно разписка № ***/15.02.2023 г. на [фирма] с наредител Н.
Н. Н.ова и получател [фирма] кредитополучателят е наредил в полза на кредитора сума в
общ размер от 798 лева по процесния договор. Изяснява се, че съгласно издадена от
ответника справка за получени плащания, от тази сума по договора за кредит е разпределена
сумата от 620,28 лева за погасяване на главницата от 600 лева и лихвата от 20,28 лева. За
останалата част в размер от 177,22 лева е отразено, че се касае за сума за допълнително
избрана незадължителна услуга, която се дължи на лицето, предоставящо услугата и на
посочено от него банкова сметка. В заключението е констатирано също, че съгласно
представени данни от екран на клиентски софтуер на кредитора сумата от 177,72 лева се
твърди да е преведена от кредитора към гаранта по договора за гаранция от 13.02.2023 г.
Посочено е, че не са представени платежни документи, удостоверяващи превода, въпреки, че
такива са били изискани от експерта. При изслушването си пред съда вещото лице изяснява,
че в клиентския софтуер на ответното дружество е отразен трансфер на процесната сума към
дружеството-гарант, по клиентската сметка е отразено, че сумата е преведена на „***“, но не
са представени платежни документи, които да обосноват, че това плащане действително е
станало.
Съдът, вземайки предвид достигнатите изводи в експертизата и направените уточнения
от експерта, приема за установено, че сумата от 177,72 лева е заплатена от ищцата в полза на
[фирма], като част от общо платената сума от 798 лева за погасяване на задълженията по
договора за заем от 13.02.2023 г. и свързания с него договор за предоставяне на
поръчителство от 13.02.2023 г. с превод на 15.02.2023 г, а оттук и реално получена от
ответника. По делото не се установява пълно и главно тази сума да е излязла от
патримониума на дружеството – кредитор и да е преведена от него в полза на трето за
процеса лице – дружеството-гарант. Наличието на отразен такъв трансфер по процесната
клиентска сметка, водена при ответника и в клиентския софтуер не може да обоснове извод
за реално извършен превод на сумата при липсата на счетоводни данни за това. Твърденията
на процесуалния представител на ответника, заявени едва в хода на устните състезания пред
настоящата инстанция и извън срока по чл. 131, ал. 1 ГПК относно липсата на
осчетоводяване поради извършено прихващане на сумата с насрещни вземания от „***“ не е
от естество да обоснове извод за това при липсата на ангажирани доказателства за конкретно
извършено прихващане и счетоводното му отразяване. Следва да се отбележи също, че
данните за трансфер на паричната сума към третото за процеса лице са от клиентски софтуер
на самия ответник, като са останали неподкрепени от съответното им счетоводно отразяване
и документиране.
Предвид изложеното, съдът намира за установено, че от страна на ищцата и в полза на
ответника е преведена сумата от 177,72 лева като такса/възнаграждение за предоставяне на
поръчителство и част от общо платената сумата по договора за заем, чието връщане дължи
ответникът, предвид липсата на доказателства за наличието на основание за нейното
9
получаване и последващо задържане, респ. за превеждането й в полза на трето за процеса
лице.
Следователно, предявеният иск по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД се явява доказан по
основание и размер и следва да бъде уважен.
Като законна последица от присъждане на главницата, върху същата се следва и
поисканата от ищцата законна лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в
съда – 18.12.2023 г. до окончателното й изплащане.
По отговорността за разноски:
При този изход на спора – основателност на предявените искове, права на разноски има
само ищцата. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на същата следва да бъде присъдена
сумата от 900 лева - разноски по делото за държавна такса, депозит за съдебносчетоводната
експертиза и адвокатско възнаграждение (чието уговаряне и реално заплащане съдът прие за
доказано с оглед представения по делото договор за правна защита и съдействие - л. 90 от
делото и отразеното в същия заплащане на уговореното възнаграждение в брой, в която част
последният има характера на разписка, удостоверяваща получаването на сумата, съгласно
задължителните за съда разяснения, дадени в мотивите на т. 1 от Тълкувателно решение №
4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК).
По отношение на конкретния размер на претендираното адвокатско възнаграждение от
ищцовата страна, съдът счете за основателно релевираното възражение от ответника за
неговата прекомерност по реда чл. 78, ал. 5 ГПК, като намали същото до размера от 480 лева
с вкл. ДДС (предвид отразената в договора регистрация на упълномощеното дружество по
ЗДДС). В тази връзка съдът съобрази разрешението, дадено в Решение на СЕС от 25.01.2024
г. по дело С-438/2022 г. по отправено преюдициално запитване, съгласно което при
определяне на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско
възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от
посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004 г. минимални размери (сега Наредба 1 от 9.07.2004
г. за възнаграждения за адвокатска работа), като възнаграждението следва да бъде
определено при съобразяване фактическата и правна сложност на делото, и действително
извършената работа. Предвид това, отчитайки от една страна, че предмет на делото са две
искови претенции, свързани помежду си, определящи и сходния предмет на доказване по
делото, както и приключване на делото в рамките на две открити съдебни заседания, при
съобразяване липсата на ангажирани многобройни и разнородни по характера си
доказателства, както и с конкретно извършените процесуални действия от страна на
процесуалния представител на ищцата и положените усилия, изразяващи се в депозиране на
искова и уточнителна молби без представителство в проведените о.с.з., от друга страна,
съдът намира, че така определеният размер е справедлив и обоснован. С оглед изхода на
делото в полза на ответната страна не се следват разноски.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖЕН на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД по предявения от Н.
Н. К. (с предходно фамилно име Н.ова), с ЕГН: ********** и адрес: [адрес] срещу [фирма],
с ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес], установителен иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, договор за предоставяне на потребителски кредит
(финансови услуги (заеми) от разстояние) № *** от 13.02.2023 г.
10
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес] да
заплати на Н. Н. К. (с предходно фамилно име Н.ова), с ЕГН: ********** и адрес: [адрес] на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от 177,22 лева, представляваща недължимо
платена сума – въз основа на недействителен договор под формата на такса –
възнаграждение за поръчителство, ведно със законната лихва за забава върху главницата,
считано от датата на подаване на исковата молба – 18.12.2023 г. до окончателното изплащане
на вземането.
ОСЪЖДА [фирма], с ЕИК: [ЕИК], със седалище и адрес на управление: [адрес] да
заплати на Н. Н. К. (с предходно фамилно име Н.ова), с ЕГН: ********** и адрес: [адрес],
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 900 лева, представляваща сторени разноски по
делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба, пред Софийски градски съд,
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
11