Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260044
гр.
Севлиево, 30.10.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Севлиевският
районен съд, в открито съдебно заседание на тридесети септември две хиляди и
двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ХРИСТО
ХРИСТОВ
при
секретаря Ивелина Цонева, като разгледа
докладваното от съдията Христов гражданско дело № 340/2020 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, чл. 128, т. 2 КТ, чл. 221, ал. 1 КТ и чл. 224, ал. 1 КТ.
Делото е образувано по искова молба от И.М.Я., с ЕГН **********,*** срещу „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П.. Ищеца твърди, че сключил трудов договор с ответника на 21.06.2019 г. и започнал работа на длъжност "шофьор" с основно трудово възнаграждение от 550 лв.. През месец септември възникнал конфликт на ищеца с работодателя, във връзка с откраднати пари от камиона, тъй като ги принуждавали да носят пари по извършени продажби, да не минават по банков път и да се отчитат продажбите, карали ги да ги вземат от купувачите, на които карат стока и да ги превозват в сакче до счетоводството, което не било служебно задължение на ищеца. Това било известно и на други хора и често ги открадвали от кабината. Така сторили и с ищеца на 04.09.2020 г.. Ответника искал ищеца да възстанови парите, с което не бил съгласен, защото нямал вина за чуждо престъпление. От 11.09.2019 г. работодателят спрял да поставя задачи за изпълнение и да възлага курсове на ищеца - не изпълнил задълженията си за възлагане на работа, съгласно чл. 124 и 127 КТ. Заявил, че повече ищеца не му е необходим. Не платил на ищеца заплатите за месец август и септември и не му връчил заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. На 03.02.2020 г. ищеца уведомил работодателя си писмено, че на осн. чл. 327, ал. 2 КТ прекратява едностранно договора, поради забавяне изплащането на трудовото му възнаграждение, което е негово основно задължение по чл. 128 КТ. Ответника получил на 05.02.2020 г. писмото, видно от обратната разписка и от този момент трудовото правоотношение било прекратено. Счита, че му се дължи трудово възнаграждение за месец август и до 10.09.2019 г. общо в размер на 700 лв., обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ в размер на 550 лв. и обезщетение по чл. 224, ал. 1 за неползуван платен годишен отпуск от 6 дни в размер на 130 лв.. Намерил си нова работа и на 05.02.2020 г. сключил трудов договор с ЕТ "Н.-С.К." - гр. В. Търново и започнал работа там. На 12.02.2020 г. у дома на ищеца се получило уведомително писмо от ответника, да се яви в тридневен срок да даде обяснения по реда на чл. 193, ал. 1 КТ явно във връзка с предстоящо дисциплинарно производство. Нямал възможност да отговори, защото полагал труда си в друг град и всеки ден бил на път. Трудовия договор между страните бил вече прекратен и не можело да се провежда дисциплинарно производство по вече прекратено трудово правоотношение. Освен това бил изтекъл и двумесечния срок по чл. 194 от КТ за търсене на дисциплинарна отговорност и възможността на работодателят била преклудирана. Чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ предвиждал налагане на дисциплинарно уволнение при неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. След като на 11 и 12.09. /сряда и четвъртък/ ищеца не се явил на работа, то на 13.09.2019 г. нарушението било осъществено и започвал да тече двумесечния срок от извършване на нарушението. След няколко дни получил от ответника заповед № 27/ 19.02.2020 г. за налагане на наказание „Дисциплинарно уволнение" за неявяване на работа от 11.09.2019 г. до този ден. Освен това му се връчила втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение № 29/ 21.02.2020 г., за трети път, след като вече то било прекратено два пъти - първо, от ищеца, второ-с предишната заповед. Двете заповеди се явявали незаконни и следвало да бъдат отменени. Предвид горното ищеца иска обявяване дисциплинарното уволнение по посочените две заповеди за незаконно, поправяне основанието му за уволнение, вписано в трудовата му книжка, която ответникът неоснователно задържал, осъждане ответника да му заплати на осн. 128, ал. 1 КТ, неизплатено трудово възнаграждение за месеците август 2019 г. и септеври до 10.09.2019 г., общо в размер на 700 лв., на осн. чл. 221, ал. 1 от КТ - обезщетение в размер на 550 лв., на осн. чл. 224, ал. 1 КТ - обезщетение в размер на 130 лв.. Претендира разноски.
В едномесечен срок от връчване на препис от исковата молба с доказателствата, ответника е подал писмен отговор, с който оспорва като неверни твърденията на ищеца. Иска отхвърляне исковете, като неоснователни. В отговора се излага, че на 21.06.2019 г. между И.М.Я. и "ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ" АД е бил сключен трудов договор № 149/21.06.2019 г., по силата на който ищецът е бил назначен на длъжността „шофьор товарен автомобил". В задълженията му, съгласно връчената му длъжностна характеристика, влизал превоз на готова продукция, както и пренасяне, приемане и предаване на съпътстващата товара документация и парични средства. Ищецът се запознал с длъжностната си характеристика и бил наясно със задълженията си да пренася пари и документи заедно с товара. На 04.09.2019 година ответникът бил изпратен да изпълни курс към следните клиенти: "БРАДЪРС КОМЕРС" ООД в гр. Пловдив и "ТИТИ ТРЕЙД" ЕООД, на които е следвало да достави продукция по тяхна заявка и да получи дължимата парична сума за стоките и доставката им. Курсът следвало да бъде извършен от ответника и неговия син - М. Я., който заемал същата длъжност в дружеството. На тази дата обаче М. Я. не пътувал с баща си и доставката била извършена само от И.Я.. На посочената по-горе дата ответникът изпълнил курса и получил дължимите суми в общ размер на 11 604,54 лева. Плащанията се извършвали в брой при предаването на стоката, защото така било по -удобно за клиентите. Освен това в практиката се установило, че това е най -ефективният начин на плащане. За продадените стоки се издавали фактури и същите се осчетоводявали. Твърденията на ищеца, че продажбите не се отчитат, не отговаряли на действителността. След извършения курс И.Я. не отчел никаква сума, не дал и никакви обяснения, въпреки че многократно бил поканен да го направи. Ищецът единствено заявил, че парите са били откраднати от камиона. Ответника поискал сумата да бъде възстановена на дружеството, тъй като ищецът заема отчетническа длъжност и за констатирана липса отговаря в пълен размер. До настоящия момент сумата така и не била възстановена. От 09.09.2019 г. М. Я. и И.Я. престанали да се явяват на работа и от тогава не отговаряли на обажданията нито на прекия си ръководител, нито на управителя на дружеството. Многократните опити да се осъществи връзка с тях оставали неуспешни. Бил подаден сигнал срещу ищеца в Районна прокуратура – Севлиево за неотчетените суми, а по-късно било образувано и гр. д. № 378 /2020 г. по описа на PC - Севлиево, което към момента не било приключило. От 09.09.2019 г. ищецът не се явявал на работа и не отговарял на обажданията на колегите и началниците си. Твърдението, че му било заявено, че повече не е необходим на дружеството, не отговаряло на действителността. Напротив, многократно били правени опити с него да бъде осъществена връзка и ако той не желае повече да работи за дружеството, двете страни да уредят доброволно отношенията си. Въпреки това ищецът продължавал да се крие и да не отговаря на обажданията на служители и представители на дружеството. Предвид това, възражението на ищеца, че от 11.09.2019 г. "ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ" АД не изпълнява задълженията си по чл. 124 и 127 КТ и не му възлага работа, се явявали неоснователни. Едно лице не можело да черпи облаги от собственото си противоправно поведение, с оглед на това неявяването на ищеца на работа и отказът му да даде обяснения, не можел да служи като предпоставка за ангажиране на отговорността на ответното дружество за невъзлагане на задачи на ищеца. На следващо място, твърдението на ищеца, че ответното дружество отказвало да му заплати дължимите трудови възнаграждения, било неоснователно. Съгласно чл. 270, ал. 3 КТ трудовото възнаграждение се изплащало лично на работника или служителя по ведомост или срещу разписка, а по писмено искане на работника или служителя трудовото му възнаграждение се превежда на влог в посочената от него банка. В настоящия случай работникът не посочил банкова сметка, ***ъзнаграждение и същото винаги било изплащано в брой и срещу подпис на работника. Както било отразено в приложеното по делото уведомително писмо с изх. № 13/10.02.2020 г., заплатите на г-н Я. за м. 08 и м. 09. 2019 г. били начислени, изписани, налични в касата на дружеството, но така и не били потърсени от ищеца. Дължимите осигурителни вноски също били начислени и внесени от работодателя. Предвид това ответното дружество не задържало неправомерно дължимото трудово възнаграждение на работника и последният многократно бил търсен, за да си го получи, но г-н Я. така и не се явил. След множеството неуспешни опити да бъде осъществена връзка с ищеца, трудовите му възнаграждения за месеците 08.2019 г. и 09.2019 г. били заплатени на г-н Я. чрез пощенски запис. Следвало да се отбележи, че дружеството работодател не било длъжно да изплаща възнагражденията по този начин, но за да е изрядно и за да приключи трудовоправните си отношения с ищеца, "ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ" АД се видяло принудено да постъпи именно по този начин. По същия начин стояли нещата и с обезщетението за неизползван отпуск. В заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение - Заповед № 29/21.02.2020 г., било посочено, че ищецът има право на обезщетение за неизползван платен отпуск /6 дни/ и че може да получи документите си в личен състав на фирмата. Както трудовото възнаграждение, обезщетенията също следвало да се заплащат в брой срещу подпис или по посочена от работника банкова сметка. ***, работникът не е посочил банкова сметка, ***ено срещу подпис. Поведението на Я. препятствало възможността да му бъде заплатено и дължимото обезщетение за неизползван платен годишен отпуск и работодателят се видял принуден да го изплати посредством пощенски запис, въпреки че не бил длъжен да го прави. Твърди, че трудовото правоотношение не се прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ - например за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление. Сочи практика в подкрепа на доводите си - Определение №1071 от 15.10.2010 г. по гр. дело №562/2010 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г. наВКС. Излага, че в настоящия случай била налице именно злоупотреба с правото на работника по чл. 327 КТ. След като работодателят установил, че Я. явно няма намерение да се върне на работа му наложил дисциплинарно наказание за неявяването му на работа в периода от 11.09.2019 г. до датата на издаване на заповедта. Излага, че когато периодът на извършване на деянието е продължителен, не може двумесечният срок по чл. 194 КТ да се брои от деня, следващ изтичането на първите два последователни дни, в които работникът не се явява на работа, тъй като това би обезсмислило законовата възможност работодателят да разполага със срок за налагане на наказание. Практиката приемала, че срокът се брои от преустановяване на нарушението. Сочи практика в подкрепа на доводите си - Определение № 475 от 25.05.2016 г. по гр. д. № 505 / 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; Определение № 763 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 2523 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение; Определение № 168 от 10.02.2016 г. по гр. д. №116/ 2016 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение. Процедурата по налагането на дисциплинарното наказание била спазена, като на работника многократно били искани обяснения, а на 12.02.2020 г. Я. получил и писмено искане за даване на обяснения. Тъй като последният не се явил, за да даде обяснения, не се свързал и по телефон със служители на дружеството, на последния било наложено дисциплинарно наказание. Съгласно разпоредбата на чл. 193, ал. 3 КТ в настоящия случай дисциплинарното наказание не можело да бъде отменено от съда поради недаването на обяснения от страна на работника, тъй като такива реално не били получени по вина на Я., а не на работодателя. Обяснението на ищеца, че към момента на получаване на искането за даване на обяснения, той вече полагал труда си в друг град, не било основание да не представи обясненията си. Я. можел да се обади по телефона или да изпрати писмените си обяснения по пощата (както направил с уведомлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ), но не го сторил. В резултат на започнатото дисциплинарно производство и поведението на ищеца, работодателят издал Заповед № 27/19.02.2020 г. за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение". Заповедта съдържала всички реквизити, определени в чл. 195 КТ и била връчена на работника (както и самият той потвърждавал). Впоследствие била издадена и Заповед № 29/21.02.2020 г. за прекратяване на трудовото правоотношение с работника вследствие наложеното му дисциплинарно наказание „уволнение". Тази втора заповед будела недоумение у ищеца с коя заповед се счита, че е прекратено трудовото правоотношение между двете страни. Този въпрос бил разрешен от съдебната практика. Според Върховните съдии липсвало изрично законово изискване за издаване на две заповеди - една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора - за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание "уволнение" била напълно достатъчна, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ. Характерът на тази втора заповед имал само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание "уволнение" ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Сочи практика в подкрепа на доводите си - Решение № 43 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4082/2013 г. на Върховен касационен съд. Тоест трудовото правоотношение между двете страни било прекратено с получаването от Я. на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение". От гореизложеното било видно, че исканията на Я. били напълно неоснователни. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ - предвид, че уволнението е законно, като е спазена процедурата по налагане на дисциплинарно наказание и заповедта за налагането му съдържала всички изискуеми от закона реквизити. Уведомлението по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ не произвело действие, тъй като депозирайки го, ищецът злоупотребил с правото си за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение. По иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 4 от КТ - основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка на ищеца било правилно, видно от изложената по-горе фактическа обстановка. Поради това и този иск се явявал неоснователен и недоказан. Искът по чл. 128, ал. 1 от КТ за неизплатено трудово възнаграждение също се явявал неоснователен и недоказан, тъй като трудовото възнаграждение на ищеца било начислено и било на негово разположение в счетоводството на дружеството, но последният така и не го потърсил и не предоставил банкова сметка, ***ено, а към настоящия момент същото му било изплатено чрез пощенски запис. Искът по чл. 221, ал. 1 КТ за обезщетение поради прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие бил неоснователен и недоказан, тъй като правоотношението не било прекратено без предизвестие вследствие уведомлението на И.Я. по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, а било прекратено на основание чл. 330, ал. 1, т. 6 от КТ, тъй като последният е бил уволнен дисциплинарно. Искът за изплащане на обезщетение за неизползван отпуск по чл. 224, ал. 1 от КТ също бил неоснователен и недоказан, тъй като обезщетението е начислено, било е на разположение на ищеца в счетоводството на дружеството, за което Я. е уведомен, но не се е явил, за да си го получи, а и не е представил банкова сметка, ***, а към настоящия момент същото му е изплатено посредством пощенски запис. Претендира разноски.
В съдебно заседание ищеца, лично и чрез своя процесуален представител поддържа исковете, по съображенията в исковата молба. Поискал е и съдът е допуснал изменение в размера на предявените исковете, а именно по иска по чл. 221, ал. 1 КТ, чрез намаление на размера му от първоначално претендираната сума 550,00 лв. до размер на сумата 519,19 лв..
В съдебно заседание ответникът, чрез процесуалния си представител оспорва исковете по изложените в отговора доводи. В писмена защита излага подробни съображения в подкрепа на доводите в отговора.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и прецени събраните по делото доказателства, прие за установено следното от фактическа страна:
Установява се от трудов договор № 149 от 21.06.2019 г., че ищеца е работил в ответното дружество, на длъжност „шофьор”, като ответника се е задължил да заплаща на ищеца по 600,00 лева основно месечно трудово възнаграждение и допълнително възнаграждение 0,6%.
От уведомление от ищеца до ответника от 03.02.20 г. и известие за доставяне от 05.02.20 г., е видно, че ищеца е заявил на ответника, че на осн. чл. 327, т. 2 КТ, прекратява трудовия договор между страните, едностранно без предизвестие, поради забавяне изплащането на трудовото му възнаграждение.
От известие за доставяне от 07.05.20 г. и от покана – потвърдително за паричен превод от 29.04.20 г., е видно, че е заплатена на ищеца с пощенски запис обща сума в размер 810,36 лв., включваща работна заплата за месеците август 2019 г. и септември 2019 г., а също и обезщетение по чл. 224 КТ.
От уведомително писмо изх. № 13/10.02.2020 г. от ответника до ищеца, е видно, че с писмото се иска даване в 3 – дневен срок на обяснения от ищеца във връзка с неявяването му на работа от 11.09.19 г. до момента на писмото.
От заповед № 27/19.02.2020 г. на законния представител на „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, се установява, че същия на основание чл. 195, ал. 1 КТ вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ, при спазване разпоредбите на чл. 193, ал. 3 КТ, уволнява дисциплинарно ищеца затова, че не се явява на работа от 11.09.2019 г. до издаване на заповедта. Посочено е че ищеца нееднократно е търсен по телефона за да даде писмени обяснения за неявяването си на работа, като за целта му е изпратено и писмено уведомление от 10.02.20 г..
От заповед № 29/21.02.2020 г. на законния представител на „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, се установява, че на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и заповед за дисциплинарно уволнение № 27/19.02.2020 г. е прекратено трудовото правоотношение с ищеца затова, че не се явява на работа от 11.09.2019 г. до издаване на заповедта. Посочено е че лицето има право на обезщетение по чл. 224 – за 6 дни неползван платен годишен отпуск.
Представени са и други неотносими
към правния спор по настоящото дело писмени доказателства.
Установяват се от заключението на вещото лице по събраната съдебно - счетоводна експертиза, следните обстоятелства: на ищецът е начислено трудово възнаграждение за август 2019 г. в размер на сумата 494,90 лв. и за септември 2019 г. в размер на сумата 167,23 лв., общо за двата месеца сумата 662,13 лв. /чиста сума за получаване/; във ведомостта за начислени и изплатени заплати за февруари 2020 година на ищецът е начислено обезщетение по чл. 224 от КТ в размер на сумата 148,23 лв./чиста сума за получаване/; начисленото трудово възнаграждение за август и септември 2019 г. и начислено обезщетение по чл. 224 от КТ, общо в размер на сумата 810,36 лв. са изплатени на ищеца с пощенски запис от 29.04.2020 година; брутното трудово възнаграждение за определяне евентуално дължимо от ответника обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ е в размер на сумата 632,40 лв., след спадане на дължимите суми за осигуровки и ДОД, остава чиста сума за получаване 519,19 лв.; обезщетение по чл. 221, ал. 1 от КТ не е начислявано и не е изплащано.
От показанията на свидетеля М. Я., син на ищеца и в граждански спор с ответника, преценени по реда на чл. 172 ГПК от съда, с оглед на всички други данни по делото, предвид възможната му заинтересованост, се установява следното: свидетеля работил миналата година при ответника, заедно с баща си; прекратили договорите си и двамата по един и същ начин, защото не желаели да работят повече; дължало им се трудово възнаграждение и това било причината да прекратят договорите; преди това свидетеля не бил търсен от никой от фирмата за работа или обяснения, от много време не го търсили, от месеци, спряли да им дават задачи; тези месеци седяли, не работили; свидетеля не бил ходил в предприятието след 9 септември, защото сметнал, че не е нужно да ходи вече след обира, при който му взели парите - февруари месец 2019 г., тогава изчезнали пари при курс на свидетеля; свидетеля не се явил на работа, защото не желаел да работи там; станал конфликт с ръководството, като станал друг обир на баща му, работодателят казал, че се изисква да се възстанови сумата; шефът на фирмата не бил заявявал на свидетеля, че няма да разчита на него и баща му като шофьори.
От показанията на свидетелката Н.М., се установява следното: свидетелката работи като служител „Човешки ресурси“ при ответника; запозната е с трудовото правоотношение на И.Я.; търсен бил многократно; спрял да се явява на работа от 09.09.2019 г.; многократно го търсили за даване на обяснения - свидетелката и колегите от логистиката; ищеца нито вдигал телефон, нито идвал на място в офисите на фирмата, за да даде обяснения защо не се явява на работа, след което му било пуснато писмо за даване на обяснения със срок, но също не се явил; пристъпили към съответните действия, за да решат трудово-правните отношения между страните - заповед за дисциплинарно наказание и след това дисциплинарното наказание уволнение; трудовите възнаграждения били начислени и многократно в писмата, които му писали, бил уведомен ищеца, че възнаграждението му се намира във фирмата и той може да дойде и да си ги получи; практиката за изплащане на трудовите възнаграждения при ответника била след представяне на банкова сметка ***ат по ведомост с подпис или РКО, трябвало да има удостоверение от банката, за да са сигурни, че е банковата сметка на съответното лице; парите на ищеца били изплатени с пощенски запис, тъй като не успяли да го открият; ищеца никога не представял банкова сметка; ***о с конфликт с работодателя – конфликтът бил след като преди една седмица били изчезнали пари от плащания на превозваната стока, която ищеца трябвало да закара; той трябвало да отчете във фирмата на касата тези парични средства, които били от доставка на клиенти.
При така установените обстоятелства
съдът прие следното от правна страна:
По иска с правно основание чл. 344,
ал. 1, т. 1 КТ.
Предявеният иск е неоснователен.
За да се отхвърли предявения иск, като неоснователен следва с оглед правилата за разпределяне на доказателствената тежест по иска работодателя – ответник да установи, че законосъобразно е упражнил правото си да прекрати трудовия договор и, че е налице именно използваното от работодателя основание за прекратяване.
Дисциплинарното нарушение е виновно, противоправно човешко деяние. Съгласно разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ, дисциплинарното наказание се налага с мотивирана заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението и кога е извършено, наказанието и законният текст, въз основа на който се налага.
В конкретния случай, заповедта за уволнение съответства на изискванията на горецитираната правна норма досежно реквизитите й. Посочен е ясно нарушителят – ищеца. Посочено е наказанието – уволнение и законният текст въз основа на който се налага – чл. 195, ал. 1 КТ вр. чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ.
Доводите на ищеца относно прекратено трудово правоотношение на осн. чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ и невъзможност за провеждане на дисциплинарно производство по вече прекратено трудово правоотношение са неоснователни. Предпоставките и спецификите на прекратяването на трудовото правоотношение по посочената норма са изяснени в практиката на ВКС. Когато работникът упражни добросъвестно потестативното си право да прекрати трудовото правоотношение с едностранно изявление без предизвестие, трудовото правоотношение се прекратява с достигането на изявлението до работодателя. В този случай е без правно значение дали работникът е притежавал това потестативно право или не го е притежавал, защото не са налице съответните предпоставки на чл. 327 КТ, без значение е и дали е забавено изплащането на трудовото възнаграждение или не е, в хипотезата на чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ. При добросъвестно упражняване на потестативното право от работникът трудовият договор се прекратява, а работникът отговаря за вредите, които е причинил на работодателя. В такъв случай работодателят не може да прекрати вече прекратеното трудово правоотношение. Трудовото правоотношение обаче не се прекратява, ако работникът злоупотреби с правото си по чл. 327 КТ, например за да избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, което е извършено преди отправянето на едностранното изявление. В горният смисъл е трайната практика на ВКС - решение № 289 от 18.11.2014 г. по гр. д. № 1289/2014 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, определение №1071 от 15.10.2010 г. по гр. дело №562/2010 г. на ВКС, IV г.о., решение №144 от 23.02.2010 г. по гр. дело № 3101/2008 г. на ВКС,V г.о. и определение № 979 от 19.10.2017 г. по гр. д. № 2008 / 2017 г. на Върховен касационен съд, 4-то гр. отделение. По делото еднозначно се установи от събраните свидетелски показания, че ищеца не се е явявал на работа от 11.09.2019 г. до издаване на заповедта, поради което и в съответствие с горните положения в практиката на ВКС следва да се приеме, че уведомлението за прекратяване на трудовия договор от същият, връчено на ответника на 05.02.20 г., не е породило целените правни последици. Този извод се налага, предвид, че изпращането на уведомлението за прекратяване на трудовия договор от ищеца представлява злоупотреба с право от страна на работника, тъй като същото е осъществено за да се избегне налагането на дисциплинарно наказание за нарушение, извършено преди отправянето на едностранното изявление.
Неоснователни
са доводите на ищеца за изтекъл двумесечен срок по чл. 194 КТ за търсене на
дисциплинарна отговорност и преклудиране възможността на работодателят за това,
предвид, че ищеца неправилно приема за начало на този срок 13.09.2019 г.. В
практиката си ВКС приема, че при продължавано нарушение, извършено не
еднократно, а чрез повтарящи се действия през определен период от време, като
обсъжданото по настоящото дело,
моментът на извършването му е целият период до прекратяване на действията или
бездействията, осъществяващи нарушението. Дори и последните два месеца от
продължаваното нарушение биха могли да са достатъчни, за да обосноват тежест,
съответна на наложено наказание дисциплинарно уволнение. В горният смисъл е
практиката на ВКС - определение № 763 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 2523 / 2018
г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. отделение и решение № 416 от 19.12.2012
г. по гр. д. № 150/12 г. на ВКС, трето г.о., споделена и от настоящия състав. С
оглед изложеното се установи, че не са изтекли
сроковете по чл. 194, ал. 1 КТ до налагане на наказанието. Двумесечния
срок от откриване на нарушението е спазен, спазен е и едногодишният срок от
извършване на нарушението.
Неоснователни са и доводите на ищеца основани на наличие на втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение. Разпоредбата на чл. 195, ал. 1 КТ изисква дисциплинарното наказание да бъде наложено с мотивирана писмена заповед, в която се посочват нарушителят, нарушението, кога е извършено, наказанието и законовият текст, въз основа на който се налага. От друга страна, разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ предвижда, че работодателят прекратява трудовият договор без предизвестие, когато работникът или служителят бъде дисциплинарно уволнен. Анализът на тези две правни норми сочи, че липсва изрично законово изискване за издаване на две заповеди – една за налагане на дисциплинарно наказание, и втора – за прекратяване на трудовото правоотношение. Поради това издаването само на една заповед, с която се налага дисциплинарното наказание “уволнение” е напълно достатъчно, за да се приеме, че трудовото правоотношение е прекратено по дисциплинарен ред. Няма обаче пречка работодателят да издаде и втора заповед за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, както е сторено по настоящото дело. Това обаче не означава, че той е бил задължен да извърши това. Характерът на тази втора заповед ще има само констативен характер, тъй като връчването на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание “уволнение” ще произведе ефекта на прекратяване на трудовото правоотношение. Когато обаче работодателят издаде само заповед, основаваща се на разпоредбата на чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, той прекратява трудовото правоотношение по дисциплинарен ред именно с тази заповед. В горният смисъл е практиката на ВКС - решение № 43 от 10.02.2014 г. по гр. д. № 4082/2013 г. на Върховен касационен съд, Четвърто гражданско отделение, с която настоящия състав се солидаризира напълно.
Установи се по делото и липса на нарушение на разпоредбата на чл. 193, ал. 1 КТ, доколкото по делото не се спори, че обяснения са искани на ищеца, напротив в исковата молба се признава, че такива са искани с получено на 12.02.2020 г. уведомително писмо изх. № 13/10.02.2020 г..
За да е налице основанието по чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ за упражняването на потестативното право на работодателя за прекратяване на трудово правоотношение с работник или служител без предизвестие до него, трябва да е налице тежко нарушение на трудовата дисциплина. Правилна е преценката на работодателя, че нарушението следва да се накаже с най – тежкото наказание - уволнение, съобразно критериите по чл. 189, ал. 1 КТ, предвид конкретната тежест на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено, поведението на работника и формата на вината. Нарушението е и сред примерно посочените в чл. 190 тежки нарушения на трудовата дисциплина.
Налице е и материалноправното основание за упражняване правото на уволнение на работодателя по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ - неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. Установи се от показанията на свидетелите Я. и М., че след 9 септември 2019 г., ищеца не се е явявал на работа. Установеното поведение на ищеца - неявяване на работа за период от няколко месеца без съмнение осъществява предвиденото в посочената норма неявяване на работа в течение на два последователни работни дни. В обобщение съдът намира, че предявеният иск за признаване на уволнението на ищеца за незаконно и отмяната му е неоснователен и следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 221, ал. 1 КТ.
Неоснователността на акцесорния иск по чл. 221, ал. 1 КТ е обусловена от неоснователността на главния иск за признаване на уволнението за незаконно и неговата отмяна, доколкото по същия се установи, че не е настъпило прекратяване на трудовото правоотношение от работника или служителя без предизвестие и съответно на последния не му са дължи обезщетение от работодателя по посочената норма, поради което и този иск за сумата 519,19 лв., следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 128, т. 2 КТ.
За основателността на предявения иск по чл. 128, т. 2 КТ следва ищеца да докаже наличието на следните предпоставки: трудово правоотношение между него и ответника; изпълнение на задължението за предоставяне на работна сила от ищеца; а също и размера на дължимото възнаграждение. От друга страна, работодателят следва да докаже, че е погасил задълженията си за трудово възнаграждение.
За исковия
период не се спори по отношение наличието на трудово правоотношение между
страните и изпълнението на задължението за предоставяне на работна сила от
ищеца. Установи се от заключението на вещото лице по съдебно - счетоводната
експертиза и размерът на дължимото на ищеца трудово възнаграждение за месец август
2019 г. - сумата 494,90 лв. и за месец септември 2019 г. - сумата 167,23 лв.
или общо за двата месеца сумата 662,13 лв. /чиста сума за получаване/, установи
се и заплащането на тази сума на ищеца с пощенски запис от 29.04.2020 г., след
завеждане на исковата молба по настоящото дело на 07.04.2020 г..
По доводите
на ответника в писмената защита в подкрепа на тезата, че задължението за
заплащане на трудово възнаграждение е търсимо, съдът намира, че местоизпълнението на това задължение е предприятието (чл. 270, ал. 1 КТ),
като то се изплаща лично на работника или служителя по ведомост или срещу
разписка, поради което то действително е търсимо, а не носимо, като това е без значение по иска за
отмяна на уволнението, предвид възприетотото в цитираната по – горе при
разглеждане на този иск практика на ВКС, съобразно която е без значение дали е
забавено изплащането на трудовото възнаграждение или не е, в хипотезата на чл.
327, ал. 1, т. 2 КТ.
Единствено при изключението, предвидено в чл. 270, ал. 3, изр. 2 КТ (ако по
искане на работника възнаграждението се изплаща по банков път) задължението е
носимо. Следователно, служителят следва да се яви в предприятието, за да получи
трудовото възнаграждение, а ако не го направи се счита, че той неоправдано не
приема предложеното му от работодателя изпълнение и не дава необходимото
съдействие за изпълнението, в който случай е налице забава на кредитора по
смисъла на чл. 95 ЗЗД. В тази хипотеза, за да се освободи от задължението си,
длъжникът следва да предприеме действията по чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, а
именно да изпълни паричното си задължение чрез влагане на сумата по сметка в
банка на името на кредитора, за което не е необходимо разрешение на съд. До
предприемане на действията по чл. 97, ал. 1 ЗЗД длъжникът не може да се ползва
от предвиденото в чл. 96 ЗЗД освобождаване от последиците на собствената си
забава. В конкретния случай ответникът не твърди да е предприел действията по
чл. 97, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, като едва в хода на делото е изплатил на ищеца чрез пощенски запис
процесните суми. Следователно, същият не се е освободил от последиците на
собствената си забава, включително и от дължимост на ищеца на разноски при отхвърляне, поради плащане в хода на делото на иска за трудово възнаграждение, тъй като не е
налице хипотезата на чл. 78, ал. 2 ГПК - ответникът е бил в забава към момента
на предявяване на иска, от последиците на която не се е освободил по реда на
чл. 97, ал. 1 ЗЗД, поради което е дал повод за завеждане на делото.
С оглед изложеното, предвид погасяването чрез плащане в хода на делото на претендираната парична сума до размер на сумата 662,13 лева и неоснователност на претендираната парична сума за разликата над сумата 662,13 лева до сумата 700,00 лева, тази претенция следва да се отхвърли.
По иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ.
Установи се от заключението на вещото лице по събраната съдебно - счетоводна експертиза, че на ищецът е начислено обезщетение по чл. 224 от КТ в размер на сумата 148,23 лв./чиста сума за получаване/, установи се и заплащането на тази сума на ищеца с пощенски запис от 29.04.2020 г., след завеждане на исковата молба по настоящото дело на 07.04.2020 г.. С оглед изложеното, предвид погасяването чрез плащане в хода на делото на претендираната парична сума от 130,00 лева, тази претенция следва да се отхвърли.
Относно разноските, предвид отхвърлянето на исковете в една част, като неоснователни, а в друга част поради настъпил в хода на делото факт - погасяване на част от задължението, съдът намери, че на основание чл. 78, ал. 1 ГПК и по аргумент от чл. 78, ал. 2 ГПК, ответникът дължи на ищеца направени по делото разноски, в размер на сумата 116,75 лева, а на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищеца дължи на ответника разноски, в размер на сумата 375,90 лева. На основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответникът следва да плати в полза на РС – Севлиево държавната такса в размер на 100,00 лева, от заплащането на която ищеца е освободен, както и направените от бюджета на съда разноски за възнаграждение на вещо лице в размер на 200,00 лева.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.М.Я. срещу „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П. обективно съединени искове, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ и чл. 221, ал. 1 КТ, за признаване на уволнението на ищеца за незаконно и за отмяна на уволнението, извършено със заповед № 27/19.02.2020 г., и заповед № 29/21.02.2020 г. и за присъждане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие, в размер на сумата 519,19 лева, като неоснователни.
ОТХВЪРЛЯ предявените от И.М.Я., срещу „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П. обективно съединени искове, с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ и чл. 128, т. 2 КТ, за присъждане на: обезщетение за неизползуван платен годишен отпуск в размер на сумата 130,00 лева, като погасен чрез плащане; неизплатено трудово възнаграждение за месец август 2019 г. и месец септеври до 10.09.2019 г., в ЧАСТИТЕ: до размер на сумата 662,13 лева, като погасен чрез плащане, и като неоснователен за разликата над сумата 662,13 лева до сумата 700,00 лева.
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П., да заплати на РС – Севлиево сумата 100,00 лева за дължимата държавна такса по исковете и платено от бюджета на съда възнаграждение на вещо лице в размер на сумата 200,00 лева.
ОСЪЖДА „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча"
№ 1, представлявано от В.Ц.П. да заплати на И.М.Я., с ЕГН **********,*** сумата
116,75 лева за разноски по делото.
ОСЪЖДА И.М.Я., с ЕГН **********,*** да
заплати на „ДЕАРИ ФУУД БЪЛГАРИЯ"АД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление гр. Севлиево, ул. „Мармарча" № 1, представлявано от В.Ц.П. сумата
375,90 лева за разноски по делото.
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Габровския окръжен съд.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: