№ 1098
гр. Плевен, 17.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на шестнадесети юли през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Светла Илм. Замфирова
при участието на секретаря Дарина В. Димитрова
като разгледа докладваното от Светла Илм. Замфирова Гражданско дело №
20244430106930 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното: Делото е образувано по подадена
искова молба от Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: ***, чрез ЕАД Е. И.,
булстат **********, със съдебен адрес: *** против „КРЕДИ ЙЕС" ООД, ЕИК
**********, със седалище и адрес на управление: *** с на първи иск: 2233
лева; Цена на втори иск: 50 лева, с правно основание чл. 26 от ЗЗД и чл. 55
ЗЗД. С депозирания иск ищецът желае провъзгласяване нищожността на
Договора за паричен заем с № ********** сключен на 07.08.2023г. В исковата
молба се посочва, че Договорът за кредит № 0**********/ 07.08.2023г., е
нищожен като противоречащ на принципа на добрите нрави, заобикалящ
материалноправните изисквания на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, накърняващ
договорното равноправие между страните и нарушаващи предпоставките на
чл. 11, т. 9 и 10 от ЗПК, относно същественото съдържание на
потребителските договори за кредит Твърди се, че ответникът дължи да върне
на ищцата сумата от 50 лева, недължимо платена по договор за кредит №
**********/ 07.08.2023г. поради нищожността на договора за кредит, ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата.
В срока по чл. 131 от ГПК е депозиран писмен отговор от ответната
страна, като се оспорва искът.
Съдът, като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за безспорно от
правна и фактическа страна следното:
1
Безспорно е, че на 07.08.2023 г. Л. В. С. е сключила с ответното
дружество договор за кредит, по силата на който са и предоставени в
собственост заемни средства в размер на 1000 лева, при годишен процент на
разходите - 48,081%.
Депозираният иск е допустим, но изцяло недоказан и неоснователен,
поради следните съображения:
Ищецът не е доказал, че клаузите на договора противоречат на добрите
нрави и императивните разпоредби на ЗПК. Ищецът е кредитополучател,
който е сключил с дружеството „КРЕДИ ЙЕС” ООД договор за паричен заем
№ ********** на 07.08.2023г., при общи условия и предоставена съответна
информация в стандартния европейски формуляр. Договорената сума от 1 000
лв. е получена от кредитополучателя, за което той е подписал РКО от
07.08.2023г. От страните е уговорено връщането й на 11 месечни погасителни
вноски от по 110.06 лв.. Едновременно с това е посочен и размерът на
погасителната вноска от по 203лв. месечно, в който размер е включена и
дължимата неустойка, при липса на представено обезпечение, видно от
приложения към договора погасителен план. Страните са постигнали съгласие
за фиксиран месечен лихвен процент от 3. 330% и годишен процент на
разходите от 48.081%. Уговорено е и предоставяне от страна на
кредитополучателя обезпечение в 3-дневен срок от сключване на договора,
изразяващо се в осигуряване на 1 поръчител и 2 ипотека или особен залог или
банкова гаранция или ценна книга, като при неизпълнение се дължи неустойка
в размер на 1 022.32 лв. /чл. 8 вр. чл. 6 от договора вр. чл. 10, ал. 2, т. 1 от ОУ/.
Според чл.11, ал.1, т,10 ЗПК, договорът за потребителски кредит
следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при
изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение
№ 1 начин, а съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал.1, чл. 11, ал. 1, т.7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т.7-9, договорът за
потребителски кредит е недействителен. Ищцата обосновава становището си
за недействителност на договора за кредит именно с неспазването на чл. 11,
ал.1 т.10 ЗПК, поради посочването в договора на ГПР от 48.081 %, който не
съответства на действителния такъв, тъй като последният го надвишава. Това
превишение на ГПР не представлява основание за недействителност на целия
2
договор с оглед разпоредбата на чл. 19, ал.5 ЗПК, според който клаузите, които
увеличават ГПР над нормата по ал. 4 се явяват нищожни без тази нищожност
да се отразява на валидността на останалата част от договора. В конкретния
случай условието по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на ГПР по договора
за заем е спазено, а дължимите суми за лихва и неустойка за неосигуряване на
обезпечение са ясно посочени в погасителния план и са включени в размера на
месечната погасителна вноска, която заемателят следва да заплаща на своя
съконтрахент за уговорения срок. При тези данни става ясно, че правото на
потребителя да бъде отнапред осведомен за плащанията по кредита не е
нарушено, така, че защитата му против незаконосъобразните клаузи следва
да се осъществи чрез съобразяване на тяхната нищожност, а не чрез обявяване
недействителността на целия договор за кредит заради един реквизит, чието
некоректно отразяване се компенсира от наличието на достатъчно
информация за плащанията, които длъжникът следва да предприеме.
Всъщност процентът на ГПР не е този, с който се олихвява главницата по
кредита, поради което неговата стойност има ориентировъчно значение, тя
първоначално се изчислява въз основа на допускания, които е възможно да не
се реализират, докато конкретните, реални задължения на потребителя се
определят от отделните уговорени плащания /лихви, такси, застраховки,
допълнителни услуги и т.н./ Ако се приеме, че неправилното посочване на
ГПР в договора за кредит представлява основание за неговата
недействителност, биха останали без приложение разпоредбите на чл. 19, ал.5
и ал.6 от ЗПК, които регламентират нищожността на клаузите, с които се
надвишава максималния ГПР и последиците от тази нищожност, която не се
отразява върху валидността на самия договор и той продължава да се прилага
без тях. В подобен смисъл е и решение на СЕС по дело № С-453/10, в което е
прието, че целта която законодателят на Съюза иска да постигне с Директива
93/13 /транспонирана в ЗЗП/, е да се възстанови равновесието между страните
по потребителските договори, като същевременно по принцип се запази
валидността на договора като цяло, а не да бъдат обявени за недействителни
всички договори, които съдържат неравноправни клаузи. В решението е
прието, че правната сигурност на стопанската дейност е основание за
обективен подход при тълкуването на разпоредбите за неприлагането на
неравноправните клаузи, вместо критерий за тяхното тълкуване да бъде по-
благоприятното положение на потребителя. В същото решение е прието, че
3
търговска практика, състояща се в посочването в договор за кредит на по-
нисък от действителния ГПР, трябва да се окачестви като заблуждаваща по
смисъла на чл. 6, параграф 1 от Директива 2005/29, доколкото подтиква или е
възможно да подтикне средния потребител да вземе решение за сделка, което
в противен случа не би взел. Установяването на нелоялния характер на такава
търговска практика представлява един от елементите, на които по силата на
чл. 4, параграф 1 от Директива 93/13 компетентният съд може да основе
преценката си за неравноправния характер на договорните клаузи относно
цената на отпуснатия на потребителя кредит.
Тази констатация не се отразява непосредствено на преценката от
гледна точка на чл. 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на
сключения договор за кредит. Самият ЗЗП не обвърза констатирането на
нелоялни търговски практики с невалидност на сключените въз основа на тях
потребителски договори, вместо което чл.68м ЗЗП предвижда, че когато по
заповед за забрана на прилагането на нелоялна търговска практика на
председателя на Комисията за защита на потребителите има влязло в сила
решение на Върховния административен съд, което я потвърждава, заповед,
която не е обжалвана в законовия срок или жалбата срещу нея е оттеглена,
потребителят има право на намаляване на цената или да развали договора с
търговеца, сключен в резултат на използваната нелоялна търговска практика и
да претендира обезщетение за претърпени вреди по общия ред. Отделно от
това, от решението на СЕС по дело № С-453/10 става ясно, че констатирането
на нелоялна търговска практика е един от елементите, въз основа на който
следва да се извърши преценка за неравноправния характер на конкретна
договорна клауза, а не за недействителността на целия потребителски договор.
Целта на потребителската защита е да се възстанови равновесието в правата и
възможностите на по-силната и по-слабата страна в правоотношението, без да
се засяга правната сигурност на стопанската дейност и да се допуска
дисбаланс в обратната посока, което именно би се получило ако почти всички
потребители на бързи кредити в страната ги ползват безвъзмездно поради
недействителността на договорите им за кредит. Поради изложените
аргументи, липсват причини, поради които неправилното посочване на ГПК
в договора за кредит да се квалифицира като основание за неговата
нищожност, тъй като то представлява нелоялна търговска практика /когато
посоченият в договора ГПР е по-нисък от действителния такъв/, която се
обвързва от закона в правни последици, различни от недействителност на
договора за потребителски кредит. Според решението на СЕС нелоялната
търговска практика е критерий за установяване на неравноправни договорни
клаузи, каквито според чл. 145, ал. 2 ЗЗП не могат да бъдат клаузите,
определящи цената на стоката /в случая възнаградителната лихва/, при
условие че тези клаузи на договора са ясни и разбираеми. В конкретния случай
плащанията по кредита са дефинирани по ясен начин и няма причина
кредиторът да търпи санкция, че е посочил неточно в договора разходите на
своя клиент. По същия начин са неоснователни твърденията и аргументите на
ищцата, че освен цифровото изражение на ГПР, договорът следвало да
съдържа описание на всички разходи, които го формират - чл. 11, ал.1, т. 10
ЗПК не съдържа изискване за изброяване на отделните разходи, включени в
ГПР, като условие за валидността на договора за кредит, поради което липсват
основания за допълнителното разширяване на кръга от нарушения,
4
обосноваващи недействителност на договора съгласно чл. 22 ЗПК. Също така
е неоснователен доводът на ищцата за нищожност на договора за кредит,
поради уговарянето на възнаградителна лихва в размер, надвишаващ
трикратния размер на законната лихва. В конкретния случай размерът на
договорната лихва е съобразен със законовото ограничение по чл. 19, ал.4
ЗПК, поради което клаузата за нейното начисляване не би могла да
противоречи на общоприети етични и морални норми, тъй като същите са
съобразени от законодателя при създаването на правната норма и не могат да
служат като основание за неприлагането на последната. Конкретната стойност
на възнаградителната лихва е въпрос на индивидуално договаряне между
страните в рамките на предписания от закона предел на морална допустимост,
който не би могъл да се стеснява допълнително от съда по нравствени
критерии, които законодателят при приемането на закона вече е съобразил. Не
е основателно и становището на ищцата, че размерът на възнаградителната
лихва също бил неточно отразен в договора за кредит, поради
несъобразяването на възнаградителния характер на дължимия разход за
неустойка, което също обосновало недействителност на договора за заем на
основание чл. 22 във вр. счл. 11, ал.1 т.9 ЗПК. Лихвеният процент по кредита е
такъв, какъвто е уговорен в чл. 3 то договора за кредит и съответно той не би
могъл да е правилно или грешно отразен освен при допускане на грешка по
смисъла на чл. 28 ЗЗД, каквато хипотеза не се поставя за разглеждане в
настоящото производство. Евентуалното наличие на други клаузи по договора
за кредит, целящи повишаването на разходите по кредита, следва да се
коментират през призмата на евентуално заобикаляне на закона по смисъла на
чл. 19, ал.5 ЗПК, а не да се разсъждава, че те, неясно защо, би следвало да
обхванат от друга уговорка между страните и да се инкорпорират в размера на
друго вземане, неизвършването на което по удивителен начин да доведе до
нищожност и на двете вземания, а по възможност и на целия договор за
кредит, при това без ЗПК да поставя изисквания за „точност" на уговорения
лихвен процент. ГПР не представлява договорна клауза, обективираща
насрещната престация на длъжника по договора за кредит, а единствено
предварително изчисление на общите разходи по кредита на база на
конкретните договорни клаузи, които предвиждат такива. Поради тази
причина не би могла да се коментира валидност или невалидност на ГПР в
смисъла на чл. 19, ал. 5 ЗПК и точно затова тази законова норма обявява за
нищожни клаузите в договор, надвишаващи определените нива по чл. 19, ал.4
от ЗПК, а не самото изчисление на тези разходи, сборът на разходите, а също
така не и всички клаузи, предвиждащи разходите, от които този сбор е
формиран, или пък на целия договор. Чл. 19, ал.4 и ал. 5 ЗПК не придават на
ГПР естеството на математическа задача, чието неправилно решаване да се
санкционира с невалидност на договора за кредит, а единствено представляват
средство за установяване на равновесие в правата и задълженията на страните
по кредитното правоотношение, така че кредитополучателят да получи кредит
при сравнително поносими лихвени условия, а кредиторът- възнаграждение за
временното предоставяне в заем на финансовия си ресурс.
Годишният процент на разходите на заема е фиксиран, а именно 48.081
%. Той не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на Министерския
съвет на Република България /по арг. отчл.19, ал.4 от ЗПК/- основния лихвен
процент на Българската народна банка в сила от 1 януари, съответно от 1 юли,
на текущата година плюс 10 процентни пункта /в този смисъл Постановление
№ 426 от 18.12.2014г. за определяне размера на законната лихва по
просрочени парични задължения/.
5
С оглед предвиденото в чл.19, ал.2 и ал.З от ЗПК, годишният процент
на разходите по кредита се изчислява по формула, отразена в приложение №1
към закона, като се вземат предвид посочените в него общи положения и
допълнителни допускания. Във формулата не се включват разходите, които
потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит.
С оглед на всичко изложено, процесният договор напълно отговаря на
изискванията на чл. 10 ЗПК и не е в противоречие с тях. Спазени са
изискванията на посочените разпоредби. Договорът е изготвен на разбирам
език. Всички параметри по него са изчислени към момента на сключването му
и са посочени по ясен и четлив начин, съгласно изискванията на ЗПК. В него е
посочен общия размер на заема, условията за усвояването му, лихвения
процент, ГПР, общата сума, дължима от ищеца.
Поради изложените причини предявеният иск за обявяване
недействителността на процесния договор за кредит е неоснователен. При
този изход на делото, разноските в производството се възлагат на ищеца.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения иск от Л. В. С., ЕГН **********, с адрес: ***,
чрез ЕАД Е. И., булстат **********, със съдебен адрес: *** против „КРЕДИ
ЙЕС" ООД, ЕИК **********, със седалище и адрес на управление: *** с на
първи иск: 2233 лева; Цена на втори иск: 50 лева, с правно основание чл. 26 от
ЗЗД и чл. 55 ЗЗД , като неоснователен .
ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, Л. В. С., ЕГН **********,
с адрес: ***, чрез ЕАД Е. И., булстат **********, със съдебен адрес: *** да
заплати в полза на РС – Плевен, направените разноски за държавна такса в
размер на 91,32 лв. и възнаграждение на вещо лице в размер на 250 лв
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Плевен: _______________________
6