№ 31522
гр. София, 25.07.2025 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 31 СЪСТАВ, в закрито заседание на
двадесет и пети юли през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ
като разгледа докладваното от МИРОСЛАВ В. СТОЯНОВ Гражданско дело
№ 20241110177107 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 130 ГПК.
Образувано е по искова молба на И. С. срещу „*************“ ЕАД, с която е
предявен иск по чл. 439 ГПК вр. чл. 22 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за прогласяване
нищожността на договор за потребителски заем № **********/09.08.2022 г. поради
неправилно посочване на ГПР, вземанията по който договор ищецът е разпоредено да
заплати на ответника въз основа на влязла в сила като необжалвана заповед за
изпълнение по чл. 417 ГПК по ч.гр.д.№ 16539/2023 г. на СРС, във връзка с която е
образувано изп.д. № 186/2023 г. на ЧСИ С.А..
Съдът, като съобрази данните по делото, намира следното:
Ищецът твърди, че по силата на процесния договор получил заемната сума от
4 800 лв., но се задължил да върне на ответника суми за застрахователна премия,
трансформирани в обща главница по кредита от 6 421,08 лв. с начисляване на
договорна лихва в съответен размер. При липса на погасяване на дълга кредиторът се
снабдил с процесната заповед за изпълнение. Поддържа, че процесният договор е
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради неправилно посочване на
ГПР по договора, в който следвало да бъдат включени сумите за застрахователни
премии, при което ГПР би надвишил максимално допустимия размер по чл. 19, ал. 4
ЗПК и била налице заблуждаваща търговска практика по чл. 68д ЗЗП.
Недопустимо е потребителите да предявяват претенции и да заявяват
възражения в последващо съдебно производство, след като са имали възможността да
изчерпят всичките си възражения относно неравноправния характер на съответни
клаузи в потребителските договори в рамките на производството по чл. 422 ГПК,
инициирано от кредитодателя на потребителския кредит срещу същия потребител
(Определение от 01.06.2023 г. по ч.т.д. № 623/2023 г. на ВКС, I т. о.; Определение №
215 от 22.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. № 372/2023 г., I т. о.; Определение № 342 от
24.07.2019 г. на ВКС по ч. т. д. № 801/2019 г., I т. о.; Определение № 913 от 28.04.2023
г. на ВКС по гр. д. № 3973/2022 г., IV г. о.; Определение № 195 от 23.03.2022 г. на ВКС
по гр. д. № 2648/2021 г., IV г. о.; Определение № 350 от 1.10.2020 г. на ВКС по ч. гр. д.
№ 2200/2020 г., IV г. о.; Определение № 120 от 9.03.2018 г. на ВКС по ч. т. д. №
276/2018 г., I т. о.).
С Решение от 17 май 2022 година по съединени дела C-693/19 и C-831/19
(SPV Project 1503 Srl и Dobank SpA срещу YB и Banco di Desio e della Brianza SpA и
др. срещу YX и ZW) голям състав на СЕС е разгледал хипотеза на влязло в сила
решение поради неподадено възражение в заповедното производство, а решение по
дело C-869/19 касае правата на потребителя във висящо въззивно производство и в
него липсват постановки относно последващо оспорване на вземанията, за които е
1
издадена заповедта за изпълнение.
С Решение на Съда (голям състав) от 17 май 2022 година по дело C-600/19
(МА срещу Ibercaja Banco SA) също не е съобразено с настоящата хипотеза,
доколкото отново касае защита на длъжника в изпълнително производство, което
включва в себе си елементи и на заповедно производство, а не исково производство,
последващо вече влязло в сила решение, с което е установено задължението на
длъжника към кредитора му – банка. Според т. 42 от горецитираното решение
защитата на потребителя не е абсолютна, в частност правото на Съюза не налага на
националната юрисдикция да не прилага вътрешните процесуалноправни норми, които
придават на дадено решение сила на пресъдено нещо, дори ако това би позволило да
се отстрани допуснато с въпросното решение нарушение на разпоредба от Директива
93/13 независимо от естеството на това нарушение.
В т. 39 от същото решение съдът е изложил принципите, които националните
юрисдикции следва да съобразят при осигуряване ефективна защита на потребителите
според изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 –
принцип на равностойност и принцип на ефективност, като според т. 44 от решението
при спазването на принципа на ефективност трябва да се държи сметка за мястото на
процесуалните норми с оглед на цялото производство, неговия ход и неговите
особености и ако е необходимо, да се вземат под внимание принципите, които стоят в
основата на националната правораздавателна система, като принципа за гарантиране
на правото на защита, принципа на правната сигурност и правилното развитие на
производството, като не може да се стига до това съдът изцяло да компенсира
пълната пасивност в процеса на съответния потребител. Допълнителен аргумент
за неотносимост на релевираното решение се извежда от внимателен анализ на
националната правна уредба, провокирала отправяне на преюдициалното запитване,
предмет на дело C-600/19 на СЕС. Въпросните норми от Закон 1/2000 за Гражданския
процесуален кодекс на Испания регламентират вид изпълнително производство, което
включва в себе си елементи на заповедно производство, въвеждащи служебно
задължение на съда по изпълнението да провери неравноправния характер на клаузи в
договор, съответстващ на нормите на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК и чл. 419, ал. 3 ГПК,
преди да допусне и пристъпи към принудително изпълнение върху ипотекиран имот.
Установителните искове, визирани в диспозитива на решението по дело C-600/19 на
СЕС са именно искове, съответстващи на исковете по чл. 422 ГПК, в производството
по които ищецът е следвало да упражни правото си да релевира възражения относно
неравноправния характер на клаузите от договора за потребителски заем, а не в
последващо допълнително исково производство след влизане в сила на заповедта за
изпълнение, която установява със сила на пресъдено нещо вземанията с договорно
основание (арг. от т. 15, 29, 37 и 55 от Решение от 14 март 2013 година по дело C-
415/11 на СЕС (Mohamed Aziz срещу Caixa d’Estalvis de Catalunya, Tarragona i
Manresa (Catalunyacaixa)), където ясно е посочено, че при подадено възражение от
длъжника срещу неравноправния характер на клауза по договор, във връзка с
вземанията по който е образувано изпълнително производство, се образува отделно
исково производство, по което се постановява решение, без да се спира или прекъсва
изпълнителното производство (чл. 698, § 1 ГПК на Испания)
В Определение от 18 декември 2023 г. по дело С-231/23 (производство по иск
на „Eurobank Bulgaria" AD) съюзният съд се е позовал на чл. 99 от Процедурния
правилник на Съда, че последният може във всеки един момент да се произнесе с
мотивирано определение по предложение на съдията докладчик и след изслушване на
генералния адвокат, когато отговорът на преюдициален въпрос се налага
недвусмислено от съдебната практика, доколкото е приел, че поисканото от
запитващата юрисдикция тълкуване на правото на Съюза може да бъде изведено
недвусмислено от Решение от 26 януари 2017 г. по дело C-421/14 на СЕС (Banco
Primus SA срещу Jesús Gutiérrez García) и обсъденото по-горе Решение на Съда (голям
състав) от 17 май 2022 година по дело C-600/19 (МА срещу Ibercaja Banco SA).
С влизането в сила на заповедта за изпълнение се получава ефект, аналогичен
на силата на пресъдено нещо, и длъжникът не може да направи възраженията си
2
срещу дълга по общия исков ред извън случаите на чл. 424 ГПК и чл. 439 ГПК, тъй
като същите възражения са преклудирани. Така се получава ефект на окончателно
разрешен правен спор за съществуване на вземането по арг. и от чл. 371 ГПК, поради
което намира приложение разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД, според която срокът на
новата давност е всякога пет години. Неподаването на възражение в срока по чл. 414,
ал. 2 ГПК може да се приравни по правни последици на признание на вземането от
длъжника по чл. 116, б. „а“ ЗЗД. Целта на регламентираното в действащия ГПК от 2008
г. заповедно производство е да се установи дали претендираното вземане е спорно, а
признанието на дълга може да бъде изразено и с конклудентни действия, доколкото
същите манифестират в достатъчна степен волята на длъжника да потвърди
съществуването на конкретен дълг към кредитора (Решение № 131 от 23.06.2016 г. на
ВКС по гр. д. № 5140/2015 г., ІV г. о.; Решение № 100 от 20.06.2011 г. на ВКС по т. д. №
194/2010 г., II т. о.). Аргумент за противното не следва от обстоятелството, че
заповедното производство се развива без участието на длъжника. Действително,
длъжникът няма възможност да възпрепятства самото издаване на заповедта за
изпълнение, доколкото научава за същата едва с връчването й. Въпреки това обаче
законодателят е уредил възможност за участие и защита на длъжника в хода на
производството - чрез подаване на възражение, като в този смисъл е осигурена
гаранция за правата му, което обстоятелство не може да се пренебрегне. Влязлата в
сила заповед за изпълнение формира сила на пресъдено нещо и установява с
обвързваща страните сила, че вземането съществува към момента на изтичане на срока
за подаване на възражение. По действащия ГПК няма основание да се отрече
приравняването на влязлата в сила заповед за изпълнение на съдебно решение по
смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД (Решение № 37 от 24.02.2021 г. на ВКС по гр. д. №
1747/2020 г., IV г. о.; Определение № 214 от 15.05.2018 г. на ВКС по ч. гр. д. №
1528/2018 г., IV г. о.; Определение № 576 от 16.09.2015 г. на ВКС по ч. гр. д. №
4647/2015 г., IV г. о.; Определение № 443 от 30.07.2015 г. на ВКС по ч. т. д. №
1366/2015 г., II т. о.; Определение № 480 от 19.07.2013 г. на ВКС по ч. гр. д. №
2566/2013 г., IV г. о.; Определение № 480 от 27.07.2010 г. на ВКС по ч. гр. д. №
221/2010 г., IV г. о.).
В съответствие с постановките на т. 11б и т. 11в от ТР № 4/18.06.2014 г. по т. д.
№ 4/2013 г., ОСГТК на ВКС в производството по установителния иск по реда на чл.
422 от ГПК подлежат на разглеждане всички правоизключващи, правопогасяващи и
правоизменящи защитни възражения на длъжниците като е допустимо те да ги
въвеждат в предмета на делото. Ето защо, защитата на длъжника в заповедното
производство срещу издадена заповед за изпълнение, включително и с възражение за
недействителност на договора, на който кредиторът основава вземането си по
заповедта, е предвидено да се осъществи по реда на подаване на възражение на
основание чл. 414 ГПК, след което най-късно в срока по чл. 133 ГПК с отговора на
исковата молба, ако не ги е обективирал във възражението по чл. 414 ГПК, длъжникът
следва да направи горепосочените оспорвания. При неподаване на възражение в срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК или невъвеждането на тези възражения в предмета на спора с
отговора на исковата молба в производството по иска с правно основание чл. 422 ГПК
се преклудира възможността на длъжника да защити правата си в отделно,
самостоятелно исково производство. Само при новооткрити обстоятелства или нови
писмени доказателства длъжникът може да оспори вземането по исков ред, съгласно
изричната и ясна норма на чл. 424, ал. 1 ГПК, съответно факти, настъпили след
приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено
изпълнителното основание, а именно след датата на влизане в сила на процесната
заповед за изпълнение (Решение № 50295 от 23.01.2023 г. на ВКС по гр. д. №
1030/2022 г., IV г. о.; Решение № 22 от 10.03.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1112/2021 г., III
г. о.).
Според Решение от 26 януари 2017 година по дело C‑421/14 на СЕС (Banco
Primus SA срещу Jesús Gutiérrez García) Директива 93/13/ЕИО следва да се тълкува в
смисъл, че допуска национална разпоредба, която забранява националният съд
служебно да преразглежда неравноправни клаузи в договор, когато вече е установена
законосъобразността на всички клаузи в договора с влязло в сила решение. Дадените
3
разрешения в посоченото решение обвързват допустимостта на оспорването на
действителността на клаузи от договор на основание неравноправния им характер от
потребител не само с непроизнасянето на съда по валидността им в предходен съдебен
контрол върху спорния договор, но и с редовното сезиране от потребител на
националния съд, т. е. с допустим съдебен спор за съществуването на вземането по
този договор.
В т. 46 и 47 от горепосоченото решение, както и в т. 68 от Решение от 21
декември 2016 г. по съединени дела С-154/15, С-307/15 и С-308/15 на СЕС е изтъкнато
значението на принципа на силата на пресъдено нещо както в правния ред на Съюза,
така и в националните правни системи, а именно, че за да се гарантира стабилността
на правото и правоотношенията, както и доброто правораздаване, е необходимо
решенията, които са станали окончателни след изчерпване на наличните способи за
защита и след изтичането на предвидените за тази защита срокове, да не могат повече
да бъдат оспорвани. От така обсъдената практика на СЕС се извежда, че защитата на
потребителя не е абсолютна, като е отречена възможността да се оспорва
съществуване на вземане по потребителски договор при наличие на окончателно
съдебно решение, че след изчерпване на наличните способи за защита и след
изтичането на предвидените за тази защита срокове не може да се оспорва
съществуване на вземане по потребителски договор при наличие на окончателно
съдебно решение, че правото на Съюза не задължава национална юрисдикция да не
прилага вътрешноправните процесуалноправни норми, които придават на дадено
решение сила на пресъдено нещо, дори и ако това не би позволило да се отстрани
допуснато с решение нарушение на разпоредба, съдържаща се в Директива 93/13/ЕИО,
независимо от естеството му.
Ищецът превратно възпроизвежда горецитираната пракитка на СЕС, считайки,
че тя визира всеки нов (исков) процес, основан на твърдения/възражения за
нищожност на съдържащ неравноправни клаузи договор, които твърдения са относими
към основанието на вземането, били са известни, и страната е имала възможност да ги
заяви своевременно, като упражни надлежно правата си чрез предприемане на
предвидената в закона защита. Ищецът не е подал възражение срещу издадената
заповед за незабавно изпълнение, с което правото на защита срещу неравноправни
клаузи в потребителския договор се е преклудирало, тъй като не само в срока за
възражение по чл. 414, ал. 4 ГПК, но и в предходен момент не е реализирал и
възможността да предяви отрицателен установителен иск за несъществуване на
вземането.
Според т. 38 и 39 от Решение на Съда (голям състав) от 17 май 2022 година по
дело C-600/19 (МА срещу Ibercaja Banco SA) Директива 93/13 задължава държавите
членки да предвидят подходящи и ефективни мерки за предотвратяване на употребата
на неравноправни клаузи в договори, сключени между потребители и продавачи или
доставчици, както следва от член 7, параграф 1 във връзка с двадесет и четвърто
съображение от тази директива, и макар Съдът вече да е дал съобразени с
изискванията на член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13 насоки в
различни отношения за това по какъв начин националният съд трябва да осигури
защитата на правата, които потребителите черпят от тази директива, правото на Съюза
по принцип не хармонизира производствата, по реда на които се преценяват
твърденията за неравноправност на договорна клауза, поради което тези производства
се уреждат от вътрешния правен ред на всяка държава членка в съответствие с
принципа на процесуална автономия на държавите членки, при условие обаче да не са
по-неблагоприятни от производствата, в които се решават подобни вътрешни
положения (принцип на равностойност), и да не правят практически невъзможно или
прекомерно трудно упражняването на правата, предоставени от правото на Съюза
(принцип на ефективност) (Решение от 26 юни 2019 г. по дело C-407/18, Addiko Bank,
т. 44-46 и цитираната съдебна практика).
С оглед спазване принципа на правна сигурност, присъщ не само за системата
на съюзното право, но и за българската вътрешноправна система, потребителят има
възможност да използва всички уредени в националното законодателство правни
4
средства за защита. Единственият начин за длъжника по потребителски договор да
компенсира евентуално неизпълнение на задължението на съда в заповедното
производство да се произнесе изрично и поне в обобщен вид относно неравноправния
характер на договорни клаузи, въз основа на които кредиторът претендира вземането
си, е да възрази срещу издадената заповед за изпълнение и така да провокира
образуването на исково производство, в което за пореден път, ако не го е сторил в
заповедното производство, може да оспори неравноправния характер на съответните
договорни клаузи, или като предяви отрицателен установителен иск за несъществуване
на вземането преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
или в срока за възражение по чл. 414 ГПК срещу заповедта за изпълнение, имайки
предвид основополагащия принцип от римското частно право, че който мълчи, е
съгласен, защото може и трябва да говори (Решение № 491 от 23.07.2024 г. на ВКС по
гр. д. № 1767/2023 г., IV г. о.; Определение № 215 от 22.03.2023 г. на ВКС по ч. т. д. №
372/2023 г.).
Поради това неоспорената от длъжника заповед за незабавно изпълнение по чл.
417 ГПК се ползва с присъщите на силата на пресъдено нещо последици и
установеното в тази заповед вземане не може да бъде оспорвано, с изключение на
случаите по чл. 424, ал. 1 и чл. 439 ГПК, с което е налице процесуална пречка за
съществуването на правото на иск на кредитополучателите да установяват
нищожността на процесния договор поради неравноправния им характер, независимо
от факта, че действителността на същите не е била предмет на преценка в
приключилото заповедно производство
Предвид изложеното, следва връщане на исковата молба, тъй като
отрицателният установителен иск, предявен след влизането в сила на горепосочената
заповед за изпълнение относно процесния договор, е недопустим.
Воден от горното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
ВРЪЩА искова молба на И. С. срещу „*************“ ЕАД за прогласяване
нищожността на договор за потребителски заем № **********/09.08.2022 г.,
вземанията по който договор ищецът е разпоредено да заплати на ответника въз
основа на влязла в сила като необжалвана заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК по
ч.гр.д.№ 16539/2023 г. на СРС.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 77107/2024 г. на СРС.
Определението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчването.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5