РЕПУБЛИКА
БЪЛГАРИЯ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД
ПЛОВДИВ
Р
Е Ш Е Н И Е
№ 2090
гр. Пловдив, 24.10.2019 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ІІ отделение, ХVІІ
състав, в публично заседание на двадесет и шести септември през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА
ПЕТРОВА
при секретаря Б.К. и участието на прокурора ГИНКА ЛАЗАРОВА, като разгледа докладваното
от председателя ТАТЯНА ПЕТРОВА
административно дело № 1944 по описа
за 2019 год. на Пловдивския
административен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
203 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 2
от Закон за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/.
Ищецът А.И.С., с ЕГН **********,
с адрес посочен в исковата молба ***, чрез пълномощника си адвокат С.П., иска ответникът ОД на МВР - Пловдив да бъде осъден да заплати сумата от 400 лв., представляваща обезщетение за претърпени
от ищеца имуществени вреди, в
резултат на частична отмяна по съдебен ред на Наказателно
постановление (НП) № 18-0273-000740/29.10.2018 г., издадено от Началник РУ
Хисаря при ОД на МВР гр. Пловдив и представляващи сторените в хода на съдебното
обжалване (по АНД № 812/2019 г. по описа
на Пловдивския районен съд) разноски за заплатено адвокатско възнаграждение. Претендират се и направените разноски по настоящото
дело.
Исковата претенция се основава на
факта, че на А.И.С. е издадено НП № 18-0273-000740/
Ответникът ОД на МВР гр.
Пловдив, чрез процесуалния си представител гл. юрисконсулт И.П.в писмен отговор
на исковата молба, счита на първо място иска за недопустим като твърденията в
тази насока се свеждат до обстоятелството, че адвокатската защита по АНД не е
задължителна, а зависи от волята на ищеца по делото, като възмездният елемент в
договорните отношения с адвоката му и размерът на евентуално уговореното
адвокатско възнаграждение са проява на диспозитивната дискреция на правомощия,
респ. на неговия личен волеви избор. В условията на алтернативност, счита иска
за неоснователен и недоказан като оспорва същия изцяло както по основание така
и по размер. Счита последния за завишен и несъобразен с конкретния случай, в противоречие
с чл. 52 ЗЗД и трайната съдебна практика и в тази връзка моли при евентуално
уважаване на иска размерът на претендираното обезщетение да бъде намален до
справедлив размер. Направено е възражение за наличие на основанията на чл. 5
ал. 1, алтернативно на ал. 2 от ЗОДОВ, в чиито хипотези обезщетение не се дължи
или то се намалява. Сочи се, че твърдените вреди не са причинени виновно, както
и че не е налице пряка причинна връзка между издаденото, впоследствие отменено
наказателно постановление и претендираните от ищеца вреди, изразяващи се в
заплатеното адвокатско възнаграждение в административнонаказателното производство.
Прави се и едно напълно неясно възражение, а именно „… възражение при евентуално отхвърляне на настоящата жалба за
намаляване на присъдените разноски за адвокатско възнаграждение под размера на
минималното възнаграждение по Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет за
минималните размери на адвокатските възнаграждения или … до размера на
минималното възнаграждение по горната наредба.“ В този смисъл се иска да
бъде отхвърлено изцяло претендираното обезщетение, като се отчете виновното
поведение на ищеца за започване на наказателното производство, или претендираното
обезщетение да бъде намалено съобразно фактическата и правна сложност на
делото, броя на проведените заседания и т.н. Претендират се разноски и
юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Окръжна Прокуратура – Пловдив застъпва становище, че
исковата молба е основателна, но размерът на претендираното обезщетение следва
да бъде намален с оглед обстоятелството, че процесното НП е частично отменено с
Решение № 1019/28.05.2019 г. постановено по АНД № 812 по описа за 2019 г. на
Районен съд гр. Пловдив.
Пловдивският Административен Съд
– седемнадесети състав, след като прецени поотделно и в съвкупност събраните в
настоящото производство доказателства и доводите на страните, намира за установено
следното:
От данните по делото се
установява, че на 11.10.2018 г. около 10:20 часа в с. Дълго
поле, на ул.1-ва – № 80, С. управлявал лек автомобил „ФОРД ФИЕСТА“ с рег. № ***, лична
собственост, което е спряно от движение, като не носи СУМПС, контролен талон
към СУМПС и СРМПС, с което е нарушил чл. 5, ал. 3, т. 2, чл. 100, ал. 1, т. 1
и чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. За това нарушение е съставено НП № 18-0273-000740/29.10.2018 г. от Началник РУ Хисаря при ОД на МВР гр. Пловдив, с което на С. е наложена глоба в
размер на 150 лв. за нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 2 от ЗДвП; глоба в размер на 10 лв. за нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП; глоба в размер
на 10 лв. за нарушение на 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, както и глоба в размер на 10 лв. за нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП. Посоченото НП е обжалвано от А.И.С., за което е образувано АНД № 812 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив (приложено по настоящото дело). По
това дело е постановено Решение № 1019/28.05.2019 г.,
влязло в законна сила 18.06.2019 г., с
което процесното НП, в частта с която на С. е наложена глоба в размер на 150
лв. за нарушение на чл. 5, ал. 3, т. 2 от ЗДвП е отменено, а в останалата част (с която на С. са наложени глоба в размер на 10 лв.
за нарушение на чл. 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП; глоба в размер на 10 лв. за
нарушение на 100, ал. 1, т. 1 от ЗДвП, и глоба в размер на 10 лв. за нарушение
на чл. 100, ал. 1, т. 2 от ЗДвП), наказателното постановление е потвърдено. Пред районния съд А.И.С. е представляван от
адвокат С.Ж.П., съгласно пълномощно и Договор за правна защита и съдействие от 18.01.2019
г., като лицето е заплатило в брой уговореното в договора от 18.01.2019
г. адвокатско възнаграждение в размер на 400 лева.
След анализа на така изложените
фактически обстоятелства Съдът съобрази следното от правна страна:
На първо място следва да бъде
съобразено ТЪЛКУВАТЕЛНО ПОСТАНОВЛЕНИЕ 2/2014 от 19 май 2015 год. по
тълкувателно дело № 2 по описа за 2014 г. на ВКС, Общото събрание на Гражданска
колегия на ВКС и Първа и Втора колегия на ВАС.
Според висшите магистрати,
дейността по административно наказване по естеството си е правораздавателна
дейност на администрацията, насочена е към разрешаване на правен спор, възникнал
по повод на конкретно сезиране, при спазване на състезателно производство в
условията на независимост и самостоятелност на решаването. Тя е свързана със
защитата на реда в областта на държавното управление по аргумент от чл. 6 от
Закона за административните нарушения и наказания и представлява санкционираща
управленска дейност. Наред с другите правни форми на изпълнителна дейност - правотворческа, правоприлагаща и
договорно-правна, класифицирани според предметно им съдържание и цел, тя
представлява форма на административна /изпълнителна/ дейност, извършва се по
административен ред чрез властнически метод, въз основа на законово
предоставена административнонаказателна компетентност. Наказателното
постановление, като резултат от упражнената дейност по административно
наказване, също представлява по естеството си правораздавателен акт, той не се
издава по реда на АПК и не носи белезите на индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21 АПК. Въпреки това, основният вид на дейността по налагане на
административно наказание и на извършените действия или бездействия във връзка
с административното наказване не дава основание разпоредбата на чл.1, ал.1 ЗОДОВ да се тълкува ограничително като приложното й поле да се ограничи до
административните актове, издавани по реда на АПК, а незаконосъобразните
наказателни постановления, с оглед на правораздавателния им характер, да бъдат
изключени от предметния обхват на закона. За квалифициране на иска като такъв
по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ определяща е не правната природа на отменения акт, а
основният характер на дейността на органа, негов издател. Независимо, че
наказателното постановление не представлява индивидуален административен акт по
смисъла на чл. 21 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди по чл.1,
ал.1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен орган,
представлява властнически акт и въпреки че поражда наказателноправни последици,
е правен резултат от санкционираща административна дейност. Неговото издаване е
последица от изпълнение на нормативно възложени задължения, упражнена
административнонаказателна компетентност, законово предоставена на органите в
рамките на административната им правосубектност, което по своето съдържание
представлява изпълнение на административна дейност. Законодателят не предвижда
ред за присъждане на разноски в производствата по ЗАНН. Доколкото искът по чл.
1, ал. 1 ЗОДОВ е за обезщетение за вреди, настъпили вследствие
незаконосъобразно наказателно постановление, действия или бездействия в рамките
на административно наказване, то и исканията за обезщетяване на направени
разноски в производството по обжалване подлежат на разглеждане по същия ред.
При това
положение и с оглед задължителния характер на тълкувателните постановления
съгласно чл. 130, ал. 2 от Закона за съдебната власт са задължителни, се налага
извода, че при преценка основателността на предявен иск за обезщетение за
вреди от категорията на процесния, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, разглеждан по реда
на чл. 203 и сл. АПК, отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление следва да се преценява като отменен
незаконосъобразен административен акт, постановен от административен орган /или
длъжностно лице/ при изпълнение на административна дейност. Както са приели висшите
по степен магистрати, макар наказателното постановление, с което се налага
административно наказание, да не е индивидуален административен акт по
определението на чл. 21, ал. 1 АПК, определящо за квалификацията на иска за вреди
по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, е обстоятелството, че актът се издава от административен
орган, представлява властнически акт и е правен резултат от санкционираща
административна дейност.
На следващо място следва да бъде
съобразено и ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ № 1 от 15.03.2017 г. по тълк.
д. № 2/2016 г. на Върховен административен съд, според което при предявени пред
административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди
от незаконосъобразни наказателни постановления изплатените адвокатски
възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват
пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон.
Изложеното до тук съотнесено към
конкретиката на настоящия казус налага да се приеме следното:
Съгласно чл.
203, ал. 1 АПК исковете за обезщетения за вреди, причинени на граждани или
юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на
административни органи и длъжностни лица се разглеждат по реда на Глава
единадесета, а за неуредените въпроси за имуществената отговорност се прилагат
разпоредбите на Закона за отговорността на държавата и общините за вреди. Чл.
1 ЗОДОВ постановява, че държавата и общините отговарят за вредите, причинени
на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и
бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на
административна дейност, като исковете се разглеждат по реда на
Административнопроцесуалния кодекс.
За да възникне правото на иск за
обезщетение задължително е необходимо наличието на няколко, кумулативно
определени предпоставки, а именно: причинена вреда - имуществена или
неимуществена; незаконосъобразен акт, действие или бездействие на
орган или длъжностно лице на държавата или общината; незаконосъобразният акт,
действието или бездействието да са при или по повод изпълнението на
административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между
незаконосъобразния акт, действието или бездействието, и настъпилата вреда. При
липсата на който и да е от елементите на посочения фактически състав не може да
се реализира отговорността на държавата по реда на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ.
Условие за допустимост на иска (чл. 204, ал. 1 АПК) е административният акт да бъде
отменен по съответния ред (в конкретния случай отмененото като
незаконосъобразно наказателно постановление, каза се следва да се преценява
като отменен незаконосъобразен административен акт). В този смисъл предявеният от
ищеца иск се явяват допустими, доколкото няма спор, че НП № 18-0273-000740/29.10.2018 г. от Началник РУ Хисаря при ОД на МВР гр. Пловдив, е частично
отменено по съответния ред (с Решение № 1019/28.05.2019 г. постановено по АНД № 812 по описа за
2019 г. на ПРС).
От материалите по приложеното АНД
№ 812 по описа за 2019 г. на ПРС и според констатациите на
решаващия съд изложени в отменителното решение, НП № 18-0273-000740/29.10.2018 г. от Началник РУ Хисаря при ОД на МВР гр. Пловдив, в отменената част е издадено в нарушение на
закона и като такова се явява незаконосъобразно. Решението на съда (№ 1019/28.05.2019 г.) е влязло в законна сила на 18.06.2019 г., т.е. налице е
първият елемент от фактическия състав на иска за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Касае се за противоправно поведение от страна на ответника, изразяващо в
издаването на незаконосъобразен акт.
Тук
именно следва да се посочи, че според чл. 8, ал. 3 от ЗОДОВ, когато в закон или
указ е предвиден специален ред на обезщетяване, този закон не се прилага. Тази
разпоредба обаче, е неприложима към настоящия случай, тъй като не е налице
специален закон, който да предвижда обезщетяване за вреди, представляващи
разноски за осъществена адвокатска защита в рамките на воденото
административнонаказателно производство. С плащането на уговорения адвокатски
хонорар е настъпила вреда в патримониума на ищеца, която е в пряка причинна
връзка с издаденото незаконосъобразно НП, тъй като същият е упражнил законното
си право да ползва адвокатска защита в административнонаказателния процес.
Освен това нито ЗАНН, нито субсидиарно приложимият НПК, предвиждат ред, по
който направените разноски в рамките на съдебното производство за осъществена
адвокатска защита да бъдат възстановени на жалбоподателя в случай, че
издаденият срещу него акт (НП или ЕФ) бъде отменен като незаконосъобразен. Нещо
повече в тази връзка изрично е постановено и ТР № 2/03.06.2009 г. на ВАС -
ОСС от I и II колегия на ВАС, по тълкувателно дело № 7/2008
г., според което административните съдилища не присъждат разноски в
производствата по касационни жалби срещу решенията на районните съдилища по
административнонаказателни дела. Следователно, тъй като съдебните разноски
не подлежат на присъждане в рамките на административнонаказателното
производство, за жалбоподателя не съществува друг правен способ да претендира
същите, освен по исков ред.
Няма съмнение и спор, че от
издаването на обсъждания противоправен акт, за ищеца са настъпили имуществени
вреди, изразяващи се в направени разноски за адвокатско възнаграждение в
производството по обжалване на процесното НП. В случая ищецът, не би
заплатил адвокатско възнаграждение и респективно това не би представлявало
вреда, ако при осъществяване на своята административнонаказваща дейност
длъжностното лице бе съобразило материалния и процесуалния закон за налагане на
административни наказания. Налице е пряка и непосредствена причинна връзка
между незаконосъобразния акт и настъпилата за лицето вреда, поради което и
ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му имуществени
вреди в резултат от частично незаконосъобразно издаденото НП.
Във връзка с размера на претендираното обезщетение,
е необходимо да се посочи следното:
В мотивите на цитираното по-горе
Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. на ВАС, е отбелязано, че съдът,
спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди само
и единствено такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на
чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА) - да е "обоснован и
справедлив", тоест да е съразмерен на извършената правна защита и
съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от
причиненото от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да
облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството. В чл.
18, ал. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения е предвидено, че за процесуално представителство, защита и
съдействие по дела срещу наказателни постановления, в които административното
наказание е под формата на глоба,
имуществена санкция и/или е наложено имуществено обезщетение,
възнаграждението се определя по правилата на чл. 7, ал. 2 върху стойността на
санкцията, съответно обезщетението, но не по-малко от 300 лв., а за процесуално
представителство, защита и съдействие по дела от административнонаказателен
характер извън случаите по ал. 2
възнаграждението е 300 лв. (чл. 18 ал. 3 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г.). Освен това следва да се посочи, че минималният
размер на адвокатските възнаграждения е само долна граница, под която
адвокатите не могат да договарят възнаграждение за оказаната от тях правна
помощ, а самият размер (на адвокатското
възнаграждение) се
определя по свободно
договаряне въз основа на писмен договор с клиента. Това означава, че въпросният
минимален размер (на
адвокатското възнаграждение)
не е равнозначен на "обоснован и справедлив" размер по смисъл на чл.
36, ал. 2 от ЗА.
Само за пълнота е необходимо да се
добави, че в случая с процесното НП на ищеца са наложени
четири административни наказания – глоби,
за които адвокатското възнаграждение определено по правилата на чл. 18, ал. 2 от Наредба № 1 от
9.07.2004 г., следва да бъде минимум в размер на 1200 лв. Това от своя страна
обосновава договаряне на значително по-висок размер на адвокатско възнаграждение,
от договорения между страните, който каза се е в размер на 400 лв. и очевидно е
под минимално определения такъв (по 300 лв. за всяко наложено административно наказание или общо в размер на 1200 лв.) в Наредба № 1 от 9.07.2004 г., за
този вид работа.
Доколкото в случая процесното НП е
отменено частично, според настоящия съдебен състава справедливият размер на
обезщетението за претърпени от ищеца имуществени вреди, следва да бъде изчислен
съразмерно на уважената част от жалбата на ищеца срещу процесното НП. Този
размер се равнява на сумата от 333 лв.
Изложеното до тук налага искът за претендираното
обезщетение за имуществени вреди да бъде уважен в размер на 333 лв., а за
разликата над 333 лв. до пълния предявен размер от 400 лв., искът ще следва да
бъде отхвърлен.
С оглед изхода на спора, на основани чл. 10, ал. 3
от ЗОДОВ, на ищеца следва да бъдат присъдени сторените в производството
разноски, които се констатираха в размер на 260 лева - заплатените държавна
такса (10 лв.) и адвокатско възнаграждение (250 лв.), съразмерно с уважената
част от иска.
Мотивиран от гореизложеното, Пловдивският
Административен съд, ХVІІ състав,
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА ДИРЕКЦИЯ на МВР - Пловдив, да заплати на А.И.С., с ЕГН **********, с адрес посочен в исковата молба ***, обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в размер на 333 лв., в резултат на частична отмяна по съдебен ред на Наказателно постановление (НП) № 18-0273-000740/29.10.2018 г., издадено от Началник РУ Хисаря при ОД на МВР гр. Пловдив и представляващи сторените в хода на съдебното обжалване по АНД № 812/2019 г. по описа на Пловдивския районен съд разноски за заплатено адвокатско възнаграждение като ОТХВЪРЛЯ претенцията до пълния й размер от 400 лева.
ОСЪЖДА ОБЛАСТНА
ДИРЕКЦИЯ на МВР - Пловдив, да заплати на А.И.С., с ЕГН **********,
с адрес посочен в исковата молба ***, сумата в размер на 260 лв., представляваща направените по делото разноски за заплащане на държавна такса и адвокатско
възнаграждение съразмерно с уважената част от иска.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
административен съд в четиринадесет дневен срок от съобщаването на страните за
неговото изготвяне.
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪДИЯ: