Р Е Ш Е Н И Е
№ V- 260212 9.06.2022 г. Град Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, гражданско отделение, пети въззивен
състав
На девети май, през две
хиляди двадесет и втора година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ВЯРА
КАМБУРОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1.ГАЛЯ БЕЛЕВА
2. мл.с. ДИМИТЪР СТОЯНОВ
Секретар: Таня Михова
Прокурор: -
като
разгледа докладваното от съдия Белева
въззивно гражданско дело № 1703 по описа за 2020 година,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
С решение №1076 от 29.04.2020г. по гр.д.№5849/19г. на
РС- Бургас, Главна Дирекция „Национална полиция“ на Министерство на вътрешните
работи /понастоящем назоваваща се Главна Дирекция „Жандармерия, специални
операции и борба с тероризма“/ – с адрес: град София, бул.”Александър Малинов“
№1, е осъдена да заплати на Г.Б.С., ЕГН ********** сумата от 1486,61 лв.,
представляваща допълнително възнаграждение за положен извънреден труд- общо 218,93
часа, за периода от 22.07.2016г. до 22.07.2019г., получени в резултат на
преизчисление с коефициент 1.143 на реално положения от ищеца нощен труд /1531 ч./
в дневен, както и сумата от 183,53 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 31.10.2016г. до 22.07.2019г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от 22.07.2019г. до изплащането на задължението, както и
разноски по делото в размер на 350 лв.
ГД „НП“ на МВР е осъдена да заплати в полза на бюджета
на съдебната власт, по сметка на БРС сумата от 109,46 лв.- държавна такса и 200
лв.- разноски за експертиза.
Против решението е постъпила въззивна жалба вх.№18742/2.06.2020г.
по описа на РС-Бургас, подадена от Главна Дирекция „Национална полиция“ на
Министерство на вътрешните работи, представлявана от юрисконсулт Каракашева. С
нея решението е обжалвано изцяло. Изложени са оплаквания, че същото е
неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска да бъде отменено, а вместо
него да се постанови друго, с което исковете бъдат отхвърлени.
Неправилно районният съд приел, че след като в
отменената наредба №8121з-407/11.08.2014г. е била предвидена норма за
преобразуване на часовете положен нощен труд в дневен с коефициент 0,143, то
при следващите наредби, уреждащи материята, в които липсва такава норма, е
налице празнота. Процесният случай не касаел непълен нормативен акт, поради
което липсвала необходимост от преодоляване на празнота в правната уредба на
основание чл.46, ал.2 ЗНА чрез приложение по аналогия на нормите на КТ. За
служителите в МВР действала наредба №8121з-776/29.07.16г., издадена на
основание чл.187, ал.9 във връзка с чл.187а, ал.4 и чл.188, ал.1 от ЗМВР.
Неправилно съдът възприемал като обща уредбата в КТ, респективно в НСОРЗ. Член
9 от последната бил неприложим за държавните служители, чийто правоотношения се
уреждали от ЗМВР, защото не били налице две от предпоставките за това-
продължителността на нощното работно време да е по-малка от това на дневното и
трудовото възнаграждение да е заработено по трудови норми. Предвид спецификата
на функционалните задължения на държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР,
свързани с противодействие на престъпността, опазване на обществения ред и
защитата на националната сигурност, в случая общият закон бил ЗДСл, а
специалния- ЗМВР, които регламентирали една и съща материя. Наредбата за
заплатите на служителите в държавната администрация не предвиждала механизъм за
превръщане на часовете нощен труд в дневен. Разпоредбата на чл.187, ал.9 от ЗМВР допускала полагане на нощен труд до 8 часа за разлика от чл.140, ал.1 КТ,
където нощният труд бил ограничен до 7 часа. Прилагайки механизма по чл.9, ал.1
от НСОРЗ се получавал коефициент единица /1:1/, следователно нямало законово
основание за прилагане на различен коефициент. Необосновано районният съд
приел, че неприлагането субсидиарно на правилата на КТ поставяло служителите на
МВР в по-неблагоприятно положение от другите държавни служители и лицата,
работещи по трудово правоотношение. В чл.178, ал.1 ЗМВР законодателят предвидил
изчерпателно заплащане на допълнителни възнаграждения само за държавните
служители, а наредба №8121з-776/29.07.2016г. определяла реда за отчитане на
работното време, което означавало, че специалната уредба дерогира общата, както
и че липсвала празнота. Изтъква се, че според чл.46, ал.1 ЗНА разпоредбите на
нормативните актове се прилагат според точния им смисъл, а ако са неясни, се
тълкуват в смисъла, който най-много отговарял на други разпоредби, на целта на
тълкувания акт и на основните начала на правото на РБ. Нормите на действаща
наредба, които регламентирали отработеното време между 22.00ч. и 6.00ч. били
ясни по смисъл, отразявали точно волята на законодателя и нямало необходимост
от тълкуването им.
На следващо място са изложени оплаквания, че съдът не е
обсъдил задълбочено изложените от въззивника аргументи в отговора на исковата
молба и писмената защита, а правните му изводи не били мотивирани съобразно
основни принципи на прилагането по аналогия и тълкуване на нормативните актове.
Сочи се, че исковете за извънреден труд и обезщетение за забавено плащане са
неоснователни, поради което се иска отмяната на решението и отхвърлянето им.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции. При условията
на евентуалност е направено възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на въззиваемия с искане за намаляването му до минималния размер
по чл.36 ЗА.
Не са ангажирани доказателства.
Претендира се юрисконсултско възнаграждение за двете
инстанции.
Не са ангажирани доказателства.
В законоустановения срок не е подаден отговор на
въззивната жалба, макар въззиваемият да е уведомен за тази възможност чрез
пълномощника си.
С нарочна молба, депозирана преди откритото съдебно
заседание по съществото на спора, въззиваемият, чрез пълномощника си адв.Д.
оспорва жалбата като неоснователна и моли решението на районния съд да бъде
потвърдено като правилно и законосъобразно. Представени са писмени бележки /още
преди спирането на делото/, в която подробно са развити съображенията на
въззиваемата страна. Претендират се разноски. Приложен е договор за правна
защита и съдействие.
Въззивната страна също е приложила писмена защита.
По допустимостта на производството:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок, от
надлежно упълномощен представител на страна, която има правен интерес от
обжалване на решението. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК и
е допустима.
Бургаският окръжен съд, като взе предвид становищата на страните, прецени събраните по делото доказателства и
съобрази разпоредбите на закона, приема за установено следното:
Предявеният главен
иск е с правно основание чл.178, ал.1, т.3, вр. чл.187,
ал.5, т.2 ЗМВР, а иска за обезщетение за забавено
плащане- с правно основание чл.86 ЗЗД.
Ищецът твърди, че в процесния период е полагал труд
като държавен служител на длъжността м. и., с. п., в Група *
ППД към СООРЖТ в З. ж. у. гр.Бургас, представляващо звено към Дирекция „Ж.“,
която е на структурно подчинение към Главна дирекция „Национална полиция” при
МВР. Работил на 12- часови смени по определен график, като полагал труд и през
нощта. Претендира /след изменение по чл.214 ГПК на първоначалната си претенция/
за осъждане на ответника да му заплати сумата
от 1486,81 лв., представляваща
дължимо допълнително възнаграждение за извънреден труд за периода от 22.07.2016 г. до 22.07.2019 г., получени при
преизчисляване на положения от него нощен труд в дневен с коефициент 1,143 съобразно чл.9, ал.2 от НСОРЗ,
ведно със
законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане,
както и сумата от 183,53 лв.- лихва за забава върху главницата за периода до подаването
на исковата молба.
В отговора на исковата молба ответникът
- Главна дирекция „Национална полиция“- МВР / понастоящем Главна Дирекция
„Жандармерия, специални операции и борба с тероризма“/, чрез процесуалния си
представител е оспорил предявените искове като неоснователни и недоказани по
размер. Посочил е, че през процесния период
отношенията между страните се уреждат съгласно Наредба
№ 8121з-407/11.08.2014 г., Наредба
№ 8121з-592/25.05.2015
г.
, Наредба
№ 8121з-776/ 29.07.2016г.
и Наредба
№ 8121з-908/2.08.2018г. на
министъра на вътрешните работи. Съгласно чл.31, ал.2 от първата наредба, при
сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между
22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото
число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. В
следващите наредби липсвала подобна
разпоредба. Нормативната база изчерпателно уреждала основанията и
редът за изплащане на възнагражденията за нощен труд на държавните служители в
МВР. Не намирала приложение Наредбата за структурата и организацията на работната
заплата, издадена на основание КТ, понеже съгласно §1, т.2 от ЗР на кодекса
същата се прилагала само за работници и служители по трудово правоотношение
/чл.2, ал.2/, какъвто не е бил ищецът през процесния период. Развити са
подробни съображения. Моли исковете да бъдат отхвърлени.
Районният съд е приел, че в действалите в част от процесния период наредби
на министъра на МВР
не е предвидено преобразуване на часовете положен нощен труд към дневен с коефициент 0,143, каквото е съществувало
по Наредба №8121з-407/ 11.08.2014г. /действала само в периода от 29.07.2016г. до
2.08.2016г. поради отмяната на наредбата от 2015г. с решение на ВАС/. Счел е,
че е налице празнота в специалната правна уредба, поради което субсидиарно
приложение намира чл.9, ал.2 от общата Наредба за структурата и организацията
на работната заплата. Приел е още, че трудовото законодателство дава право на
работещите да получат от една страна завишено почасово заплащане на нощния
труд, а от друга задължава работодателите да преизчисляват нощните часове в
дневни и така да съобразяват продължителността на работния ден. Когато
последната била надвишена, очевидно се касае за положен извънреден труд, който
следва да бъде компенсиран. Налице са две различни основания за заплащането на
допълнителни възнаграждения- обстоятелство, отчетено и от ответника, при
съвместното действие на Наредбата от 2014г. и Заповед №8121з-791/28.10.2014г.
По делото е установено, че на ищеца била платена само добавката от 0,25 лв. на
час за всеки отработен нощен час за исковия период.
Съобразно приетото експертно заключение съдът е счел исковете
за основателни и доказани в установения от вещото лице размер, поради което
исковата претенция е уважена в претендирания размер /съобразно приетото
изменение/, ведно с акцесорните претенции за мораторна и законна лихва,
съответно начислени върху главницата за периодите до и след предявяването на
иска.
Съгласно разпоредбата
на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, по допустимостта му – в обжалваната част, а
по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Ето защо правилността на първоинстанционното решение
се проверява само в рамките на оплакванията на въззивника.
Бургаският
окръжен съд намира обжалваното решение за валидно и допустимо, а по същество-
правилно.
Както пред първата, така и пред въззивната инстанция
страните не спорят по фактите, изложени в исковата молба, относно
съществуващото между тях служебно правоотношение, заеманата от ищеца длъжност,
организацията и продължителността на работното време на ищеца за процесния
период, както и за това, че на същия е начислявано и заплатено допълнително
възнаграждение за нощен труд- 0,25 лв. на час.
Районният съд е обсъдил всички относими и
допустими доказателства- писмени и съдебно-икономическа експертиза, въз основа
на които е достигнал до правилни изводи относно релевантните за спора факти.
Във въззивното производство не са ангажирани доказателства, които да променят
приетата и изяснена от първата инстанция фактическа обстановка, поради което
настоящият съдебен състав я възприема изцяло и препраща към нея на основание
чл.272 ГПК, поради което не е необходимо същата да се преповтаря в настоящото
решение. Въззивната инстанция споделя и
правните изводи на първоинстанционния съдебен състав.
Бургаският
окръжен съд намира за неоснователни изложените във въззивната жалба оплаквания.
Съгласно разпоредбата
на чл.178, ал.1, т.3 ЗМВР,
към основното месечно
възнаграждение на държавните служители се изплащат
допълнителни възнаграждения за за извънреден труд.
Дефиниция за понятието „извънреден
труд” се съдържа в нормата на чл.143, ал.1 КТ. Това е трудът,
който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на
работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън
установеното за него работно време. Идентична е разпоредбата на чл. 50а, ал.1 от ЗДСл (приета преди процесния период - ДВ, бр. 57 от 2016 г.) - извънреден
е трудът, който се полага от държавния служител извън установеното за него
работно време, освен в случаите по чл. 50, въз основа на мотивирана писмена
заповед на органа по назначаването. От съществено значение за настоящия казус е ал.2 на чл.50а
от ЗДСл, тъй като ищецът има качеството на държавен служител в системата на
МВР. Според тази норма относно допустимостта,
продължителността, отчитането и заплащането на извънредния труд се прилагат
съответните разпоредби на Кодекса на труда.
Според чл.187, ал.5, т.2 и ал.6 от ЗМВР /редакцията, действала преди изменението на
закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, който е приложимият закон за процесния период спрямо
държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, какъвто несъмнено е ищецът
/виж чл.142, ал.1, т.2 ЗМВР/, работата извън редовното работно време от 280 часа годишно
се компенсира с възнаграждение за извънреден труд за отработени до 70 часа на
тримесечие – за служителите, работещи на смени, чрез заплащане с 50% увеличение
върху основното месечно възнаграждение.
Т.е., макар в ЗМВР да липсва дефиниция за понятието извънреден труд, въз основа
на цитираната норма може да се направи извод, че за държавните служители в МВР,
работещи на смени, това е времето до 70 часа на тримесечие, което надвишава
редовното им работно време.
В случая, съгласно чл.187, ал.1 ЗМВР /редакцията преди изменението на закона с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./ нормалната
продължителност на работното време на
държавните служители в МВР е 8 часа дневно и 40 часа седмично при
5-дневна работна седмица, като
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни – подневно,
а за работещите на 8-, 12- или 24-часови смени – сумарно на тримесечие.
При работа на смени е
възможно полагането на труд и през нощта между 22.00 и 6.00 ч., като работните
часове не следва да надвишават средно 8 часа
за всеки 24-часов период- така чл.187,
ал.3 ЗМВР. Използваният от законодателя термин „е
възможно” сочи, че осемте часа нощен труд са максимално допустимите, но не
означава, че това е нормативно установения размер на нормалната
продължителността на нощния труд на държавните служители от системата на МВР, работещи
на смени, тъй като всъщност няма фиксирана нормална продължителност на нощния
труд. Последният извод се подкрепя и от приетите изменения на ЗМВР с ДВ бр.60
от 2020г., според които /чл.187, ал.1, изр.2/ вече е
фиксирана нормална продължителност на работното време през нощта- 8 часа за
всеки 24- часов период. Приета е и нова разпоредба на чл.187, ал.4 ЗМВР,
съгласно която при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се
превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност
на работното време през нощта по ал.1. Тези материално-правни норми действат
занапред- след влизане в сила на закона, с който са приети, а за процесното
правоотношение се прилагат действалите до 7.07.2020г. норми на ЗМВР, които не
предвиждат нормалната продължителност на работното време през нощта.
Съгласно чл.187, ал.9 от ЗМВР редът за организацията и разпределянето на работното време, за неговото отчитане, за компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време, режимът на дежурство, времето за отдих и почивките за държавните служители се определят с наредба на министъра на вътрешните работи.
За процесния период са действали правилата на Наредба № 8121з-776/29.07.2016 г. и Наредба №8121з- 908/2.08.2018г. на министъра на вътрешните работи. Цитираните наредби съдържат аналогични текстове относно възможността на държавните служители в МВР да полагат труд и през нощта между 22.00 и 06.00 часа, като работните часове не следва да надвишават средно 8 часа за всеки 24-часов период (чл.3, ал.3 от двете наредби). И в двете наредби – в чл.31 от тях е предвидено, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
В двете наредби обаче /както и в следващата/ липсва изрично регламентирано правило за начина и методологията, по която следва да се отчитат отработените часове за положения труд през нощта, каквато е била уредбата в предходната Наредба № 8121з-407/11.08.2014 г. (отм.) – чл.31, ал.2 от същата, който гласи, че при сумирано отчитане на отработеното време общият брой часове положен труд между 22.00 и 06.00 часа за отчетния период се умножава по 0,143, като полученото число се сумира с общия брой отработени часове за отчетния период. Касае се за празнота в специалната уредба, приложима към държавните служители в МВР, както правилно е приел и районния съд, като възраженията на въззивника по този въпрос са неоснователни.
При съпоставката на нормите, регламентиращи извънредния труд /цитирани по-горе/, се налага извод, че до изменението на ЗМВР с ДВ бр.60 от 7.07.2020г. законодателят се е стремил към идентичност по отношение на основните характеристики на извънредния труд спрямо всички категории работници / служители, както по КТ и по ЗДСл, така и спрямо тези по чл.142, ал.1, т.1 ЗМВР- касае се за труд над установената за работника/ служителя продължителност на работното време (терминология според КТ и ЗДСл), или над редовното работно време до 70 часа на тримесечие (терминология според ЗМВР). От съществено значение е идентичността в заплащането на извънредния труд /когато по ЗМВР той се компенсира в пари/ - така чл.187, т.6 от ЗМВР, чл.150 КТ вр. чл.262, ал.1, т.4 от КТ и чл.50а, ал.2 от ЗДСл.
Дали е превишена установената за съответния служител продължителност на работното време следва да се преценява с оглед установената в съответните закони /подзаконови нормативни актове/ отчетност на работното време за съответната категория лица, изхождайки от нормалната му продължителност, която гарантира както ефективното изпълнение на служебните задължения, така и запазване здравето на работника/ служителя.
Принципът на отчитане на работното време
е обективиран в чл.142, ал.1 и 2 от КТ-
в работни дни - подневно. Според ал.2 от същата норма работодателят може да
установи сумирано изчисляване на работното време - седмично, месечно или за
друг календарен период, който не може да бъде повече от 6 месеца. В ЗМВР-
чл.187, ал.3 /преди изменението с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, регламентацията е
сходна- работното време на държавните
служители се изчислява в работни дни - подневно, а за работещите на 8-, 12- или
24-часови смени - сумирано за тримесечен период /преди изменението от 2016г.
периодът е едномесечен/.
Редът и
начинът на отчитане на работното време при сумирано работно време не е
установена в закона /КТ, ЗДСл и ЗМВР- до
изменението му с ДВ бр.60 от 7.07.2020г./, а се съдържа в съответните
подзаконови нормативни актове- НРВПО /наредбата за работното време, почивките и
отпуските/ и НСОРЗ /наредбата за структурата и организацията на работната
заплата/ за работещите по трудово правоотношение и в наредбите на министъра на
МВР, издадени въз основа на законовата делегация по чл.187, ал.9 ЗМВР /преди
изменението с ДВ бр.60/20г./ за държавните служители в МВР.
Съгласно чл.9а, ал.4 от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ , когато се полага нощен труд, сборът от работните часове по графика на работника или служителя по ал.3 се изчислява след превръщане на нощните часове в дневни за смените с 4 и повече от 4 часа нощен труд с коефициента по чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Съответно чл.9г от НРВПО /в сила от 1.01.2018г./ предвижда отработените часове от работника/ служителя, които в края на периода, за който е установено сумирано изчисляване на работното време, са повече от часовете, определени съгласно чл.9б, да се отчитат за извънреден труд по реда на чл.149 от КТ пред инспекцията по труда.
Макар такава препращаща към чл.9, ал.2 от НСОРЗ норма да липсва преди 2017г. /т.е. за част от процесния период, преди м.януари 2018г./, доколкото разпоредбата на чл.9, ал.2 от НСОРЗ е съществувала още от приемането на наредбата през 2007г., няма основание да се изключи нейното приложение при изчисляване на работното време на работниците/ служителите, работещи по трудово правоотношение и преди 2017г., когато същите работят на сумирано работно време. Съгласно чл.9, ал.2 от НСОРЗ, при сумирано изчисляване на работното време нощните часове се превръщат в дневни с коефициент, равен на отношението между нормалната продължителност на дневното и нощното работно време, установени за подневно отчитане на работното време за съответното работно място. Тъй като според КТ нормалната продължителност на дневното работно време е 8 часа, а на нощното- 7 часа, то отношението между двете величини формира коефициент 1,143.
В наредбите на министъра на вътрешните работи, действали през процесния период- Наредба № 8121з-592/25.05.2015 г. и на Наредба № 8121з-776/29.07.2016г./ чл.21, ал.2 сочи, че работното време на държавните служители, работещи на смени, се изчислява в часове, сумирано за едномесечен /респективно тримесечен/ период. Идентична е разпоредбата и на чл.18, ал.2 от предхождащата процесния период наредба, издадена през 2014г. Чл.31 от приложимите към казуса две наредби предвижда, че отработеното време между 22.00 и 06.00 часа се отчита с протокол, който се изготвя до десето число на месеца, следващ месеца на полагане на труда, като при отчитане на броя часове време на труд между 22.00 и 06.00 часа, в протоколите за отчитането им броят часове се посочва само в цяло число.
Видно е, че в процесните Наредби, издадени на основание чл.187, ал.9 от ЗМВР /до бр.60/20г. на ДВ/ липсва норма, аналогична на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ. Затова и правния спор по делото се свежда до това дали уредбата по тези две наредби на министъра на вътрешните работи изключва приложението на чл.9а, ал.4 от НРВПО и чл.9, ал.2 от НСОРЗ.
Настоящият съдебен състав намира, че отговорът на този въпрос е отрицателен.
Както и по-горе се посочи, в ЗМВР /до изменението му с ДВ бр.60 от 2020г./, както и издадените въз основа на него наредби, не беше определена нормалната продължителност на нощното работно време на държавните служители в МВР. Това, че според изготвените графици на дежурства, държавните служители при МВР, които работят на 12 или 24- часови смени, е следвало да полагат и реално са полагали 8 часа нощен труд не означава, че това е нормалната продължителност на нощния труд. След като в специалния закон липсва ясна и категорична норма, която да фиксира нормалната продължителност на нощния труд, то съгласно чл.46, ал.2 ЗНА за неуредените от него случаи следва да се приложат разпоредбите, които се отнасят до подобни случаи, ако това отговаря на целта на акта. Именно такъв е и настоящият случай. С оглед безспорния факт, че служителите в МВР са държавни служители, то за неуредените в специалния закон отношения следва да се приложи общия закон, а именно Закона за държавния служител (ЗДСл). В този смисъл са и задължителните указания на ВКС, дадени в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които ЗДСл се прилага субсидиарно за правоотношенията на служителите на МВР и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР, следва да се прилага разпореденото в него, тъй като обратното разбиране би поставило в неравностойно положение държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, както и спрямо работниците и служителите, работещи по трудови правоотношения. Следователно, разпоредбите на чл.67, ал.3 ЗДСл и чл.50а, ал.2 от ЗДСл, които препращат към уредбата по КТ, респективно- към тази по чл.9, ал.2 от НСОРЗ, за процесния период намират субсидиарно приложение при изчисляване отработеното работно време от държавните служители по чл.142, ал.1, т.1 от ЗМВР, работещи при сумирано работно време, съответно- и при определяне дали същите са положили извънреден труд за съответния едно /три/- месечен/ период на отчитане.
Въззивната инстанция намира още, че прилагането на коефициент 1,143 не се отнася само до случаите, когато през нощта работникът работи по-малко часове от нормалната продължителност на дневното работно време, а намира приложение и когато продължителността на положения нощен труд надхвърля нормалната продължителност на нощното работно време /7 часа/, тъй като нормата на чл.9а, ал.4 от НРВПО, в последното си изречение, изрично предвижда кои са изключенията от това правило, като понастоящем приложението й е изрично уредено в чл.9г от НРВПО. Несъстоятелна е тезата, че последната разпоредба касае само отчитането пред Инспекцията по труда на часовете, определени по чл.9б от НРВПО за извънреден труд. Няма съмнение, че отчитането на работното време, респективно- на превишението му, е неразривно свързано с неговото заплащане, наред със задълженията за отчетност пред Инспекцията по труда /последното- установено предвид принципната забрана на извънредния труд/.
Представената от въззивника правна консултация от проф. Мръчков също няма задължителен характер за съда, още повече, че от нея не става ясно кои съдебни актове са коментирани в нея, както и дали изложените в тях аргументи са идентични с тези, на които се основават обжалваният и настоящият съдебни актове.
Горните изводи не се променят и от постановеното Решение на СЕС от 24.02.2022г по дело С-262/20, образувано
по преюдициалното
запитване, отправено от РС-Луковит. В решението е прието,
че чл.8 и чл.12, б.“а“
от Директива 2003/88ЕО не налагат да се приема национална правна уредба, която
да предвижда, че
нормалната продължителност на нощния труд за работници в публичния сектор е
по-кратка от нормалната продължителност на труда през деня. В тази връзка СЕС е приел, че във
всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита
под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или
сходни придобивки, които да позволят да се компенсира особената тежест на
нощния труд. В
случая, в българското законодателство до 2020 г. не съществува норма,
определяща нормалната продължителност на нощния труд на държавните служители в
системата на МВР, поради което отговорът
на въпроса по т.1 от решението на СЕС не променя становището на настоящия съдебен състав, изложено по-горе в мотивите.
От друга страна, БОС намира, че предвиденото заплащане на
нощния труд от 0.25
лв.
за всеки отработен час и ободряващи напитки,
на което се позовава въззивника, не може да
компенсира особената тежест на нощния труд, по смисъла вложен в
решението на СЕС. Следва да се има предвид, че посочената ставка от 0.25 лв. е определена и
в чл.8 НСОРЗ, т.е. и
работниците по трудово правоотношение също получават допълнително
възнаграждение в този размер за всеки отработен час нощен труд, което води до
извод, че
в това отношение е налице равно третиране между държавните служители в МВР и
работещите по трудово правоотношение. Остава обаче различното третиране на двете категории лица
по отношение на преобразуването на нощните часове в дневни. А това означава, че
посоченото допълнително заплащане от 0.25 лв.
на час не съставлява компенсаторен механизъм за служителите в МВР по начин,
различен от прилагания за работещите по трудово правоотношение. Ето защо се налага извод за
липсата на такъв механизъм за гарантиране защитата на здравето и безопасността
на служителите в МВР с оглед по-голямата продължителност на нощния труд. Останалите посочени от
въззивника придобивки
– ранно пенсиониране, безплатна храна, униформено
облекло, обезщетения при прекратяване на служебното правоотношение в по-голям
размер и др., не могат да бъдат възприети от съда
като такива, компенсиращи конкретно тежестта на полагания нощен труд. Изложените по-горе изводи на настоящия съд не се
променят и от приетото по т.2 в
решението на СЕС,
че чл.20 и чл.31 ХОПЕС допускат определената в законодателството на
държава-членка
нормалната продължителност на нощния труд от седем часа за работниците от
частния сектор да не се прилага за работниците от публичния сектор, вкл.
полицаи и пожарникари, ако такава разлика в третирането се основава на
обективен и разумен критерий,
т.е. е свързана с допустима от закона цел на посоченото
законодателство и е съразмерна с тази цел.
Тук следва отново да се има предвид, че до 2020 г
няма определена нормална продължителност на нощния труд за държавните служители в системата на МВР, а такава
е определена по-късно. А изложените
доводи от въззивника за специфичния характер на работа на служителите в МВР, свързана
със защита правата и свободите на гражданите, противодействие на престъпността
и опазване на обществения ред,
с което се обосновава различното третиране, не могат да бъдат
възприети като обективен и разумен критерий, свързан с допустима от закона цел
за неприлагане преобразуването на часовете положен нощен труд в дневен. Това
е така, защото
посочените по-горе придобивки са свързани именно със специфичния характер на
длъжността, а не конкретно с полагането на нощен
труд. Показателно в
тази връзка е,
че до м.август 2016 г. наредбите на
министъра на МВР са предвиждали преобразуване на нощните часове в дневни, като отпадането
му след този момент не е обосновано с никаква допустима от закона цел. Но
дори и да
се приеме, че
подобна цел е
налице, както
бе посочено по-горе
в полза на служителите в МВР не са предвидени мерки за защита и компенсиране на
особената тежест на положения нощен труд.
С оглед изложените съображения и предвид събраните по делото доказателства, въззивният съд намира, че исковата претенция за заплащане на допълнително възнаграждение за извънреден труд за процесния период, получен след преобразуване на реално положените часове нощен труд в дневен, се явява доказана по основание. По отношение на размера на претенцията, съдът съобрази приетата в първата инстанция съдебно-икономическа експертиза, от която се установява, че за процесния период ищецът е положил нощен труд, който преизчислен с коефициент 1,143 и приравнен на дневно работно време възлиза на 1749,93 часа, като разликата от 218,93 часа не е отчетена по протоколи за положен труд и стойността им в размер на 1486,61 лв. не е начислена и не е изплатена на ищеца. Ето защо, предявеният иск за главницата се явява основателен и доказан в претендирания размер, поради което следва да бъде уважен изцяло, ведно с акцесорните претенции за присъждане на мораторна и законна лихва, начислени върху главницата съответно за периода до и след подаването на исковата молба.
Предвид горното,
Бургаският окръжен съд намира въззивната жалба за неоснователна, а поради
съвпадане на крайните правни изводи на настоящата инстанция с тези на районния
съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено като правилно и
законосъобразно.
При този изход
на делото на въззивника не се дължат
разноски. На основание чл.78, ал.3 ГПК въззивникът следва да заплати на
въззиваемия разноските за въззивната инстанция в размер на 350 лв., съобразно
приложения договор за правна защита и съдействие. Неоснователно е възражението
за прекомерност на адвокатското възнаграждение на въззиваемата страна, тъй като
същото е в границите на минималния размер по Наредба №1/2004г. на ВАдвС за МРАВ,
а освен това са предявени два обективно съединени иска.
Мотивиран от
горното и на основание чл.271, ал.1, предл.1 ГПК, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №1076 от 29.04.2020г. по гр.д.№5849/19г. на РС- Бургас.
ОСЪЖДА Главна Дирекция „Жандармерия, специални операции
и борба с тероризма“ към Министерство на вътрешните работи – с адрес: град
София, ул.”Патриарх Герман“ № 202 да заплати на Г.Б.С.,
ЕГН ********** от гр.Б., ул.“Ц. С. *“ №**, ет.*, л. апартамент, сумата от 350
лв., представляваща адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.