РЕШЕНИЕ
№ 703
гр. Пловдив, 05.03.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XX ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми февруари през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Кристина Янк. Табакова
при участието на секретаря Радка Ст. Цекова
като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело №
20215330100309 по описа за 2021 година
Образувано е по искова молба на Г. З. Х., ЕГН ********** против „Профи Кредит
България“ ЕООД, ЕИК *********, с която са предявени обективно съединени
установителни искове в условията на евентуалност с правна квалификация по чл.26, ал.1
ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл.11, чл. 10, чл.10а ЗПК.
Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит
„Профи Кредит – Стандарт“ от 28.06.2019 г., който бил недействителен, поради
противоречие с изискванията на чл. 11, т.1, т. 9 и т.10, чл. 10, чл. 10а, вр. с чл. 22 ЗПК.
Твърди, че по силата на сключения договор, кредитодателят му е предоставил
паричен кредит в размер на 1000 лева, със срок на кредита 36 месеца, размер на вноската по
кредита била в размер на 47.74 лева, при ГПР в размер на 48.96 % и ГЛП в размер на 41 %,
при лихвен процент на ден 0.11 %, като общо дължимата сума по кредита, възлиза на
1717.98 лева. Твърди още, че освен горните основни задължения и параметри по договора, в
последния е посочено, че се дължат възнаграждения за допълнителни услуги, както следва:
300 лева – допълнителна услуга „Фаст“ и 700 лева – допълнителна услуга „Флекси“, общо
1000 лева. Уговорено било, съгласно погасителния план, че възнаграждение в размер на
1000 лева за двете допълнителни услуги, ще се изплаща на вноски от по 27.77 лева, която
сума се прибавя към вноската по възнаградителна лихва и главница и става неразделна част
от нея.
Твърди, че сключения договор е изцяло недействителен, тъй като не отговаря на
императивните изисквания на чл. 11 ЗПК.
В условията на евентуалност твърди, че уговорените възнаграждения за
допълнителни услуги „Фаст“ и „Флекси“, че не се дължат.
По – конкретно сочи, че в договора за потребителски кредит липсва дата и място на
сключването му, както изисква чл. 11, ал. 1, т. 1 ЗПК.
На следващо място, в договора, липсва информация относно условията за
1
прилагането на договорения лихвен процент и индекс и референтен лихвен процент, който е
свързан с първоначалния лихвен процент, доколкото в договора за кредит липсва
информация за вида на възнаградителната лихва и лихвения процент и дали същата е
фиксирана или свързана с лихвен индекс, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК.
Освен това, в договора било посочено, че ГЛП е 41 %, като липсвала информация за
условията за прилагането му и дали същият е фиксиран или се определя от определен
пазарен лихвен индекс. От договора не ставало ясна базата, върху основата на която се
начислява лихвеният процент и как е разпределен във времето. Последното водило до
неяснота как е формирана възнаградителната лихва и защо се дължи в посочения размер в
договора. Не било посочено и какъв е общият размер на дължимата за срока на договора
възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита. Това обстоятелство,
счита, че води до недействителност на договора, съгласно чл. 22 ЗПК.
На следващо място, твърди, че е налице нарушение и на разпоредбата на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК, тъй като в договора не е посочен начинът на изчисляване на ГПР, каквато и да
било информация как е формиран същият, както и по какъв начин е определена общо
дължимата сума по него.
Твърди също, че на основание §1, т. 2 ДР ЗПК във вр. §1, т. 1 ДР ЗПК, в ГПР е
следвало да намерят отражение и допълнителните възнаграждения за т.нар. привидни
възнаграждения за допълнителни услуги. Липсата на посочването им в ГПР водила и до
липса на посочване на ГПР като императивно установено в ЗПК съдържание на договора.
Отделно, сочи, че чрез привидните възнаграждения за допълнителни услуги се заобикаля
императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК за това, че ГПР не може да бъде по – висок от
пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В конкретния
случай, твърди, че възнаграждение за допълнителни услуги не е включено при изчисляване
на ГПР, а ако било сторено това – ГПР е много по – висок от пет пъти размера на законната
лихва.
Освен това твърди, че уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от
допълнителни услуги в размер на 1000 лева, е нищожна, като противоречаща на
императивните правни норми – разпоредбите на чл. 10, ал. 2, предл. второ и на чл. 10а, ал. 3
и ал. 4 ЗПК. В тази връзка сочи, че в т. VІ от договора, е уговорено и заплащането на
възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги в размер на 1000 лева, което се
твърди, че е прекомерно, а и не отговаря на изискванията на закона, тъй като
предоставените за тази цена услуги не са изчерпателно изброени в договора, както изисква
чл.10а, ал. 4 ЗПК. В противоречие на чл. 10а, ал. 4 ЗПК, в процесния договор, заплащането
на това възнаграждение от потребителя е предварително.
Освен това, излага съображения, че тези допълнителни услуги, всъщност
представляват действия по усвояването и управлението на кредита, за които не се дължи
заплащане, съгласно чл. 10а, ал. 1 ЗПК.
С оглед изложеното се моли за прогласяване на договора за нищожен, а в условията
на евентуалност – за прогласяване на клаузата в раздел VІ, касаеща „пакет допълнителни
услуги“. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва
исковете. Излага, че разпоредбите на чл. 11, ал. 1 и чл. 22 ЗПК регламентират по позитивен
и негативен начин минимално необходимото съдържание на договора за потребителски
кредит, като за да е действителен договорът, същият следва да съдържа информацията по
чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и т. 20 ЗПК, като твърди, че процесният договор за кредит съдържа тази
информация. Сочи, че датата и мястото на сключване на процесния договор са посочени на
последната му страница. Навежда доводи, че законът не изиска договора за кредит да
съдържа разписана методика по формирането на ГПР, нито пък кредиторът изрично да
посочва „непротиворечиво и без съмнение как е извършено начисляването на лихвения
процент.
2
Нищожност поради заобикаляне на закона не била налице, поради липса на
субективния елемент на основанието. Страните имали за цел реализиране на процесната
сделка, която не била забранена от ЗПК и я осъществили по уредения в него начин.
Навежда доводи, че възнаграждението, което се дължи за поискания и закупения от
ищеца пакет от допълнителни услуги, по никакъв начин не може да се възприеме като такса
за дейност, свързана с усвояването и управлението на кредита, защото възнаграждението не
е еднократно при извършване на действието, каквато била семантиката на забранените с
правна норма, такси. Освен това, допълнителните услуги, които кредиторът е предоставил
на ищеца и които е включил в пакет, давали възможности на ищеца да извършва
едностранна промяна на погасителния план по кредита си, а не представлявали
възнаграждение за кредитора за извършени неизбежни административни действия по
кредита. На следващо място, излага, че допълнителните услуги предоставяли правото на
ищеца да получи услуги, които не били свързани с дейността на кредитора по отпускане на
кредити, а са свързани с желанието, нуждата и конкретното финансово състояние на ищеца.
Счита, че всички услуги, които кредиторът му е предоставил и се е задължил да му
предоставя за в бъдеще, със закупуването на допълнителни услуги, не могат да се приемат
като действия по усвояване и управление на кредита.
На ищеца бил предоставен Стандартен европейски формуляр, както и Общите
условия, като същият при информиран избор пожелал закупуването на пакета за
допълнителни услуги, за което следвало да заплати и уговорената такса. Тя не следвало да
бъде включена в ГПР, тъй като получаването на такива допълнителни услуги не било
задължително условие за сключване на договора, т.е. възнаграждението се дължало отделно
и независимо от цената на кредита, при което не представлявало разход по смисъла на чл.
19, ал. 1 ЗПК.
Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете. Претендират се разноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и
правна страна, следното:
По делото не се спори, че между страните е подписан Договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт № *****от 28.06.2019 г., по който предоставената сума е
усвоена. С процесния Договор, на ищеца е предоставена сума в размер на 1000 лева.
Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по
заема е 41.00 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 48.96 %. Ищецът се е задължил
да върне сумата на 36 месечни погасителни вноски в размер 47.74 лева всяка, като общият
размер на всички плащания е записан, че възлиза на 1717.98 лева. В раздел VІ от Договора,
е уговорено и закупуването на допълнителни услуги „Фаст“, за което се дължи
възнаграждение в размер на 300 лева и „Флекси“ – с уговорено възнаграждение в размер на
700 лева, като сумата за възнаграждението за допълнителните услуги е разсрочена на равни
части, по 27.77 лева към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по
пакета от допълнителни услуги възлиза на 2717.98 лева, по 75.51 лева всяка вноска.
Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е възникнало валидно
правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата
сума. Ответникът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като
дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е
физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е.
страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК и на кредитор
съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и
съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата
валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.
3
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7 - 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7 - 9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен
и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази
недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото
последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за
недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и
връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 48.96 %, а възнаградителната лихва – 41.00 %, но от съдържанието на договора не може да
се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 7 % между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата
сума не е сборът от стойността на главницата и лихвата, ведно с разходите по ГПР, а е в
размер на 2717.98 лева. Изрично е отбелязано, че в тази обща сума е включена стойността
на закупената допълнителна услуга, по която се дължи възнаграждение за предоставените от
ответника на ищеца услуги „Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 1000 лева.
Относно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът намира, че не е спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат
взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на
разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция
в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Според Общите условия, допълнителната услуга „Фаст“ представлява приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит (чл.15.1), а допълнителната
услуга „Флекси“ (чл.15.2)– се отнася до възможността да се променя погасителния план при
определени условия, включваща възможност за отлагане на определен брой погасителни
вноски; възможност за намаляване на размера на определен брой погасителни вноски;
възможност за промяна на датата на падежа на погасителните вноски.
Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за
потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя
допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение
към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната
сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения
падеж.
4
В настоящия случай, услугата „Фаст“ представлява действие по усвояване на
кредита във времево отношение, а тези по „Флекси“ имат за предназначение да улеснят
взаимоотношенията между кредитор и потребител и да помогнат на кредитора да управлява
по-добре договора и изплащането на сумите по него. Доколкото се касае за възнаграждения
по усвояването и управлението на кредита, с тях реално се заобикаля разпоредбата на чл.
19, ал. 4 ЗПК. С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат
включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с
тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички
задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в
договора годишен процент на разходите от 48.96 % не отговаря на действителния такъв.
Това се потвърждава и от изготвената от вещото лице М.М. и приета по делото съдебно –
счетоводна експертиза като обективна, компетентно дадена и неоспорена от страните, че
годишният процент на възнаграждението за пакет за допълнителни услуги, с който се
оскъпява кредита, е 33.33 %.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР,
представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по-конкретно
заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г, ал. 4 ЗЗП във вр. с чл. 68д, ал. 1 ЗЗП. Тя
подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК и не му
позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.
В този смисъл: Решение № 1411 от 29.11.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1207/2019 г.,
Решение № 1510 от 13.12.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2373/2019 г.; Решение № 33
от 8.01.2020 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2344/2019 г.; Решение № 220 от 18.02.2020 г.
на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2957/2019 г.
Не е спазено и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид
допускания, използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да
включва всички разходи на финансовата институция по отпускане и управление на кредита,
както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора.
Следователно процесният договор е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК във вр.
с чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Ето защо претенцията е основателна и следва да бъде уважена.
Поради уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по предявения
евентуален иск за нищожност на клаузата в раздел VІ, касаеща „пакет допълнителни
услуги“.
Относно разноските:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат само в
полза на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е съответно искане, представен е
списък по чл. 80 ГПК и доказателства за сторени такива в размер на: 108.72 лева – за
държавна такса, 100 лева – за експертиза и 500 лева – за заплатено адвокатско
възнаграждение, съобразно ДПЗС.
С оглед направеното от ответника възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, съдът следва да извърши преценка.
Предвиденият минимален размер на адвокатско възнаграждение, определен
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, е в размер на 420.25 лева.
Съдът като съобрази разпоредбата на чл. 7, ал. 2 от НАРЕДБА № 1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, както и правната и фактическа сложност на спора,
5
намира, че възражението за прекомерност на адвокатския хонорар е основателно, поради
което и претендираното адвокатско възнаграждение ще се редуцира до 430 лева.
Ето защо и, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, общият размер на разноските, дължими в
полза на ищеца е 638.72 лева, които ще се възложат в тежест на ответника.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните Г. З. Х., ЕГН
**********, с адрес: ***** и „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, че
сключеният между тях Договор за потребителски кредит Профи Кредит Стандарт № *****г.
е недействителен, на основание чл. 22 ЗПК.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД, ЕИК *********, да заплати на Г.
З. Х., ЕГН **********, с адрес: ******, сумата от 638.72 лева (шестстотин тридесет и осем
лева и седемдесет и две стотинки) – деловодни разноски за производството по настоящото
гражданско дело № 309/2021 г. по описа на ПРС.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано в двуседмичен срок от връчването му на
страните пред Окръжен съд – Пловдив.
Съдия при Районен съд – Пловдив: ________/п/_______________
6