Решение по КНАХД №1834/2025 на Административен съд - Варна

Производство по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административно -процесуалния кодекс (АПК) вр. чл. 72, ал. 4 от Закона за Министерство на вътрешните работи (ЗМВР).

Образувано е по касационна жалба на ст. полицай в Сектор „СПС“ към отдел ОП при ОД на МВР – Варна, чрез гл. ю.к. Г., против Решение № 697/09.06.2025г. по АНД № 5011/2024г. по описа Районен съд – Варна, с което е отменена Заповед № 365зз-690/12.12.2024г., с която С. О. Л. е задържана за срок от 24 часа.

В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено при допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Жалбоподателят изразява несъгласие с направените от въззивния съд изводи, че административният акт не съдържа ясни фактически основания, относими към конкретното поведение на задържаното лице, както и че административният акт е немотивиран. Счита, че са установени фактическите предпоставки по чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР. Отправя искане съдът да отмени обжалваното решение и да потвърди отменената с него заповед. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за две съдебни инстанции.

Ответникът, в депозиран писмен отговор чрез адвокат А. А., оспорва касационната жалба, като счита същата за неоснователна, а обжалваното решение за правилно. В съдебно заседание, чрез процесуалния си представител, поддържа и доразвива изложените в отговора доводи. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Прокурорът от Окръжна прокуратура – Варна дава заключение за основателност на касационната жалба, като пледира за отмяна на въззивното решение и потвърждаване на заповедта за полицейско задържане.

Производството пред ВРС е образувано по жалба на С. О. Л., депозирана чрез адвокат А. А., срещу Заповед № 365зз- 690/12.12.2024 г., издадена от старши полицай - Б. Г. К. от Сектор „Специализирани полицейски сили“ при ОДМВР гр. Варна.

За да се произнесе по спора, районният съд е установил от фактическа страна, че на 12.12.2024 г., около 11:25 ч., С. О. Л., е била задържана по реда на ЗМВР във връзка с установени в автомобила й при полицейска проверка 18 бр. полиетиленови пликчета, пълни с бяло прахообразно вещество. Била издадена Заповед за задържане на лице № 365зз- 690/12.12.2024 г. от старши полицай - Б. Г. К. от Сектор „Специализирани полицейски сили“ при ОДМВР гр. Варна. Като основание за издаване на заповедта било вписано единствено правното основание по чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Л. била освободена на 13.12.2024г., в 11:25 часа, като впоследствие тя била разпитана като свидетел по образуваното ДП №1938/24г. по описа на Първо РУ-Варна. Към 12.12.24г. и към месец април 2024г. по делото не била установена съпричастност на Л. към разследваното престъпление по чл.354а, ал.3, т.1 от НК в рамките на ДП №1938/24г. по описа на Първо РУ-Варна и по него нямало привлечено лице в качеството на обвиняем.

Сезираният със спора съд е приел в мотивите си, че заповедта е издадена от компетентен орган, притежаващ качеството полицейски орган по чл. 72 от ЗМВР, спазена е предвидената от закона писмена форма при издаването й, като заповедта съдържа част от изискуемите реквизити.

Съдът, обаче, намерил, че в оспорената заповед липсва съществен неин реквизит, а именно – не са посочени в изискуемата кумулативна наличност по смисъла на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР фактическите и правни основания за задържането на лицето. Приел е, че в заповедта не е налице яснота въз основа на какви факти и обстоятелства е направено обосновано предположение, че лицето е извършило престъпление, респ. - е съпричастно към извършване на такова. Според съда непосочването на фактическите основания за издаването на заповедта и конкретно за задържането на лицето, води до необоснованост на издадения акт и представлява самостоятелно и достатъчно основание за неговата отмяна. Съдът е приел, че по делото липсват каквито и да било доказателства относно наличието на данни, послужили на издателя на процесната заповед да направи извод за съпричастност на жалбоподателката към извършването на престъпление. Даже напротив – посочил, че наличните по преписката доказателства – отрицателните резултати от извършените на място тестовете за употреба на наркотици и алкохол от страна на Л., както и отсъствието на доказателства за извършен полеви тест на бялото прахообразно вещество, което е намерено в автомобила й, явно се противопоставят на текста на чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. При тези данни, съдът е приел, че отсъствието на мотиви и липсата на конкретни фактически основания за издаване на акта представляват съществен, неотстраним порок, препятстващ проверката за законосъобразност на заповедта и нарушаващ правото на защита на нейния адресат.

Касационната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и при наличие на правен интерес от обжалване, поради което е допустима за разглеждане.

Разгледана по същество, същата е неоснователна.

Наведените в касационната жалба възражения са общи и декларативни, като същите не обосновават конкретни касационни основания, респективно – пороци на атакувания акт. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд е анализирал и оценил всички доказателства по делото, като изводите му са подробни, изчерпателни, последователни, обосновани и изцяло съответни на приложимия материален закон. Тяхното преповтаряне в настоящото изложение е ненужно, поради което и на осн. чл. 221, ал. 2, изр.2 от АПК, касационната инстанция препраща към мотивите изложени в обжалваното решение.

Оспорената заповед е издадена на основание чл. 72, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Съгласно тази разпоредба полицейските органи могат да задържат лице, за което има данни, че е извършило престъпление. В разпоредбата на чл. 74, ал. 2, т.2 от ЗМВР изрично е детайлизирано общото изискване за мотивираност на всеки административен акт, като е предвидено, че заповедта следва да съдържа фактическите и правни основания за задържането. В конкретния случай оспорената заповед съдържа само правното основание на чл.72, ал.1, т.1 от ЗМВР, т.е. очевидно е нарушаването на императива на чл. 74, ал. 2, т. 2 от ЗМВР. Действително, съгласно Тълкувателно решение № 16/1975 на ОСГК, мотивите за издаване на административния акт могат да бъдат изложени и отделно от самия акт и да се съдържат и в други документи от административната преписка, издадени от административния орган, каквито, обаче, в случая не са налице, както е подчертал и първостепенният съд. Позоваването само на приложимата разпоредба, но не и на каквито и да било специфични обстоятелства или действия, е достатъчно основание за съда да заключи, че лишаването от свобода на задържаното лице е несъвместимо с принципа на защита от произвол. За да бъде законосъобразно наложена ПАМ като процесната, обективиращата я заповед следва да съдържа конкретни данни, от които да може да се направи обосновано предположение, че лицето е извършило или е съпричастно към извършването на конкретно престъпление. Както правилно е отбелязал ВРС, пропускът в тази насока препятства възможността за извършване на проверка за законосъобразност и засяга правото на защита на задържаното лице, респективно – съставлява самостоятелно и достатъчно основание за отмяна на заповедта.

Предвид изложеното, като е отменил заповедта за задържане, ВРС е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора, основателна се явява своевременно заявената претенция на ответника по делото за присъждане на направените по делото разноски. Съгласно представения от ответника договор за правна защита и съдействие № 445512 от 07.07.2025 г. такива се претендират в размер на 900 (деветстотин) лева, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. От страна на касатора не е направено възражение за прекомерност на претендираното адвокатско възнаграждение, поради което същото следа да бъде присъдено в посочения размер.

По тези съображения, и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Трети тричленен състав на Административен съд – Варна,

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 697 от 09.06.2025 г. по АНД № 20243110205011/2024 г. по описа на ВРС.

ОСЪЖДА Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Варна да заплати на С. О. Л., [ЕГН], сумата от 900 (деветстотин) лева, представляващи разноски за настоящата инстанция.

Решението е окончателно.