РЕШЕНИЕ
№ 1281
гр. Пловдив, 14.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VIII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и втори октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Екатерина Вл. Мандалиева
Членове:Радослав П. Радев
Недялка Д. Свиркова Петкова
при участието на секретаря Елена П. Димова
като разгледа докладваното от Екатерина Вл. Мандалиева Въззивно
гражданско дело № 20255300502023 по описа за 2025 година
Производството е по чл.258 и сл. ГПК.
Съдът е сезиран с въззивна жалба депозирана от „ТИ БИ АЙ БАНК“ ЕАД с ЕИК
*********, чрез процесуалния представител юрисконсулт К. З. против Решение
№92/20.05.2025г. постановено по гр.д.№***г. по описа на Първомайски РС, първи гр.с., с
което се осъжда „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на А. Д. С., ЕГН:
**********, адрес: гр. ***, по иска с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумата от
3 565,24 лв., представляваща платена без правно основание сума по Договор за
потребителски кредит № *** г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата
молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане на вземането, както и сумата от 142,61
лв., представляваща сторени разноски за държавна такса. С постановения съдебен акт в
полза на адв. Д. В. М. от АК Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв е присъдена
сумата от 660 лв. за адвокатско възнаграждение. Решението на първата инстанция, се
обжалва като незаконосъобразно, необосновано, неправилно и постановено в противоречие
със събрания доказателствен материал, по съображения подробно изложени в жалбата.
Моли се въззивният съд да отмени първоинстанционния акт, като вместо това отхвърли
исковете като неоснователни. Претендират се разноски,включително юрисконсулско
възнаграждение в размер на 360лв. Прави се възражение за прекомерност на разноските
1
претендирани от другата страна.
Въззиваемата страна А. Д. С., ЕГН: **********, чрез процесуалния представител
адв. Д. М. оспорва жалбата като неоснователна, моли да се потвърди първоинстанционния
акт, като правилен и законосъобразен. Претендират се разноски, съгласно представения
списък с направени такива, а именно в размер на 660лв.с ДДС..
ПЛОВДИВСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД след преценка на събраните по делото
доказателства, допустимостта и основателността на жалбата, намира за установено
следното:
Жалбата са подадена в законния срок, от страна имаща правен интерес да
обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално
допустима и като такава следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е уважил претенцията като е приел, че договорът за
потребителски кредит е недействителен, поради което потребителят връща само чистата
стойност на кредита, без да дължи лихви и други разходи по кредита. Посочил е, че за
ищеца като кредитополучател е възникнало задължението да върне на ответника само
действително получената сума по договора в размер на 5000 лв, като всичко заплатено над
тази сума се явява платено от ищеца на ответника при начална липса на основание. Посочил
е в мотивите си, че константна е съдебната практика, че под „чиста стойност на заема“ се
разбират предоставените на разположение на потребителя парични средства. Тъй като
ищецът е заплатил по договора общо сумата от 9761,35 лв., то разликата от 4761,35 лв. се
явява получена без основание от ответника. Поради това и с оглед принципа на
диспозитивното начало искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за връщане на
недължимо платеното, районният съд е уважил до пълния предявен размер от 3565,24 лв.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до
окончателното изплащане на вземането.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. След като са изчерпани контролните
функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи,
законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на
посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема
предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти./
В този смисъл е Решение №200 от 23.06.2015г. на ВКС по гр.д.№6459/2014г., четвърто г.о.
ГК/
В конкретният случай обжалваният акт е валиден и допустим. Пред настоящата
инстанция не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, поради
което съдът постановява съдебният си акт на база на събраните пред първата инстанция
доказателства. Фактическата обстановка е подробно и прецизно изложена от
първоинстанционния съд, поради което касаещо същата настоящият съдебен състав
2
препраща към мотивите на първоинстанционния акт.
Няма спор по фактите, че на 09.11.2022 г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит № ***, по силата на който ответникът, в качеството му на кредитор, е
предоставил на ищеца кредит в размер на 5000 лв. Уговорено е кредитът да се върне на 28
месечни вноски, всяка една в размер на 353,36 лв. в срок до 25.03.2025 г. или общо 9894,28
лв., включващи плащания по главницата, на застрахователна премия в размер на 1301,72 лв.
и на договорна лихва в размер на 3592,56 лв. Годишен лихвен процент, е 41,05 %, а
годишният процент на разходите – 47,47 %.
В чл. 7.2.2 от договора за потребителски кредит е посочено, че в случай че
потребителят е избрал да сключи застраховка, частта от средствата по кредита,
представляваща дължимата за конкретната застраховка, се превежда от кредитора директно
по банкова сметка на съответния застраховател.
Установено е, че по договора за потребителски кредит ищецът е извършил плащания
в общ размер на 9761,35 лв.
При така установеното от фактическа страна, настоящият съдебен състав направи
следните правни изводи:
Правоотношенията между страните са такива между търговец и потребител, поради
което приложение намират нормите на ЗЗП и ЗПК. Нормата на чл.7, ал.3 от ГПК предвижда
изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл.146, ал.1 от ЗЗП,
произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. Съгласно
задължителната практика - ТР№1/2022г. по т.д. №1/2020, ОСГТК, на ВКС, съдът е длъжен
да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни
клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор и без да е направено
възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или
от събраните по делото доказателства. Ето защо съдът е длъжен и служебно да изследва
въпросът за евентуалното наличие на неравноправни клаузи в потребителските договори и
за нищожност на сделки, ако същата произтича пряко от самата сделка или от
доказателствата по делото.
В чл. 143, ал.1 от ЗЗП е посочено, че неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, е уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за
добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца или доставчика и потребителя. Всяка уговорка накърняваща добрите нрави,
съгласно чл.26 от ЗЗД, е нищожна. В случая в договора е посочено, че се предоставя заем в
размер на 5 000лв., в последствие е посочено и че се предоставя сума за застрахователна
премия, които не са записани като част от главницата, но реално са включени към нея. С
оглед съдържанието на представения договор за потребителски кредит, съдът приема, че
не се установява на ответникът реално да е отпуснат кредит в размер на 9 894.28лв лв.
Напротив, предоставената сума е в размер на 5 000 лв., а разликата над тази сума не е част
от главницата - заетата сума, а са разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК.
3
Разходите за тези услуги представляват част от общия разход по кредита, съгласно § 1, т. 1 от
ДР на ЗПК (всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит). Възнаграждението за тези услуги представлява скрито възнаграждение за кредитора
за предоставяне на заемната сума и не позволява на потребителя да прецени икономическите
последици от сключването на договора. То е начислено и дължимо независимо от това дали
реално потребителят се е възползвал от съответната услуга, поради което коментираните
клаузи се явяват уговорени във вреда на потребителя.
В последващи клаузи е посочен и приложимият годишен лихвен процент, но без да се
уточнява върху коя от сумите ще се прилага. Посочен е и ГПР в размер на 47.47%, който
действително е под законоустановения максимум, но по отношение на който също не са
спазени изискванията на закона – не са посочени допусканията и разходите, които ще се
вземат предвид. Всичко това налага извод, че потребителят по този договор е принуден на
тълкува волята на кредитора. Същият бил въведен в заблуждение относно реалната
отпусната сума по кредита и размерът на дължимите лихви по главницата, доколкото от
договора не става явно нито каква е главницата, нито върху коя главница се начислява
възнаградителната лихва. Поради това, съдът намира, че този договор не изпълнява
изискванията за добросъвестност на търговеца. Нарушена е и нормата на чл.10, ал.1 от ЗПК,
а именно договорът да е сключен по ясен и разбираем начин. Доколкото отпуснатата като
заем сума е една, а отделно са посочена и сума, предоставена за финансиране на
застрахователна премия, то остава неясено разписано и върху кои суми, и по какъв начин се
прилага лихвения процент по договора, т.е. налице е нарушение и на изискването на чл.11,
ал.1, т.9 от ЗПК. Липсата на конкретни разяснения кои допускания са взети предвид при
конкретното правоотношение при определяне на ГПР води до нарушаване и на
императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
Сочените нарушения съставляват основание за прогласяване на процесния договор
за кредит за недействителен по смисъла на чл.22 от ЗПК. В случаите на недействителност
потребителят дължи чистата стойност на кредита – чл.23 от ЗПК, а именно 5000лв.
Установява се, че длъжникът е заплатил по договора сума от 9 761лв лв, с оглед на което
разликата от 4761,35 лв. се явява получена без основание от ответника.
Предвид гореизложеното искът с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за
връщане на недължимо платеното се явява основателен и като такъв правилно е уважен от
първоинстанционния съд до пълния предявен размер от 3565,24 лв., ведно със законната
лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.12.2024 г., до окончателното изплащане
на вземането. Жалбата се явява неоснователна и като такава следва да се остави без
уважение, а обжалвания първоинстанционен акт да се потвърди като правилен и
законосъобразен.
С оглед изхода на спора, като предвид цената на иска, правната и фактическа
4
сложност на делото, включително и обстоятелството, че е проведено само едно съдебно
заседание, на което адв. М. не е присъствал и като взе предвид направеното възражение на
жалбоподателя за прекомерност на претендираните разноски, съдът намира, че
справедливият размер на адвокатското възнаграждение за процесуалния представител на
ищеца за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие почл. 38, ал. 2 ЗАдв, вр. § 2а от
ДР на Наредба № 1/2004 г в полза на адвокат, регистриран по ЗДДС,възлиза на сумата в
размер на 660лв
Мотивиран от гореизложеното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №92/20.05.2025г. постановено по гр.д.№***г. по описа на
Първомайски РС, първи гр.с.,
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на адв. Д. В. М. от
АК Пловдив на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв сумата от 660 лв./ шестстотин и шестдесет
лева/ за адвокатско възнаграждение за оказано процесуално представителство на А. Д. С.,
ЕГН: ********** пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5