Р
Е Ш Е
Н И Е
№…………………
гр. Карлово, 26.08.2020
година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Карловски районен съд трети граждански състав
на тридесет и
първи юли две
хиляди и двадесета година
в публично
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАРИНА ПОПОВА
Секретар: КРИСТИНА ШАХЪНСКА
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело №
1749 по описа за 2019 година
и за да се произнесе, взе предвид:
ПРОИЗВОДСТВОТО е по иск с правно основание
член 124, ал. 1 от ГПК във връзка член 266 от Ззд вр.
с чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, като производството се разглежда по реда
на член 422, ал. 1 от ГПК.
Ищецът „Р.И С.“ ЕООД, чрез представителите
си твърди, че ответникът като възложител, на 22.03.2019 г. сключил договор с ищцовото дружество
като изпълнител за извършването на определен обем CMP, а именно –
„Доставка и монтаж на ел. стълбове за улично осветление по ул. В.в гр. К.“. На
09.05.2019 г. бил подписан двустранен протокол между страните, удостоверяващ
изпълнените с добро качество на СМР и подлежащи на изплащане от страна на О.К.
Във връзка с осъществените от страна на ищеца в полза на ответника строителни
дейности, подробно описани в приемо-предавателен
протокол от 09.05.2019 г., ищецът издал данъчна фактура № **********/09.05.2019
г. на стойност 59 944.30 лева с ДДС. В нея изрично било посочено, че
плащането на цената относно предоставената услуга, следва да бъде извършено
чрез банков превод, по сметка на ищеца. При договора за изработка в
строителството, възложителят бил длъжен да заплати цената на изпълнените СМР в
деня на издаване на фактурата, удостоверяваща дължимостта
на плащането, респ. в 14-дневен срок от приемането на стоката или услугата.
Ответникът О.К. не погасил задължението си по фактура № **********/09.05.2019
г. в посочения по-горе размер, нито в деня на издаване на фактурата, нито в законоустановения 14-дневен срок от приемането на СМР,
съгласно двустранен протокол от 09.05.2019 г. До момента на предявяване на иска
била проведена кореспонденция между страните, но ответникът отказвал да заплати
дължимите суми. Подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК от страна на ищцовото дружество не
довело до адекватен резултат, а именно заплащане на сумата в размер от
21 000 лева от страна на О.К. което представлявало част от плащането на
фактурата, като целият размер бил
59 944.30 лева.
Подаденото заявление по чл.410 от ГПК,
депозирано до Районен съд К. било заявено до местно и родово компетентния съд
на претенцията на ищеца за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен
лист срещу длъжника О.К. ЕИК *********. Въз основа на заявлението в PC К. било
образувано ч.гр.д. № 1332/2019г., по което съдът постановил издаване на заповед
за изпълнение срещу длъжника О.К. ЕИК: *********за плащане на претендиралата
сума от 21000 лева. В срока по чл.414, ал.2 от ГПК, длъжникът депозирал до
Районен съд К. възражение срещу издадената Заповед за изпълнение по ч.гр.д.
№1332/2019г. за сумата от 21000 лева.
МОЛИ съда да постанови решение, с което да
признае за установено, че О.К. дължи на „Р.И С.“ ЕООД сумата от 21 000
(двадесет и една хиляди) лева, която сума представлява част от задължението по
изпълнен договор за СМР от ищеца за „Доставка и монтаж на ел. стълбове за
улично осветление по ул. В.в гр. К.“, за което е съставен приемо-предавателен
протокол от 09.05.2019 г., и е била издадена данъчна фактура №
**********/09.05.2019г. на стойност 59 944,30 лева, с ДДС, и за която сума е
била издадена Заповед № 739 от 12.09.2019 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по ЧГрД № 1332/2019 г. по описа на Районен съд К.. Претендира
за разноските делото.
Ответникът О.К. чрез представителите си
оспорва иска като неоснователен. Сочи, че представената фактура № 2762 от
09.05.2019 г. е в размер на 59 944.30 лева с ДДС, а претенцията на ищцовото дружество е в размер на 21 000 лева, т.е.
предявено е само част от вземането. О.К. изплатила цялата сумата от 59 944.30
лева в полза на „Р.и с.“ ЕООД с платежни нареждания както следва: от
26.02.2020г. в размер на 19 944,30 лева и от 06.03.2020 г. в размер на 40 000
лева.
МОЛИ съда да постанови решение, с което
отхвърли иска като неоснователен.
От събраните по делото доказателства съдът
намира за установено от фактическа страна следното:
Не се спори, че страните по делото са
сключили договор № 29 от 22.03.2019 г. за възлагане, по силата на който О.К. от
една страна като възложител е възложила, а „Р.И С.” ЕООД *** от друга страна
като изпълнител е приело да извърши доставка и монтаж на ел.стълбове за улично
осветление на улица „В.“ в град К.. Цената за изпълнение на СМР, съгласно чл. 3
от договора е била уговорена в размер на 59 944.30 лева с ДДС, платима чрез
банков превод в 30-дневен срок след подписване на двустранен протокол за
приемане на извършените СМР, без забележка и представяне на фактура от
изпълнителя. Не се спори, че възложителят е приел работата на изпълнителя с
протокол от 09.05.2019 г., подписан от представители на двете страни и съставен
в съответствие с изискванията на чл. 3, ал. 2 от договора, в който е отразено,
че на място са констатирали изпълнени с добро качество и подлежащи на изплащане
описаните в него СМР. Представена е по делото и издадена от изпълнителя фактура
**********/09.05.2019г. на стойност 59 944.30 лева с ДДС.
В исковата молба се твърди пълно
неизпълнение от страна на възложителя на сумата по процесната
фактура. С отговора на исковата молба ответникът представя платежни документи
за извършени плащания по процесната фактура, а именно
– плащане, извършено на 26.02.2020 г. в размер на 19 944.30 лева и плащане
от 06.03.2020г. в размер на 40 000 лева. Т.е., с двете плащания е погасена
напълно фактура № **********/09.05.2019г. в размер на 59 944.30 лева.
По повод подадено заявление от страна на
ищеца по ЧГрД № 1332/2019г. по описа на КрлРС, съдът е издал в полза на „Р.И С.” ЕООД *** Заповед №
753 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 12.09.2019г. за
сумата от 21 000 лева по фактура № **********/09.05.2019г., ведно със законната
лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда - 11.09.2019г.
до окончателно плащане на вземането, както и за разноските по заповедното
производство в размер на 4120 лева за държавна такса и 1500.00 лева за
адвокатско възнаграждение. В срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК е депозирано
възражение от длъжника, поради което ищцовото
дружество е предявило настоящите искове за установяване на вземанията си по
заповедта.
Въз основа на така установената и възприета
фактическа обстановка, съдът изграждайки вътрешното си убеждение, прави
следните изводи от правна страна:
За основателността на претенцията в тежест
на ищеца е да установи, че между страните е налице валидно облигационно
отношение, по договор за изработка, по силата на което е извършил възложената
работа, за което му се дължи договореното възнаграждение, като в негова тежест
да докаже е и приемането на работата. Ответникът следва да установи факта на
плащане. От представените писмени доказателства, съдът приема за доказано, че
страните са били в договорни правоотношения, възникнали от договор за изработка.
по фактите относно сключването, изпълнението му и приемането на работата на
изпълнителя не се спори, а и те са доказани от ищеца при условията на пълно и
главно доказване. От представените с отговора на исковата молба платежни
документи се установява, че възнаграждението по договора за изработка към дата
на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 11.09.2019г. не било заплатено.
При това положение съдът намира, че предявеният иск е бил основателен и доказан
по размер към предявяването му на 11.09.2019 г.
Решението на съда трябва да отразява
правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на
приключване на съдебното дирене. Това задължава съда да вземе предвид и фактите
настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право,
било защото го пораждат или защото го погасяват. Преценката на съда за
основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното
положение в деня на приключване на съдебното дирене в съответната инстанция, а
не в деня на предявяване на иска. Поради това, съдът следва да вземе предвид и
фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата
на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Специфичните особености на производството по реда на чл.
422, ал. 1 от ГПК, а именно - изискването за идентичност на основанието и
размера на вземането, заявени в заповедното производство и основанието и
размера на вземането по предявения иск, не налагат извода, че съществуването на
вземането към момента на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК е
задължителна предпоставка за уважаването на иска по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК. Искове за установяване на съществуването на права към минал момент са
допустими само в изрично предвидените от закона случаи. Уредбата на заповедното
производство не съдържа изрична разпоредба, предвиждаща, че с иска по реда на
чл. 422 от ГПК се установява съществуването на вземането към момента на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Поради това
съдът, в производството по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК, не е обвързан от
фактическото положение към датата на подаване на заявлението (така и т. 1 на
Тълкувателно решение № 8 от 02.04.2019 г. на ВКС по тълк.д.
№ 8/2017 г., ОСГТК). Също, съгласно задължителните разяснения, дадени в т. 9 на
Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д.
№ 4/2013г., ОСГТК, в производството по чл. 422 от ГПК, респ. чл. 415 от ГПК,
съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към
момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това
производство нормата на чл. 235, ал. 3 от ГПК намира приложение по отношение на
фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по иска,
предявен по реда на чл. 415, ал. 4 във връзка с ал. 1, т. 1 от ГПК. В настоящия
случай, по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК, съдът се съобразява с факта, че
задължението на ответника е погасено в хода на процеса, тъй като с извършените
на 26.02.2020г. и на 06.03.2020г. плащания главницата по процесната
фактура е изцяло платена. Т.е. към момента на приключване на съдебното дирене,
претенцията на ищеца е неоснователна, тъй като ответникът е изплатил изцяло претендираната с иска сума.
Предвид изложеното, съдът намира, че в
случая е налице хипотезата на чл. 235, ал. 3 от ГПК и извършеното плащане след
подаване на исковата молба следва да бъде взето предвид, като установен по
делото факт, а доколкото е в пълно погашение на съдебно предявеното вземане за
главница, то предпоставя отхвърляне изцяло на иска по
422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 415, ГПК. Действително, ответникът по делото
успя да установи успешно и безспорно наличието на извършено, макар и след
завеждане на иска, но при условията на чл. 235, ал. 3 от ГПК плащане на
дължимите от него суми. Извършеното в хода на процеса доброволно плащане в
полза на носителя на материалното право се ползва с погасителен ефект, поради
което следва да се приеме за правопогасяващ факт по
смисъла на чл. 235, ал. 3 от ГПК. С оглед извършеното в хода на процеса
плащане, съдът намира за неоснователен предявеният иск за установяване дължимост на главница, поради погасяването й, респективно
искът следва да бъде отхвърлен.
ОТНОСНО разноските:
В съответствие с т. 12 на Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014г. на ВКС по тълк.д. №
4/2013г., ОСГТК, съдът следва да се произнесе и по разпределението на
отговорността за разноски в заповедното и исковото производство. По общото
правило на чл. 78 от ГПК, присъждането на разноски на страните се основава на
вината на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване
на иска или защитни действия срещу неоснователно предявен срещу нея иск.
Следователно, логиката на закона е, че разноски винаги се дължат от страната,
която неоснователно е предизвикала делото, без значение от неговия изход, като
задължението за заплащането им е задължение за плащане на понесените от
съответната страна вреди, когато неправомерно е засегната нейната правна сфера.
В настоящия случай ответникът е дал повод за образуване на производство – по
делото се установи, че в негова тежест са възникнали претендираните
парични задължения, като погасяването им, довело да отхвърляне на иска, е
извършено в хода на процеса, след подаване на заявлението за издаване на
заповед по чл. 410 от ГПК - предвид срочния характер на задълженията и
обстоятелството, че същите са били изискуеми, преди постъпване на заявлението
по чл. 410 ГПК, а плащането е извършено чак на 26.02.2020г. и на 06.03.2020г.
Ето защо следва на общо основание да понесе отговорността за направените от
заявителя в заповедното и исковото производство разноски.
Съобразно представения списък на разноски
по чл. 80 от ГПК и доказателствата за извършени такива, разноските на ищеца в
исковото производство са за дължимата държавна такса за завеждане на делото в
размер на 420 лева и адвокатско възнаграждение в размер на 1 500.00 лева или
общо в размер на 1 920 лева, а в заповедното производство възлизат на сумата от
420.00 за държавна такса и сумата от 1 500 за адвокатско възнаграждение или
общо в размер на 1 920 лева.
Мотивиран от изложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Р.И С.” ЕООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление:***, представлявана от управителя и П.М.Р. с
ЕГН **********, установителен иск с правно основание чл.
422, ал. 1, във връзка с чл. 415, ал. 1 от ГПК, за признаване за установено по
отношение на О.К. ***, представлявана от Е.С.К. - Кмет на О.К. че дължи сумата
от 21 000.00 лева, представляваща част от задължението по изпълнен договор за
СМР от ищеца за „Доставка и монтаж на ел.стълбове за улично осветление по улица
„В.” в град К.”, за което е съставен приемо-предавателния
протокол от 09.05.2019 г. и е издадена данъчна фактура №
**********/09.05.2019г. на стойност 59 944.30 лева, включено с ДДС от „Р.и
с.” ЕООД, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК № 739/12.09.2019 г. по ЧГрД
№ 1332/2019г. по описа на КрлРС, като НЕОСНОВАТЕЛЕН, погасен
поради плащане в хода на съдебното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК,О.К.
***, представлявана от Е.С.К. - Кмет на О.К. да заплати на „Р.И С.”
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление:***, представлявана от
управителя и П.М.Р. с ЕГН ********** сумата от 1920 лева, представляваща
деловодни разноски в исковото производство, както и сумата от 1920 лева, представляваща
направените разноски по ЧГрД № 1332/2019г. по описа
на КрлРС.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен
съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
Сн.Д.