Решение по дело №785/2024 на Административен съд - Пловдив

Производството е по реда на чл.145 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл.118 от Кодекса за социално осигуряване КСО).

А. П. К., [ЕГН], с постоянен адрес гр. Пловдив, [улица], ет.8, ап.44, представляван от адвокат Г. Ч.- пълномощник, обжалва Решение №2153-15-87 от 20.03.2024г. на директор на Териториално поделение (ТП) – Пловдив на Национален осигурителен институт (НОИ), с което е потвърдено Разпореждане №151-00-8477-3 от 15.02.2024г. на изпълняващ длъжността (и.д.) Ръководител на осигуряването за безработица (РОБ) в ТП – Пловдив на НОИ, с което, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО и във връзка с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) №883/2004), на К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица (ПОБ) по чл.54а от КСО по Заявление с Вх.№151-00-8477 от 08.09.2023г.

Претендира се отмяна на оспорения акт поради незаконосъобразност и присъждане на направените по делото разноски, включително направените в рамките на развилото се административно производство, съгласно списък на разноските (лист 189). На 11.10.2024г. по делото постъпва писмена защита с Вх.№16353 (листи 192-194) от адвокат Ч., в която се излагат допълнителни съображения, подкрепящи заявеното в жалбата.

Ответникът – Директор на ТП – Пловдив на НОИ, чрез юрисконсулт Р. П.- пълномощник (лист 100), изразява становище за неоснователност на жалбата, претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение, възразява за неоснователност на искането за присъждане на адвокатско възнаграждение за представителство в развилото се административно производство. На 08.10.2024г. по делото постъпва становище с Вх.№16121 (листи 200-202) от юрисконсулт П., в което се излагат допълнителни съображения, поддържащи изразеното становище.

Окръжна прокуратура- Пловдив, редовно уведомена за възможността да встъпи в производството, не се представлява и не изразява становище по жалбата.

По допустимостта на жалбата, настоящият състав на съда констатира следното:

Според приетото по делото заверено копие на известие за доставяне (лист 16) на 22.03.2024г. адв. Г. Ч. получава пощенска пратка, адресирана до нея, в качеството ѝ на пълномощник (листи 20-21) на А. К., която пощенска пратка е изпратена от ТП- Пловдив на НОИ. От своя страна, жалбата (листи 4-8) е подадена чрез ответника по делото, посредством пощенски оператор, като пощенската пратка, съдържаща жалбата, постъпва при пощенския оператор на 04.04.2024г., видно от поставеното клеймо върху пощенския плик (лист 11), или в рамките на законоустановения срок. Освен това, жалбата е подадена при наличието на правен интерес и против акт, подлежащ на съдебно оспорване, поради което се явява допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

Въз основа на приетите по делото доказателства и изразените от страните становища, настоящият състав на съда намира за установено от фактическа и правна страна следното:

Административното производство е започнато по подадено от жалбоподателя К. Заявление с Вх.№611-6079 от 08.09.2023г. (лист 86) за отпускане на ПОБ, регистрирано в ТП – Пловдив на НОИ с рег.№151-00-8477 от 08.09.2023г. К. посочва, че е упражнявал трудова дейност в Германия до 01.09.2023г.

Дадени са указания от и.д. РОБ в ТП – Пловдив на НОИ за допълване на заявлението с писмо Изх.№У-151-00-8477 от 12.09.2023г. (лист 84), , като К. представи следните документи – заявление за удостоверяване на осигурителни периоди и доходи от друга държава-членка на ЕС (Европейски съюз), декларация относно определяне на пребиваване, във връзка с прилагане на чл.65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004, анкета от Германия и копие на трудов договор и фишове за заплата.

От страна на К., като приложение към заявление с Вх.№1029-15-31523 от 27.09.2023г. (лист 53), са представени заявление за удостоверяване на осигурителни периоди от друга държава-членка на ЕС – Германия, със СЕД U002 и СЕД U004 от 27.09.2023г., за периода от 01.01.2013г. до 31.08.2023г. (листи 54-55), декларация относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на член 65 (2) от Регламент (ЕО) №883/2004 (листи 56-58), както и анкетен формуляр за Германия, с копия на документи за трудовата му дейност в Германия. Вписано е от К., че периодът на заетост в Германия е с продължителност от 01.01.2013г. до 31.08.2023г. Декларирано е, че през периода на заетост през уикендите е живял при брат си в Германия, а преобладаващата част от роднините му са живели в България. Жалбоподателят декларира, че разполага с постоянен адрес в България, както и няколкократно се е прибирал. Причините за завръщане в България са посочени като почивка. Вписано е, че няма намерение за постоянно пребиваване в държавата по последна заетост, както и че нищо не го свързва с Германия.

С Разпореждане №151-00-8477-1 от 05.10.2023г. (лист 47) на и.д. РОБ в ТП – Пловдив на НОИ, на основание чл.54г, ал.4 от КСО, производството по отпускане на ПОБ по заявлението на К. е спряно, предвид необходимостта за изясняване на декларираните от К. данни, свързани с осъществявана трудова дейност и наличие на осигурителни периоди по законодателството на Германия, с цел извършване на преценка на правото но ПОБ при прилагане на чл.54а – чл.54в от КСО и чл.61 – чл.62 от Регламент (ЕО) №883/2004.

Според нарочна Справка с Вх.№151-00-8477-3 от 25.10.2023г. (лис 41), от Германия е получен документ с данни за лицето (вероятно листи 42-44).

А според нарочна Справка с Вх.№151-00-8744-4 от 07.02.2024г. (лист 35), от Германия постъпва СЕД U017 – Осигурително досие – трансграничен работник от КИ на Германия (листи 36-40).

С Разпореждане №151-00-8477-2 от 07.02.2024г. (лист 34) на РОБ в ТП- Пловдив на НОИ производството по заявлението на К. за отпускане на ПОБ с Вх.№151-008477 от 08.09.2023г. е възобновено.

Съответно, на 15.02.2024г. е издадено Разпореждане №151-00-8477-3 (лист 26) от и.д. РОБ в ТП- Пловдив на НОИ, с което е отказано отпускане на ПОБ по чл.54а от КСО.

Като доказателство по делото е прието заверено копие на Заповед №1015-15-360 от 17.11.2023г. (лист 29) на директор на ТП – Пловдив на НОИ, с която заповед Р. Й. Н.- главен експерт в Сектор “Краткосрочни плащания – първи“, в Отдел КПК (краткосрочни плащания и контрол), в ТП – Пловдив на НОИ, издала Разпореждане №151-00-8477-3 от 15.02.2024г., е определена за длъжностно лице, което да подписва разпореждания за отпускане на ПОБ по чл.54ж, ал.1 от КСО.

Предвид последно посоченото, настоящият състав на съда намира, че Разпореждане №151-00-8477-3 от 15.02.2024г. е издадено от компетентен за целта орган, което обстоятелство не е спорно и между страните.

Против Разпореждане №151-00-8477-3 от 15.02.2024г. постъпва жалба с Вх.№1012-15-78 от 28.02.2024г. (листи 18-19) от адвокат Ч.- пълномощник, адресирана до директор на ТП – Пловдив на НОИ, след което е издадено оспореното по делото решение.

При така установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда намира производството за проведено при липсата на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила.

Като доказателство по делото е прието заверено копие на Заповед №1135 от 04.05.2023г. (лист 17) на управител на НОИ, с която заповед М. Д. Т., издала оспореното по делото решение, е преназначена на длъжност „Директор на ТП – Пловдив на НОИ“, поради което следва да се приеме за установено, че и оспореното по делото решение е издадено от компетентен орган.

На следващо място, РОБ в ТП – Пловдив на НОИ приема, че се касае за отпускане на ПОБ при прилагане на разпоредбите на чл.чл.61 - 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 и чл.чл.54а–54б от КСО, поради което при разглеждане на заявления, подадени при прилагане на разпоредбите на чл.чл.61 - 65 от Регламент (ЕО) №883/2004 и чл.чл.54а – 54б от КСО, от съществено значение е определяне на пребиваването на лицата, поради това, че този въпрос оказва влияние спрямо компетентността на българската институция по отношение на отпускането и изплащането на паричните обезщетения за безработица. Посочено е, че по правило всяко лице, което осъществява дейност като заето лице или самостоятелно заето лице в дадена държава-членка, се подчинява на първо място на законодателството на държавата, в която действително осъществява икономическа дейност (член 11, §3, буква “а“ от Регламент (ЕО) №883/2004).

Съобразена е разпоредбата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004, съгласно която напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Като е посочено, че в този случай, съгласно чл.65, §5, буква “а“ от Регламент (ЕО) №883/2004, това лице получава ПОБ в съответствие със законодателството на държавата-членка по пребиваване, както ако спрямо него се е прилагало това законодателство по време на последната му дейност като заето или самостоятелно заето лице, като това обезщетение се предоставя от институцията по пребиваване.

От страна на и.д. РОБ в ТП – Пловдив на НОИ е обсъдена легалната дефиниция на понятието “компетентна институция“, съгласно чл.1 от Регламент (ЕО) №883/2004, че “компетентна институция“ е институцията, в която заинтересованото лице е осигурено към момента на искането за обезщетение, или институцията, от която заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира институцията или институцията, определена от компетентния орган на съответната държава. Посочено е, че “институция по място на пребиваване“ и “институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където съответното лице има престой, съгласно законодателството, прилагано от тази институция, или ако не съществува такава институция - институцията, определена от компетентния орган на съответната държава-членка. Пак според чл.1 от Регламент (ЕО) №883/2004, “компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира компетентната институция. Допълнителни аргументи са приети съгласно Директива 38/2004 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004г., глава IV, Раздел I, чл.16, т.1, изречение първо, а именно, че граждани на Съюза, които са пребивавали законно в приемащата държава-членка в продължение на непрекъснат срок от пет години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава, като в т.3 от същата е определено, че непрекъснатостта на пребиваването не се влияе от временни отсъствия, ненадвишаващи общо шест месеца на година.

Въз основа на декларираното от жалбоподателя и приетото за установено по преписката, от страна на и.д. РОБ в ТП – Пловдив на НОИ, е прието, че А. К. е живял дълъг период на територията на Германия, не е бил пограничен работник или да се е завръщал през уикендите в България, не е бил сезонен работник. Неговите икономически, образователни или социални интереси не са били съсредоточени в България, а за периода на заетост той е имал трайна обвързаност с Германия, живял е там при брат си, на адрес в Германия, където е заплащал осигурителни вноски и данък върху доход. Прекъсването на последното трудово правоотношение не е било по желание на наетото лице, а по искане на неговия работодател, което е видно от формуляр СЕД U017. Прието е, че центърът на икономическите интереси за лицето е Германия, която е и държавата по пребиваване, определена съгласно момента на последната заетост на напълно безработното лице. По отношение на жалбоподателя К. е направен извод, че след изтичането на повече от 5-годишен срок там, за него е породено и правото му на постоянно пребиваване в Германия. Според и.д. РОБ в ТП – Пловдив на НОИ, К. не попада в изключението по чл.65, § 2 от Регламента, тъй като, според приетите по преписката документите и декларирани обстоятелства, намерението му е да пребивава за продължителен период в Германия и да работи там. Доводи са обстоятелствата, че е осъществявал краткосрочни посещения в Република България, което е видно от писмо с Вх.№1072-15-78#2 от 12.03.2024г. (лист 24), представляващо справка от табличен вид, изготвена от началник на Сектор "Български документи за самоличност“ в ОД на МВР – Пловдив, съдържаща информация за посещенията на жалбоподателя К. в България за периода от 01.01.2014г. до 05.03.2024г. По обща преценка на и.д. РОБ в ТП – Пловдив на НОИ, за периода на заетост А. К. пребивава в по-голямата част от времето в Германия, където е живял, получавал е средства, с които е издържал себе си и на практика икономически не е обвързан с България.

Във връзка с подаденото заявление от К. за отпускане на ПОБ е изискана служебно информация от компетентните служби в Германия и са изпратени формуляри СЕД U001CB за удостоверяване на декларираните от него, в отговор на което са получени документ СЕД U017 с Вх.№3209-15-141 от 06.02.2024г. (листи 36-40), респективно информация за пребиваване, с посочен последен адрес на местоживеене в Германия и документ СЕД U017 и СЕД U004, с удостоверени осигурителните периоди на К. от Германия (15.07.2022г. – 16.01.2023г.; 16.02.2023г. – 31.08.2023г.; 01.01.2013г. – 31.12.2017г.; 01.01.2018г. – 06.05.2021г.; 06.05.2021г. – 15.08.2021г.).

От страна на ответника в оспореното по делото решение е направено позоваване на становище по дело С-30/22, изразено от Европейската комисия (позовавайки се и на правилата, предвидени в глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и Съвета от 29 април 2004г.), според което становище, след изтичане на 5 години, през които дадено лице работи/пребивава в държава-членка, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендират обезщетенията за безработица.

Потвърждава се от данните по формуляр СЕД U017 от КИ на Германия, че общата продължителност на зачетения стаж на К. за периоди от 01.01.2013г. до 31.12.2018г., от 01.01.2019г. до 17.11.2020г.; от 01.01.2021г. до 25.03.2021г.; от 06.05.2021г. до 15.08.2021г.; от 15.07.2022г. до 16.01.2023г. и от 16.01.2023г. до 31.08.2023г., е повече от девет години, от което е безспорно, че жалбоподателят е осъществявал трудова дейност в Германия за един значителен период от време.

Прието е за установено, въз основа на материалите по преписката, че К. не попада в обхвата на разпоредбата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004, тъй като държавата-членка по пребиваване и държавата-членка, чието законодателство се е прилагало по време на последната му заетост, съвпадат.

Констатирано е, че държавата по пребиваване се определя към момента на последната заетост на лицето, а не след нейното прекратяване. Завръщането на К. в България и решението му за установяване в нея, не е относимо към обстоятелствата по чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004 и определяне на пребиваването му. Аргумент в тази насока е и обстоятелството, че трудовото правоотношение е прекратено по инициатива на работодателя, поради което е прието, че не е по собствено желанието да се върне в страната.

Като свидетели по делото са изслушани обясненията на Р. П. К.- брат на жалбоподателя А. К., както и на М. К.- бивша съпруга на Р. П. К..

Р. К. обяснява, че с брат си А. К. са започнали работа като международни шофьори в българска фирма “Айти интернационал“, с направление Барселона – Париж, Барселона Регенсбург, Барселона - Милано, след няколко месеца започват работа отново в българска фирма с офис в Германия, отново като международни шофьори, с курсове основно Германия - Франция. След известно време отново са се прехвърлили в друга българска фирма с офис Германия, която основно работила с немските пощи, като са имали възможност за почивка събота и неделя. Заминаването на А. К. за Германия не е било с цел установяване и постоянно пребиваване там. Естеството на договорите е изисквало да имат определено отработено време преди да ползват платен отпуск. Предвид честото им прехвърляне от една фирма в друга, не са имали право на платен отпуск и поради тази причина през последната година и половина не са се прибирали в страната. Събота и неделя са отпочивали в апартамент на приятелка на съпругата му. А. К. живее е регистриран и живее при родителите си в Пловдив на [улица], като ги подпомага финансово. А. К. не е подавал документи за временно или постоянно пребиваване в Германия. Семейството им има наследствена къща близо до град Царево, която са ремонтирали с част от парите, които са получавали при трудовата им дейност в Германия. Общата цел на пребиваването на К. Германия е да събере капитал за последващи дейности.

М. К. обяснява, че през последните години А. К. е работил в Германия като шофьор на международен камион, заедно с брат си, като само събота и неделя е идвал да нощува при тях в апартамента, като плановете му са били да се завърне да живее на територията на България. Към настоящият момент К. живее при майка си и баща си в град Пловдив на [улица], ап.34.

Оспореното Решение №2153-15-87 от 23.03.2024г., както и потвърденото с него Разпореждане №151-00-8477-3 от 15.02.2024г. са постановени при неправилно приложение на материалния закон, което обуславя тяхната незаконосъобразност и представлява основание за отмяната им.

По делото не се формира спор по установените факти. Спорът е за правото, което касае компетентната държава по изплащането на ПОБ.

Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите-членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размерът на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент (ЕО) №883/2004, както и в Регламент (ЕО) №987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) №883/2004 за координация на системите за социална сигурност (Регламент (ЕО) №987/2009).г.

Регламент (ЕО) №883/2004 е пряко приложим във всички държави-членки (чл.288 от ДФЕС) и е задължителен за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата и има приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства.

Съгласно чл.3 от Регламент (ЕО) №883/2004, разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по смисъла на чл.1, б.“л“) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи), в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл.3, §1, б.“з“).

Безспорно по делото е, че жалбоподателят е гражданин на Република България, респ. е гражданин на държава-членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) №883/2004 /чл.2 от Регламента/, с който регламент са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите-членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения.

По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата-членка по последна заетост, като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламент (ЕО) №883/2004, сред които е правилото на §2 от чл.65, в който е уредено, че напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице, е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване.

Легална дефиниция на понятието “пребиваване“ се съдържа в чл.1, §3, б.“й“ от Регламент (ЕО) №883/2004, а именно - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място се определя, съгласно чл.11, §1 от Регламент (ЕО) №987/2009, с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т.ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл.11, §2 от Регламент (ЕО) №987/2009, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице, е намерението на лицето, което произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето. В чл.1, б.“й“ и б.“к“ от Регламент (ЕО) №883/2004 пък се прави разграничение между “пребиваване“ и “„престой“.

В изготвения от Административната комисия за координация на системите за социална сигурност (състояща се от представители на държавите-членки), Практически наръчник относно законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария (НАРЪЧНИКА), се определят понятията “обичайно пребиваване“, “временно пребиваване“ и “престой“. Тези определения, посочени в законодателството на ЕС, са необходими, за да се установи коя държава-членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави-членки, както е в настоящия случай.

Съгласно правото на ЕС, може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава-членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социалноосигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери и студенти) - в държавата-членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата-членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава-членка. В НАРЪЧНИКА се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава-членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният ѝ характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случаи на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата-членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

С оглед така посочените в НАРЪЧНИКА критерии, настоящият състав на съда намира, че е неправилна преценката на административния орган при определяне мястото на обичайното пребиваване на жалбоподателя.

Не е спорно между страните, че А. К. осъществява през периода 01.01.2013г. - 31.08.2023г. трудова дейност на територията на Германия и трудовият му договор с работодателя му е прекратен по инициатива на работодателя, както и че към момента на подаване на заявлението за отпускане ПОБ е безработно лице, пребивавало за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия. Безспорно установено е обаче, че А. К. не продължава да пребивава в тази държава-членка, не се е установил там, нито се е върнала в тази държава-членка, на чието законодателство за последно е бил подчинен, за да се регистрира (т.е. да се постави на разположение) на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в Германия, а се е регистрирал в България, където се е върнал и реално обичайно пребивава.

От доказателствата по делото се установява, че след прекратяване на трудовото правоотношение в Германия на 31.08.2023г. К. се завръща в Република България. Декларирано е, че през периода на последната му заетост в Германия, като родителите му са в България, където доказва, че е регистриран и пребивава, както преди заминаването си за Германия, така и след завръщането си. Извършва ремонт на наследствена къща в близост до град Царево по време на отсъствието му от България. Помагал е за финансовата издръжка на родителите си, при които именно пребивава и живее след завръщането си.

По делото не е спорно между страните, че постоянният адрес на жалбоподателя К. е на територията на Република България, което съдът намира, че е в подкрепа на намеренията на К. за постоянно пребиваване в България.

От доказателствата по делото е видно, че жалбоподателят не отговаря на изискването да е живял на територията на другата държава, т.е. на територията на Германия поне 5 години без прекъсване. В тази връзка съдът приема за достоверни показанията на свидетелите Р. П. К. и М. К., които категорично заявят, че А. К. е работил в Германия, но не е имал намерение да се установява да живее постоянно там, а е имал намерение да се завърне в България, като се е прибирал при родителите си, съобразно отпуските си. Житейската логика сочи, че същият е пребивавал в Германия единствено с цел да осигури средства, за да подпомага родителите си, да ремонтира семейната къщата край Царево и да събере капитал за други дейности на територията на България. От изготвената справка от Сектор “Български документи за самоличност“ при ОД на МВР - Пловдив също има достатъчно данни за пътуванията му до България. Следва да се отбележи, че посочената справка не е изпълнена коректно по зададените периоди, посочени в писмо с Изх.№1012-15-78#1 от 29.02.2024г. (лист 25), а именно от 01.01.2013г. до настоящи момент (29.02.2024г.), а същата е изпълнена от 01.01.2014г. до 05.03.2024г., т.е. има един едногодишен период 01.01.2013г.- 31.12.2013г., за който не са предоставени данни за пътуванията на жалбоподателя К. до България, още повече, че според справката, данните след 01.01.2014г. е възможно да бъдат непълни, поради изпълнение на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004година, относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите-членки.

Тези данни според съда сочат, че центърът на интересите на А. К. е именно в Република България, в която той заявява несъмнено намерение да се установи. Това е и мястото на обичайно му пребиваване по смисъла на чл.11 от Регламент (ЕО) №987/2009.

В тази връзка, приложимото законодателство в случая е това на държавата-членка по обичайното му местопребиваване, на която държава той е гражданин, а именно - законодателството на Република България. Обезщетението за безработица, претендирано от жалбоподателя, като безработно лице, следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. В този смисъл е разпоредбата на т.3 от Решение №U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която ако при отсъствието на каквото и да е трудовоправно договорно отношение дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудовоправното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) №883/2004, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Посочените съображения обосновават извод за незаконосъобразност на оспореното Решение №2153-15-87 от 20.03.2024г., както и на потвърденото с него Разпореждане №151-00-8477-3 от 15.02.2024г., поради което същите следва да бъдат отменени, а преписката да се изпрати на компетентния орган за ново произнасяне по заявлението на К., предвид естеството на въпроса, което не позволява решаването му по същество от съда.

С оглед очерталия се изход на делото, искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в полза на НОИ е неоснователно и не следва да бъде уважено.

В полза на жалбоподателя следва да бъдат присъдени направени по делото разноски само за процесуално представителство по съдебното производство, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 600,00 лв. по Договор за правна защита и съдействие от 25.03.2024г. (лист 9), предвид разпоредбата на чл.120, ал.2 от КСО, според която норма, При обжалване по административен ред жалбоподателят няма право на платеното възнаграждение за адвокатска защита.

Вярно е, че по искане на Висшия адвокатски съвет за установяване на противоконституционност на чл.120, ал.2 от КСО е образувано конституционно дело №28 по описа на Конституционния съд на Република България (КСРБ) за 2024г., но по посоченото дело все още няма постановено решение, пък и съгласно чл.151, ал.2 от Конституцията на Република България (КРБ), решението на КСРБ за обявяване на противоконституционност на акт има действие занапред.

Така мотивиран, съдът

 

Р Е Ш И:

 

ОТМЕНЯ Решение №2153-15-87 от 20.03.2024г. на Директор на ТП – Пловдив на НОИ, както и потвърденото с него Разпореждане №151-00-8477-3 от 15.02.2024г. на и.д. Ръководител на осигуряването за безработица в ТП – Пловдив на НОИ, с което, на основание чл.54ж, ал.1 от КСО и във връзка с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) №883/2004г., на А. П. К., [ЕГН], е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО, по Заявление с Вх.№151-00-8477 от 08.09.2023г.

ИЗПРАЩА преписката на длъжностно лице по чл.54ж, ал.1 от КСО в ТП – Пловдив на НОИ за ново произнасяне по Заявление с Вх.№151-00-8477 от 08.09.2023г. на А. П. К., при спазване на изложените в настоящето решение съображения, които са задължителни.

ОСЪЖДА Национален осигурителен институт, ЕИК/БУЛСТАТ ***, да заплати на А. П. К., [ЕГН], сумата от 600,00 (шестстотин) лева, представляваща направени по делото разноски.

Решението не подлежи на обжалване.